Български фен превод на Twilight (Здрач)

Чух звукът на двигател, който спира пред къщата. Скочих на крака и започнах да разчиствам чиниите.
- Остави чиниите, аз мога да ги измия тази вечер. Прекалено много ме глезиш.
Звънецът звънна и Чарли с наперена походка отиде да отвори. Бях на половин крачка зад него.
Не бях осъзнала колко силно вали навън. Едуард стоеше в осветената част на навеса, като приличаше на модел от реклама за палта.
- Влизай вътре, Едуард.
Въздъхнах облекчено, когато Чарли каза правилно името му.
- Благодаря ви, началник Суон - каза Едуард с почтителен глас.
- Наричай ме Чарли. Ето, дай да ти взема палтото.
- Благодаря, сър.
- Седни ето тук, Едуард.
Направих гримаса.
Едуард седна плавно в единственият стол, което ме оставяше да седна до началник Суон на канапето. Бързо му хвърлих мръсен поглед. Той ми смигна зад гърба на Чарли.
- Чувам, че ще водиш момичето ми да гледа бейзбол. - Само във Вашингтон факта, че навън вали като из ведро, нямаше да има никакво отношение към това да играеш споротове навън.
- Да, сър, това е плана. - Не изглеждаше изненадан, че съм казала истината на баща ми. Макар че може и да е подслушвал.
- Е, желая ви успех, предполагам.
Той се засмя и Едуард се присъедини.
- Добре. - Изправих се. - Достатъчно шеги по мой адрес. Да тръгваме. - Тръгнах по коридора и наметнах якето си. Те ме последваха.
- Не прекалено късно, Бел.
- Не се тревожи, Чарли, ще я върна рано у дома - обеща Едуард.
- Ще се грижиш за момичето ми, нали?
Изстенах, но те не ми обърнаха внимание.
- Тя ще е в безопасност с мен, сър, обещавам.
Чарли нямаше как да се усъмни в искреността на Едуард - тя звучеше във всяка дума.
Изстрелях се навън в маршируваща походка. Двамата се засмяха, и Едуард ме последва.
Замръзнах на място под навеса. Точно там, зад пикапа ми, имаше чузовищен джип. Гумите му бяха на по-високо от кръстта ми. Имаше метални решетки на фаровете и мигачите, и четири големи лампи, прикрепени към покрива, който бе лъскаво червен.
Чарли изсвири тихо.
- Сложете си коланите - задави се той.
Едуард ме последва от другата ми страна и ми отвори вратата. Премерих разстоянието към седалката и се приготвих да скоча. Той въздъхна и ме повдигна с една ръка. Надявам се, че Чарли не забеляза това.
Докато той заобикаляше към шофьорското място с нормална, човешка крачка, аз се опитах да си сложа колана. Но имаше прекалено много закопчалки.
- Какво е всичко това? – попитах аз, когато той отвори вратата.
- Предпазители, за когато сме извън пътя.
- О-па.
Опитах се да намеря правилните места за закопчалките, но не се справях кой знае колко бързо. Той въздъхна отново и се наведе, за да ми помогне. Радвах се, че дъждът бе прекалено тежък, за да види Чарли нещо от навеса. Това означаваше, че не можеше да види как пръстите на Едуард се движеха по шията ми, по ключицата ми. Предадох се в опитите си да му помогна и се концентрирах върху това да не хипервентилирам.
Едуард запали колата и двигателят изръмжа диво. Отдалечихме се от къщата.
- Какъв голям... ъ... джип имаш.
- На Емет е. Не мислех, че ще искаш да бягаме през целият път.
- Къде го държите това нещо?
- Преправихме една от външните пристройки в гараж.
- Ти няма ли да си сложиш колана?
Той ми хвърли невярващ поглед.
След, което се сетих нещо.
- Да бягаме през целият целият път? Тоест, че все още ще пробягаме част от пътя? – Гласът ми се извиси няколко октави нагоре.
Той се ухили леко.
- Ти няма да бягаш.
- Но на мен ще ми е лошо.
- Дръж очите си затворени и всичко ще е наред.
Прехапах устна, като се борех с паниката.
Той се наведе, за да целуне върхът на главата ми, след което простена. Погледнах го озадачена.
- Миришеш толкова хубаво в дъжда – обясни той.
- По добър или лош начин? – попитах предпазливо.
Той въздъхна.
- И двата, винаги и двата.
Не знаех как намери пътя в мрака и поройният дъжд, но някакси той намери страничен път, който не бе толкова шосеен и повече планински. За известно време разговорите бяха невъзможни, защото подскачах нагоре-надолу в седалката си като пневматичен чук. Той обаче изглежда се наслаждаваше на пътуването, като се усмихваше широко през целият път.
И тогава се оказахме в края на пътя – дърветата оформяха три страни около джипа. Дъждът беше лек ръмеж, който се забавяше всяка секунда, небето се проясняваше иззад облаците.
- Извинявай, Бела, но ще се наложи да вървим пеша оттук нататък.
- Знаеш ли какво? Просто ще почакам тук.
- Какво стана с всичкият онзи кураж? Беше изключителна тази сутрин.
- Все още не съм забравила последният път. – Нима се бе случило едва вчера?
Той бързо бе застанал до моята страна на колата. Започна да ме разкопчава.
- Аз ще е оправя с тези, ти тръгвай напред – протестирах аз.
- Хммм... – замисли се той, докато бързо приключи. – Изглежда, че ще трябва да заблудя паметта ти.
Преди да успея да реагирам, той ме дръпна от джипа и ме постави на земята. Почти нямаше дъжд вече – Алис щеше да се окаже права.
- Да заблудиш паметта ми? – попитах нервно.
- Нещо такова. – Той ме гледаше напрегнато, предпазливо, но имаше хумор дълбоко в очите му. Той постави ръцете си върху джипа и от двете страни на главата ми и се наведе напред, като ме принуди да се притисна в задната врата. Той се приведе дори още по-наблизо, лицето му бе на сантиметри от моето. Нямаше накъде да избягам.
- Сега – издиша той, и само мирисът му разстрои мислителният ми процес, - за какво точно се тревожиш?
- Ами, ъ, да ударим дърво – преглътнах аз, - и да умра. И да ми прилошее.
Той се пребори с усмивката си. След което се наведе главата си и докосна нежно със студените си устни вдлъбнатината в началото на гърлото ми.
- Все още ли се тревожиш? – прошепна той срещу кожата ми.
- Да. – Опитвах се да се концентрирам. – Да не би да ударим дърво и да ми прилошее.
Носът му описа линия нагоре по кожата на вратът ми, до върхът на брадичката ми. Студеният му дъх погъделичка кожата ми.
- А сега? – Устните му прошепнаха срешу челюстта ми.
- Дървета – задъхах се аз. – Гадене.
Той повдигна лицето си, за да целуне клепачите ми.
- Бела, нали не мислиш наистина, че ще ударя дърво?
- Не, но аз мога. – Нямаше никаква увереност в гласът ми. Той усети лесната победа.
Той ме целуваше бавно надолу по бузата ми, като спря точно на ъгълчето на устата ми.
- А бих ли оставил дърво да те нарани? – Устните му едва се отъркаха в треперещата ми долна устна.
- Не – промълвих аз. Знаех си, че има втора част към брилянтната ми защита, но не можех да си я припомня.
- Виждаш ли – каза той, като устните му се движеха срещу моите. – Няма от какво да се страхуваш, нали?
- Не – въздъхнах аз, като се предадох.
Тогава той взе лицето ми в ръцете си почти грубо, и ме целуна сериозно, неотстъпващите му се устни се движеха срещу моите.
Нямах никакво извинение за държанието си. Очевидно трябваше да съм наясно вече. И все пак не можех да се спра да реагирам по същият начин, както първият път. Наместо да стоя безопасно неподвижна, ръцете ми се стрелнаха, за да обгърнат шията му, и внезапно бях споена в стоманената му фигура. Въздъхнах, и устните ми се разтвориха.
Той залитна назад, като се откъсна от прегръдката ми без усилие.
- По дяволите, Бела – изстреля той, като се задъхваше тежко. – Ще ме погубиш някой ден, кълна се, че ще го направиш.
Наведох се напред, като поставих ръцете си върху колената си за опора.
- Ти си неуязвим – промърморих аз, докато се опитвах да успокоя дишането си.
- Може и да съм вярвал в това преди да срещна теб. Сега да се махаме оттук преди да съм направил нещо наистина глупаво – изръмжа той.
Той ме преметна на гърба си, както бе направил и преди, и можех да видя невероятните усилия, които полагаше да бъде толкова нежен. Сключих краката си около кръстта му и обгърнах силно с ръце шията му.
- Не забравяй да си затвориш очите – предупреди ме строго той.
Бързо скрих лицето си в рамото му, изпод собствената ми ръка., и стиснах силно очи.
Едва се движехме. Можех да усетя как се плъзга изпод мен, но със същият успех можеше да върви бавно по тротоара, движенията му бяха толкова плавни. Изкушавах се да надникна, само за да видя дали наистина лети през гората както преди, но устоях. Не си заслужаваше ужасната замаяност. Задоволих се с това да слушам спокойното му дишане.
Не бях сигурна дали сме спрели, докато той не се пресегна и докосна косата ми.
- Свърши се, Бела.

Осмелих се да отворя очи и напълно сигурно бяхме в застой. Вдървено отключих хватката около тялото му и се плъзнах на земята, където се приземих по гръб.
- Ау! – обидих се аз, когато ударих мократа земя.
Той ме гледаше недоверчиво, очевидно без да знае дали ми е все още ядосан, за да ме намери за смешна. Но обърканото ми изражение го бутна към ръба, и той избухна в силен смях.
Изправих се, игнорирайки го, докато изтупвах калта и папрата от гърба на якето ми. Това само го накара да се засмее още по-силно. Раздразнена, започнах да крача през гората.
Усетих ръката му около кръста ми.
- Къде отиваш, Бела?
- Да гледам бейзболната игра. Не ми изглеждаш заинтересован да играеш вече, но съм сигурна, че другите ще се забавляват и без теб.
- Вървиш в грешната посока.
Обърнах се без да го поглеждам и с наперена крачка се отправих към противоположната посока. Той отново ме улови.
- Не се сърди, не можах да се удържа. Трябваше да видиш лицето си. – Той се изкиска преди да успее да се спре.
- О, значи само на теб ти е позволено да се ядосваш? – попитах, като повдигнах вежди.
- Не бях ядосан на теб.
- „Бела, ще ме погубиш някой ден”? – цитирах вкиснато.
- Това беше просто изявление на факт.
Опитах се да се извърна от него отново, но той ме хвана бързо.
- Ти беше ядосан – настоях аз.
- Да.
- Но ти току-що каза...
- Че не съм ядосан на теб. Не можеш ли да видиш, Бела? – Той бе внезапно напрегнат, всяка следа от дразнене изчезна. – Не разбираш ли?
- Да видя какво? – попитах, до толкова объркана от внезапната смяна на настроението му, колкото и от думите му.
- Никога не съм ядосан на теб – как бих могъл? Толкова си смела, доверчива... топла.
- Тогава защо? – прошепнах аз, като си припомних мрачните настроения, които го отдръпваха от мен, които винаги възприемах като заслужено разочарование – разочарование от моята слабост, от моята мудност, от човешките ми необуздани реакции...
Той сложи внимателно ръцете си и на двете страни на лицето ми.
- Бесен съм на себе си – каза той нежно. – Начинът, по който не мога да те държа далеч от опасност. Самото ми съществуване те поставя в риск. Понякога истински се мразя. Би трябвало да съм по-силен, би трябвало да мога да...
Поставих ръката си върху устата му.
- Недей.
Той взе ръката ми, като я махна от устните си, но я задържа към лицето си.
- Обичам те – каза той. – Това е жалко извинение за това, което правя, но си е истина.
Беше първият пък, когато ми казваше, че ме обича – в абсолютно прав текст. Той може би не го осъзнаваше, но аз определено го усетих.
- Сега се опитай да се държиш прилично – продължи той, като се наведе, за да докосне нежно с устните си моите.
Бях напълно неподвижна. След което въздъхнах.
- Ти обеща на началник Суон, че ще ме прибереш рано вкъщи, спомняш ли си? По-добре да тръгваме.
- Да, госпожо.
Той ми се усмихна с копнеж и ме пусна, освен едната ми ръка. Той ме поведе на няколко крачки през високата, мокра папрат и обвиващ мъх, около голямо бучинишено дърво, и бяхме там, на ръба на огромно открито поле в скута на Олимпийските върхове. Беше два пъти по-голямо, от който и да е бейзболен стадион.

Можех да видя, че останалите вече бяха там – Езме, Емет и Розали седяха на голо парче камък, и бяха най-близко до нас, може би на около стотина метра. Много по-надалеч можех да видя Джаспър и Алис, поне на четиристотин метра един от друг, да си подхвърлят нещо, но така и не видях никаква топка. Изглеждаше така, сякаш Карлайл отбелязва базите, но можеха ли наистина да са толкова надалеч една от друга?
Когато се появихме, тримата на камъка се изправиха.
Езме крачеше към нас. Емет я последва след дълъг поглед в гърба на Розали – Розали се бе изправила грациозно и се бе отправила към полето без да погледне в наша посока. Стомахът ми се присви в отговор.
- Теб ли чухме преди малко, Едуард? – попита Езме, когато се приближи.
- Звучеше като мечка, която се е задавила с нещо – уточни Емет.
Усмихнах се колебливо на Езме.
- Той беше.
- Бела беше непреднамерено забавна – обясни Едуард, като бързо установи резултата.
Алис бе напуснала позицията си и тичаше, или танцуваше, към нас. Тя плавно се спря пред нас.
- Време е – обяви тя.
Веднага щом проговори, силни гръмотевици разтресоха гората наоколо, след което се отправиха на запад към града.
- Зловещо, а? – каза Емет с лесна близост, като ми смигна.
- Да тръгваме. – Алис хвана ръката на Емет и двамата се изстреляха към огромното поле – тя бягаше като газела. Той беше почти толкова грациозен, колкото и бърз – само че Емет никога не би могъл да бъде сравнен с газела.
- Готова ли си за играта? – попита Едуард, очите му светнали и нетърпеливи.
Опитах се да звуча подходящо ентусиазирана.
- Само наш’те!
Той се изкикоти и, след като разроши косата ми, се отправи срещу останалите двама. Тичането му бе по-агресивно, по-скоро гепард отколкото газела, и той бързо ги надмина. Грацията и силата отне дъхът ми.
- Да ги последваме ли? – попита Езме с мекият си, мелодичен глас, и аз осъзнах, че зяпам с широко отворена уста след тях. Бързо оправих изражението си и кимнах. Езме поддържаше няколко крачки между нас, и се зачудих дали още внимава да не ме изплаши. Тя се движеше наравно с мен, без да изглежда нетърпелива от мудността на крачката.
- Ти не играеш ли с тях? – попитах срамежливо.
- Не, предпочитам да съм рефер – гледам да играят честно – обясни тя.
- Значи обичат да мамят?
- О, да – трябва да чуеш споровете, в които влизат! Всъщност, надявам се това да не се случи, ще си помислиш, че са отгледани от глутница вълци.
- Звучиш като майка ми – засмях се аз, изненадана.
Тя също се засмя.
- Е, в много случаи гледам на тях като на мои деца. Така и не можах да се преборя с майчинският си инстикт – Едуард каза ли ти, че изгубих дете?
- Не – промърморих, поразена, като се опитвах да разбера кое време си спомняше тя.
- Да, първото ми и единствено бебе. Той умря само няколко дни след раждането си, горкото малко същество – въздъхна тя. – Разби ми сърцето – затова и скочих от онази скала, нали знаеш – добави тя делово.
- Едуард каза, че си п-паднала – заекнах аз.
- Винаги такъв джентълмен. – Тя се усмихна. – Едуард беше първият от новите ми синове. Винаги съм гледала на него като такъв, въпреки че той е по-възрастен от мен, поне в този смисъл. – Тя ми се усмихна топло. – Затова толкова се радвам, че откри теб, мила. – Ласката прозвуча много естествено от нейните устни. – Прекалено дълго време е бил самотник – болеше ме да го гледам сам.
- Значи нямаш нищо против – попитах, като отново се колебаех. – Че съм... че не съм за него?
- Не. – Тя се замисли. – Той иска теб. Нещата ще се наредят някакси – каза тя, въпреки че челото и се свъси разтревожено. Още една серия от гръмотевици започна.
Езме се спря тогава – очевидно бяхме стигнали началото на полето. Изглежда се бяха разцепили на отбори. Едуард беше надалеч в лявото поле, Карлайл стоеше между първа и втора база, а Алис държеше топката, застанала на мястото, където навярно бе на питчъра.
Емет въртеше алуминиева бухалка – свистеше почти неуловимо през въздуха. Изчаках го да стигне до плочата, но после осъзнах, докато той заемаше позиция, че той вече бе там – по-далеч от питчърското място, отколкото бих си представила. Джаспър стоеше на няколко крачки зад него, като хващаше за другият отбор. Разбира се, никой от тях не носеше ръкавици.
- Хайде всички – извика Езме с ясен глас, за който знаех, че дори Едуард може да чуе, колкото и надалеч да беше. – Топка!
Алис се изправи, измамно неподвижна. Стилът й сякаш беше по-прикрит, отколкото показен. Тя държеше топката с двете си ръце до талията си и изведнъж, като атакуваща кобра, дясната й ръка се изпъна и топката се удари в ръката на Джаспър.
- Това страйк ли беше? – прошепнах на Езме.
- Ако не я ударят е страйк – каза ми тя.
Джаспар хвърли топката обратно в очакващата ръка на Алис. Тя си позволи кратка усмивка. След което ръката й отново се изстреля.
Този път бухалката някакси успя навреме да удари невидимата топка. Ударът на срещат абеше разтърсващ, гръмовен – той отекна в планините и аз веднага разбрах нуждата от гръмотевици.
Топката се понесе като метеор над игрището, като летеше все по-навътре в заобикалящата гора.
- Хоум рън – промърморих.
- Чакай – предупреди Езме, като слушаше напрегнато с една ръка вдигната. Емет беше размазано петно около базите, Карлайл го следваше плътно. Осъзнах, че Едуард липсва.
- Вън! – извика Езме с ясен глас. Гледах недоверчиво, докато Едуард се изстреля от края на дърветата, топката във вдигнатата му ръка, широката му усмивка видима дори за мен.
- Емет удря най-силно – обясни Езме, - но Едуард е най-бързият.
Инингът продължи пред скептичните ми очи. Беше невъзможно да се следи скоростта, при която топката летеше, степентта в която телата им се надбягваха около игрището.
Окрих още една причина защо им се налагаше да чакат гръмотевична буря, за да играят, когато Джаспър, който се опитваше да избегне безпогрешните маневри на Едуард, удари топката по земята към Карлайл. Карлайл се затича към топката, и се надбягваше с Джаспър към първа база. Когато се сблъскаха, звукът беше като от две масивни падащи канари. Скочих загрижена, но те бяха някакси без драскотина.
- Спасен – извика Езме със спокоен глас.
Отборът на Емет водеше с една точка – Розали успя да обиколи базите след едно от дългите хвърляния на Емет – когато Едуард хвана третата топка. Той спринтира към мен, като грееше от вълнение.
- Какво мислиш? – попита той.
- Едно нещо е сигурно, повече никога няма да изтърпя скучната бейзболна супер купа отново.
- А звучи така, сякаш си го правила толкова често преди – засмя се той.
- Все пак съм малко разочарована – подразних го аз.
- Защо? – попита озадачено той.

