Български фен превод на Twilight (Здрач)

- Не, определено не – прошепнах му аз. Бях невероятно благодарна на Джейкъб, и желаех да го направя възможно най-щастлив. Смигнах му, като се обърнах с гръб към Майк. Той ми се усмихна, възгорден от глупавото ми флиртуване.
- Та като си взема книжката... – започна той.
- Намини някой път през Форкс. Можем да се помотаем заедно. – Почувствах се виновна като казах това, знаейки, че съм го използвала. Само че наистина харесвах Джейкъб. Той беше някой, с когото лесно можех да се сприятеля.
Майк беше стигнал до нас, с Джесика няколко крачки зад него. Можех да видя как очите му оценяват Джейкъб, и изглеждаше доволен от очевидната му младост.
- Къде беше? – попита той, въпреки че отговорът стоеше пред него.
- Джейкъб ми разказваше местни истории – обясних аз – Беше много интересно.
Усмихнах се топло на Джейкъб, който ми се ухили в отговор.
- Ами – замълча Майк, докато преценяваше внимателно наново ситуацията, като видя задружността ни. – Ще тръгваме – изглежда, че ще завали.
Всички погледнахме към сърдитото небе. Определено изглеждаше така, сякаш ще завали всеки момент.
- Добре – скочих на крака аз. – Идвам.
- Беше ми приятно да се видим отново – каза Джейкъб, и можех да видя, че се подиграваше на Майк съвсем малко.
- Наистина беше. Следващият път, когато Чарли идва да види Били, ще дойда и аз – обещах.
Усмивката му се разля по лицето.
- Това би било яко.
- И благодаря – добавих сериозно.
Нахлупих качулката си, докато стъпвахме тежко по камъните към паркинга. Няколко капки започнаха да падат, правейки черни петна върху камъните, където се бяха приземили. Когато стигнахме до шевролета, останалите вече бяха качили всичко в него. Качих се на задната седалка при Анджела и Тайлър, обявявайки, че вече ми бе минал реда на предната седалка. Анджела само се загледа през прозореца към заражащата се буря, а Лорън се извъртя на средната седалка, за да окупира вниманието на Тайлър, така че аз просто облегнах глава на седалката и затворих очи, опитвайки се упорито да не мисля за нищо.

7. КОШМАР

Казах на Чарли, че имам много домашни за писане и че не искам нищо за ядене. Имаше баскетболен мач, който той очакваше с нетърпение, макар разбира се аз да си нямах и на идея какво му бе толкова специалното, така че той не забеляза нищо необичайно в лицето или гласът ми.
Веднъж влязла в стаята ми, заключих вратата. Разрових се из бюрото си, докато открия старите ми слушалки и ги включих в малкият ми диск плейър. Избрах един диск, който Фил ми беше дал за Коледа. Беше на една от любимите му групи, но те използваха прекалено много бас и крещене за моят вкус. Сложих го на мястото му и се излегнах на леглото си. Сложих слушалките, натиснах копчето за пускане, и усилих звука, докато ушите не ме заболяха. Затворих очи, но светлината все още ми пречеше, затова добавих възглавница върху горната половина на лицето ми.
Концентрирах се много внимателно върху музиката, опитвайки се да разбера думите, да разплета сложната мелодия на барабаните. На третият път като прослушвах диска, знаех всички думи поне до припева. Бях изненадана да открия, че групата все пак ми харесва, веднъж щом свикна с гърмящият шум. Трябва да благодаря отново на Фил.
И проработи. Разбиващата мелодия бе направила мисленето невъзможно – което именно беше целта на цялото упражнение. Слушах диска отново и отново, докато не запях едновременно с песните и накрая не заспах.
Отворих очи, за да се намеря на познато място. Част от мен съзнавайки, че сънувам, разпознах зелената светлина на гората. Можех да чуя разбиващите се в скалите вълни някъде наблизо. И знаех, че ако открия океана, отново ще мога да видя слънцето. Опитвах се да следвам шума, но изведнъж Джейкъб Блек беше там, хванал ръката ми, дърпайки ме назад към тъмната част на гората.
- Джейкъб? Какмо има? – попитах го аз. Лицето му беше уплашено, докато ме дърпаше с всичка сила въпреки съпротивленията ми – не исках да влизам в тъмното.
- Бягай, Бела, трябва да бягаш! – шепнеше той ужасен.
- Насам, Бела! – разпознах гласът на Майк, който ме викаше от мрачните дъбрави на дърветата, но не можех да го видя.
- Защо? – попитах, докато все още се дърпах от хватката на Джейкъб, сега отчаяна да видя слънцето.
Но Джейкъб изведнъж пусна ръката ми и изскимтя, внезапно треперейки, падайки на мъглявата горска земя. Той се гърчеше на земята, докато аз наблюдавах ужасена.
- Джейкъб! – извиках ац. Но той бе изчезнал. На мястото му имаше огромен червеникаво-кафяв вълк с черни очи. Вълкът се обърна с гръб към мен, насочвайки се към брега, козината на раменете му настръхнала, от появилите му се остри зъби се изтръгна ръмжене.
- Бягай, Бела! – Майк извика някъде иззад мен. Но аз не се обърнах. Гледах светлината, която идваше право към мен от плажа.
И тогава Едуард излезе от дърветата, кожата му леко сияеше, очите му черни и опасни. Той вдигна ръка и махна към мен да го последвам. Вълкът ръмжеше в краката ми.
Направих крачка напред, крачка към Едуард. Тогава той ми се усмихна, зъбите му остри.
- Повярвай ми – измърка той.
Направих още една крачка.
Вълкът се хвърли в пространството между мен и вампира, зъбите се целеха към врата му.
- Не! – изпищях аз, изправяйки се рязко в леглото ми.
Внезапното ми движение накара слушалките ми да свлекат диск плейъра от нощната масичка, и да изтрака на дървеният под.
Лампата ми все още бе включена, и стоях напълно облечена с обувките в леглото си. Огледах се, дизориентирана към часовника на скрина ми. Беше пет и половина сутринта.
Изохках, тръшнах се назад и се претърколих върху лицето си, изритвайки ботушите ми. Въпреки това ми беше прекалено некомфортно, за да заспя отново. Претърколих се обратно и разкопчах дънките си, изритвайки ги странно, докато се опитвах да стоя хоризонтално. Можех да усетя плитката в косата ми, неудобен ръб по задната част на черепа ми. Обърнах се на другата страна, махайки ластика и бързо разресвайки с пръсти плитката ми. Върнах възглавницата върху очите ми.
Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Подсъзнанието ми бе извикало точно образите, които отчаяно бях опитала да избегна. Трябваше да се изправя срещу тях сега.
Седнах и главата ми се завъртя за момент, докато кръвта се разнесе надолу. Едно по едно, помислих си аз, щастлива да отложа нещата доколкото е възможно. Взех хавлията си за баня.
Въпреки това душът не продължи наполовина толкова дълго, на колкото се надявах. Дори след като се мотах, докато изсуша косата си, не ми бяха останали неща за правене в банята. Увита в хавлия, се върнах в стаята ми. Не знаех дали Чарли още спи или вече е заминал за работа. Отидох да погледна през прозореца си и открих, че патрулката я няма. Отново на риболов.
Облякох се бавно в най-удобните ми дрехи и си оправих леглото – нещо, което никога не правех. Не можех да го отклагам повече. Отидох до бюрото си и включих старият компютър.
Мразех да използвам интернета тук. Модемът ми беше абсолютна антика, услугите на сървърът ми под нормата – самото набиране отне толкова много време, че реших да си взема купа с корнфлейкс, докато чакам.
Ядох бавно, предъвквайки всяка хапка внимателно. Когато приключих, измих купата и лъжицата, изсуших ги и ги прибрах. Краката ми се влачеха, докато се качвах по стъпалата. Отидох до диск плейъра си първо, взимайки го от земята и като го поставих точно в центъра на масата. Издърпах слушалките си и ги прибрах обратно в чекмеджето. След което пуснах същият диск и го намалих така, че музиката да звучи само като фон.
С още една въздишка се обърнах към компютъра ми. Естествено, екранът се бе покрил с рекламни прозорчета. Седнах на твърдият си сгъваем стол и започнах да ги затварям едно по едно. Евентуално минах на любимата ми търсачка. Затворих още няколко прозорчета и написах една дума.