- Е, би било хубаво, ако можех да открия поне едно нещо, в което не си по-добър от който и да е на планетата.
Той пусна специалната си крива усмивка, като ме остави бездиханна.
- Мой ред е – каза той, като се насочи към плочата.
Той играеше умно, като държеше топката ниска, далеч от обсега на винаги готовата ръка на Розали, като спечели две бази като мълния, преди Емет да е върнал обратно топката в игра. Карлайл изби една толкова далеч от полето – с трясък, който нарани ушите ми – че и двамата с Едуард успяха да завземат още една база. Алис им даде по едно изискано хай файв.
Резултатът непрекъснато се менеше, докато играта течеше, като те се надбягваха така, както всеки друг уличен играч, докато се редуваха да удрят. От време на време Езме въдворяваше ред. Гръмотевиците продължиха, но ние останахме сухи, така както бе предсказала Алис.
Беше ред на Карлайл да удря, а Едуард да хваща, когато внезапно Алис се задъха. Очите ми както обикновено бяха върху Едуард и видях как главата му рязко се обърна към нея. Очите им се срещнаха и нещо протече между тях на секундата. Той бе застанал до мен още преди другите да успея да попита Алис какво е станало.
- Алис? – гласът на Езме бе напрегнат.
- Не видях... не можех да кажа – прошепна тя.
Всички вече се бяха събрали.
- Какво има, Алис? – попита Карлайл със спокоен и авторитетен глас.
- Пътуваха много по-бързо отколкото си мислех. Мога да видя, че грешно съм получила перспективата преди – промърмори тя.
Джаспър се надвеси над нея, позата му защитна.
- Какво се промени? – попита той.
- Чуха ни да играем, и това промени пътят им – каза тя разкаяно, сякаш се чувстваше отговорна за това, което я бе изплашило.
Седем чифта очи проблеснаха към мен и обратно.
- Колко скоро? – попита Карлайл, обръщайки се към Едуард.
Лицето му се сви в напрегната концентрация.
- По малко от пет минути. Бягат – искат да играят. – Той се намръщи.
- Ще успееш ли? – попита го Карлайл, като хвърли отново поглед към мен.
- Не, не и докато нося... – Той спря рязко. – Освен това, последното нещо, което искаме е да уловят миризмата и да започнат лова.
- Колко са? – Емет попита Алис.
- Трима – отговори тя сбито.
- Трима! – изсумтя той. – Нека да дойдат. – Стоманените мускули се раздвижиха под масивните му ръце.
За части от секундата, която изглеждаше по-дълга отколкото всъщност е, Карлайл се бе замислил. Само Емет изглеждаше развълнуван – останалите гледаха лицето на Карлайл разтревожено.
- Нека да продължим играта – реши накрая Карлайл. Гласът му беше хладен и овладян. – Алис каза, че те са просто любопитни.
Всичко това бе изречено в суматоха от думи, която продължи само няколко секунди. Слушах внимателно и улових повечето от тях, въпреки че не могах да чуя какво Езме питаше Едуард с тихо вибриране на устните си. Само видях лекото поклащане на главата му и облекчението върху лицето й.
- Ти хващай, Езме – каза той. – Аз ще обявявам. – И той застана точно пред мен.
Останалите се върнаха на полето, като предпазливо оглеждаха гората с острите си очи. Алис и Езме изглежда се ориентираха около мястото, където стоях.
- Спусни си косата – каза Едуард с нисък, равен глас.
Послушно издърпах ластика от косата си и я разтръсках около лицето си.
- Другите идват. – Отбелязах очевидното.
- Да, стой много мирно и тихо, и не се отдалечавай от мен, моля те. – Той скриваше добре стресът в гласът му, но можех да го чуя. Той издърпа дългата ми коса напред, около лицето ми.
- Това няма да помогне – каза Алис нежно. – Мога да я помириша от другият край на полето.
- Знам. – Нотка от гняв обагри тонът му.
Карлайл застана на плочата и останалите се присъединиха към играта нерешително.
- Какво те попита Езме? – прошепнах аз.
Той се поколеба за секунда преди да отговори.
- Дали са жадни – промърмори неохотно той.
Секундите минаваха – играта протичаше апатично сега. Никой не посмя да удари по-силно топката и Емет, Розали и Джаспър се въртяха във вътрешната част на полето. От време на време, въпреки страхът, който парализираше мозъкът ми, усещах очите на Розали върху мен. Те бяха непроницаеми, но нещо в начина, по който държеше устата си, ме караше да мисля, че е ядосана.
Едуард не обръщаше никакво внимание на играта, очите и умът му претърсваха гората.
- Съжалявам, Бела – промърмори той яростно. – Беше глупаво, безотговорно да те изложа на показ така. Толкова съжалявам.
Чух дъхът му д аспира и очите му се приковаха в дясното поле. Той направи половин крачка, като застана между мен и това, което идваше.
Карлайл, Емет и останалите се обърнаха в същата посока, като чуваха звуци на стъпки прекалено слаби за моите уши.

18. ЛОВЪТ

Те се появиха един по един от края на гората, на разстояние дузина метра един от друг. Първият мъж, който се появи в полето веднага отстъпи назад, за да позволи на другият мъж да поведе пътя, като се ориентираше около тъмнокосият мъж по начин, който очевидно показваше кой води групата. Третият беше жена – от това разстояние всичко, което можех да видя от нея, беше косата й, която беше ярък нюанс на червеното.
Те се събраха, преди да продължат предпазливо към семейството на Едуард, като излагаха естественото уважение на група хищници, които срещат по-голяма, непозната група от собственият си вид.
Докато се приближаваха, можех да видя колко по-различни са от Калън. Походката им беше подобна на котка, вървежът им изглеждаше непрекъснато на ръба на това да се приведат. Бяха облечени в обикновените принадлежности на скитници – дънки и небрегно разкопчани ризи в дебели, устойчиви материи. Въпреки това дрехите бяха оръфани и износени, и краката им бяха боси. И двамата мъже имаха късо остригана коса, но брилянтната оранжева коса на жената бе пълна с листа и отломки от гората.
Острите им очи внимателно огледоха по-излъсканата, градска стойка на Карлайл, който, заобиколен от Емет и Джаспър, пристъпи предпазливо напред, за да ги посрещне. Без някаква видима комуникация измежду тях, и тримата се изпънаха в по-небрежна, строена позиция.
Мъжът отпред с лекота беше най-красивият, кожата му тъмна под типичната бледност, косата му лъскаво черна. Той беше средно сложен, як, разбира се, но нищо в сравнение с мускулите на Емет. Той се усмихна безгрижно, като показа редица от блестящо бели зъби.
Жената беше по-дива, очите и непрестнно се мърдаха от мъжете пред нея, към групичката около мен, хаотичната й коса се вееше от лекият бриз. Позата й беше ясно котешка. Вторият мъж обикаляше ненатрапчиво зад тях, по-слаб от водача, светлокестенявата му коса и правилните му черти бяха чудати. Очите му, въпреки че напълно неподвижни, някакси изглеждаха много по-бдителни.
Очите им също бяха различни. Не златното или черното, което очаквах, а дълбок червен цвят, който беше смущаващ и зловещ.
Тъмнокосият мъж, който още се усмихваше, пристъпи към Карлайл.
- Стори ни се, че чухме игра – каза той със спокоен глас, със съвсем тънък намек от френски акцент. – Аз съм Лорънт, а това са Виктория и Джеймс. – Той посочи към вампирите зад себе си.
- Аз съм Карлайл. Това е семейството ми, Емет и Джаспър, Розали, Езме и Алис, Едуард и Бела. – Той ни посочи на групи, като умишлено не насочваше внимание към никой конкретно. Почувствах шок, когато спомена моето име.
- Имате ли място за още играчи? – попита общително Лорънт.
Карлайл отвърна на дружелюбният тон на Лорънт.
- Всъщност, тъкмо приключвахме. Но определено бихме се заинтересували от някой друг път. Имате ли намерение да останете в района дълго?
- Отправили сме се на север, по принцип, но бяхме любопитни да видим кой е в околността. Отдавна не сме попадали на каквато и да е компания.
- Не, този регион е обикновено празен, освен нас и случайните посетители, като вас.
Напрегнатата атмосфера бавно бе преминала в лек разговор – предположих, че Джаспър изпозва определената си дарба, за да контролира ситуацията.
- Какъв е ловният ви радиус? – небрежно попита Лорънт.
Карлайл игнорира предположението зад въпроса.
- Олимпийският район тук, и в някои случаи по брега на рйоните. Поддържаме постоянно местожителство наблизо. Има подобна постоянна колония като нашата нагоре към Денали.
Лорънт се люлееше леко на пети.
- Постоянно? Как успявате? – Имаше искрено любопиство в гласът му.
- Защо не дойдете с нак в дома ни, където да поговорим удобно? – покани ги Карлайл. – Историята е доста дълга.
Джеймс и Виктория си размениха изненадани погледи при думата „дом”, но Лорънт контролираше изражението си по-добре.
- Това звучи доста интересно и добре посрещнато. – Усмивката му беше топла. – Ловуваме още от Онтарио и нямахме възможността да се почистим от известно време. – Очите му огледаха оценяващо външният вид на Карлайл.
- Моля, не се обиждайте, но ще оценим ако се въздържите от лова в тази зона. Не трябва да бием на очи, както сами разбирате – обясни Карлайл.
- Разбира се – кимна Лорънт. – Определено няма да посягаме на вашата територия. И без това тъкмо ядохме извън Сиатъл – засмя се той. Тръпка мина по гръбнака ми.
- Ще ви покажем пътя, ако искате да тичате с нас – Емет и Алис, вие можете да отидете с Едуард и Бела, за да вземете джипа – небрежно добави той.
Три неща изглежда се случиха едновременно, докато Карлайл говореше. Косата ми се разроши от лекият бриз, Едуард замръзна на място, и вторият мъж, Джеймс, внезапно изви глава, като ме изследваше, ноздрите му пламтящи.
Бързо сковаване премина през всички, когато Джеймс направи крачка напред приведен. Едуард оголи зъбите си, привеждайки се в защита, предупредително ръмжене се изтръгна от гърлото му.
Нямаше нищо общо с игривите звуци, които бях чула от него тази сутрин – беше единственото, най-зловещо нещо, което някога бях чувала, и тръпки ме побиха от върха на главата ми до края на пръстите на краката ми.
- Какво е това? – възкликна Лорънт в открита изненада. Нито Джеймс, нито Едуард бяха отпуснали агресивните си пози. Джеймс се наклони леко настрани, и Едуард помръдна в отговор.

- Тя е с нас – безцеремонното срязване на Карлайл беше отправено към Джеймс. Лорънт очевидно улавяше мирисът ми по-слабо от Джеймс, но осъзнанието проясни лицето му.
- Взели сте си нещо за хапване? – попита той, изражението му недоверчиво, докато неволно пристъпи напред.
Едуард изръмжа дори още по-свирепо, по-сурово, устните му се извиваха високо над блестящите му, оголени зъби. Лорънт отстъпи назад отново.
- Казах, че тя е с нас – поправи го Карлайл с твърд глас.
- Но тя е човек – възрази Лорънт. Думите му изобщо не бяха агресивни, по-скоро слисани.
- Да. – Емет бе застанал ясно от другата страна на Карлайл, очите му бяха върху Джеймс. Джеймс бавно се изправи, но очите му не ме изпуснаха, ноздрите му все още разширени. Едуард остана напрегнат като лъв пред мен.
Когато Лорънт заговори, тонът му беше успокояващ – опитващ се да погаси внезапната враждебност.
- Очевидно има много да учим един за друг.
- Действително е така. – Гласът на Карлайл все още бе хладен.
- Но ще приемем поканата ви. – Очите му се преместиха от мен към Карлайл. – И, разбира се, няма да нараним човешкото момиче. Няма да ловуваме във вашият район, както казах.
Джеймс изгледа невярващо и ядосано Лорънт и си размени още един кратък поглед с Виктория, чиито очи все още обхождаха диво лицата.
Карлайл премери отвореното изражение на Лорънт, преди да заговори.
- Ще ви покажем пътя. Джаспър, Розали, Езме? – повика той. Те се събраха, като блокираха гледката към мен. Алис веднага застана до мен, а Емет пристъпи бавно назад, очите му върху Джеймс, докато идваше към нас.
- Да тръгваме, Бела – гласът на Едуард беше нисък и мрачен.
През цялото време стоях закована на място, ужасена в абсолютна неподвижност. Едуард трябваше да ме хване за лакътя и да ме издърпа рязко, за да ме отърси от трансът ми. Алис и Емет бяха точно до нас, като ме криеха. Препъвах се до Едуард, все още поразена от страх. Не можех да чуя дали главната група е тръгнала вече. Нетърпението на Едуард беше почти осезаемо, докато се придвижвахме с човешка скорост по края на гората.
Веднъж щом влязохме в дърветата, Едуард ме метна на гърба си без да нарушава крачката си. Хванах се колкото силно можах, докато той потегляше, останалите зад нас. Държах главата си наведена, но очите ми, разширени от страх, не можеха да се затворят. Те се гмуркаха в сега черната гора като духове. Чувството на оживеност, което обикновено притежаваше Едуард, докато бягаше, напълно липсваше, заменено от ярост, която го поглъщаше и го караше да бяга още по-бързо. Дори с мен върху гърба си, останалите пак изостанаха.
Достигнахме джипа за невероятно кратко време, и Едуард едва забави, като ме метна на задната седалка.
- Закопчай я – заповяда той на Емет, който се пъхна след мен.
Алис вече бе седнала на предната седалка, и Едуард палеше двигателя. Той прогърмя оглушително и ние свихме назад, като се завъртяхме, за да се отправим към лъкатушещият път.
Едуард ръмжеше нещо прекалено бързо за мен, за да го разбера, но звучеше доста като редица от ругантни.
Друсащото пътешествие бе много по-лошо този път, и тъмнината го правеше само още по-страшно. Емет и Алис гледаха напрегнато през прозорците.
Отпрашихме по главният път, и въпреки че скоростта се увеличаваше, виждах много добре къде отиваме. А ние се бяхме отправили на юг, далеч от Форкс.
- Къде отиваме? – попитах аз.
Никой не отговори. Никой дори не ме погледна.
- По дяволите, Едуард! Къде ме водиш?
- Трябва да те махнем далеч от тук – много далеч – веднага. – Той не погледна назад, очите му бяха на пътя. Спидометърът показваше 170 километра в час.
- Обърни! Трябва да ме заведеш вкъщи! – извиках аз. Борех се с глупавите закопчалки, като дърпах ремъците.
- Емет – каза Едуард неумолимо.
И Емет улови ръцете ми в железната си хватка.
- Не! Едуард! Не, не можеш да направищ това.
- Трябва, Бела, така че моля те замълчи.
- Няма! Трябва да ме върнеш обратно – Чарли ще се обади на ФБР! Ще започнат от семейството ти... Карлайл и Езме! Ще трябва да напуснат, да се скрият завинаги!
- Успокой се, Бела. – Гласът му беше студен. – Били сме там и преди.
- Не и с мен! Няма да развалиш всичко през мен! – Борех се яростно, но напълно безполезно.
Алис заговори за пръв път.
- Едуард, спри колата.
Той й хвърли строг поглед, и увеличи скоростта.
- Едуард, нека да преговорим това.
- Ти не разбираш – извика той гневно. Не бях чувала гласът му толкова силен – беше оглушителен клетката на джипа. Спидометърът стигаше вече 185. – Той е преследвач, Алис, видя ли това? Той е преследвач!

Усетих Емет да замръзва на място до мен, и се зачудих на реакцията му на думата. Тя означаваше нещо повече за тримата, отколкото за мен – исках да разбера какво, но нямах възможност да попитам.
- Спри колата, Едуард. – Гласът на Алис беше благоразумен, но имаше нотка на авторитет, който не бях чувала досега.
Спидометърът прилижаваше 200 километра в час.
- Направи го, Едуард.
- Слушай ме, Алис. Видях умът му. Преследването е негова страст, негова мания – и той я иска, Алис – точно нея. Той започва ловът тази вечер.
- Той не знае къде...
Той я прекъсна.
- Колко време мислиш, че ще му отнеме преди да усети мирисът й през града? Планът му беше готов още преди думите на Лорънт да излязат от устата му.
Ахнах, като осъзнах къде ще го отведе мирисът ми.
- Чарли! Не можете да го оставите там! Не можете! – Отново започнах да се боря с колана.
- Тя е права – каза Алис.
Колата намали леко.
- Нека просто да видим какви са ни възможностите за момент – придума го Алис.
Колата отново намали, по-забележимо, и след това внезапно спряхме в една отбивка на магистралата. Излетях от ремъците и отново се приковах за седалката.
- Няма никакви възможности – изсъска Едуард.
- Няма да оставя Чарли! – извиках аз.
Той не ми обърна никакво внимание.
- Трябва да я върнем – каза накрая Емет.
- Не. – Едуард беше категоричен.
- Той не може да се мери с нас, Едуард. Няма да може да я докосне.
- Ще изчака.
Емет се усмихна.
- И аз мога да чакам.
- Ти не видя... ти не разбираш. Веднъж щом се посвети на един лов, той е непоклатим. Ще трябва да го убием.
Емет не изглеждаше разстроен от идеята.
- Ето ти една възможност.
- И женската. Тя е с него. Ако се превърне в битка, лидерът също ще ги подкрепи.
- Ние сме достатъчно.
- Ето ти друга възможност – каза тихо Алис.
Едуард се обърна разярен към нея, гласът му бе разгорещено ръмжене.
- Няма... друга... възможност!
Емет и аз го изгледахме шокирано, но Алис не изглеждаше изненадана. Мълчанието продължи цяла минута, докато Едуард и Алис се гледаха.
Аз го наруших.
- Някой иска ли да чуе моят план?
- Не – изръмжа Едуард. Алис го изгледа гневно, най-накрая провокирана.
- Слушай ме – помолих го аз. – Връщаш ме обратно.
- Не – прекъсна той.
Погледнах го гневно и продължих.
- Връщаш ме обратно. Казвам на баща си, че искам да се прибера у дома във Финикс. Опаковам си багажа. Чакаме, докато преследвачът гледа и след това бягаме. Той ще ни последва и ще остави Чарли намира. Чарли няма да прати ФБР при семейството ти. След което можеш да ме заведеш, на което проклето място си поискаш.
Те ме погледнаха, изумени.
- Идеята не е лоша всъщност. – Изненадата на Емет определено беше обидна.
- Може да проработи... а и не можем да оставим баща й без защита. Знаеш това – каза Алис.
Всички гледаха към Едуард.
- Прекалено е опасно... Не го искам никъде в радиус от сто километра около нея.
Емет беше крайно самоуверен.
- Едуард, той няма да премине през нас.
Алис се замисли за минута.
- Не го виждам да атакува. Ще се опита да почака, докато я оставим сама.
- Няма да му отнеме много време, докато осъзнае, че това няма да се случи.
- Заповядвам ти да ме заведеш обратно вкъщи. – Опитах се да звуча твърдо.
Едуард притисна пръсти към слепоочията си и затвори очи.
- Моля те – казах с много по-малък гласец.
Той не вдигна поглед. Когато заговори, гласът му звучеше изморен.
- Заминаваш тази вечер, без значение дали преследвачът ще те види или не. Казваш на Чарли, че не можеш да останеш и минута повече във Форкс. Кажи му каквото си поискаш. Опаковай първите неща, до които се докопаш и се качи в пикапа си. Не ме интересува какво ще ти каже. Имаш петнайсет минути. Чуваш ли ме? Петнайсет минути започват да текат веднага щом пристъпиш прага.
Джипът отново тръгна и се завъртя, като гумите му изкърцаха срещу асфалта. Стелката на спидометъра започва да се покачва рязко.
- Емет? – казах аз, като погледнах многозначително към ръцете си.
- О, извинявай. – Той ме пусна.
Няколко минути премиха в мълчание, като изключим шумът на двигателя. След което Едуард заговори отново.
- Ето какво правим. Когато стигнем къщата, ако преследвачът не е там, ще я изпратя до вратата. След което има петнайсет минути. – Той ме изгледа в огледалото за задно виждане. – Емет, ти поемаш външната част на къщата. Алис, ти вземаш пикапа. Аз ще съм вътре с нея. След като излезе, вие двамата можете да закарате джипа вкъщи и да кажете на Карлайл.
- Няма начин – намеси се Емет. – Аз съм с теб.
- Помисли малко, Емет. Не знаем колко време ще ме няма.
- Докато знаем колко време ще продължи това, аз съм с теб.
Едуард въздъхна.

- Ако преследвачът е там – продължи той мрачно, - продължаваме да караме.
- Ще стигнем преди него – каза уверено Алис.
Едуард изглежда прие това. Какъвто и да му беше проблема с Алис, не се съмняваше в нея сега.
- Какво ще правим с джипа? – попита тя.
В гласът му имаше строга нотка.
- Ти ще го закараш вкъщи.
- Не, няма – каза тя спокойно.
Неразбираемият поток от ругантни започна наново.
- Няма да се поберем всички в пикапа ми – прошепнах аз.
Едуард сякаш не ме чу.
- Мисля, че трябва да ме оставиш да тръгна сама – казах дори още по-тихо.
Той чу това.
- Бела, моля те, нека го направим по моя начин, само този път – каза той през стиснати зъби.
- Слушай, Чарли не е малоумен – възразих аз. – Ако утре не си в града, той ще стане подозрителен.
- Това е без значение. Ще се погрижим той да е в безопазност и само това е важно.
- Ами този преследвач? Той видя начина, по който се държа тази вечер. Ще си помисли, че си с мен, където и да си.
Емет ме погледна, обидно изненадан отново.
- Едуард, послушай я – притисна той. – Мисля, че тя е права.
- Да, така е – съгласи се Алис.
- Не мога да направя това – гласът на Едуард беше леден.
- Емет също трябва да остане – продължих аз. – Той определено забеляза Емет.
- Какво? – Емет се обърна срещу мен.
- Ще го хванем по-лесно, ако останеш – съгласи се Алис.
Едуард я изгледа скептично.
- Мислиш, че трябва да я оставя да тръгне сама?
- Разбира се, че не – каза Алис. Джаспър и аз ще я вземем.
- Не мога да направя това – повтори Едуард, но този път имаше следа от поражение в гласът му. Логиката работеше върху него.
Опитах се да бъда убедителна.
- Помотай се тук около седмица... – видях изражението му в огледалото и се поправих бързо - ... няколко дни. Остави Чарли да види, че не си ме отвлякъл, и прати тоя Джеймс за зелен хайвер. Постарай се напълно да изгуби следите ми. След това ще се срещнем. Вземи заобиколен път, разбира се, и Джаспър и Алис ще се приберат вкъщи.
Можех да видя как обмисля въпроса.
- Къде ще се срещнем?
- Финикс. – Разбира се.
- Не. Той ще чуе, че отиваш там – каза той нетърпеливо.
- А ти ще го направиш да изглежда така сякаш е хитрина, очевидно. Той ще знае, че ние знаем, че той слуша. Никога няма да повярва, че отивам вдействителност на мястото, където отивам.
- Проклета е – изкикоти се Емет.
- И ако това не проработи?
- Има няколко милиона души във Финикс – информирах го аз.
- Не е чак толкова трудно да намери телефонен указател.
- Няма да се прибирам вкъщи.
- Оу? – запита той, с опасна нотка в гласът си.
- Достатъчно голяма съм, че да си взема свое място.
- Едуард, ние ще бъдем с нея – напомни му Алис.
- Ами вие какво ще правите във Финикс? – попита я той язвително.
- Ще стоим на закрито.
- На мен ми харесва. – Емет без съмнение си мислише как сгащват Джеймс.
- Млъкни, Емет.
- Виж, ако се опитаме да го нападнем, докато тя е още наоколо, има по-голяма вероятност някой да се нарани – тя ще се нарани, или ти, докато се опитваш да я предпазиш. Но, ако го хванем насаме... – Той замълча с лека усмивка. Бях права.
Джипът пълзеше бавно сега, докато карахме през града. Въпреки смелата ми реч, можех да усетя космите по ръцете ми да се изправят. Помислих си за Чарли, сам в къщата, и се опитах да си вдъхна кураж.
- Бела. – Гласът на Едуард беше мног онежен. Алис и Емет погледнах апрез прозорците си. – Ако позволиш да ти се случи нещо – каквото и да е – ще те държа отговорна за това. Разбираш ли това?
- Да – преглътнах аз.
Той се обърна към Алис.
- Джаспър може ли да се справи с това?
- Имай му доверие, Едуард. Той се справя много, много добре, като се има предвид всичко.
- Ти можеш ли да се справиш с това? – попита той.
И грациозната малка Алис изви устните си в ужасяваща гримаса и изпусна гърлено ръмжене, което ме накара да залепна за седалката от страх.
Едуард й се усмихна.
- Но запази мнението си за себе си – промърмори той внезапно.

19. СБОГУВАНИЯ

Чарли ме очакваше. Всички лампи в къщата бяха светнати. Умът ми беше празен, докато се опитвах да измисля начин, за да го накарам да ме пусне. Това нямаше да е особено приятно.
Едуард паркира бавно, далеч от пикапа ми. И тримата бяха остро нащрек, изпънати в седалките си, ослушвайки се за всеки звук от гората, вглеждайки се във всяка сянка, улавяйки всеки мирис, като търсеха нещо, което не си е на мястото. Двигателят спря и аз стоях неподвижно, докато те продължаваха да се ослушват.
- Не е тук – каза Едуард напрегнато. – Да тръгваме.
Емет се пресегна да ми помогне със закопчалките.
- Не се тревожи, Бела –каза той с нисък, но весел глас, - ще се погрижим бързо за нещата тук.
Почувствах влага да пълни очите ми, докато гледах Емет. Почти го познавах и все пак, по някакъв начин, да не знам кога ще го видя отново след тази вечер беше мъчително. Знаех, че това е едва слабо привкусване на сбогуванията, които ми предстояха да преживея през следващият час, и мисълта за това, накара сълзите ми да потекат.
- Алис, Емет. – Гласът на Едуард беше заповеднически. Те се разпръснаха безшумно в тъмнината, бързо изчезвайки. Едуард отвори вратата ми и взе ръката ми, след което ме придърпа в защитната прегръдка на ръцете си. Той ме изпрати сковано към къщата, очите му претърсваха ноща.
- Петнайсет минути – предупреди ме той изпод дъха си.
- Мога да го направя – подсмръкнах аз. Сълзите ми ме бяха вдъхновили.
Спрях се под навеса и взех лицето му в ръцете си. Погледнах яростно в очите му.
- Обичам те – казах с нисък, напрегнат глас. – И винаги ще те обичам, без значение какво ще се случи.
- Нищо няма да ти се случи, Бела – каза той също толкова разгорещено.
- Просто следвай плана, става ли? Пази Чарли заради мен. Той няма да ме харесва много след това, и искам да мога да му се извиня по-късно.
- Влизай вътре, Бела. Трябва да побързаме. – Гласът му беше напрегнат.
- Още едно нещо. – Прошепнах страстно. – Не ме слушай изобщо какво ще ти кажа тази вечер! – Той се бе навел, така че всичко, което трябваше да направя, бе за се изправя на пръсти, за да целуна изненаданите му, замръзнали устни с колкото сила можех. След което се обърнах и ритнах вратата.
- Махай се, Едуард! – извиках му, като изтичах вътре и затръшнах вратата пред все още шокираното му лице.
- Бела? – Чарли бе обикалял всекидневната и вече бе на крака.
- Остави ме намира! – креснах му аз през сълзи, които се стичаха неудържимо сега. Побегнах нагоре по стълбите към стаята ми, като затръшнах вратата и я заключих. Притичах към леглото си, като се метнах на пода, за да взема сака си. Бързо бръкнах изпод матрака, за да взема завързаният стар чорап, където държах тайните си спестявания.
Чарли чукаше на вратата ми.
- Бела, добре ли си? Какво става? – Гласът му беше изплашен.
- Отивам си вкъщи – извиках аз, като гласът ми се пречупи на идеалното място.
- Той посегна ли ти? – Гласът му клонеше към гняв вече.
- Не! – изпищях няколко октави по-високо. Обърнах се към скрина ми, и Едуард вече беше там, като тихо вадеше купища случайни дрехи, които той хвърляше към моята посока.
- Да не би да е скъсал с теб? – Чарли беше объркан.
- Не! – изкрещях, малко по-бездиханна, докато тиках всичко в чантата. Едуард хвърли още няколко неща от скрина към мен. Сакът беше доста пълен вече.
- Какво се случи, Бела? – Чарли извика през вратата, като удряше отново по нея.
- Аз скъсах с него! – извиках обратно, като дърпах ципа на сака. Способните ръце на Едуард избутаха моите и дръпнаха плавно ципа. Той сложи внимателно ремъка през рамото ми.
- Ще бъда в пикапа – тръгвай! –прошепна той и ме избута към вратата. Той изчезна през прозореца.
Отключих вратата и грубо избутах Чарли, като се борех с тежката си чанта, докато слизах надолу по стъпалата.
- Какво стана? – извика той. Той беше точно зад мен. – Мислех си, че го харесваш.
Той ме хвана за лакътя в кухнята. Въпреки че все още бе объркан, хватката му бе здрава.
Той ме завъртя, за да го погледна, и можех да разбера от лицето му, че той нямаше никакво намерение да ме пусне да си ида. Можех да се сетя само за един начин, за да се измъкна, и той включваше да го нараня толкова много, че вече се мразех само заради това, че го обмислях. Но нямах време, а и исках да го запазя в безопасност.
Изгледах баща си, с пресни сълзи в очите, породени от това, което се канех да направя.
- Харесвам го – и точно там е проблема. Не мога повече така! Не мога да се обвързвам повече с това място! Не искам да се окажа в капан в този тъп, скучен град като мама! Няма да направя същата тъпа грешка като нея. Мразя това място – не мога да остана и минута повече!
Той пусна ръката ми така, сякаш го бе ударил ток. Извърнах се от шокираното, наранено лице и се отправих към вратата.
- Белс, не можеш да тръгнеш сега. Вечер е – прошепна той иззад мен.
Не се обърнах.
- Ще спя в пикапа, ако се изморя.
- Почакай само още една седмица – помоли ме той, все още зашеметен. – Рене ще се е върнала дотогава.
Това напълно ме извади от релси.
- Какво?
Чарли продължи бързо, почти бърборещ от облекчение, докато се колебаех.
- Тя се обади, докато ти беше навън. Нещата не вървят така добре във Флорида, и ако не подпишат договора на Фил до края на седмицата, те ще се върнат в Аризона. Помощник треньора там им казал, че може да намерят място за него.
Поклатих глава, като се опитвах да пренаредя сега обърканите си мисли. Всяка минаваща секунда поставяше Чарли в по-голяма опасност.
- Имам ключ – промърморих аз, като завъртях дръжката. Той беше прекалено наблизо, на една ръка разстояние от мен, лицето му смаяно. Не можех да губя повече време в спорове с него. Щеше да се наложи да го нараня още повече.
- Просто ме пусни да си ида, Чарли. – Повторих последните думи на майка ми, както когато тя си е тръгвала през тази врата преди много, много години. Казах ги доколкото гневно можах, и отворих рязко вратата. – Не се получи, ясно? Наистина, наистина мразя Форкс!
Жестоките ми думи свършиха работата – Чарли замръзна на прага, поразен, докато аз избягах в ноща. Бях чудовищно изплашена от празният двор. Бягах диво към пикапа, като си представях тъмна сянка зад мен. Хвърлих чантата си в коритото и отворих вратата. Ключът ме чакаше в запалителя.
- Ще ти се обадя утре! – извиках аз, като желаех повече от всичко, да мога да му обясня нещата още тогава, като знаех, че нямаше да мога. Форсираф двигателя и потеглих.
Едуард се пресегна за ръката ми.
- Спри колата – каза той, когато къщата и Чарли бяха изчезнали зад нас.
- Мога да карам – казах през стичащите се сълзи.
Дългите му ръце внезапно сграбчиха талията ми и кракът му отмести моя от педала за газта. Той ме придърпа през скута си, като отмести ръцете ми от кормилото, и внезапно той бе на шофьорското място. Пикапът не помръдна встрани и със сантиметър.
- Няма да можеш да откриеш къщата – обясни той.
Внезапно зад нас проблеснаха светлини. Обърнах се към задният прозорец с очи разширени от ужас.
- Това е просто Алис – увери ме той. Отново взе ръката ми.
Умът ми беше изпълнен с образи на Чарли на прага на вратата.
- Преследвача?
- Той чу края на твоето изпълнение – каза Едуард безрадостно.
- Чарли? – попитах уплашено.
- Преследвачът тръгна след нас. Сега бяга зад нас.
Тялото ми изстина.
- Можем ли да го надбягаме?
- Не. – Но той усили скоростта, докато говореше. Двигателят на пикапа изви протестиращо глас.
Планът ми внезапно не изглеждаше вече толкова брилянтен.
Гледах назад към фаровете на Алис, когато пикапък потрепери и тъмна сянка се изправи отвъд прозореца.

Смразяващият кръвта писък продължи само за част от секундата, преди ръката на Едуард да запуши устата ми.
- Това е Емет!
Той пусна устата ми и обхвана талията ми с ръка.
- Всичко е наред, Бела – обеща той. – Ще бъдеш в безопасност.
Спринтирахме през тихият град към северната магистрала.
- Не бях осъзнал, че все още намираш животът в малкият град за скучен – каза той общително, и знаех, че се опитва да ме разсее. – Изглеждаше така, сякаш се приспособяваш доста добре – особено напоследък. Може би сам се хвалех, че правя животът ти малко по-интересен.
- Не бях мила – признах аз, като игнорирах опитът му за развлечение, гледайки към коленете си. – Това беше същото нещо, което майка ми му е казала, когато го е напуснала с мен. Можеш да го наречеш удар под кръстта.
- Не се тревожи. Той ще ти прости. – Усмивката му бе малка, но не докосваше очите му.
Вгледах се отчаяно в него и той видя голата паника в очите ми.
- Бела, всичко ще е наред.
- Но няма да е наред, когато не съм с теб – прошепнах аз.
- Ще сме отново заедно след няколко дни – каза той, като стегна ръката си около мен. – Не забравяй, че идеята беше твоя.
- Беше най-добрата идея – разбира се, че е моя.
Усмивката, с която ми отвърна беше безрадостна и изчезна незабавно.
- Защо се случи това? – Попитах аз, гласът ми заразителен. – Защо аз?
Той гледаше мрачно към пътят пред нас.
- Вината е моя – бях глупак да те изоблича така. – Гневът в гласът му бе насочен вътрешно.
- Нямах това предвид – настоях аз. – Бях там, голяма работа. Това не притесни останалите двама. Защо този Джеймс реши да убие мен? Има толкова много хора тук, защо аз?
Той се поколеба преди да отговори.
- Огледах доста добре умът му тази вечер – започна той с нисък глас. – Не знам дали е имало начин да избегна това, веднага щом те видя. Наистина вината е твоя отчасти. – Гласът му беше ироничен. – Ако не миришеше толкова привлекателно сочно, може би нямаше да обърне такова внимание. Но когато те защитих... е, това влоши нещата. Той не е свикнал плановете му да се осуетяват, колкото и незначителен да е предмета. Той гледа на себе си като на ловец и като на нищо друго. Съществуването му е погълнато от преследване и едно предизвикателство е всичко, което иска от живота. Внезапно му предоставихме едно прекрасно предизвикателство – голям род от силни бойци, всички загрижени да защитят единственият раним елемент. Нямаш си и напредстава в каква еуфория е вмомента. Това е любимата му игра, и ние я направихме още по-вълнуваща за него. – Тонът му беше изпълнен с отвращение.
Той се спря за момент.
- Но ако не бях застанал пред теб, той щеше да те убие още тогава – каза той с безнадежден гняв.
- Мислех си... мислех си, че не мириша за останалите така... както за теб – казах колебливо.
- Това е така. Но това не означава, че не си изкушение за всеки един от тях. Ако беше привлякла преследвача – или който и да е от тях – по същият начин, който привличаш мен, това щеше да означава битка още там.
Потреперах.
- Мисля, че нямам друг избор освен да го убия сега – промърмори той. – На Карлайл няма да му хареса това.
Можех да чуя гумите да минават през моста, макар че не можех да видя реката в тъмното. Знаех си, че наближаваме. Трябваше да го попитам сега.
- Как можеш да убиеш вампир?
Той ме погледна с неразгадаеми очи и гласът му внезапно бе остър.
- Единственият начин, за който може да си сигурен, е да го разкъсаш на късове, и после да подпалиш парчетата.
- И другите двама ще се бият с него?
- Жената определено. Не съм сигурен за Лорънт. Нямат много силна връзка – той е с тях само за удобство. Той беше засрамен от Джеймс на поляната...
- Но Джеймс и жената – те ще се опитат да те убият? – попитах аз със суров глас.
- Бела, да не си посмяла да си губиш времето в тревоги за мен. Единствената ти грижа е да се пазиш и... моля те, моля те – опитай се да не бъдеш безразсъдна.
- Той все още ли ни следва?
- Да. Въпреки това няма да атакува къщата. Не и тази вечер.
Той сви по невидимата алея, като Алис ни следваше отзад.
Паркирахме пред колата. Лампите отвътре бяха светнати, но те почти не разпръскваха мрака на заобикалящата гора. Емет отвори вратата ми преди пикапа да е спрял – той ме издърпа от седалката, придърпа ме като футболна топка към гръдният си кош, и притича с мен към вратата.
Нахлухме в огромната бяла стая, Едуард и Алис бяха от двете ни страни. Всички бяха там – вече бяха станали на крака при звука от приближаването ни. Лорънт стоеше в средата им. Можех да чуя тихо ръмжене дълбоко в гърлото на Емет, докато ме поставяше до Едуард.
- Той ни следи – обяви Едуард, като гледаше опасно към Лорънт.
Лицето на Лорънт бе безрадостно.
- Страхувах се от това.
Алис изтанцува до страната на Джаспър и прошепна нещо в ухото му – устните й трептяха от скоростта на тихата й реч. И двамата изтичаха нагоре по стъпалата. Розали ги изгледа, след което бързо застана до Емет. Красивите й очи бяха напрегнати и – когато неволно проблеснаха към моето лице – яростни.
- Какво ще направи той? – Карлайл попита Лорънт със смразяващи нотки.
- Съжалявам – отговори той. – Страхувах се, че когато момчето ви я защити, това ще го настрои още повече.
- Можеш ли да го спреш?
Лорънт поклати глава.
- Нищо не може да спре Джеймс веднъж щом е започнал.
- Ние ще го спрем – обеща Емет. Нямаше съмнение какво имаше предвид.
- Не можеше да го спрете. Никога не съм виждал нещо подобно на него през тристата ми години живот. Той е абсолютно смъртоносен. Затова и се присъединих към групата му.
Неговата група, помислих си аз, разбира се. Парадирането на лидерство на поляната беше само това, парадиране.
Лорънт клатеше глава. Той погледна към мен, объркан, и после обратно към Карлайл.
- Сигурни ли сте, че си заслужава?
Яростният рев на Едуард изпълни стаята – Лорънт се отдръпна назад.
Карлайл погледна сериозно Лорънт.
- Опасявам се, че ще ти се наложи да направиш избор.
Лорънт разбра. Замисли се за момент.Лицето му обходи всяко лице, след което огледа ярката стая.
- Заинтригуван съм от живота, който сте създали тук. Но няма да се намесвам в това. Не търся вражда с никой от вас, но няма и да се изправя срещу Джеймс. Мисля да се насоча на север – към този Денали клан. – Той се поколеба. – Не подценявайте Джеймс. Той има брилянтен ум и сетива, които нямат равни на себе си. Той се чувства точно толкова удобно в човешкият свят, колкото и вие изглеждате, но той няма да излезе наглава с вас... Съжалявам за това, което се случва тук. Наистина съжалявам. – Той наклони главата си, но го видях да хвърля още един озадачен поглед към мен.
- Върви си с мир – беше официалният отговор на Карлайл.
Лорънт отново се огледа дълго около себе си, и побърза да излезе.
Мълчанието продължи по-малко от секунда.
- Колко близо? – Карлайл погледна Едуард.
Езме вече се движеше – ръката й докосна незабележим ключ на стената и със рев, огромни метални капаци започнаха да се затварят около стъклената стена. Облещих се.
- На около пет километра отвъд реката – обикаля наоколо за да се срещне с женската.
- Какъв е планът?
- Ще го подведем, след което Джаспър и Алис ще я отведат на юг.
- И тогава?
Гласът на Едуард беше категоричен. – Веднага щом Бела е в безопасност, започваме лова.
- Предполагам, че няма друг начин – съгласи се Карлайл с мрачно лице.
Едуард се обърна към Розали.