Вампир.

Отне вбесяващо дълго време, разбира се. Когато резултатите излязоха, имаше доста за пресяване – като се почне от филми и телевизионни сериали и се стигне до роул-плей игри, ъндърграунд метъл и готически козметични компании.
Тогава открих един обещаващ сайт – Вампири от А до Я. Изчаках търпеливо да зареди, бързо затваряйки всяка реклама, която светнеше на екрана. Накрая страницата бе излязла – семпъл бял фон с черен текст, с академичен вид. Два цитата ме поздравиха на главната страница:

През множеството тъмни светове на призраци и демони, няма образ тъй ужасен, образ тъй срашен и отвратителен, и все пак изпълнен с такова ужасяващо очарование като вампира, който сам по себе си не е нито призрак, нито демон, но който пригежава тъмна природа и има мистериозните и зловещи качества и на двете. – отец Монтагю Самърс

Ако има в този свят добре засвидетелстван отчет, то това е този на вампирите. Нищо не липсва: официални доклади, писмени показания на добре-познати хора, като хирурзи, свещенници, магистри – съдебното доказателство е повече от съвършено. И с всичко това, кой вярва във вампирите? – Розе

Останалата част от сайта бе азбучен списък на различните митове за вампири из света. Първият на когото кликнах, данагът, е филипински вампир, за който се предполага, че е засадил растението таро по островите много отдавна. Митът продължаваше с това, как данагът работил с хората в продължение на много години, но сътрудничеството им приключило един ден, когато една жена порязала пръста си и данагът засмукал раната й, наслаждавайки се толкова много на вкусът, че изсмукал цялата кръв от тялото й.
Преглеждах внимателно описанията, като търсех нещо, което ще ми прозвучи познато, едно на ръка правдоподобно. Изглежда митовете за вампири циркулираха най-вече около красиви жени като демони и малки деца като жертви – също така и приличаха на конструкция, която обясняваше високата смъртност на децата и даваше извинение на мъжете за изневяра. Много от историите включваха безтелесни духове и предупреждения за неподходящи погребения. Нямаше много, което да звучеше като филмите, които бях гледала, и само някои, като ивритското естри и полското юпиер, бяха преокупирани с пиенето на кръв.
Само три статии уловиха истински вниманието ми: румънското вараколаци, могъщо неживо същество, което се появяваше като красив, блед човек, и словашкото нелапси, създание толкова силно и бързо, че можело да изколи цяло село за един час след полунощ, и още едно, Stregoni benefici.
За последното имаше само едно малко изречение.

Stregoni benefici: Италиански вампир, за който се казва, че е на страната на доброто, смъртен враг на злите вампири.