- Качете се горе и си разменете дрехите – заповяда Едуард. Тя го изгледа с ясно недоверие.
- Че защо да го правя? – изсъска тя. – Каква ми е тя на мен? Освен заплаха – една опасност, която ти избра да натресеш на всички ни.
Отдръпнах се назад от отровата в гласът й.
- Роуз... – промърмори Емет, като сложи ръка на рамото й. Тя се отдръпна от него.
Наблюдавах Едуард внимателно, като знаех какъв ме темперамента, разтревожена за реакцията му.
Но той ме изненада. Той погледна встрани от Розали, сякаш не бе проговорила, сякаш не съществуваше.
- Езме? – попита спокойно той.
- Разбира се – прошепна Езме.
Езме ме бе взела в ръцете си за по-малко от един сърдечен удар, и бе притичала нагоре по стълбите преди да ахна от шок.
- Какво правим? – попитах бездиханно, когато тя ме постави на крака в тъмна стая нейде из вторият етаж.
- Опитваме се да объркаме миризмата. Няма да проработи за дълга, но може да помогне да те изведем оттук. – Можех да чуя дрехите й да падат на пода.
- Не мисля, че сме еднакъв размер... – поколебах се аз, но ръцете й рязко издърпаха блузат апрез главата ми. Бързо свалих джинсите от себе си. Тя ми подаде нещо, беше като риза. Борех се да уцеля правилните дупки, докато вкарвах ръцете си. Веднага щом свърших, тя ми подаде панталоните си. Скочих в тях, но не можех да изкарам краката си – бяха прекалено дълги. Тя сръчно нави крачолите няколко пъти, преди да успея да се изправя. Някакси тя вече се бе озовала в дрехите ми. Тя ме издърпа обратно към стълбит, където стоеше Алис с малка кожена чанта в едната си ръка. И двете ме сграбчиха за лактите и почти ме носеха, докато прелетяха надолу по стълбите.
Изглежда всичко долу бе приготвено в отсъствието ни. Едуард и Емет бяха готови за тръгване, Емет носеше тежко на вид раница през рамото си. Карлайл подаваше нещо малко на Езме. Той се обърна и подаде на Алис същото нещо – беше малък сребрист мобилен телефон.
- Езме и Розали ще вземат пикапа ти, Бела – каза ми той, докато минаваше. Кимнах като погледнах предпазливо към Розали. Тя гледаше Карлайл с възмутено изражение.
- Алис, Джаспър... вземете мерцедеса. Ще имате нужда от черните прозорци на юг.
Те също кимнаха.
- Ние ще вземем джипа.
Бях изненадана да видя, че Карлайл имаше намерение да отиде с Едуард. Внезапно осъзнах, с прорязващ страх, че те образуваха ловната група.
- Алис – попита Карлайл, - ще се хванат ли на стръвта?
Всички се вгледаха в Алис, когато тя затвори очи и застана невероятно неподвижна.
Накрая очите й се отвориха.
- Той ще ви проследи. Жената ще последва пикапа. Би трябвало да можем да тръгнем след това. – Гласът й беше сигурен.
- Да тръгваме. – Карлайл тръгна към кухнята.
Но Едуард внезапно бе застанал до мен. Той ме улови в железната си хватка, притискайки ме до себе си. Той сякаш не обръщаше внимание на семейството му, което го гледаше, и той придърпа лицето ми към своето, като повдигна краката ми от пода. За най-кратката секунда, устните му бяха ледени и твърди срещу моите. След което свърши. Той ме пусна на земята, все още държейки лицето ми, като величествените му очи изгаряха моите.
Очите му внезапно станаха пусти, странно угаснали, като се обърна настрани.
И вече ги нямаше.
Стояхме там, другите гледаха далеч от мен, докато сълзите ми се стичаха безшумно по лицето ми.
Мълчаливият момент се проточи, след което телефонът на Езме започна да вибрира в ръката й. Той се стрелна към ухото й.
- Сега – каза тя. Розали изчезна през вратата без да поглежда към мен, но Езме докосна бузата ми, докато минаваше.
- Пази се. – Шепотът й остана след нея, докато те се изнизваха през вратата. Чух как пикапът ми потегли гръмоносно и после се отдалечи.
Джаспър и Алис почакаха. Телефонът на Алис се оказа до ухото й още преди да е звъннал.
- Едуард казва, че жената е по следите на Езме. Ще взема колата. – Тя изчезна в сенките по същият начин като Едуард.
Джаспър и аз се спогледахме. Той стоеше от другата страна на входа срещу мен... биваше предпазлив.
- Грешиш, да знаеш – каза той тихо.
- Какво? – ахнах аз.
- Мога да почувствам какво чувстваш сега – и ти си заслужаваш.
- Не е вярно – промърморих аз. – Ако нещо им се случи, ще бъде за едното нищо.
- Грешиш – повтори той, като ми се усмихваше мило.
Не чух нищо, но тогава Алис прекрачи входната врата и се понесе право към мен с протегнати ръце.
- Може ли? – попита тя.
- Ти си първата, която иска разрешение – усмихнах й се кисело.
Тя ме повдигна с със същата лекота като Емет с тънките си ръце, като ме обгръщаше защитнически, след което излетя през вратата, като остави светлините зад нас.

20. НЕТЪРПЕНИЕ

Когато се събудих бях объркана. Мислите ми бяха мъгляви, все още овъртяни в сънища и кошмари – отне ми по-дълго време от обичайното, за да осъзная къде се намирам.
Стаята беше прекалено приветлива за да принадлежи на друго място освен на хотел. Нощните лампи, заковани за масите, бяха доста издаващи, както й дългите завеси направени от същата материя като покривката на леглото, и родовите водни щампи на стените.
Опитах се да си спомня как съм се оказала тук, но отначало нищо не изникна.
Спомних си лъскавата черна кола, стъклата на прозорците по-тъмни от тези на лимузина. Двигателят бе почти тих, въпреки че бяхме се изстреляли по черната магистрала два пъти повече от законната скорост.
И си спомних как Алис седеше заедно с мен на тъмната кожена седалка отзад. Някакси, по време на дългата нощ, главата ми се бе оказала на гранитеният й врат. Близостта ми изглежда не я притесняваше изобщо, и студената й, твърда кожа беше странно удобна за мен. Предната част на тънката й памучна блуза бе студена, влажна от сълзите които се стичаха от очите ми зокато, червени и подути, не пресъхнаха.
Сънят ме отбягваше – болезнените ми очи стояха отворени дори, когато ноща накрая свърши и зората пропука над нисък връх нейде из Калифорния. Сивата светлина, която се процеждаше през безоблачното небе, пареше очите ми. Но не можех да ги затворя – когато го направех, образите изникваха прекалено ярки, като слайдове зад клепачите ми, бяха непоносими. Разбитото изражение на Чарли – бруталното ръмжене на Едуард, с оголени зъби – гневният поглед на Розали – умелият взор на преследвача – мъртвият поглед в очите на Едуард, когато ме целуна за последно... Не можех да понеса да ги видя. Затова преборих умората си, докато слънцето се извисяваше още по-нависоко.
Бях все още будна, когато преминахме през плитък планински проход и слънцето, което вече бе зад нас, се отразяваше в подредените покриви на Долината на Слънцето. Нямах достатъчно останали емоции, за да се изненадам, че сме взели едно три-дневно пътуване за един ден. Наблюдавах безучастно широката, плоска простор, която лежеше пред мен. Финикс – палмовите дървета, долният креозон, случайните линии от пресичащи се магистрали, зелените откосени ивици от игрища за голф и тюркоазените петна от басейни, всичките потопени в слаб смог и обгърнати от ниски, скалисти хребети, които не бяха достатъчно големи, за да бъдат наречени планини.
Сенките на палмовите дървета се наклоняваха през магистралата – очертани, по-остри отколкото си ги спомнях, по-бледи отколкото би трябвало да са. Нищо не можеше да се скрие в тези сенки. Светлата, отворена магистрала изглеждаше достатъчно приветлива. Но не усетих облекчение, нито чувството, че съм си у дома.
- Накъде за летището, Бела? – беше попитал Джаспър, и аз потрепнах, въпреки че гласът му беше доста мек и спокоен. Беше първият звук, освен мъркането на колата, който да разруши дългото нощно мълчание.
- Остани на I-десет – бях отговорила механично. – Ще минем точно покрай него.
Мозъкът ми работеше бавно през мъглата от недостига на сън.
- Ще летим ли за някъде? – бях попитала Алис.
- Не, но е добре да сме наблизо, просто за всеки случай.
Спомням си как започнахме да обикаляме около летището... но не спряхме. Предполагам, че тогава съм заспала.
Въпреки че, сега когато преследвах спомените си, имах силното впечатление, че съм напуснала колата – слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта – ръцете ми обвити около рамената на Алис и нейната ръка около кръста ми, която ме влачи, докато се препъвах през топлите, сухи сенки.
Нямах спомени за тази стая.
Погледнах дигиталният часовник на нощното шкафче. Червените числа твърдяха, че е три часът, но не показваха дали е нощ или ден. Никаква светлинка не убягваше от дебелите завеси, но стаята беше светла от светлината на лампите.
Изправих се сковани и залитайки отидох до прозореца, където дръпнах пердетата.
Беше тъмно отвън. Тогава е три сутринта. Стаята ми гледаше към пуст участък от магистралата и новият паркинг гараж към летището. Имаше някаква утеха в това да мога да посоча точното време и място.
Погледнах се. Все още носех дрехите на Езме, и те определено не ми ставаха. Огледах се наоколо и доволна открих пътническата ми чанта отгоре на нисък скрин.
Тъкмо търсех нови дрехи, когато леко почукване на вратата ме накара да подскоча.
- Може ли да вляза? – попита Алис.
Поех си дълбоко дъх.
- Разбира се.
Тя влезе вътре и ме огледа внимателно.
- Изглежда, че трябваше да си поспиш малко повече – каза тя.
Аз само поклатих глава.
Тя с придвижи към завесите и ги затвори плътно преди да се обърне обратно към мен.
- Ще трябва да стоим вътре – каза ми тя.
- Добре. – Гласът ми беше дрезгав.
- Жадна ли си? – попита тя.
Вдигнах рамене.
- Аз съм добре. Ами ти?
- Не е нещо, което не може да се преодолее. – Тя се усмихна. – Поръчах храна за теб, в съседната стая е. Едуард ми напомни, че ти трябва да се храниш доста по-често от нас.
Веднага застанах нащрек.
- Обадил се е?
- Не – каза тя и видя как лицето ми помръкна. – Каза ми преди да тръгнем.
Тя взе ръката ми внимателно и ме поведе през вратата към всекидневната на хотелският апартамент. Можех да чуя тихото жужене на гласове, идващи от телевизора. Джаспар стоеше неподвижно на бюрото в ъгъла, очите му следяха новините без капчица интерес.
Седнах на пода до масичката за кафе, където поднос с храна ме очакваше, и започнах да си взимам без да забелязвам какво ям.
Алис кацна на страничната облегалка на канапето и се загледа безизразно в телевизора като Джаспър.
Хранех се бавно, като я наблюдавах, като се обръщаше от време на време, за да погледне към Джаспър. Започна да ми просветва, че стоят прекалено мирно. Никога не откъснаха поглед от екрана, макар че вмомента течаха реклами. Избутах подноса настрани, като стомахът ми беше внезапно неспокоен. Алис погледна към мен.
- Какво е станало, Алис? – попитах аз.
- Нищо не е станало. – Очите й бяха разширени, искрени... и аз не им повярвах.
- Какво правим сега?
- Чакаме Карлайл да се обади.
- А трябвали да се е обадил досега? – Можех да видя, че съм уцелила. Очите на Алис се стрелнаха от моите към телефона върху кожената чанта и обратно.
- Какво означава това? – Гласът ми трепереше и аз се опитах да го контролирам. – Че не се е обадил още?
- Означава просто, че няма какво да ни кажат.
Но гласът й беше прекалено равен, и въздухът беше по-труден за дишане.
Джаспър внезапно бе застанал до Алис, по-близо до мен от обичайното.
- Бела – каза той с подозрително успокояващ глас. – Няма за какво да се тревожиш. Ти си в пълна безопасност тук.
- Знам това.

- Тогава защо си изплашена? –попита объркано той. Може и да усещаше тенора на емоциите ми, но не можеше да разчете причините зад тях.
- Чу какво каза Лорънт. – Гласът ми беше шепот, но бях убедена, че могат да ме чуят. – Той каза, че Джеймс е смъртоносен. Ами ако нещо се обърка и те се разделят? Ако се случи нещо на някой от тях, на Карлайл, Емет... Едуард... – Преглътнах. – Ако онази дивачка нарани Езме... – Гласът ми се бе извисил, имаше истерична нотка в него. – Как бих могла да живея, когато знам, че вината е моя? Никой от вас не би трябвало да рискува живота си заради мен...
- Бела, Бела, спри – прекъсна ме той, като думите му се изливаха прекалено бързо, за да ги разбера. – Тревожиш се за грешните неща, Бела. Повярвай ми – никой от нас не е в опасност. Ти и без това си под достатъчно стрес – не добавя към него и напълно ненужни тревоги. Чуй ме! – заповяда ми той, защото бях извърнала глава. – Нашето семейство е силно. Единственият ни страх е да не изгубим теб.
- Но защо бихте...
Този път Алис ме прекъсна, като докосна бузата ми със студените си пръсти.
- Почти от цял век Едуард е бил сам. Сега е открил теб. Ти не можеш да видиш промение, които ние виждаме, ние които сме били толкова дълго време с него. Да не мислиш, че който и да е от нас би искал да го погледне в очите през следващите сто години, ако той те изгуби?
Вината ми бавно спадаше, докато се взирах в тъмните й очи. Но дори и когато спокойствието ме заля, знаех, че не мога да имам доверие на чувствата си с Джаспър наоколо.
Беше много дълъг ден.
Останахме в стаята. Алис се обади на рецепцията и ги помоли да отпратят камериерката за сега. Прозорците стояха затворени, телевизорът включен, въпреки че никой не го гледаше. На равни интервали ми бе доставяна храна. Сребристият телефон, който пошиваше върху чантата на Алис сякаш бе станал по-голям, докато часовете минаваха.
Детегледачите ми се справяха по-добре с напрежението от мен. Докато кършех пръсти и крачех, те просто ставаха все по-неподвижни, две статуи, чийто очи ме следват незабележимо, докато се движа. Занимавах се с това да запомня стаята – райетата на възглавниците, оранжево, прасковено, кремаво, тъмно златисто, и оранжево отново. Понякога се вглеждах в абстрактните щампи, като случайно откривах картинки във фигурите, както откривах картини в облаците като малко дете. Проследих синя ръка, жена, която вчесва косата си, котка, която се протяга. Но когато бледо червеният кръг стана взиращо се око, отместих глава настрани.
Когато следобеда мина, се върнах в леглото, просто за да направя нещо. Надявах се, че щом се окажа сама в тъмното, ще се отдам на ужасните страхове, които обикаляха ръба на съзнанието ми, но не можеха да пробият през внимателният надзор на Джаспър.
Но Алис ме последва внимателно, сякаш по някаква случайност й бе омръзнала съседната стая по същото време. Започвах да се чудя точно какви инструкции й е дал Едуард. Излегнах се на леглото и тя седна с кръстосани крака до мен. Отначало не й обръщах внимание, внезапно достатъчно уморена, за да заспя. Но след няколко минути, паниката, която бе изчезнала в присъствието на Джаспър започна да се усеща. Бързо се отказах от идеята за сън тогава, като се свих на топка, обвивайки ръце около краката ми.
- Алис? – попитах аз.
- Да?
Поддържах гласът си много спокоен.
- Какво мислиш, че правят?
- Карлайл искаше да отведе преследвача колкото може по- на север, да изчакат да се приближи, след което да се обърнат и да го нападнат. Езме и Розали трябваше да се насочат на запад докато могат да държат женската зад тях. Ако тя се откаже, те трябва да се върнат обратно във Форкс и да държат под око баща ти. Така че предполагам, че нещата вървят доста добре, щом не се обаждат. Означава, че преследвачът е достатъчно близо и те не искат, той да ги подслушва.
- А Езме?
- Мисля, че се е върнала във Форкс. Няма да се обади, ако има някакъв шанс женската да подслушва. Предполагам, че всичко са просто много предпазливи.
- Мислиш ли, че са в безопасност, наистина?
- Бела, колко пъти трябва да ти повтаряме, че няма никаква опасност за нас?
- Въпреки това ще ми кажеш ли истината?
- Да. Винаги ще ти казвам истината. – Гласът й беше сериозен.
Замислих се за момент и реших, че е искрена.
- Кажи ми тогава... как се става вампир?
Въпросът ми я хвана неподготвена. Беше притихнала. Извърнах се на другата си страна, за да я погледна, и изражението й ми се стори раздвоено.
- Едуард не иска да ти казвам това – каза твърдо тя, но имах чувството, че тя не е съгласна.
- Това не е честно. Мисля, че имам правото да знам.
- Знам.
Погледнах я, очакваща.
Тя въздъхна.
- Той ще ядоса ужасно много.
- Не е негова работа. Това е между теб и мен. Алис, като твоя приятелка, умолявам те. – И ние бяхме приятели сега, някакси – както вероятно е знаела, че ще станем през цялото време.