Беше такова облекчение, тази една малка статия, този един мит сред множество други, който твърдеше за съществуването на добри вампири.
Общо взето обаче, съвсем малко съвпадаше с историите на Джейкъб или моите собствени наблюдения. Направих малък каталог в главата си, докато четях и внимателно сравнявах с всеки един мит. Скорост, сила, красота, бледа кожа, очи, които си менят цвета, и критерията на Джейкъб – кръвопийци, врагове на върколаците, със студенокръвни и безсмъртни. Имаше много малко митове, които съвпадаха дори с един фактор.
И имаше друг проблем, един който си спомних от малцината страшни филми, които бях гледала и бях подпомогната от тях за днешното четене – вампирите не можеха да се показват на слънчева светлина, слънцето щеше да ги изгори до пепел. Спяха в ковчези по цял ден и излизаха само нощем.
Раздразнена, изключих компютъра от главното копче, без да дочакам да затворя нещата както трябва. Въпреки гневът ми, почувствах непреодолим срам. Всичко беше толкова глупаво. Стоях в стаята си и търсех информация за вампири. Какво ми ставаше? Реших, че цялата вина принадлежи на Форкс – и на целият пропит Олимпийски полуостров, в този ред на мисли.
Трябваше да изляза от къщата, но нямаше място, на което исках да отида, което да не включваше три-дневен път с кола. Все пак обух ботушите си, несигурна на къде съм се запътила, и слязох долу. Навлякох палтото си, като проверих времето и излязох през вратата.
Беше заоблачено, но не валеше още. Не обърнах внимание на пикапа ми и тръгнах на изток пеша, пресичайки двора на Чарли към нахлуващата от всякъде гора. Не отне дълго време, докато изгубих къщата и пътя от поглед, като единственият звук бе джвакането на мократа земя под краката ми и внезапните писъци на сойките.
Имаше тънка като панделка пътечка, която водеше из гората тук, иначе нямаше да рискувам да се разхождам сама по този начин. Чувството ми за ориентация беше безнадеждно – можех да се изгубя и в не чак толкова благоприятни условия. Пътеката водеше все по-навътре и по-навътре, най-вече към изток, доколкото можех да кажа. Виеше се около смърчовете и бучинишите, околото тисовете и кленовите дървета. Съвсем бегло знаех имената на дърветата около мен, и всичко благодарение на Чарли, който ми ги бе показвал от прозореца на патрулката преди време. Имаше много, които не познавах, и други за които не бях сигурна, защото бяха прекалено покрити със зелени паразити.
Следвах пътеката дотолкова, доколкото гневът към себе си ме караше да се движа. Когато започна да изчезва, намалих крачка. Няколко капки паднаха от балдахините над мен, но не можех да съм сигурна дали е започнало да вали или имаше останали локвички от вчерашният ден, издигнати високо между дърветата, поправяйки си път обратно към земята. Наскоро паднало дърво – а аз знаех, че е наскоро, защото не бе изцяло покрито с мъх – почиваше срещу стъблото на един от братята си, създавайки малка захлупена пейка, само на няколко безопасни крачки от пътеката. Прекрачих внимателно папратите, като внимавах якето ми да е между влажната седалка и дрехите ми, като облегнах забулената си глава назад към живото дърво.
Не трябваше да идвам тук. Трябваше да се досетя, но къде другаде можех да отида? Тъмнозелената светлина на гората прекалено много ми напомняше на сцената от сънят ми, за да позволи на умът ми да си почине. Като го нямаше звукът на мокрите ми стъпки, тишината беше пронизителна. Птиците също бяха притихнали, капките се увеличаваха бързо, значи навярно валеше горе. Папратите стояха по-нависоко от главата ми, сега като бях седнала, и знаех, че ако някой мине по пътеката на няколко крачки от мен, изобщо няма да ме види.
Тук сред дърветата беше много по-лесно да повярвам на абсурдните истории, които ме засрамиха на затворено. Нищо не се бе променило в тази гора през изминалите хиляда години, и митовете и легендите на стотици различни страни изглеждаха много по-вероятни в зелената мъгла, отколкото в подредената ми стая.
Насилих се да се фокусирам върху двата жизненоважни въпроса, на които трябваше да отговоря, но го направих с нежелание.
Първо, трябваше да реша дали казаното от Джейкъб за семейство Калън бе истина.
Веднага умът ми отговори с гръмогласно „не”. Беше глупаво и болезнено да се занимавам с такива глупави галантерии. Но какво, тогава? запитах се аз. Нямаше рационално обяснение за факта, че бях жива вмомента. Отново направих списък с нещата, които бях забелязала – невъзможната скорост и сила, цветът на очите, който се менеше от черно до златисто и обратно, нечовешката красота, бялата, студена кожа. И още – малки неща, които бях осъзнала бавно – как като че ли никога не ядяха, смущаващата грация, с която се движеха и начинът, по който той понякога говореше, с непозната напевност и фрази, които повече отиваха на стилът на роман от началото на миналият век, отколкото на класната стая в двадесет и първи век. Той бе избягал от час, когато вземаха кръвните групи. Не беше отказал за екскурзията до плажа, докато не му бях казала къде ще ходим. Той сякаш знаеше какво си мислят всички... освен мен. Беше ми казал, че той е лошият, опасен...
Можеха ли Калън да бъдат вампири?
Е, определено бяха нещо. Нещо извън възможностите на рационалните оправдания, които се разиграваха пред невярващите ми очи. Дали било историята на Джейкъб за студените или супергеройската ми теория, Едуард Калън не беше... човешко същество. Той беше нещо повече от това.
Така че – може би. Това трябваше да ми свърши работа засега.
И най-важният въпрос от всички останали. Какво щях да правя, ако се окажеше истина?
Ако Едуард беше вампир – почти не можех да се накарам да си помисля думата – тогава какво щях да правя? Да кажа на някой друг определено не беше опция. Не можех сама на себе си да повярвам – пък какво оставаше за останалите.
Само две възможности ми се сториха практични. Първата беше да послушам съвета му – да бъда умна и да го избягвам, колкото се може повече. Да отменя плановете ни и да продължа да го игнорирам, доколкото мога. Да се преструвам, че имаше дебела преграда между нас в единственият час, който карахме заедно. Да му кажа да ме остави на мира – и този път да го кажа наистина.

Обхвана ме внезапна агония от отчаяние, когато обмислих тази алтернатива. Умът ми отхвърли болката, бързо прескачайки на другата възможност.
Можех да не правя нищо различно. Все пак, ако той беше нещо... лошо, досега да ми е направил нещо. Всъщност, щях да бъда вдлъбнатина в калника на Тайлър, ако той не бе реагирал толкова бързо. Толкова бързо, спорех със себе си, че може да са били чисти рефлекси. Но ако е рефлекс за спасяване на животи, колко лош може да е? възразих аз. Главата ми се въртеше в кръг без отговори.
В едно нещо обаче бях сигурна, ако бях сигурна изобщо в каквото и да е било. Тъмният Едуард от сънят ми снощи бе отражение на страхът от думите на Джейкъб, а не от самият Едуард. Дори тогава, когато извиках в ужас от скока на върколака, не от страх за вълка се появи писъкът „не” на устните ми. Беше страх, че той може да пострада – дори когато ме викаше с острите си зъби, аз се страхувах за него.
И знаех, че точно там се крие отговорът ми. Не знаех дали имам шанс, всъщност. Вече бях загазила прекалено много. Сега като знаех – ако знаех – не можех да направя нищо за ужасяващата ми тайна. Защото когато си помислих за него, за гласът му, за хипнотизиращите му очи, магнетичната сила на характера му, не исках нищо повече от това да бъда с него. Дори и ако... но не можех да мисля. Не и тук, сама в тъмната гора. Не и докато дъждът замъгляваше като здрач изпод балдахините и ситнеше като стъпки по земята. Потреперах и се изправих бързо от скритото си местенце, разтревожена, че пътеката някакси е изчезнала с дъжда.
Но тя беше там, безопасна и видима, проправяйки си път през мокрият зелен лабиринт. Последвах я прибързано, дръпнала качулката ниско над лицето ми, като започвах да се изненадвам, докато почти бягах между дърветата, колко съм се отдалечила. Започнах да се чудя дали ще изляза някъде или следвах пътеката по-навътре в затвора на гората. Въпреки това преди да се паникьосам много, започнах да виждам светлината през отвора на клоните. И след това можех да чуя кола да преминава през улицата, поляната на Чарли изтегнала се пред мен, къщата ме мамеше, обещавайки ми топлина и сухи чорапи.
Беше вече обяд, когато се прибрах. Качих се горе, за да се преоблека в джинси и тениска, тъй като щях да стоя вътре. Не ми отне много време да се концентрирам върху задачата ми за деня, есе върху „Макбет”, което трябваше да предадем до сряда. Започнах да нахвърлям доволно черновата, по-спокойна отколкото се бях чувствала от... е, всъщност от четвъртък следобед, ако трябваше да съм честна.
Това обаче винаги е бил моят начин. Правенето на решения беше болезнената част за мен, частта върху която агонизирах. Но веднъж щом решението бе направено, просто го следвах – обикновено с облекчение, че изборът е направен. Понякога облекчението бе покварено от отчаяние, като решението ми да се преместя във Форкс. Но пак беше по-добре отколкото да се боря с алтернативите.
Решението беше абсурдно лесно за понасяне. Опасно лесно.
И така, денят бе тих и продуктивен – завърших есето си малко преди осем. Чарли се прибра вкъщи с голям улов, и аз си напомних мислено да купя книга с рецепти за риба, докато съм в Сиатъл следващата седмица. Тръпки ме побиха по гръбнака, когато се сетех за това пътуване, които не бяха по-различни от онези, които чувствах преди разходката ми с Джейкъб Блек. Би трябвало да са различни обаче. Би трябвало да ме е страх – знаех си, че трябва, само че не чувствах правилният тип страх.
Спах безсънно тази нощ, изтощена от ранният старт на денят ми и от оскъдният сън предишната вечер. Събудих се, и за втори пък откакто бях във Форкс, посрещнах жълтата светлина на слънчевият ден. Изприпках до прозореца, поразена да видя, че почти нямаше облаци на небето, а онези, които все пак бяха там, представляваха малки пухчета, които надали носеха някакъв дъжд. Отворих прозореца – изненадана, че се отвори толкова тихо, без да скърца, тъй като не е бил отварян от кой знае колко години – и вдишах сравнително сухият въздух. Беше съвсем топло и почти нямаше вятър. Кръвта беше живнала във вените ми.
Чарли приключваше със закуската, когато слязох долу, и той бързо се зарази от настроението ми.
- Навън е страхотен ден – изкоментира той.
- Да – съгласих се аз, ухилена.
Той отвърна на усмивката ми, кафевите му очи се сбръчкаха по краищата. Когато Чарли се усмихваше, можех да разбера защо с майка ми са прибързали толкова с брака. По-голямата част от младият романтик бе изчезнала преди да го познавам, подобно на къдравата кафява коса – ако не структурата, то поне същият цвят като моя – бе намаляла, разкриваща повече и повече от лъскавата кожа на челото му. Но когато се усмихваше, можех да видя малко от мъжа, който бе избягал с Рене, когато е била само с две години по-голяма от мен сега.
Изядох жизнерадостно закуската си, докато наблюдавах вихрушката от прашинки на слънчевите лъчи, които се процеждаха от задният прозорец. Чарли се сбогува с мен и можех да чуя отпрашващата патрулка. Поколебах се по пътя за вратата, с ръка на палтото ми. Щях да изкуша съдбата, ако го оставех вкъщи. С въздишка го метнах на едната си ръка и излязох на най-ярката светлина, която бях виждала от месеци. С помоща на много смазка, успях да сваля и двата прозореца на пикапа до долу. Бях една от първите, които пристигнаха на училище – дори не бях проверила часовника в бързината си да изляза. Паркирах и се отправих към рядко използваните пейки от южната страна на закусвалнята. Пейките все още бяха леко влажни, затова седнах върху якето си, доволна че ми е послужило за нещо. Домашните ми бяха готови – резултат от скучен социален живот – но имах някои задачи по тригонометрия, за които не бях особено сигурна, че са верни. Извадих прилежно учебника си, но по средата на проверката на първата задача, започнах да се размечтавам, докато гледах слънчевите лъчи да се процеждат през дърветата. Рисувах си разсеяно в полето на домашното ми. След няколко минути внезапно осъзнах, че бях нарисувала пет чифта тъмни очи, които ме гледаха от страницата. Изтрих ги бързо с гумичката.
- Бела! – чух да вика някой, който звучеше като Майк.
Огледах се и видях, че училището се бе напълнило, докато си стоях завеяно там. Всички бяха в тениски, някои дори по шорти, въпреки че температурата надали надвишаваше двадесет градуса. Майк се задаваше към мен с каки шорти и тениска на райета, махайки ми.
- Здрасти, Майк – казах аз, като му махнах, като ми бе невъзможно да бъда флегматична в такава сутрин.
Той седна до мен, спретнатите иглички на косата му блестяха златисти на слънцето, усмивката му разтегната по лицето. Беше толкова доволен да ме види, че не можех да не се почувствам удовлетворена.