Тя ме погледна с разкошните си, мъдри очи... като избираше.
- Ще ти обясня техничната част – каза накрая тя, - но лично аз не си го спомням, а и никога не съм го правила или виждала преди, така че имай предвид, че мога да ти кажа само теорията.
Чаках.
- Като хищници, имаме излишък от оръжия във физическият си арсенал – много, много повече отколкото всъщност имаме нужда. Силата, бързината, острите сетива, да не споменавам и тези от нас като Едуард, Джаспър и аз, които имаме допълнителни сетива. А и, подобно на месоядното растение, ние сме физически привлекателни за жертвата си.
Стоях напълно неподвижно, като си припомних колкото точно Едуард бе демонстрирал същото понятие пред мен на ливадата.
Тя се усмихна с широка, злокобна усмивка.
- Имаме и още едно доста излишно оръжие. Ние сме и отровни – каза тя, като зъбите й блестяха. – Отровата не убива – тя просто те изважда от строя. Работи бавно, като се разпространява из кръвта ти, така че, веднъж ухапана, жертвата ни е в прекалена физическа болка, за да ни избяга. Най-вече ненужна, както казах. Ако сме толкова близо, жертвата няма как да избяга. Разбира се, винаги има изключения. Като Карлайл, например.
- Значи... ако отровата е оставена да се разпространи... – прошепнах аз.
- Отнема няколко дни, за да е пълна трансформацията, зависи от това колко отрова има в кръвта, колко близо е отровата до сърцето. Докато сърцето бие, отровата се разпространява, зараства, променя тялото, докато се движи през него. Евентуално сърцето спира и превръщането е завършено. Но през цялото време, през всяка минута от него, жертвата ще копнее да умре.
Потреперах.
- Не е особено приятно, както виждаш.
- Едуард каза, че е много трудно за правене... не разбирам – казах аз.
- Ами ние сме като акулите по един начин. Веднъж щом сме усетили вкуса на кръв, или дори миризмата й, става трудно за нас да не се храним. Понякога е невъзможно. Та виждаш ли, за да ухапиш някого, да вкусиш кръвта, оттам започва безумието. Трудно е и за двете страни – жаждата за кръв от едната и ужасната болка от другата.
- Защо мислиш, че не си спомняш?
- Не знам. За всички други, болката от трансформацията е най-яркият спомен, който имат от човешкият си живот. Не си спомням нищо от човешкият си живот. – Гласът й беше изпълнен с копнеж.
Стояхме неподвижно, обвити всяка в собствените си мисли.
Секундите минаваха и аз почти бях забравила присъствието й, бях толкова погълната от мислите си.
Тогава, без никакво предупреждение, Алис скочи от леглото, като се приземи леко на краката си. Главата ми се вдигна рязко, като я погледнах сепнато.
- Нещо се е променило. – Гласът й беше настоятелен и тя не говореше на мен.
Тя се пресегна към вратата по същото време като Джаспър. Очевидно бе чул разговорът ни и внезапното й възкликване. Той постави ръцете си върху рамената й и я заведе обратно към леглото, като я сложи да седне на ръба.
- Какво виждаш? – попита напрегнато той, като се взираше в очите й. Очите й бяха фокусирани върху нещо много далечно. Седнах близо до нея, като се приведох за да уловя ниският й, бърз глас.
- Виждам стая. Дълга е, и има огледала навсякъде. Подът е дървен. Той е в стаята и чака. Има златно... златна ивица през огледалата.
- Къде е стаята?
- Не знам. Нещо липсва – не е направено друго решение.
- След колко време?
- Скоро. Той ще бъде в огледалната стая днес или може би утре. Зависи. Чака нещо. И сега е в тъмното.
Гласът на Джаспър беше спокоен, мелодичен, когато я попита по трениран начин.
- Какво прави той?
- Той гледа телевизия... не, той гледа някаква касета, в тъмното, на друго място.
- Можеш ли да видиш къде е?
- Не, прекалено е тъмно.
- А стаята с огледалата, какво друго има там?
- Само огледалата, и златното. Има обръч около стаята. И има черна маса с голяма уредба и телевизор. Той държи касетата във видеото, но не я гледа така както в тъмната стая. Това е стаята, в която чака. – Очите й се раздалечиха, след което се фокусираха върху лицето на Джаспър.
- Няма нищо друго?
Тя поклати глава. Те се гледаха един друг, неподвижни.
- Какво означава това? – попитах аз.
Никой от тях не отговори за момент, след което Джаспър се обърна, за да ме погледне.
- Означава, че плановете на преследвача са се променили. Той е направил решение, което ще го отведе в огледалната стая и в тъмната стая.
- Но ние не знаем къде са тези стаи?
- Не.
- Но знаем, че няма да е в планините на север от Вашингтон, където бива преследван. Той ще им избяга. – Гласът на Алис беше мрачен.
- Да им се обадим ли? – попитах аз. Те си размениха сериозен поглед, нерешителни.
И телефонът иззвъня.
Алис беше пресякла стаята още преди да съм вдигнала глава, за да го погледна.
Тя натисна един бутон и задържа телефона до ухото си, но не заговори първа.
- Карлайл – прошепна тя. Тя не изглеждаше изненадана или облекчена, по начина по който аз се чувствах.
- Да – каза тя, като погледна към мен. Заслуша се за дълъг момент.
- Току-що го видях. – Тя описа отново видението си. – Каквото и да го е накарало да се качи на този самолет... го е водело към тези стаи. – Тя замълча. – Да – каза Алис в телефона, след което се обърна към мен. – Бела?
Тя ми подаде телефона. Изтичах към него.
- Ало? – казах задъхано аз.
- Бела – каза Едуард.
- О, Едуард! Толкова се тревожех.
- Бела – въздъхна той ядосано. – Казах ти да не се тревожиш за нищо друго освен за себе си. – Беше толкова невероятно хубаво да чуя гласът му. Почувствах облака на отчаянието, който кръжеше над мен, да се просветлява и отдръпва назад, докато той говореше.
- Къде си?
- Извън Ванкувър сме. Бела, съжалявам... изгубихме го. Изглежда е подозрителен към нас – внимава да стои достатъчно надалеч, за да не чуя мислите му. Но сега го няма – изглежда се е качил на самолет. Мислим, че вероятно се е върнал във Форкс, за да започне отначало. – Можех да чуя Алис да осведомява Джаспър за мен, бързите й думи се сливаха заедно в бръмчащ шум.
- Знам. Алис го видя да се измъква.
- Обаче няма за какво да се тревожиш. Няма да открие нищо, което да го отведе към теб. Само трябва да останеш там и да почакаш, докато го открием отново.
- Аз ще се оправя. Езме с Чарли ли е?
- Да – женската се е върнала в града. Отишла е в къщата, но докато Чарли е бил на работа. Не се е доближила до него, така че не се страхувай. Той е в безопасност с Езме и Розали, докато го наблюдават.
- Тя какво прави?
- Вероятно се опитва да улови следата. Обиколила е целият град през ноща. Розали я проследила към летището, всички пътища около града, училището... тя търси, Бела, но няма какво да открие.
- И ти си сигурен, че Чарли е в безопасност?
- Да, Езме не го изпуска от погледа си. А и ние скоро ще сме там. Ако преследвачът се появи някъде на близо до Форкс, ще го хванем.
- Липсваш ми – прошепнах аз.
- Знам, Бела. Повярвай ми, знам. Сякаш си взела едната ми половина със себе си.
- Ела и си я вземи тогава – предизвиках го аз.
- Скоро, колкото мога по-скоро. Но първо ще се погрижа да си в безопасност. – Гласът му беше твърд.
- Обичам те – напомних му аз.
- Можеш ли да повярваш, въпреки всичко, в което те забърках, че и аз те обичам?
- Да, всъщност мога.
- Ще дойда за теб скоро.
- Ще те чакам.

Веднага щом телефона замря, облакът на отчаянието отново се появи над мен.
Обърнах се, за да дам телефона на Алис и я открих с Джаспър, наведени над масата, където Алис скицираше нещо върху хотелската хартия за писма. Наведох се над облегалката на канапето, като погледнах над рамото й.
Тя бе нарисувала стая – дълга, правоъгълна, с по-тънка, квадратна секция на върха. Дървените дъски, които съставяха пода се простираха по дължината на стаята. По стените имаше празнини, които означава огледалата. И след това, обвит около стените, висок до кръста, дълъг обръч. Обръчът, който Алис беше нарекла златен.
- Това е балетно студио – казах аз, внезапно разпознала познатите форми.
Те вдигнаха поглед към мен, изненадани.
- Знаеш ли тази стая? – гласът на Джаспър беше спокоен, но имаше нещо скрито, което не можех да определя. Алис се надвеси над творбата си, ръката й летеше през листа сега, формата на изход се оформяше на задната стена, уредбата и телевизора бяха на ниска маса в предният десен ъгъл.
- Прилича на мястото, където ходех на уроци по танци – когато бях на осем или девет. Беше оформена точно по същият начин. – Докоснах страницата, където квадратната секция бе издадена, като свиваше задната част на стаята. – Ето тук бяха тоалетните - вратите бяха от другата страна. Но уредбата беше тук – посочих левият ъгъл – беше по-стара и нямаше телевизор. Имашепрозорец в чакалнята – можеш да видиш стаята от тази перспектива, ако погледнеш през него.
Алис и Джаспър ме гледаха.
- Сигурна ли си, че е същата стая? – попита Джаспър, все още спокоен.
- Не, изобщо не – предполагам, че повечето студиа изглеждат по същия начин – огледалата, обръча. – Проследих с пръст обръча срещу огледалата. – Просто формата ми се стори позната. – Докоснах вратата, поставена точно на същото място, което си спомнях.
- Имаш ли някаква причина да отидеш там сега? – попита Алис, като наруши бляновете ми..
- Не, не съм била там от почти десет години. Бях ужасна танцьорка – винаги ме слагаха отзад на рециталите – признах аз.
- Значи няма начин да е свързано с теб? – попита напрегнато Алис.
- Не, дори не мисля, че същият човек го притежава. Сигурна съм, че е просто някакво балетно студио от някъде си.
- Къде се намираше студиото, в което ходеше? – попита небрежно Джаспър.
- Точно зад ъгъла на къщата на майка ми. Обикновено отивах пеша там след училище... – казах аз, като гласът ми замлъкна. Не пропуснах погледа, който си размениха.
- Тук във Финикс, значи? – Гласът му все още беше небрежен.
- Да – прошепнах аз. – На петдесет и осма улица.
Всички стояхме в мълчание, загледани в рисунката.
- Алис, телефонът безопасен ли е?
- Да – увери ме тя. – Номерът ще се проследи обратно към Вашингтон.
- Значи мога да го използвам, за да се обадя на мама.
- Мислех си, че тя е във Флорида.
- Така е... но тя ще се прибира у дома скоро, а не може да се върне в онази къща, докато... – Гласът ми потрепери. Мислех си за нещо, което Едуард бе казал, за онази червенокосата в къщата на Чарли, и в училището, където са досиетата ми.
- Как ще се свържеш с нея?
- Нямат постоянен телефон освен в къщата – тя би трябвало да си проверява редовно съобщенията.
- Джаспър? – попита Алис.
Той се замисли.
- Не мисля, че ще навреди по някакъв начин – просто се постарай да не казваш къде се намираш, разбира се.
Нетърпеливо се пресегнах за телефона и набрах познатият номер. Иззвъня четири пъти, след което чух веселият глас на майка ми да ми казва да оставя съобщение.
- Мамо – казах след изпиукването, - аз съм. Слушай, искам да направиш нещо. Важно е. Веднага щом получиш това съобщение се обади на този номер. – Алис вече бе застанала от другата ми страна, като пишеше номера на телефона за мен в дъното на рисунката. Прочетох го внимателно два пъти. – Моля те, не отивай никъде преди да си говорила с мен. Не се тревожи, аз съм добре, но трябва непременно да говоря с теб, без значение колко късно получиш това съобщение, ясно? Обичам те, мамо. Чао. – Затворих очи и се помолих с всичките си сили, че никакви непредвидени промени в плановете няма да я доведат вкъщи преди да е получила съобщението ми.
Наместих се на канапето, като човърках из чиния с остатъци от плодове, като очаквах дълга вечер. Помислих си да се обадя на Чарли, но не бях сигурна дали си е вкъщи или не. Концентрирах се върху новините, като гледах за новини около Флорида – внезапни урагани или терористични атаки – каквото и да е, което да ги накара да се приберат вкъщи по-рано.
Безсмъртието навярно е благословено с безкрайно търпение. Нито Джаспър, нито Алис изглежда нямаха нужда да правят каквото и да е. За известно време Алис скицираше неясните очертания на тъмната стая от видението й, доколкото е могла да види от светлината на телевизора. Но когато приключи, просто седна, като се загледа в празните стени с вечните си очи. Джаспър изглежда също нямаше желанието да крачи, или да наднича през завесите, или да избяга пищейки през вратата, както на мен ми се искаше.
Вероятно съм заспала на канапето, в очакването си телефонът да звънне отново. Допирът на студените ръце на Алис ме събуди за момент, докато ме носеше към леглото, но бях в безсъзнание отново още преди главата ми да е докоснала възглавницата.

21. ТЕЛЕФОННО ОБАЖДАНЕ



Можех да усетя, че е прекалено рано отново, когато се събудих, и знаех, че програмата на дните и вечерите ми бавно се обръщаше. Лежах в леглото си и слушах тихите гласове на Алис и Джаспър в другата стая. Фактът, че бяха достатъчно силни, за да ги чуя ми се стори странно. Превъртях се, докато краката ми не докоснаха пода и се отправих към всекидневната.
Часовникът върху телевизора показваше, че е два сутринта. Алис и Джаспър стояха един до друг на канапето, Алис отново скицираше, докато Джаспър надничаше през рамото й. Не вдигнаха поглед, когато влязох, прекалено погълнати от работата на Алис.
Примъкнах се от страната на Джаспър, за да надникна.
- Още нещо ли е видяла? – попитах го тихо.
- Да. Нещо го е върнало в стаята с видеото, но сега е по-светла.
Наблюдавах, докато Алис рисуваше квадратна стая с тъмни лъчи през ниският таван. Стените бяха облепени с дърво, малко прекалено тъмно, страмодно. Подът беше постлан с тъмен килим с шарки по него. Имаше голям прозорец на южната стена и едно разширение през западната стена водеше към всекидневната. Една част от входа беше от камък – голяма тухлена камина сочеше и към двете стаи. Фокусът на стаята от тази перспектива, телевизорът и видеото, балансирани на прекалено малко дървено шкафче, бяха някъде в югозападният ъгъл на стаята. Остарял диван, който се извиваше пред телевизора, с кръгла масичка пред него.
- Телефонът е ето там – прошепнах аз, като посочих.
Два чифта вековни очи се взряха в мен.
- Това е къщата на майка ми.
Алис вече бе станала от канапето, с телефона в една ръка, и набираше. Загледах се в точната версия на семейната стая на майка ми. Нетипично за него, Джаспър се плъзна по-близо до мен. Той леко докосна с ръка рамото ми и физическият контакт сякаш усили успокояващото му влияние. Паниката стана притъпена, разконцентрирана.
Устните на Алис трепереха от бързината на думите й, тихото жужене бе невъзможно за дешифриране. Не можех да се концентрирам.
- Бела – каза Алис. Погледнах я вцепенено.
- Бела, Едуард идва да те вземе. Той и Емет и Карлайл ще те заведат някъде, за да те скрият за известно време.
- Едуард идва? – Думите бяха като спасителен пояс, който ме задържаше над водата.
- Да, ще хване първият полет от Сиатъл. Ще се срещнем на летището и ти ще заминеш с него.
- Но майка ми... той е дошъл тук за майка ми, Алис! – Въпреки Джаспър, истерията бълбукаше в гласът ми.
- Джаспър и аз ще останем, докато тя е в безопасност.
- Не мога да спечеля, Алис. Не можеш да пазиш всички, които познавам завинаги. Не виждате ли какво прави? Той не преследва мен изобщо. Той ще открие някой, ще нарани някой, когото обичам... Алис, не мога...
- Ще го хванем, Бела – увери ме тя.
- Ами ако нещо ти се случи, Алис? Да не би да мислиш,че нямам нищо потив? Да не мислиш, че той може да ме нарани само с човешкото ми семейство?
Алис погледна многозначително Джаспър. Дълбока, тежка мъгла на летаргия ме заля, и очите ми се затвориха без позволението ми. Умът ми се бореше с мъглата, като осъзнах какво се случва. Принудих очите си да се отворят и се изправих, отдръпвайки се от ръката на Джаспър.
- Не искам да заспивам отново – озъбих се аз.
Отидох в стаята си и затворих вратата, по-скоро я затръшнах, така че да бъда свободна да се разпадна на парчета в уединение. Този път Алис не ме последва. Три часа и половина зяпах стената, свита на топка, и се люлеех. Умът ми се въртеше в кръг, като се опитваше да измисли някакво спасение от този кошмар. Нямаше избавление, нямаше отсрочка. Можех да видя само вероятният край да се мержелее в тъмното ми бъдеще. Въпросът беше колко още хора ще бъдат наранени преди да го достигна.
Единствената утеха, единствената надежда, която ми бе останала, беше да знам, че ще видя Едуард скоро. Може би, ако просто видех лицето му отново, щях да успея да видя решението, което ме избягваше сега.
Когато телефонът иззвъня, се върнах в съседната стая, малко засрамена от поведението си. Надявах се, че не съм обидила някой от тях, че знаеха колко съм благодарна за жертвите, които правеха за моя сметка.
Алис говореше бързо както винаги, но това което улови вниманието ми бе, че за пръв път, Джаспър не беше в стаята. Погледнах часовника – беше пет и половина сутринта.
- Тъкмо се качват на самолета – каза ми Алис. – Ще се приземят в девет и четиридесет и пет. – Само още няколко часа трябваше да продължа да дишам, докато той пристигне.
- Къде е Джаспър?
- Той отиде да провери.
- Няма ли да останете тук?
- Не, ще се преместим по-близо до къщата на майка ти.
Стомахът ми се присви болезнено при думите й.
Но телефонът иззвъня отново, като ме разсея. Тя изглеждаше изненадана, но аз вече вървях напред, протегнала с надежда ръка към телефона.
- Ало? – попита Алис. – Не, ето я. – Тя ми подаде телефона. „Майка ти” изговори с уста тя.
- Ало?
- Бела? Бела? – Беше гласът на майка ми, в познат тон, който бях чувала хиляди пъти през деството си, всеки път, когато се приближавах прекалено близо до ръба на тротоара или се изгубех от погледа и в голяма тълпа. Беше звукът на паниката.
Въздъхнах. Очаквах това, въпреки че се бях постарала да направя съобщението си, колкото е възможно по-спокойно, като отслабих настойчивостта му.
- Успокой се, мамо – казах с най-успокояващият си глас, като се отдалечих бавно от Алис. Не бях сигурна дали ще мога да лъжа убедителнос очите й приковани върху мен. – Всичко е наред, чу ли? Дай ми само една минутка и ще ти обясня всичко, обещавам.
Замълчах, изненадана, че не ме е прекъснала все още.
- Мамо?
- Бъди много внимателна да не кажеш нещо, освен ако аз не съм ти рекъл да направиш така. – Гласът, който чух сега бе колкото непознат, толкова и неочакван. Беше мъжки тенорен глас, много приятен, характерен глас – типът глас, който чуваш на фона на рекламите за луксозни коли. Той говореше много бързо.
- Сега, нямам нужда да наранявам майка ти, така че моля те направи това, което ти кажа, и тя ще е наред. – Той замълча за минута, докато аз слушах в безгласен ужас. – Така е много добре – поздрави ме той. – Сега повтаряй след мен и се опитай да звучиш естествено. Ако обичащ кажи „Не, мамо, стой там където си.”
- Не, мамо, стой там където си. – Гласът ми беше малко по-силен от шепот.
- Виждам, че ще имаме проблеми. – Гласът му беше развеселен, все още лек и дружелюбен. – Защо не отидеш в друга стая, така че лицето ти да не провали всичко? Няма смисъл майка ти да страда. Докато вървиш, ако обичаш кажи „Мамо, моля те, изслушай ме.” Кажи го сега.
- Мамо, моля те, изслушай ме – умоляваше гласът ми. Отправих се бавно към спалнята, като усещах разтревоженият поглед на Алис в гърба ми. Затворих вратата зад себе си, като се опитвах да мисля ясно, въпреки ужасът, който бе обхванал умът ми.
- Ето така, сега сама ли си? Само отговори с да или не.
- Да.
- Но те все още могат да те чуят сигурно.