- Досега не бях забелязал – в косата ти има червено – изкоментира той, улавяйки измежду пръстите си кичур, който се вееше от лекият бриз.
- Само на слънцето.
Почувствах се само малко неудобно, когато той затъкна кичура зад ухото ми.
- Страхотен ден, не е ли?
- Моят тип ден – съгласих се аз.
- Какво прави вчера? – Тонът му бе малко прекалено собственически.
- Най-вече работех върху есето си. – Не добавих, че вече го бях завършила – нямаше причина да ставам самодоволна.
Той се плесна с ръка по челото.
- Оо, да – това беше до четвъртък, нали?
- Ъм, до сряда, струва ми се.
- Сряда? – намръщи се той. – Това не е на добре... Твоето за какво е?
- Дали отношението на Шекспир към женските герои е сексистко.
Той ме изгледа така, сякаш му бях проговорила на пилешки.
- Предполагам, че ще трябва да поработя върху него тази вечер – каза той унило. – Щях да те попитам дали искаш да излезем.
- Оу – хвана ме неподготвена. Защо вече не можех да водя нормален разговор с Майк без да отива в неприятна посока?
- Можем да отидем на вечеря или нещо подобно... и ще го доизмисля по-късно. – Той ми се усмихна с надежда.
- Майк... – Мразех да се забърквам в такива неща. – Не мисля, че това е най-добрата идея.
Лицето му посърна.
- Защо? – попита той, очите му нащрек. Мислите ми се въртяха около Едуард, чудейки се дали и той си мисли за същото.
- Мисля че... и ако повториш на някой това, което ти казвам сега, с радост ще те пребия до смърт – заплаших аз, - но мисля, че това би наранило чувствата на Джесика.
Той беше объркан, очевидно изобщо не мислеше за това.
- Джесика?
- Сериозно, Майк, ти да не си сляп?
- Оу – издиша той – явно изумен. Възползвах се от това, за да се измъкна.
- Часът ще започне, а аз не бива да закъснявам отново. – Събрах учебниците си и ги натиках в чантата ми.
Вървяхме в мълчание до трета сграда, като изражението му бе разсеяно. Надявах се, че в каквито и да е мисли се е потопил, те го насочваха в правилната посока.
Когато видях Джесика по тригонометрия, тя бълбукаше от ентусиазъм. Тя, Анджела и Лорън щяха да ходят тази вечер в Порт Анджелис на пазар за рокли, по случай танците, и искаше да дойда с тях, въпреки че нямах нужда от рокля. Не можех да реша. Щеше да бъде приятно да отида извън града с приятелки, но Лорън щеше да е там. И кой знае какво щях да правя тази вечер... Но това определено беше грешният път, по който да се шляе умът ми. Разбира се, че се радвах на слънцето. Но не това беше причината за еуфоричното ми настроение, не беше дори близко.
Така че й дадох неопределен отговор, като й казах, че трябва първо да говоря с Чарли.
По целият път към испански тя говори само за танците без прекъсване, дори и след като часът свърши с пет минути закъснение, и бяхме на път за закусвалнята. Бях прекалено изгубена в собственото си безумно очаквана, че не разбрах много от това, което тя каза. Бях болезнено нетърпелива да видя не само него, но и останалите Калън – за да ги сравня с новите подозрения, които бяха завладели главата ми. Докато престъпвах прага на закусвалнята, почувствах първият истински трепет на страх да пробягва надолу по гръбнака ми и да се застоява в стомаха ми. Дали щяха да разберат за какво си мисля? И тогава едно друго чувство ме разтърси – дали Едуард щеше отново да ме чака да седна при него?
Както и беше рутината ми, първо погледнах към масата на Калън. Пристъп на паника обхвана стомахът ми, когато осъзнах, че е празна. С изчезваща надежда, очите ми претърсиха останалата част от закусвалнята, надявайки се да го открият сам, очакващ ме. Мястото беще почти претъпкано – бяхме закъснели заради испанският – но нямаше и следа от Едуард и семейството му. Неутешимостта ме завладя с парализираща сила.
Влачех се зад Джесика без изобщо да се преструвам, че я слушам.
Бяхме закъснели достатъчно, така че всички от нашата маса вече бяха там. Избегнах свободното място до Майк, в полза на това до Анджела. Смътно забелязах как Майк издърпа стола учтиво за Джесика, чието лице грейна в отговор.
Анджела ми зададе няколко тихи въпроса за есето по „Макбет”, на които отговорих доколкото естествено можах, докато потъвах надолу в мизерия. Тя също ме покани да изляза с тях тази вечер, и този път се съгласих, улавяйки се за всяко нещо, което можеше да ме разсее.
Усетих, че съм се държала за последното си парченце надежда, докато влизах в кабинета по биология, видях празното място и почувствах нова вълна на разочарование.
Останалата част от деня премина бавно и безрадостно. По физическо имахме лекция за правилата на бадминтона, следващото мъчение, което ми бяха избрали. Но това поне означаваше, че ще стоя и ще слушам, наместо да се препъвам на терена. Най-хубавата част беше, че треньорът не успя да приключи лекцията, което означаваше, че щеше да ми се размине и утре. Без значение, че вдругиден щяха да ми връчат ракета преди да ме пуснат сред останалите от класа.
Радвах се, че напускам училищната територия, така че щях да съм свободна да се цупя и тъгувам преди да изляза вечерта с Джесика и компания. Но точно след като влязох през вратата на къщата на Чарли, Джесика се обади, за да отмени плановете ни. Опитах се да бъда щастлива, че Майк я е поканил на вечеря – наистина изпитах облекчение, че той най-накрая загря какво става – но ентусиазмът ми звучеше фалшив дори в собствените ми уши. Тя пренасрочи пазаруването за утре вечер.
Това ме остави с малко неща за разсейване. Рибата се мариноваше за вечеря, имаше останали салата и хляб от предишната вечер, така че нямах много за правене тук. Прекарах един съсредоточен половин час върху домашните, но скоро бях приключила и с тях. Проверих и-мейла си, прочитайки многобройните писма на майка ми, които ставаха все по-резки като се стигнеше до най-новото писмо. Въздъхнах и напечатах бърз отговор.

„Мамо,
Съжалявам. Бях навън. Ходих до плажа с няколко приятели. И имах да пиша есе.”

Извиненията ми бяха доста жалки, затова зарязох тази част.

„Днес грее слънце навън – да, знам, и аз съм шокирана – затова сега ще изляза, за да попия колкото се може повече витамин D. Обичам те,
Бела”

Реших да убия времето с малко четене, което не засягаше училище. Имах малка колекция от книги, която пристигна с мен във Форкс, като най-опърпаният том беше сбирка на творбите на Джейн Остин. Избрах именно тази, като се насочих към задният двор, грабвайки старо изтъркано одеало от шкафа за бельо на върха на стълбите по пътя ми надолу.
Отвън на малкият квадратен двор на Чарли, сгънах одеалото на две и го постелих извън обсега на сенките на дърветата върху гъстата морава, която винаги щеше да е леко влажна, без значение колко слънце грееше. Легнах по корем, кръстосвайки крака във въздуха, разгръщайки различните романи на книгата, като се опитвах да реша с коя да окупирам напълно вниманието си. Любимите ми бяха „Гордост и предразсъдъци” и „Разум и чувства”. Първата бях прочела съвсем наскоро, затова започнах с „Разум и чувства”, само за да си спомня след като започнах да чета, че героят на историята по една случайност се казваше Едуард. Ядосана, обърнах на „Менсфийлд парк”, но героят в тази творба се казваше Едмънд, а това беше прекалено близко. Нямало ли е и други имена в края на осемнайсти век? Затворих книгата, раздразнена, и се обърнах по гръб. Навих ръкавите си възможно най-нагоре и затворих очи. Няма да мисля за нищо друго, освен за топлината по кожата ми, казах си строго. Бризът беше лек, но оплиташе кичури около лицето ми и това малко гъделичкаше. Издърпах косата си над главата ми, така че да се разпери като ветрило на одеалото под мен, отново концентрирана върху топлината, която докосваше клепачите, скулите, носът, устните, ръцете, и шията ми, пропиваше се през леката ми блуза...
Следващото нещо, което си спомням, бе звукът от паркиращата патрулка на Чарли върху тухлите на алеята. Седнах изненадана, осъзнала че светлината е изчезнала зад дърветата, и че бях заспала. Огледах се наоколо, объркана, с внезапното чувство, че не съм сама.
- Чарли? – попитах. Само че можех да чуя вратата да се тръшва в предната част на къщата.
Скочих на крака, залюлявайки се глупаво, прибирайки сега влажното одеало и книгата ми. Изтичах вътре, за да сложа олиото да се пържи на печката, усетила, че вечерята ще закъснее. Чарли тъкмо сваляше кобура и ботушите си, когато влязох.
- Извинявай, тате, вечерята още не е готова – заспах отвън. – Потиснах една прозявка.
- Не се тревожи за това – каза той. – И без това исках да видя резултатите от играта.
Гледах телевизия с Чарли след вечеря, колкото да правя нещо. Нямаше нищо, което исках да гледам, но той знаеше, че не харесвам баскетбол, затова обърна на някакъв безмозъчен сериал, който не се харесваше на никой от двама ни. Той изглеждаше щастлив въпреки това, просто поради факта, че правехме нещо заедно. И се почувствах добре, въпреки депресията ми, че го правех щастлив.
- Татко – казах по време на рекламите, - Джесика и Анджела ще ходят да си търсят рокли за танците утре вечер в Порт Анджелис и ме поканиха да им помогна с избора... имаш ли нещо против да отида с тях?
- Джесика Станли? – попита той.
- И Анджела Уебър. – Въздъхнах аз, докато му обясних детайлите.
Той беше объркан.
- Но ти нали нямаше да ходиш на танците?
- Не, тате, но ще им помогна те да си изберат рокли – нали знаеш, да им дам малко градивна критика. – Нямаше да ми се налага да обяснявам това на една жена.
- Е, добре. – Изглежда осъзна, че е извън мрачните дебри на момичешките работи. – На другият ден си на училище обаче.
- Ще заминем точно след училище, за да можем да се върнем по-рано. Ще се оправиш с вечерята, нали?
- Белс, хранил съм се сам седемнайсет години преди ти да дойдеш тук – напомни ми той.
- Нямам си и напредстава как си оцелял – измърморих аз, след което добавих по ясно, - Ще ти оставя някои неща в хладилника, за да си направищ сандвичи, става ли? Най-отгоре.
На другата сутрин отново бе слънчево. Събудих се с подновена надежда, която мрачно се опитах да потисна. Облякох се за топлото време в наситено синя блуза с остро деколте – нещо, което бях носила в най-жестокият студ във Финикс.
Бях планирала пристигането си в училище така, че да ми остане съвсем малко време, за да успея за час. С отпаднало настроение обикалях около пълният паркинг за свободно място, докато се оглеждах и за сребристото волво, което очевидно не бе тук. Паркирах в самият край и побързах за английски, като пристигнах без дъх, но навреме, точно преди последният звънец.
Беше същото като вчера – не можех да удържа малките коренчета надежда, които се прокрадваха в главата ми, само за да бъдат стъпкани болезнено, когато претърсих напразно закусвалнята и седнах на празната си маса по биология.
Планът за Порт Анджелис беше отново на линия за тази вечер и изглеждаше още по-привлекателен, след като се оказа, че Лорън има други уговорки. Нямах търпение да изляза от града, за да престана да се оглеждам през рамо, надявайки се да го видя как изскача от нищото както винаги. Заклех се, че ще бъда в добро настроение тази вечер и че няма да проваля удоволствието на Анджела или Джесика от лова на рокли. Можех пък и аз да си взема нещо. Отказах да мисля, че вероятно ще пазарувам сама в Сиатъл този уикенд, без да се интересувам повече от предишното споразумение. Няма начин да отметне, без поне да ми каже.
След училище Джесика ме последва до вкъщи със старият си бял форд, за да оставя учебниците си и пикапа. Вчесах бързо косата си, когато влязох вътре, чувствайки се леко развълнувана, докато възнамерявах да напусна Форкс. Оставих бележка за Чарли на масата, обяснявайки му отново къде е вечерята, размених раздърпаното си портмоне с малка чантичка, която почти не използвах, и изтичах навън, за да се присъединя към Джесика. Отидохме до къщата на Анджела, която вече ни чакаше. Вълнението ми се повиши показателно, когато наистина напуснахме границите на града.