- Да.
- Добре тогава – приятният глас продължи, - кажи „Мамо, довери ми се.”
- Мамо, довери ми се.
- Това проработи доста по-добре отколкото очаквах. Бях се приготвил да чакам, но майка ти пристигна по-рано. По-лесно е по този начин, нали? По-малко напрежение, по-малко тревоги за теб.
Чаках.
- Сега искам да ме слушаш много внимателно. Искам да се измъкнеш от приятелите си – мислиш ли, че можеш да го направиш? Отговори ми с да или не.
- Не.
- Съжалявам за това. Надявах се, че си малко по-изобретателна от това. Мислиш ли, че би могла да се измъкнеш от тях, ако животът на майка ти зависи от това? Отговори с да или не.
Трябваше да има някакъв начин. Спомних си, че ще ходим на летището. Летище Скай Харбър Интернешънъл – един претъпкан, объркващ лабиринт...
- Да.
- Така е по-добре. Сигурен съм, че няма да е лесно, но ако само усетя, че си водиш компания, е, това ще е доста лошо за майка ти – обеща ми дружелюбният глас. – Вероятно знаеш достатъчно за нас, за да осъзнаеш колко бързо ще разбера, ако се опиташ да доведеш някой със себе си. И колко малко време ще ми трябва, за да се справя с майка ти в този случай. Разбираш ли? Отговори с да или не.
- Да. – Гласът ми се пречупи.
- Много добре, Бела. Ето какво трябва да направиш. Искам да отидеш в къщата на майка си. До телефонният апарат ще има новер. Обади се и аз ще ти кажа накъде да отидеш. – Вече знаех къде ще отида и къде ще свърши всичко това. Но щях да следвам точно инструкциите му. – Можеш ли да направиш това? Отговори с да или не.
- Да.
- Преди обяд, моля те, Бела. Нямам цял ден – каза учтиво той.
- Къде е Фил? – попитах уплашено аз.
- А, внимавай сега, Бела. Изчакай, докато аз ти кажа да говориш, ако обичаш.
Изчаках.
- Много е важно сега да не събудиш подозренията на приятелите си, когато се върнеш при тях. Кажи им, че майка ти се е обадила, и че си я убедила да не се прибира вкъщи за известно време. Сега повтори след мен „Благодаря ти, мамо”. Кажи го сега.
- Благодаря ти, мамо. – Сълзите ми се стичаха. Опитах се да ги спра.
- Кажи „Обичам те, мамо, ще се видим скоро”. Кажи го сега.
- Обичам те, мамо. – Гласът ми беше хриплив. – Ще се видим скоро – обещах аз.
- Довиждане, Бела. Нямам търпение да се видим отново. – Той затвори.
Държах телефона до ухото си. Ставите ми бяха замръзнали от ужас – не можех да накарам пръстите си да го пуснат.
Бавно-бавно мислите ми започнаха да пропукват през тухлената стена на болката. Да оформят план. Защото нямах друг избор, освен този – да отида в огледалната стая и да умра. Нямах никакви гаранции, нищо което да държи майка ми жива. Можех само да се надявам, че Джеймс ще бъде задоволен от края на играта, че победата над Едуард щеше да е достатъчна. Отчаянието ме сграбчи – нямаше как да се пазаря, нищо, което да предложа или да възпра, така че да го повлияя. Но все още нямах друг избор. Трябваше да опитам.
Потиснах ужасът си доколкото можах. Решението ми беше взето. Няма смисъл да губя време и да агонизирам над резултата. Трябваше да мисля ясно, защото Алис и Джаспър ме чакаха, а това да им избягам беше изключително важно и абсолютно невъзможно.
Внезапно бях благодарна, че Джаспър не е тук. Ако беше тук, за да усети мъката ми през последните пет минути, как щях да премахна подозренията му? Преглътнах страхът и безпокойството, опитах се да ги потисна. Не можех да си ги позволя сега. Не знаех кога ще се върне.
Концентрирах се върху бягството си. Можех да се надявам, че познатото ми летище ще обърне нещата в моя полза. Някакси трябваше да държа Алис далеч...
Знаех, че Алис е в другата стая и ме чака, любопитна. Но трябваше да се справя с още едно нещо насаме, преди Джаспър да се е върнал.
Трябваше да приема факта, че никога нямаше да видя Едуард отново, нито дори последен поглед към лицето му, за да отнеса със себе си в огледалната стая. Щях да го нараня и не можех да му кажа сбогом. Оставих вълните на болката да преминат през мен, да ме завладеят за известно време. След което ги отблъснах назад и отидох да се изправя пред Алис.
Единственото изражение, което успях да съставя бе безчувствен, угаснал поглед. Видях я разтревожена и не я оставих да попита. Имах само един сценарий и не бих се справила с импровизиране сега.
- Майка ми се тревожеше, искаше да се прибере вкъщи. Но сега всичко е наред, убедих я да стои далеч. – Гласът ми беше безжизнен.
- Ще се убедим, че е добре, Бела, не се тревожи.
Обърнах се настрани – не можех да й позволя да види лицето ми.
Очите ми попаднаха върху празните хартии на хотелското бюро. Приближих се бавно, като заформях планът си. Имаше и пликове. Това беше хубаво.
- Алис – попитах бавно, без да се обръщам, като поддържах гласът си равен. – Ако напиша писмо на майка ми, ще й го предадеш ли? Тоест, имам предвид да го оставиш в къщата.
- Разбира се, Бела. – Гласът й беше внимателен. Можеше да види как се пукам по шевовете си. Трябваше да държа емоциите си под контрол.
Отново влязох в спалнята и се приведох на малкото нощно шкафче, за да пиша.
„Едуард”, написах аз. Ръката ми трепереше, буквите едва се разчитаха.

Обичам те. Толкова съжалявам. Той държи майка ми и трябва да опитам. Знам, че може и да не проработи. Толкова много, много съжалявам.
Не се ядосвай на Алис и Джаспър. Ако се измъкна от тях ще е истинско чудо. Благодари им от мое име. Най-вече на Алис, моля те.
И моля те, моля те, не тръгвай след него. Той иска точно това. Или поне така си мисля. Не мога да понеса, ако някой от вас бъде наранен, заради мен, особено ти. Моля те, това е единственото нещо, за което те моля. Заради мен.
Обичам те. Прости ми.

Бела


Внимателно свих на две писмото и го сложих в писмото. Той евентуално щеше да го намери. Надявах се само да разбере и да ме чуе поне този път.
След което внимателно запечах сърцето си.

22. КРИЕНИЦА

Беше отнело много по-малко време отколкото си мислех – всичкият ужас, отчаяние, разбитото ми сърце. Минутите отминаваха много по-бавно от обикновено. Джаспър все още не се бе върнал, когато отидох обратно при Алис. Страхувах се да бъда в една стая с нея, страхувах се, че тя ще познае... и се страхувах да се крия от нея, поради същата причина.
Мислех си, че съм отвъд възможността да се изненадвам, мислите ми измъчени и нестабилни, но бях изненадана, когато видях Алис да се навежда над бюрото, сграбчила краищата му с двете си ръце.
- Алис?
Тя не реагира, когато извиках името й, но главата й бавно се люлееше и видях лицето й. Очите й бяха празни, замъглени... Мислите ми отлетяха към майка ми. Да не би да бях закъсняла вече?
Побързах към нея, като механично се пресегнах да докосна ръката й.
- Алис! – гласът на Джаспър беше като камшик, и той внезапно бе точно зад нея, ръцете му я обвиваха, като отпускаше хватката й върху масата. През стаята вратата се затвори с тихо кликване.
- Какво има? – настоя той.
Тя извърна лицето си далеч от мен, към гърдите му.
- Бела – каза тя.
- Тук съм – отвърнах.
Главата й се извъртя, очите й заключиха моите, изражението им странно пусто. Веднага осъзнах, че тя не говори на мен, а отговаря на въпроса на Джаспър.
- Какво видя? – попитах – и нямаше въпрос в равният ми, безчувствен глас.
Джаспър ме изгледа остро. Задържах изражението си безучастно и почаках. Очите му бяха объркани, докато бързо отместваше поглед между лицето на Алис и моето, като чувстваше хаоса... защото можех да позная какво е видяла Алис току-що.
Усетих как атмосферата около мен се успокоява. Привествах я, като я използвах за да поддържам емоциите си под контрол.
Алис също се възстанови.
- Нищо, всъщност – отговори накрая тя, гласът й удивително спокоен и убедителен. – Просто същата стая като преди.
Накрая ме погледна, изражението й беше мило и стеснително.
- Закуска ли искаше?
- Не, ще ям на летището. – Аз също бях много спокойна. Отидох в банята да се изкъпя. Сякаш бях взела назаем допълнителното странно сетиво на Джаспър, можех да усетя как Алис – въпреки че бе сдържана – отчаяно искаше да изляза от стаята, за да бъде насаме с Джаспър. За да му каже, че правят нещо грешно, че ще се провалят...
Приготвих се систематично, като се концентрирах върху всяка малка задача. Спуснах косата си, като я оставих да се върти около лицето ми. Умиротворяващото настроение, което Джаспър бе създал ми помагаше да мисля ясно. Помогна ми да запланувам. Прерових чантата си, докато открих чорапът си пълен с пари. Изпразних го в джоба си.
Нямах търпение да стигнем до летището и бях доволна, че тръгнахме към седем. Този път седях сама на задната седалка на тъмната кола. Алис се бе облегнала на вратата, лицето й към Джаспър, но иззад слънчевите очила, тя стрелваше погледа си към мен на всеки няколко секунди.
- Алис? – попитах равнодушно.
Тя беше нащрек.
- Да?
- Как работи? Нещата, които виждаш? – Гледах през прозореца и гласът ми звучеше отегчено. – Едуард каза, че не е предопределено... че нещата се променят? – Беше по-трудно да кажа името му, отколкото си мислех. Може би това бе разтревожило Джаспър, защото нова вълна на ведрост изпълни колата.
- Да, нещата се променят... – прошепна тя – да се надяваме, помислих си аз. – Някои неща са по-сигурни от други... като времето. Хората са по-трудни. Мога да видя само пътят, който са поели, докато са още на него. Веднъж щом променят мнението си – и вземат някое ново решение, без значение колко малко – цялото бъдеще се променя.
Кимнах замислено.
- Значи ти не можеше да видиш Джеймс да идва във Финикс преди да е решил да дойде тук.
- Да – съгласи се тя, отново нащрек.
И тя не ме бе видяла в огледалната стая с Джеймс, докато не бях взела решението да се срещна с него там. Опитах се да не мисля за това, какво още бе видяла. Не исках паниката ми да направи Джаспър още по-подозрителен. Щяха да ме наблюдават два пъти по-внимателно сега, след видението на Алис. Това щеше да се окаже невъзможно.
Стигнахме до летището. Късметът беше на моя страна, или може би просто получавах предимство. Самолетът на Едуард щеше да кацне на четвърти терминал, най-големият терминал, където повечето самолети кацаха – така че не бе изненада, че и неговият е там. Но беше терминалът, от който имах нужда – най-големият, най-объркващият. И имаше врата на третият етаж, която може би беше единственият ми шанс.
Паркирахме на четвъртият етаж на огромен гараж. Поведох пътя, за пръв път по наясно със заобикалящата среда от тях. Взехме асансьора за третия етаж, където слизаха пътниците. Алис и Джаспър прекараха много време във изучаване на таблото за заминаващите самолети. Можех да ги чуя как обсъждат плюсовете и минусите на Ню Йорк, Атланта, Чикаго. Места, където никога не съм била. И които никога нямаше да видя.
Изчаках възможността си, нетърпелива, без да мога да спра кракът си да потропва. Бяхме седнали на дългата редица от столове до детекторите за метал, Джаспър и Алис се преструваха, че гледат хората, но всъщност гледаха мен. Всеки сантиметър, с който помръдвах от мястото си, бе последван от бърз поглед от ъгълчето на очите им. Беше безнадеждно. Дали да бягам? Дали биха посмяли да ме спрат физически на публично място? Или просто щяха да ме последват?
Извадих ненадписаното писмо от джоба си и го сложих върху черната кожена чанта на Алис. Тя ме погледна.
- Писмото ми – казах аз. Тя кимна, като го прибра в горният джоб. Той щеше да го намери скоро.
Минутите минаваха и пристигането на Едуард наближаваше. Беше удивително как всяка клетка от тялото ми сякаш знаеше, че той идва, копнееше за пристигането му. Това направи нещата доста трудни. Осъзнах, че се опитвам да измисля извинения, за да остана, първо да го видя и след това да избягам. Но знаех, че това ще е невъзможно, щом се нуждаех от всеки шанс за бягство.
Няколко пъти Алис ми предложи да дойде с мен, за да си взема закуска. По-късно, казах й, не сега.
Наблюдавах таблото за пристигащи, гледах как полет след полет пристига на време. Полетът от Сиатъл пълзеше все по-близо и по-близо до върха на таблото.
И изведнъж, когато имах само трийсет минути, за да избягам, цифрите се промениха. Самолетът му подраняваше с десет минути. Нямах повече време.
- Мисля да ям сега – казах бързо.
Алис се изправи.
- Ще дойда с теб.
- Имаш ли нещо против Джаспър да дойде наместо това? – попитах. – Чувствам се малко... – Не довърших изречението. Очите ми бяха достатъчно диви, за да потвърдят това, което не казах.
Джаспър се изправи. Очите на Алис бяха объркани, но – видях с облекчение – не бяха подозрителни. Навярно отдаваше промяната във видението си на някаква маневра на преследвача, а не на предателство от моя страна.
Джаспър вървеше тихо зад мен, ръката му беше на гърбът ми, сякаш ме водеше. Престорих се, че не проявявам интерес към първите няколко кафенета, като главата ми претърсваше това, което наистина исках. И то беше там, точно зад ъгъла, извън острият поглед на Алис – дамските тоалетни на третият етаж.
- Имаш ли нещо против? – попитах Джаспър, докато минавахме. – Ще отнеме само минутка.
- Ще те чакам тук – каза той.
Веднага щом вратата се затвори зад мен, аз се затичах. Спомних си онзи път, когато се бях изгубила от тази тоалетна, защото имаше два изхода.
Извън далечната врата имаше само кратък спринт към асансьорите и ако Джаспър стоеше там, където бе казал, че ще бъде, нямаше да попадна в полезрението му. Не погледнах назад, докато бягах. Това беше единственият ми шанс и дори и да ме видеше, трябваше да продължа. Хората ме зяпаха, но аз ги игнорирах. Зад ъгъла ме чакаха асансьорите и се затичах към тях, като хвърлих ръката си между затварящите се врати на пълен асансьор, който се отправяше надолу. Сврях се измежду раздразнените пътници и проверих дали бутонът за първият етаж е натиснат. Вече светеше и вратите се затвориха.
Веднага щом се отвориха, отново хукнах, въперки звукът от раздразнени мърморения зад мен. Забавих се за момент, докато минавах покрай охраната при багажните колички, само за да се затичам отново, щом видях вратите на изхода. Нямаше как да знам дали Джаспър не ме търси вече.
Имах само няколко секунди, ако той следваше мирисът ми. Изскочих през механичните врати, като почти се разбих в стъклото, когато те се отвориха прекалено бавно.
По извитата алея нямаше нито едно такси.
Нямах време. Алис и Джаспър или тепърва щяха да осъзнаят, че ме няма, или вече го бяха направили. Щяха да ме открият за секунди.
Една маршрутка до хотел Хаят тъкмо затваряше вратите си на няколко крачки зад мен.
- Чакайте! – извиках аз, тичайки, като махнах на шофьора.
- Това е маршрутката към хотел Хаят – каза шофьорът объркано, като отвори вратите.
- Да – обидих се аз, - точно натам отивам. – И побързах да се кача по стъпалата.

Той погледна накриво липсата ми на багаж, но сви рамене, без да му пука достатъчно, за да попита.
Повечето седалки бяха празни. Седнах колкото се може по-далеч от останалите пътници, и се загледах през прозореца как първо тротоара, а после и летището се отдалечават от нас. Не можех да не си представя Едуард, който застава на ръба на пътя, когато открива къде свършва следата ми. Няма да плача сега, казах си аз. Все още имах дълъг път за изминаване.
Късметът ми проработи. Пред хотела една изморена на вид двойка тъкмо разтоварваше последните си багажи от багажника на едно такси. Изскочих от маршрутката и се затичах към такстито, като се сместих на седалката зад шофьора. Уморената двойка и шофьорът на маршрутката ме зяпаха.
Казах на изненаданият таксиджия адресът на майка ми.
- Трябва да стигна там колкото се може по-бързо.
- Това е в Скотсдейл – оплака се той.
Хвърлих му четири двайсетачки през седалката.
- Това достатъчно ли е?
- Разбира се, хлапе, няма проблеми.
Облегнах се на седалката, като скръстих ръце върху скута си. Познатият град започна да минава покрай мен, но аз не гледах през прозорците. Напрягах се, за да запазя самоконтрола си. Бях решена да не се провалям до този момент, сега след като планът ми бе успешно изпълнен. Нямаше никакъв смисъл да се отдавам повече на ужасът, на безпокойството. Пътят ми бе предопределен. Сега трябваше само да го следвам.
Така че наместо да се паникьосвам, затворих очи и прекарах двайсет минутният път с Едуард.
Представих си, че съм останала на летището, за да посрещна Едуард. Можех да видя как съм застанала на пръсти, за да видя по-скоро лицето му. Колко бързо, колко грациозно би се придвижил той измежду тълпата от хора, която ни разделяше. След което бих побегнала, за да съкратя последните няколко крачки между нас – безразсъдна както винаги – и щях да се метна в мраморните му ръце, най-накрая в безопасност.
Чудя се къде ли щяхме да отидем. Някъде на север, за да може да е навън през деня. Или може би някъде много отдалечено, за да лежим заедно под слънцето отново. Представих си го на брега, кожата му блестяща като морето. Нямаше да има значение колко дълго ще се крием. Да бъда затворена в една хотелска стая заедно с него би било един вид рай. Имах още толкова много въпроси за него. Можех да си говоря с него цяла вечност, без да заспя никога, без да го напусна.
Можех да видя ясно лицето му сега... почти да чуя гласът му. И, въпреки целият страх и безнадеждност, бях сравнително щастлива. Бях толкова погълната от нереалните ми мечти, че изгубих представа за минаващите секунди.
- Хей, какъв беше онзи номер?
Въпросът на таксиджията проби фантазията ми, като остави всички цветове от прелестните ми заблуди да изтекат. Страх, мрак и суровост очакваха да запълнят оставените празни места.
- Петдесет и осем двайсет и едно. – Гласът ми звучеше като запушен. Таксиджията ме погледна, нервен, че получавам пристъп или нещо подобно.
- Ето ни и нас. – Той беше нетърпелив да изляза от колата му, вероятно се надяваше, че няма да си поискам рестото.
- Благодаря ви – прошепнах аз. Няма нужда да се страхувам, напомних си аз. Къщата беше празна. Трябваше да побързам – уплашената ми майка ме чакаше, разчиташе на мен.
Изтичах към вратата, като механично се пресегнах над навеса, за да взема ключа. Отключих вратата. Вътре беше тъмно, празно, нормално. Изтичах до телефона, като включих лампата в кухнята по пътя си. Там, на бялата дъска, имаше написан десетцифрен номер със малък, спретнат почерк. Пръстите ми трепереха върху бутоните, правех грешки. Трябваше да затворя и да започна отначало. Концентрирах се върху бутоните този път, като внимателно ги натисках един по един. Успях. Задържах телефона към ухото си с трепереща ръка. Иззвъня само един път.
- Здравей, Бела – приветливият глас отговори. – Това беше доста бързо. Впечатлен съм.
- Майка ми добре ли е?
- Тя е напълно здрава. Не се тревожи, Бела, нямам проблеми с нея. Освен ако не дойдеш с компания, разбира се. – Лек, развеселен.
- Сама съм. – Никога не съм била по-самотна през живота си.
- Много добре. А сега, знаеш ли балетното студио точно зад ъгъла на твоята къща?
- Да. Знам как да стигна до там.
- Е, тогава, ще се видим много скоро.
Затворих.
Избягах от стаята, през вратата, отвън на опичащата жега.
Нямаше време да погледна назад към къщата си, а не исках да я виждам такава – празна, символ на страх наместо на убежище. Последният човек, който бе минал през познатите стаи бе моят враг.
От ъгъла на окото си почти можех да видя майка ми да стои под сянката на голямото евкалиптово дърво, където си играех като дете. Или коленичеща до малкият участък от пръст до пощенската кутия, гробището на всички цветя, които се бе опитала да отгледа. Спомените бяха по-добри от реалността, която щях да видя днес. Но избягах от тях към ъгъла, като оставих всичко зад мен.
Чувствах се толкова бавна, сякаш бях през мокър пясък – не можех да се засиля повече върху бетонните плочи. Препънах се на няколко пъти, единият от които паднах, като се подпрях на ръцете си и ги ожулих на тротоара, след което скочих, за да се изстрелям отново напред. Но най-накрая стигнах до ъгъла. Само още една улица сега – бягах, пот се стичаше по лицето ми, задъхвах се. Слънцето изгаряше кожата ми, прекалено ярко като се отразяваше от белият бетон и ме ослепяваше. Почувствах се опасно изложена на показ. По-яростно отколкото можех да си представя, че съм способна, си мечтаех за зелените, защитни гори на Форкс... за дома.
Когато свих по последният ъгъл, можех да видя студиото, изглеждащо точно по начина, по който си го спомнях. Паркингът отпред беше празен, вертикалните капаци на всички прозорци спуснати. Не можех да тичам повече – не можех да дишам – напрежението и страхът най-накрая ме бяха сковали. Мислех си за майка ми, за да принудя краката ми да се движат, единият пред другият.