8. ПОРТ АНДЖЕЛИС

Джес караше по-бързо от началника на полицията, така че стигнахме до Порт Анджелис в четири часа. Беше минало доста време от последният път, когато бях злизала по момичешки, и приливът на естроген беше ободряващ. Слушахме виещи рок песни, докато Джесика бъбреше за момчетата, с които се мотаехме. Вечерята на Джесика с Майк бе минала доста добре, и тя се надяваше, че до събота вечер ще са минали на етапа на първата целувка. Усмихнах се, доволна от себе си. Анджела беше пасивно щастлива, че щеше да отиде на танците, но не особено заинтересована от Ерик. Джес се опита да я накара да си признае кой е нейният тип, но аз я прекъснах с въпрос за роклите, за да я пощадя. Анджела ми хвърли признателен поглед.
Порт Анджелис беше красив малък капан за туристите, доста по-излъскан и старомоден от Форкс. Но Джесика и Анджела го познаваха добре, така че не планираха да си губят времето с живописните сгради край кея. Джес караше право напред към единственият голям магазин в града, който се намираше на няколко пресечки от дружелюбната територия на кея.
Танците бяха обявени като полу-официални, така че не бяхме много сигурни какво точно означаваше това. И Джесика и Анджела изглеждаха изненадани, почти невярващи, когато им казах, че никога не бях ходила на танци във Финикс.
- Никога ли не си ходила с гадже или нещо такова? – попита Джес съмнително, докато минавахме през вратите на магазина.
- Наистина – опитах се да я убедя аз, без да признавам много проблемите ми с танцуването. – Никога не съм имала гадже или нещо подобно. Не излизах много.
- Че защо не? – настоя Джесика.
- Никой не ме е канил – отвърнах й искрено.
Стори ми се скептично настроена.
- Хората те канят тук – напомни ми тя, - и ти им казваш „не”.
Бяхме в младежкият отдел, сканирайки рафтовете за нещо по-впечатляващо.
- Е, освен на Тайлър – поправи тихо Анджела.
- Извинявай? – ахнах аз. – Какво каза?
- Тайлър разправя на всички, че ще те води на бала – информира ме Джесика с подозрение в очите си.
- Казал е какво? – звучах така сякаш съм се задавила.
- Казах ти, че не е истина – измърмори Анджела на Джесика.
Все още мълчах, изпаднала в шок, който бързо се превръщаше в раздразнение. Само че бяхме открили щанда с роклите и имахме работа за вършене.
- Ето защо Лорън не те харесва – изкикоти се Джесика, докато ровехме из дрехите.
Скръцнах със зъби.
- Мислиш ли, че ако го прегазя с пикапа ще престане да се чувства виновен за инцидента? Че ще престане да се реваншира и ще признае, че сме квит?
- Може би – изкиска се Джесика. – Ако го прави заради това.
Изборът от рокли не беше голям, но и двете си харесаха по няколко неща за пробване. Седнах на нисък стол от вътрешната страна на пробните до три-странното огледало, опитвайки се да контролирам гневът си.
Джес се разкъсваше между две – едната дълга, без презрамки, обикновена черна, а другата с дължина до коленете в електриково синьо и тънки презрамки. Окуражих я да вземе синята – защо пък да не прикове погледите? Анджела избра бледорозова рокля, която обвиваше нежно високата й фигура и подчертаваше златистите кичури в светлокестенявата й коса. Обсипах ги щедро с комплименти и им помогнах да приберат обратно отхвърлените рокли. Целият процес отне много по-малко време и се оказа по-лесен от подобни разходки, които правех в къщи с Рене. Предполагам, че имаше какво да се каже за ограниченият избор.
Отправихме се към отдела за обувки и аксесоари. Докато те изпробваха разни работи аз почти не ги гледах и коментирах, тъй като не бях в настроение да пазарувам за себе си, въпреки че се нуждаех от нови обувки. Еуфорията от излизането по женски избледняваше поради раздразнението ми от Тайлър, оставяйки място за меланхолията да ме обземе отново.
- Анджела? – започнах аз колебливо, докато тя пробваше чифт розови сандали на ток – беше радостна, че кавалерът й е достатъчно висок, за да може да носи токчета изобщо.
Джесика бе отпрашила към щанда с бижутата, така че бяхме сами.
- Да? – Тя изпружи крак, извъртайки глезена си на всички страни, за да огледа по-добре обувката.
Изплаших се.
- Тези ми харесват.
- Мисля да си ги взема – въпреки че ще отиват само на тази единствена рокля – замисли се тя.
- О, давай – с намаление са – окуражих я аз. Тя се усмихна, поставяйки капака обратно на кутия, която съдържаше по-практични бели обувки.
Опитах отново.
- Ъъ, Анджела... – Тя вдигна любопитно глава.
- Нормално ли е за... семейство Калън – държах очите си върху обувките, - да отсъстват толкова често от училище?
Провалих се мизерно в опита си да звуча безразлична.
- Да, когато времето е добро всичките отиват на къмпинг – дори доктора. Доста са активни – каза ми тихо тя, като също изучаваше обувките си. Не ме попита нищо в сравнение с хилядите неща, които щеше да отприщи Джесика. Започвах наистина да харесвам Анджела.
- Оу. – Изоставих темата, когато Джесика се завърна, за да ни покаже кристалното бижу, което бе открила да съвпада на обувките й.