Докато се приближавах, можех да видя надписът от вътрешната страна на вратата. Беше написано на ръка върху тъмно розова хартия, че балетното студио е затворено за пролетната ваканция. Докоснах дръжката, натиснах я предпазливо. Беше отключена. Опитах се да успокоя дишането си и отворих вратата.
Фоайето беше тъмно и празно, хладно, тъй като климатика бе пуснат. Пластмасовите столове бяха дръпнати към стените, а мокетът миришеше на шампоан. Западната зала беше тъмна, можех да я видя през прозореца за наблюдение. Източната зала, по-голямата, беше осветена. Но капаците бяха спуснати върху прозорците.
Ужасът ме хвана толкова силно, че бях буквално хваната в капан. Не можех да накарам краката си да се движат напред.
И тогава гласът на майка ми ме извика.
- Бела? Бела? – Същият тон на истерична паника. Спринтирах към вратата, към звука на гласът й.
- Бела, изплаши ме! Повече недей да правиш така! – Гласът й продължаваше, докато аз тичах през дългата стая с висок таван.
Огледах се наоколо, като се опитвах да открия откъде идва гласът й. Чух я да се смее, и се завъртях към звукът.
И ето я, на телевизора, рошеше косата ми от облекчение. Беше Денят на благодарността, и аз бях на дванайсет. Бяхме отишли да видим баба в Калифорния, последната година преди да умре. Бяхме отишли на плажа един ден, и аз се бях наклонила прекалено много над ръба на вълнолома. Тя бе видяла краката ми да се отделят от земята, като се опитват да възвърнат баланса си.
- Бела? Бела? – беше извикала тя в страхът си.
И внезапно телевизионният екран беше син.
Обърнах се бавно. Той бе застанал много мирно на задният изход, толкова неподвижен, че дори не го бях забелязала отначало. В ръката си държеше дистанционно управление. Вгледахме се един в друг за един дълъг момент и тогава той се усмихна.
Той тръгна към мен, доста наблизо, и ме подмина, за да остави дистанционното до видеото. Обърнах се внимателно, за да го погледна.
- Съжалявам за това, Бела, но не е ли по-добре, че майка ти не трябваше наистина да се забърква във всичко това?
Гласът му беше учтив, мил.
И внезапно ме порази. Майка ми беше в безопасност. Тя все още бе във Флорида. Никога не бе получила съобщението ми. Никога не бе обзета от ужас от тъмно червените очи на ненормално бледото лице пред мен. Тя беше в безопасност.
- Да – отговорих аз, гласът ми бе изпълнен с облекчение.
- Не звучиш ядосана, че те измамих.
- Не съм. – Внезапната промяна в ситуацията ме бе направила по-смела. Какво значение имаше сега? Скоро всичко щеше да приключи. Чарли и мама никога нямаше да бъдат наранени, никога нямаше да се страхуват. Чувствах се почти весела. Една аналитична част от умът ми ме предупреди, че съм опасно близо да превъртя от стреса.
- Колко странно. Казваш го съвсем искрено. – Тъмните му очи ме огледаха с интерес. Ирисите му бяха почти черни, само лека следа от рубинено по краищата. Жажда. – Ще отдам толкова на странната ти група, вие хората можете да бъдете доста интересни. Предполагам, че мога да видя с какво си толкова примамлива. Удивително е – някои от вас очевидно нямат абсолютно никакво чувство за самосъхранение.
Той бе застанал на няколко крачки от мен, със скръстени ръце, като ме гледаше с любопитство. Нямаше нищо заплашително в лицето или позата му. Той беше толкова обикновен на външен вид, изобщо нищо забележително нямаше в лицето или тялото му. Само бялата кожа и кръговете под очите, с които бях свикнала. Носеше бледосиня риза с дълги ръкави и изтъркани сини джинси.
- Предполагам, че ще кажеш на приятелят ти да отмъсти за теб – попита той, с надежда както ми се стори.
- Не, не мисля така. Или поне, помолих го да не го прави.
- И какъв беше неговият отговор на това?
- Не знам. – Беше странно колко лесно се общуваше с този възпитан ловец. – Оставих му писмо.
- Колко романтично, едно последно писмо. А мислиш ли, че ще го уважи? – Гласът му беше малко по-суров сега, с лек намек от сарказъм в учтивият му тон.
- Надявам се.
- Хмммм. Е, надеждите ни се различават. Виждаш ли, всичко това беше малко прекалено лесно, прекалено бързо. Ако трябва да бъдем пределно честни, разочарован съм. Очаквах много по-голямо предизвикателство. А накрая се оказва, че съм се нуждаел само от малко късмет.

Чаках в мълчание.
- Когато Виктория не можа да се добере до баща ти, я накарах да разузнае малко повече за теб. Нямаше никакъв смисъл да обикаляме планетата, за да те преследвам, когато можех удобно да те почакам на място по мой избор. Така че, след като обсъдих с Виктория, реших да дойда във Финикс, за да посетя майка ти. Бях те чул да казваш, че си отиваш вкъщи. Отначало дори не си и мечтаех, че наистина го имаш предвид. Но след това се зачудих. Хората могат да бъдат лесно предсказуеми – те обичат да бъдат на някое познато и безопасно място. И не били било перфектният план, да отидеш на последното място, където трябва да си, когато се криеш – мястото, където си казала, че ще бъдеш. Но, разбира се, не бях сигурен, беше само предчувствие. Обикновено получавам едно особено чувство за жертвата, която ловя, шесто чувство, ако искаш го наречи. Преслушах съобщението ти, когато пристигнах в къщата на майка ти, но разбира се, не можех да зная откъде се обаждаш. Беше много полезно да имам номера ти, но ти можеше да бъдеш и в Антарктида, а играта нямаше да проработи освен ако ти не бе някъде наблизо. И тогава гаджето ти се качи на самолета до Финикс. Виктория ги наблюдаваше заради мен, естествено – в една игра с много участници не мога да работя сам. И те ми казаха това, на което се надявах, че ти все пак си тук. Бях подготвен – вече бях преминал през очарователните ви домашни касети. И тогава беше просто въпрос на блъф. Доста лесно, нали знаеш, наистина не достига стандартите ми. Затова, виждаш ли, надявам се, че грешиш за гаджето си. Едуард, нали така?
Не отговорих. Самохвалството ми отслабваше. Усещах, че той идва към края на злорадстването си. То и без това не бе предназначено за мен. Нямаше никаква слава в това да ме победиш, мен – уязвимиян човек.
- Ще имаш ли нещо против, ако оставя малко писмо от мое име за твоят Едуард?
Той пристъпи назад и докосна малка дигитална видеокамера, внимателно балансирана върху стерео уредбата. Малка червена лампичка показваше, че вече е включена. Той я настрои няколко пъти, разшири картината. Наблюдавах го с ужас.
- Съжалявам, но не мисля, че ще може да устои да ме хване след като изгледа това. А и не бих искал да пропусне нещо. Беше само заради него, разбира се. Ти си просто човек, който за нещастие бе на грешното място, в грешното време и неоспоримо в компанията на грешната тълпа, бих добавил.
Той пристъпи към мен, като се усмихваше.
- Преди да започнем...
Почувствах прилив на гадене вътре в стомаха си, докато той говореше. Това не беше нещо, което бях очаквала.
- Искам само да допълня нещо, съвсем мъничко. Отговорът беше през цялото време там, и толкова се страхувах, че Едуард ще го види и ще ми развали забавлението. Случи се само веднъж, о, преди десетилетия. Един-единственият път, когато жертвата ми ми избяга. Виждаш ли, вампирът, който беше толкова глупаво обсебен от тази малка жертва, направи избора, който твоят Едуард бе твърде слаб да направи. Когато старецът разбра, че съм тръгнал след малката му приятелка, той я открадна от лудницата, където работеше – никога няма да разбера манията, която някои вампири развиват към вас хората – и веднага щом я освободи, се постара да е в безопасност. Тя дори не забеляза болката, горкото малко същество. Беше заключена в онази черна килия прекалено дълго време. Сто години по-рано и щеше да бъде изгорена на клада, заради виденията си. През 1920-те години това си заслужаваше лудницата и шоковите терапии. Когато тя отвори очите си, силна с новата си младост, бе сякаш не е виждала слънцето преди. Старият вампир я направи силен нов вампир, и нямаше причина да й посегна тогава. – Той въздъхна. – Унищожих стареца за отмъщение.
- Алис – прошепнах аз, поразена.
- Да, малката ти приятелка. Бях изненадан да я видя на поляната. Така че предполагам, че групата й ще си извлекат малка утеха от това преживяване. Аз вземам теб, но те получават нея. Единствената жертва, която ми е убягвала, доста голяма чест, всъщност. А и миришеше толкова вкусно. Все още съжалявам, че не можах да вкуся... Миришеше дори по-добре от теб. Извинявай – не исках да съм груб. Ти имаш много приятен мирис. На цветя, като че ли...
Той направи още една крачка към мен, докато не бе само на сантиметри разстояние. Той вдигна кичур от косата ми и го помириса деликатно. След което нежно върна кичура на мястото му, и почувствах студените му пръсти срещу гърлото ми. Той се пресегна, за да погали бързо с палец бузата ми веднъж, лицето му любопитно. Толкова силно исках да побегна, но бях замръзнала. Не можех дори да помръдна.
- Не – прошепна той на себе си, като отпусна ръката си. – Не разбирам. – Той въздъхна. – Е, предполагам, че трябва да приключим с това. След което ще мога да се обадя на приятелите ти и да им кажа къде да открият теб и малкото ми съобщение.
Определено ми се гадеше сега. Щеше да има болка, можех да го видя в очите му. Нямаше да е достатъчно за него, да се нахрани и да си тръгне. Нямаше да има бърз край, на какъвто се надявах. Коленете ми започнаха да треперят и се уплаших, че ще падна.
Той отстъпи назад и започна да обикаля около мен, небрежно, сякаш искаше да разгледа по-добре статуя в музей. Лицето му все още бе открито и приветливо, докато обмисляше откъде да започне.
След което се хлътна напред, в приведена поза, която разпознах, и приятната му усмивка бавно се разтягаше, докато накрая не беше усмивка, а изкривяване на зъби, оголени и блестящи.
Не можех да се спра – опитах се да бягам. Колкото и безнадеждно да бе, както и очаквах, предвид омекналите ми колене, паниката ме завладя и се изстрелях към изхода.
Той беше пред мен само за части от секундата. Не видях дали използва ръката или кракът си, беше прекалено бързо. Разбиващ удар порази гръдният ми кош – усетих се как летя назад, и чух пукота, когато главата ми се удари в огледалата. Стъклата изпопадаха, някои от големите парчета се разбиха на пода до мен.
Бях прекалено зашеметена, за да почувствам болката. Не можех да си поема дъх.
Той тръгна бавно към мен.
- Това е доста хубав ефект – каза той, като изучаваше бъркотията от стъкла, гласът му отново дружелюбен. – Помислих си, че тази стая ще е визуално драматична за моят малък филм. Затова й избрах това място, за да се срещна с теб. Перфектно е, не е ли?
Не му обърнах внимание, като се изправих на ръце и колене и запълзях към другата врата.
Той бе веднага до мен, кракът му стъпил силно върху кракът ми. Чух отвратителното пукане преди да го усетя. Но след това наистина го усетих и не можах да сдържа викът си на агония. Извъртях се, за да се пресегна към кракът си и той все още бе надвесен над мен, усмихваше се.
- Искаш ли да преосмислиш последната си молба? – попита той учтиво. Палецът му побутна счупеният ми крак и аз чух пронизващ писък. С шок осъзнах, че бе моят собствен. – Не предпочиташ ли Едуард да се опита да ме намери? – настоя той.
- Не! – изграчих аз. – Не, Едуард, недей... – И тогава нещо удари лицето ми, като ме метна назад към счупените стъкла.
Освен болката в кракът ми, усетих остро разкъсване през скалпа ми, където стъклото го бе срязъл. И тогава топлата влага започна да се разпростира през косата ми с тревожна скорост. Можех да усетя как се просмуква в рамото на ризата ми, чух я да капе на пода под мен. Мирисът й накара стумахът ми да се свие.
Въпреки гаденето и замаяността, видях нещо, което ми даде внезапно, последно късче надежда. Очите му, едва напрегнати преди, сега горяха с неконтролируема нужда. Кръвта – разпростираща се ярко червена по бялата ми тениска, като течеше бързо на пода – го влудаваше от жажда. Без значение първоначалните му намерения, той не можеше да устои на това дълго време.
Нека да свърши бързо, беше всичко, на което се надявах, докато леещата се кръв от главата ми отне съзнанието ми със себе си. Очите ми се затваряха.
Сякаш изпод вода чух последното ръмжене на ловеца. Можех да видя през дългите тунели, в които се бяха превърнали очите ми, тъмната фигура да пристъпва към мен. С последни усилия, ръката ми инстинктивно се вдигна, за да предпази лицето ми. Очите ми се затвориха и аз изпаднах в безсъзнание.

Чаках в мълчание.
- Когато Виктория не можа да се добере до баща ти, я накарах да разузнае малко повече за теб. Нямаше никакъв смисъл да обикаляме планетата, за да те преследвам, когато можех удобно да те почакам на място по мой избор. Така че, след като обсъдих с Виктория, реших да дойда във Финикс, за да посетя майка ти. Бях те чул да казваш, че си отиваш вкъщи. Отначало дори не си и мечтаех, че наистина го имаш предвид. Но след това се зачудих. Хората могат да бъдат лесно предсказуеми – те обичат да бъдат на някое познато и безопасно място. И не били било перфектният план, да отидеш на последното място, където трябва да си, когато се криеш – мястото, където си казала, че ще бъдеш. Но, разбира се, не бях сигурен, беше само предчувствие. Обикновено получавам едно особено чувство за жертвата, която ловя, шесто чувство, ако искаш го наречи. Преслушах съобщението ти, когато пристигнах в къщата на майка ти, но разбира се, не можех да зная откъде се обаждаш. Беше много полезно да имам номера ти, но ти можеше да бъдеш и в Антарктида, а играта нямаше да проработи освен ако ти не бе някъде наблизо. И тогава гаджето ти се качи на самолета до Финикс. Виктория ги наблюдаваше заради мен, естествено – в една игра с много участници не мога да работя сам. И те ми казаха това, на което се надявах, че ти все пак си тук. Бях подготвен – вече бях преминал през очарователните ви домашни касети. И тогава беше просто въпрос на блъф. Доста лесно, нали знаеш, наистина не достига стандартите ми. Затова, виждаш ли, надявам се, че грешиш за гаджето си. Едуард, нали така?
Не отговорих. Самохвалството ми отслабваше. Усещах, че той идва към края на злорадстването си. То и без това не бе предназначено за мен. Нямаше никаква слава в това да ме победиш, мен – уязвимиян човек.
- Ще имаш ли нещо против, ако оставя малко писмо от мое име за твоят Едуард?
Той пристъпи назад и докосна малка дигитална видеокамера, внимателно балансирана върху стерео уредбата. Малка червена лампичка показваше, че вече е включена. Той я настрои няколко пъти, разшири картината. Наблюдавах го с ужас.
- Съжалявам, но не мисля, че ще може да устои да ме хване след като изгледа това. А и не бих искал да пропусне нещо. Беше само заради него, разбира се. Ти си просто човек, който за нещастие бе на грешното място, в грешното време и неоспоримо в компанията на грешната тълпа, бих добавил.
Той пристъпи към мен, като се усмихваше.
- Преди да започнем...
Почувствах прилив на гадене вътре в стомаха си, докато той говореше. Това не беше нещо, което бях очаквала.
- Искам само да допълня нещо, съвсем мъничко. Отговорът беше през цялото време там, и толкова се страхувах, че Едуард ще го види и ще ми развали забавлението. Случи се само веднъж, о, преди десетилетия. Един-единственият път, когато жертвата ми ми избяга. Виждаш ли, вампирът, който беше толкова глупаво обсебен от тази малка жертва, направи избора, който твоят Едуард бе твърде слаб да направи. Когато старецът разбра, че съм тръгнал след малката му приятелка, той я открадна от лудницата, където работеше – никога няма да разбера манията, която някои вампири развиват към вас хората – и веднага щом я освободи, се постара да е в безопасност. Тя дори не забеляза болката, горкото малко същество. Беше заключена в онази черна килия прекалено дълго време. Сто години по-рано и щеше да бъде изгорена на клада, заради виденията си. През 1920-те години това си заслужаваше лудницата и шоковите терапии. Когато тя отвори очите си, силна с новата си младост, бе сякаш не е виждала слънцето преди. Старият вампир я направи силен нов вампир, и нямаше причина да й посегна тогава. – Той въздъхна. – Унищожих стареца за отмъщение.
- Алис – прошепнах аз, поразена.
- Да, малката ти приятелка. Бях изненадан да я видя на поляната. Така че предполагам, че групата й ще си извлекат малка утеха от това преживяване. Аз вземам теб, но те получават нея. Единствената жертва, която ми е убягвала, доста голяма чест, всъщност. А и миришеше толкова вкусно. Все още съжалявам, че не можах да вкуся... Миришеше дори по-добре от теб. Извинявай – не исках да съм груб. Ти имаш много приятен мирис. На цветя, като че ли...
Той направи още една крачка към мен, докато не бе само на сантиметри разстояние. Той вдигна кичур от косата ми и го помириса деликатно. След което нежно върна кичура на мястото му, и почувствах студените му пръсти срещу гърлото ми. Той се пресегна, за да погали бързо с палец бузата ми веднъж, лицето му любопитно. Толкова силно исках да побегна, но бях замръзнала. Не можех дори да помръдна.
- Не – прошепна той на себе си, като отпусна ръката си. – Не разбирам. – Той въздъхна. – Е, предполагам, че трябва да приключим с това. След което ще мога да се обадя на приятелите ти и да им кажа къде да открият теб и малкото ми съобщение.
Определено ми се гадеше сега. Щеше да има болка, можех да го видя в очите му. Нямаше да е достатъчно за него, да се нахрани и да си тръгне. Нямаше да има бърз край, на какъвто се надявах. Коленете ми започнаха да треперят и се уплаших, че ще падна.
Той отстъпи назад и започна да обикаля около мен, небрежно, сякаш искаше да разгледа по-добре статуя в музей. Лицето му все още бе открито и приветливо, докато обмисляше откъде да започне.
След което се хлътна напред, в приведена поза, която разпознах, и приятната му усмивка бавно се разтягаше, докато накрая не беше усмивка, а изкривяване на зъби, оголени и блестящи.
Не можех да се спра – опитах се да бягам. Колкото и безнадеждно да бе, както и очаквах, предвид омекналите ми колене, паниката ме завладя и се изстрелях към изхода.
Той беше пред мен само за части от секундата. Не видях дали използва ръката или кракът си, беше прекалено бързо. Разбиващ удар порази гръдният ми кош – усетих се как летя назад, и чух пукота, когато главата ми се удари в огледалата. Стъклата изпопадаха, някои от големите парчета се разбиха на пода до мен.
Бях прекалено зашеметена, за да почувствам болката. Не можех да си поема дъх.
Той тръгна бавно към мен.
- Това е доста хубав ефект – каза той, като изучаваше бъркотията от стъкла, гласът му отново дружелюбен. – Помислих си, че тази стая ще е визуално драматична за моят малък филм. Затова й избрах това място, за да се срещна с теб. Перфектно е, не е ли?
Не му обърнах внимание, като се изправих на ръце и колене и запълзях към другата врата.
Той бе веднага до мен, кракът му стъпил силно върху кракът ми. Чух отвратителното пукане преди да го усетя. Но след това наистина го усетих и не можах да сдържа викът си на агония. Извъртях се, за да се пресегна към кракът си и той все още бе надвесен над мен, усмихваше се.
- Искаш ли да преосмислиш последната си молба? – попита той учтиво. Палецът му побутна счупеният ми крак и аз чух пронизващ писък. С шок осъзнах, че бе моят собствен. – Не предпочиташ ли Едуард да се опита да ме намери? – настоя той.
- Не! – изграчих аз. – Не, Едуард, недей... – И тогава нещо удари лицето ми, като ме метна назад към счупените стъкла.
Освен болката в кракът ми, усетих остро разкъсване през скалпа ми, където стъклото го бе срязъл. И тогава топлата влага започна да се разпростира през косата ми с тревожна скорост. Можех да усетя как се просмуква в рамото на ризата ми, чух я да капе на пода под мен. Мирисът й накара стумахът ми да се свие.
Въпреки гаденето и замаяността, видях нещо, което ми даде внезапно, последно късче надежда. Очите му, едва напрегнати преди, сега горяха с неконтролируема нужда. Кръвта – разпростираща се ярко червена по бялата ми тениска, като течеше бързо на пода – го влудаваше от жажда. Без значение първоначалните му намерения, той не можеше да устои на това дълго време.
Нека да свърши бързо, беше всичко, на което се надявах, докато леещата се кръв от главата ми отне съзнанието ми със себе си. Очите ми се затваряха.
Сякаш изпод вода чух последното ръмжене на ловеца. Можех да видя през дългите тунели, в които се бяха превърнали очите ми, тъмната фигура да пристъпва към мен. С последни усилия, ръката ми инстинктивно се вдигна, за да предпази лицето ми. Очите ми се затвориха и аз изпаднах в безсъзнание.

25. ЗАДЪНЕНА УЛИЦА

Очите ми се отвориха при ярката, бяла светлина. Бях в непозната стая, бяла стая. Стената до мен бе покрита с дълги вертикални прозорци – над главата ми блестяха лампи, които ме ослепяваха. Бях подпряна на твърдо, неравно легло – легло с релси. Възглавниците бяха плоски и твърди. Имаше досаден бибипкащ шум някъде наблизо. Надявах се, че това означава, че съм все още жива. Смъртта не би трябвало да е толкова неудобна.
Ръцете ми бяха обвити с прозрачни тръбички и нещо беше закрепено към лицето ми, под носът ми. Вдигнах ръка, за да го махна.
- А, не, без такива. – И студени пръсти уловиха ръката ми.
- Едуард? – обърнах леко главата си и изящното му лице бе на сантиметри от моето, брадичката му подпряна на ръба на възглавницата ми. Осъзнах отново, че съм жива, този път с благодарност и гордост. – О, Едуард, толкова съжалявам!
- Шшшт – той накара ме да замълча. – Всичко е наред сега.
- Какво се случи? – Не можех да си спомня точно и умът ми се бунтуваше срещу опитите ми да се сетя.
- Почти бях закъснял. Може би едва на косъм – прошепна той, гласът му измъчен.
- Бях толкова глупава, Едуард, мислех си, че е хванал мама.
- Той измами всички ни.
- Трябва да се обадя на Чарли и мама – осъзнах аз през мъглата.
- Алис им се обади. Рене е тук –е, тук в болницата. Вмомента отиде да си вземе нещо за хапване.
- Тя е тук? – Опитах се да седна, но въртенето в главата ми се увеличи, и ръката му ме бутна нежно назад във възглавниците.
- Тя ще се върне скоро – обеща той. – А ти трябва да стоиш мирно.
- Но какво й каза? – паникьосах се аз. Нямах нужда да ме успокояват. Майка ми беше тук, а аз се възстановявах от атака на вампир. – Защо й казахте, че съм тук?
- Паднала си два етажа стълби и през един прозорец. – Той замълча. – Трябва да признаеш, че може да се случи.
Въздъхнах и от това заболя. Погледнах към тялото си изпод чаршафите и голямата буца, която беше кракът ми.
- Колко зле съм точно? – попитах аз.
- Имаш счупен крак, четири счупени ребра, няколко пукнатини по черепа, синини, които покриват всеки сантиметър от тялото ти и си изгубила доста кръв. Преляха ти кръв няколко пъти. Това не ми хареса – за известно време не миришеше както трябва.
- Сигурно е била приятна промяна за теб.
- Не, на мен ми харесва твоят мирис.
- Как го направи? – попитах тихо аз. Той веднага разбра какво имам предвид.
- Не съм сигурен. – Той погледна встрани от учудените ми очи, като повдигна внимателно обвитата ми в системи ръка от леглото и я задържа в своята, като внимаваше да не размести една от жиците, която ме свързваше с един от мониторите.
Изчаках търпеливо останалата част.
Той въздъхна без да се обръща към мен.
- Беше невъзможно... да спра – прошепна той. – Невъзможно. Но го направих. – Той най-накрая погледна към мен с лека усмивка. – Сигурно те обичам.
- Вкусът отговаря ли на мирисът? – усмихнах се аз в отговор. От това лицето ме заболя.
- Дори по-добре... по-хубаво отколкото си бях представял.
- Съжалявам – извиних се аз.
Той изви очи към тавана.
- От всички неща, за които трябва да се извиниш.
- За какво трябва да се извиня?
- За това, че почти се отне от мен завинаги.
- Съжалявам – извиних се отново.
- Знам защо го направи. – Гласът му беше утешителен. – И все пак беше неразумно, разбира се. Трябваше да ме почакаш, да ми кажеш.
- Нямаше да ме пуснеш да отида.
- Не – съгласи се той с мрачен тон. – Нямаше.
Някои доста неприятни спомени започнаха да ми се възвръщат. Потреперах и след това се свих.
Той моментално се разтревожи.
- Бела, какво има?
- Какво стана с Джеймс?
- След като го издърпах от теб, Емет и Джаспър се погрижиха за него. – Имаше яростна нотка от разкаяние в гласът му.
Това ме обърка.
- Не видях Емет и Джаспър там.
- Трябваше да напуснат стаята... имаше прекалено много кръв.
- Но ти остана.
- Да, останах.
- И Алис, и Карлайл... – казах учудена.

- Те също те обичат, нали знаеш.
Поредица от болезнени образи от последният пък, като видях Алис, ме подсетиха нещо.
- Алис видя ли касетата? – попитах загрижено.
- Да. – Нов звук помрачи гласът му, тон на искрена омраза.
- Тя винаги е била затворена в тъмнина, затова не е можела да си спомни.
- Знам. Тя разбира сега. – Гласът му беше равен, но лицето му бе потъмняло от ярост.
Опитах се да докосна лицето му със свободната си ръка, но нещо ме спря. Погледнах надолу, за да видя системата, която дърпаше ръката ми.
- Ъъъх. – трепнах аз.
- Какво има? – попита ме обезпокоено той – разсеян, но не достатъчно. Пустотата не напусна напълно очите му.
- Игли – обясних аз, като погледнах встрани от тази в ръката ми. Фокусирах се върху пукнатините в тавана и се опитах да дишам дълбоко, въпреки болката в ребрата ми.
- Страх от игри – промърмори той сам на себе си изпод дъха си, като клатеше глава. – О, садистичен вампир, който има намерение да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблеми, тя бяга да се срещне с него. Един абокад от друга страна...
Извих очи. Бях доволна да открия, че поне тази реакция бе безболезнена. Реших да сменя темата.
- Ти защо си тук? – попитах аз.
Той се вгледа в мен, първо объркване и след това болка докосна очите му. Веждите му се събраха, като се намръщи.
- Искаш ли да си тръгна?
- Не! – възразих аз, ужасена от мисълта. – Не, имах предвид, защо майка ми си мисли, че ти си тук? Трябва да си сравним историите преди тя да се е върнала.
- Оу – каза той, и челото му отново се успокои. – Дошъл съм във Феникс, за да ти вдъхна малко разум в главата, да те убедя да се върнеш във Форкс. – Широките му очи бяха толкова сериозни и искрени, че почти сама му повярвах. – Ти си се съгласила да ме видиш, и си откарала към хотела, където съм отседнал с Карлайл и Алис – разбира се, бил съм тук с родителски надзор – добави той ефикасно, - но ти си се спънала по стъпалата на път за стаята ми и... е, знаеш останалата част. Макар че не ти трябва да си спомняш детайли – имаш добро извинение да не си спомняш по-финните детайли.
Замислих се върху това за момент.
- Има няколко пропуска в тази история. Например, няма счупени прозорци.
- Напротив – каза той. – Алис се позабавлява доста, докато изфабрикува доказателствата. Погрижихме се за всичко доста убедително – вероятно можеш да съдиш хотела, ако искаш. Няма за какво да се тревожиш – обеща той, като погали бузата ми с най-лекото докосване. – Единствената ти работа сега е да оздравееш.
Не бях чак толкова изгубена от болката или мъглата на медикаментите, че да не реагирам на докосването му. Бибипкането на монитора започна да подскача нестабилно – сега не беше единственият, който можеше да чуе сърцето ми да полудява.
- Това ще бъде доста смущаващо – промърморих на себе си.
Той се засмя и умозрителен поглед се появи в очите му.
- Хммм, чудя се...
Той се наведе бавно – бибипкащият шум се усили диво преди устните му дори да са ме докоснали. Но когато го направиха, макар и с най-лекият натиск, бибипкането спря.
Той се отдръпна назад рязко, разтревоженото му изражение премина в облекчение, когато мониторът обяви рестартирането на сърцето ми.
- Изглежда, че ще трябва да внимавам дори още повече с теб от обичайното. – Той се намръщи.
- Не бях свършила с целуването ти – оплаках се аз. – Не ме карай да дойда до там
Той се ухили и се наведе, за да притисне устните си леко в моите. Мониторът подивя.
Но внезапно устните му се стегнаха. Той се отдръпна.
- Мисля, че чувам майка ти – каза той, като се ухили отново.
- Не ме оставяй – извиках аз, като ме заля неразумна вълна на паника. Не можех да го пусна – можеше да изчезне отново.
Той разчете ужасът в очите ми за една кратка секунда.
- Няма – обеща тържествено той и се усмихна. – Ще си подремна.
Той се премести на твърдият пластмасов стол, който беше от другата ми страна в края на леглото ми, като се облегна на него и затвори очите си. Беше напълно неподвижен.
- Не забравяй да дишаш – прошепнах саркастично. Той си пое дълбоко дъх, очите му все още затворени.
Можех да чуя майка си сега. Тя говореше с някой, навярно сестра, и звучеше уморена и разстроена. Исках да скоча от леглото и да изтичам при нея, за да я успокоя и да й обещая, че всичко е наред. Но не бях в никакво състояние за подскоци, затова я почаках нетърпеливо.
Вратата се отвори леко и тя надникна вътре.
- Мамо! – прошепнах аз, гласът ми изпълнен с любов и облекчение.
Тя повярва на заспалото състояние на Едуард върху стола и отиде на пръсти до леглото ми.
- Никога не те оставя, а? – промърмори си тя на себе си.
- Мамо, толкова се радвам да те видя!
Тя се наведе, за да ме прегърне нежно и почувствах топли сълзи да падат на бузите ми.
- Бела, бях толкова разстроена!
- Съжалявам, мамо. Но всичко е наред сега – успокоих я аз.
- Просто се радвам да видя очите ти отворени най-накрая. – Тя седна на ръба на леглото ми.
Внезапно осъзнах, че си нямах и на представа кой ден сме.
- Отколко време са затворени?
- Петък е, мила, беше се отнесла за доста дълго.
- Петък? – Бях шокирана. Опитах се да си спомня кой ден беше, когато... но не исках да мисля за това.
- Трябва да те задържат за известно време, миличка – имаш доста наранявания.
- Знам. – Можех да ги усетя.
- Късметлийка си, че доктор Калън е бил там. Толкова мил мъж... и много млад, всъщност. И прилича по-скоро на модел, отколкото на доктор...
- Срещнала си Карлайл?
- И сестрата на Едуард, Алис. Тя е прекрасно момиче.
- Така е – съгласих се искрено.
Тя погледна през рамото си към Едуард, който още лежеше със затворени очи на стола.
- Не ми каза, че имаш такива добри приятели във Форкс.
Трепнах, и след това простенах.
- Какво боли? – настоя та разтревожено, като се обърна към мен. Очите на Едуард пробляснаха към мен.
- Добре съм – уверих ги. – Просто трябва да си сещам да не се движа. – Той се върна към измислената си дрямка.

Възползвах се от моментната разсеяност на майка ми, за да сменя темата преди да се е върнала към не-чак-толкова откровеното ми отношение.
- Къде е Фил? – попитах бързо.
- Флорида – о, Бела! Никога няма да познаеш! Тъкмо, когато щяхме да тръгваме, най-добрите новини!
- Фил е получил договора? – предположих аз.
- Да! Как позна! Ще играе за Сънс, можеш ли да повярваш?
- Това е страхотно, мамо – казах ентусиазирано аз, доколкото можах, въпреки че имах малка представа какво означава това.
- А Джаксънвил ще ти хареса толкова много – бъбреше тя, докато аз я гледах безучастно. – Бях малко разтревожена, когато Фил заговори за Ейкрън, с онзи сняг и така нататък, защото знаеш как мразя студа, но сега Джаксънвил! Винаги е слънчево, а влагата не е чак толкова лоша. Открих ме най-сладката къща, жълта, с бяла ограда, и веранда като по старите филми, и огромно дъбово дърво, и е само на няколко минути от океана, и ще имаш собствена баня...
- Чакай, мамо! – прекъснах я аз. Едуард все още беше със затворени очи, но изглеждаше прекалено напрегнат, за да мине за заспал. – За какво говориш? Няма да ходя във Флорида. Аз живея във Форкс.
- Но вече не ти се налага, глупаче – засмя се тя. – Фил ще има възможността да е наблизо много по-често... говорихме много по въпроса, и това, което ще направя е да си разделим игрите, половината време с теб, половината време с него.
- Мамо. – Поколебах се, като се чудех как най-тактично да й обясня. – Аз искам да остана във Форкс. Вече съм се установила в училище и имам няколко приятелки – тя погледна още един път към Едуард, когато и напомних за приятели, затова пробвах друга посока, - и Чарли има нужда от мен. Той е сам-самичък там и изобщо не може да готви.
- Искаш да останеш във Форкс? – попита тя, объркана. Идеята беше немислима за нея. И очите и отново се отместиха към Едуард. – Защо?
- Казах ти – училището, Чарли – ауч! – Бях свила рамене. Не беше добра идея.
Ръцете й се размахаха безпомощно над мен, като търсеха безопасно място, което да потупат. Тя се задоволи с челото ми – само то не бе бинтовано.
- Бела, миличка, ти млазиш Форкс – напомни ми тя.
- Не е толкова лошо.
Тя се намръщи и отмести поглед между мен и Едуард, този път много преднамерено.
- Заради това момче? – прошепна тя.
Отворих уста, за да излъжа, но очите й изучаваха лицето ми и знаех, че щеше да познае.
- Той е част от това – признах аз. Нямаше нужда да й обяснявам голямата част. – Та, имаше ли възможност да поговориш д Едуард? – попитах аз.
- Да. – Тя се поколеба, като се загледа в напълно неподвижната му форма. – Исках да поговоря с теб за това.
О-па.
- За какво по-точно? – попитах аз.
- Мисля, че това момче е влюбено в теб – обвини тя, като държеше гласът си нисък.
- И аз мисля така – доверих й аз.
- А какво изпитваш ти към него? – Тя слабо скриваше бурното любопитство в гласът си.
Въздъхнах, като погледнах встрани. Колкото и да обичах майка си, това не беше разговор, който исках да водя с нея.
- И аз съм доста луда по него. – Ето – това звучеше точно като нещо, което тинейджърка с първото си гадже би казала.
- Е, той ми се струва мил, и, божичко, невероятно хубав е, но ти си толкова млада, Бела... – Гласът й беше несигурен – доколкото можех да си спомня, това беше първият път, откакто бях на осем, когато се опитваше да звучи като родителско тяло. Разпознах разумният, но твърд глас от разговорите, които бяхме водили за мъже.
- Знам това, мамо. Не се тревожи. Това е просто едно увлечение – успокоих я аз.
- Точно така – съгласи се тя, лесно задоволена.
След което въздъхна и погледна виновно през рамото си към големият кръгъл часовник на стената.
- Трябва да тръгваш ли?
Тя прехапа устни.
- Фил трябваше да се обади след малко... Не знаех, че ще се събудиш...
- Няма проблеми, мамо. – Опитах се да намаля облекчението в гласът си, за да не я нараня. – Няма да съм сама.
- Ще се върна скоро. И аз спах тук, да знаеш – обяви тя, горда от себе си.
- О, мамо, нямаше нужда да правиш това! Можеш да спиш вкъщи – изобщо няма да забележа. – Въртележката от обезболяващи в мозъкът ми правеше концентрирането ми трудно дори сега, макар че очевидно бях простапала няколко дни.
- Бях прекалено нервна – призна срамежливо тя. – Имало е криминални прояви в квартала и не исках да съм там сама.
- Криминални прояви? – попитах загрижено.
- Някой е разбир балетното студио зад ъгъла от нашата къща и го е изгорил до основи – нищо не е останало там! И са оставили открадната кола отпред. Спомняш ли си, когато ходеше на танци там, миличка?
- Спомням си – потреперах аз.
- Мога да остана, миличка, ако се нуждаеш от мен.
- Не, мамо, ще се оправя. Едуард ще бъде с мен.
Тя изглеждаше така, сякаш именно заради това искаше да остане.
- Ще се върна тази вечер. – Звучеше по-скоро като предупреждение отколкото като обещание и тя хвърли поглед към Едуард, когато го каза.
- Обичам те, мамо.
- И аз те обичам, Бела. Опитай се да внимаваш малко повече, докато вървиш, мила. Не искам да те изгубя.
Очите на Едуард останаха затворени, но за секунда на лицето му се появи широка усмивка.
Влезе една сестра, която да провери всичките ми тръбички и жици. Майка ми целуна челото ми, потупа обвитата ми със системи ръка, и излезе.
Сестрата преглеждаше отчета на сърдечният ми монитор.
- Добре ли се чувстваш, скъпа? Сърдечният ти ритъм се е повишил малко тук.
- Добре съм – уверих я.
- Ще кажа на дежурният лекар, че си се събудила. Тя ще намине да те види след минутка.
Веднага щом затвори вратата, Едуард бе застанал до мен.
- Откраднал си кола? – повдигнах вежди.
Той се усмихна невъзмутимо.
- Беше добра кола, много бърза.
- Как беше дрямката ти? – попитах аз.
- Интересна. – Очите му се присвиха.
- Какво?
Той гледаше надолу, докато отговаряше.
- Изненадан съм. Мислех си, че Флорида... и майка ти... е, мислех си, че е това, което искаш.
Вгледах се в него неразбиращо.
- Но щеше да си затворен по цял ден във Флорида. Щеше да имаш възможност да излизаш само нощем, точно като истински вампир.
Той почти се усмихна, но не съвсем. И внезапно лицето му бе мрачно.
- Аз щях да остана във Форкс, Бела. Или някое друго подобно място – обясни той. – Някъде, където няма да мога да те наранявам повече.
Отначало не разбрах. Продължих да го гледам безучастно, докато думите една по една не се наместиха в главата ми като ужасяващ пъзел. Едва съзнавах звука на забързаното ми сърце, докато дишането ми се бе превърнало в хипервентилиране, въпреки че усещах острата болка на протестиращите ми ребра.
Той не каза нищо – само наблюдаваше лицето ми предпазливо, докато болката, която нямаше нищо общо със счупените ребра, болка, която беше безкрайно по-лоша, заплашваше да ме смаже.
И тогава друга сестра влезе целеустремено в стаята. Едуард стоеше мирно като камък, докато тя премери изражението ми с тренирано око, преди да се обърне към мониторите.
- Време е за болкоуспокояващите, а, съкровище? – попита мило тя, като почука абокада.
- Не, не – промърморих , като се опитвах да прогоня агонията в гласът ми. – Нямам нужда от нищо. – Не можех да си позволя да затворя очите си сега.
- Няма нужда от смелост, мила. Ще е по-добре да не се напрягаш толкова – трябва ти почивка. – Тя почака, но аз поклатих глава.
- Добре – въздъхна тя. – Натисни бутона, когато си готова.
Тя хвърли на Едуард строг поглед и хвърли още един обезпокоен поглед към машинарията, преди да излезе.
Студените му ръце бяха на лицето ми – гледах го с подивели очи.
- Шшшт, Бела, успокой се.
- Не ме напускай – помолих го с разбит глас.
- Няма – обеща той. – Сега се успокой, преди да извикам сестрата, за да се погрижи за теб.
Но сърцето ми не можеше да се забави.
- Бела. – Той погали разтревожено лицето ми. – Не отивам никъде. Ще бъда тук, докато имаш нужда от мен.
- Заклеваш ли се, че няма да ме напуснеш? – прошепнах аз. Опитах се поне да овладея задъхването. Ребрата ми пулсираха.
Той положи ръцете си от двете страни на лицето ми и приближи лицето си до моето. Очите му бяха разширени и сериозни.
- Заклевам се.
Мирисът на дъха му беше утешителен. Изглежда, че облекчи болката на дишането ми. Той все още задържаше погледа ми, докато тялото ми бявно се отпусна и бибипкането възвърна нормалното си темпо. Очите му бяха тъмни, по-близо до черно, отколкото до златно днес.
- По-добре? – попита той.
- Да – казах предпазливо.