Планирахме да отидем на вечеря в малкият италиански ресторант на тротоара, но пазаруването не бе отнело толкова, колкото очаквахме. Джес и Анджела щяха да оставят нещата си обратно в колата и да се поразходят край кея. Казах им, че ще се срещна с тях пред ресторанта след един час – исках да потърся книжарница. И двете имаха желание да ме придружат, но аз ги окуражих да отидат да се забавляват – не знаеха колко погълната ставах, когато бях заобиколена от книги – това бе нещо, което предпочитах да направя сама. Той се отправиха към колата, бъбрейки си весело, а аз се насочих в посоката, която Джес ми бе показала.
Нямах проблеми с намирането на книжарницата, но не бе това, което търсех. Витрината беше запълнена с кристали, капани за сънища и книги за духовно лечение. Дори не влязох вътре. През стъклото можех да видя петдесетгодишна жена с дълга, сива коса до кръста, издокарана в рокля излязла направо от шейсетте, да ми се усмихва подканващо иззад щанда. Реших, че това бе един разговор, който можех да пропусна. Трябваше да има поне една нормална книжарица в този град.
Криволичех по улиците, които се изпълваха със след-работният трафик, и се надявах, че съм се насочила към центъра. Не обърнах внимание както би трябвало, докато вървях – борех се с отчаянието. Опитвах се толкова усилено да не мисля за него, за това, което Анджела каза... и най-вече се опитвах да удавя надеждите си за събота, страхувайки се от разочарование по-болезнено от останалите, докато не видях нечие сребристо волво паркирано надолу по улицата и всичко се срути върху мен. Тъп, непостоянен вампир, помислих си аз.
Крачех в южна посока, към остъклени магазини, които изглеждаха обещаващи. Но когато стигнах до тях, видях че това е само антикварен магазин и място, което се даваше под наем. Все още имах много време преди срещата с Джес и Анджела, а и определено имах нужда да си подобря настроението преди да се върна при тях. Прокарах пръсти през косата си и поех дълбоко въздух на няколко пъти, преди да продължа зад ъгъла.
Започнах да осъзнавам, докато пресичах друга улица, че отивам в грешната посока. Малкият пешеходен трафик, който бях видяла, се отправяше на север, и сградите тук приличаха повече на складове. Реших да завия на изток при следващият ъгъл и после да завия след няколко пресечки и да пробвам късмета си с друга улица.
Група от четирима мъже се появиха иззад ъгъла, към който се бях насочила, облечени прекалено небрежно, за да се прибрит вкъщи от офиса, но и бяха прекалено неприветливи, за да са туристи. Когато ме приближиха, разбрах че са съвсем малко по-възрастни от мен. Шегуваха се високо един с друг, като се смееха дрезгаво и се удряха един друг по ръцете. Свих се колкото се може по-навътре в тротоара, за да им дам място да се разминем, като вървях изпънато и гледах през тях към ъгъла.
- Ей, здрасти! – извика един от тях, като се разминахме, и очевидно говореше на мен, тъй като нямаше други хора наоколо. Механично го погледнах. Двама от тях бяха спрели, другите двама забавили крачка. Този най-наблизо – едър, тъмнокос мъж в началото на двайсетте си години – изглежда бе този, който беше проговорил. Носеше фланелена риза над мърлява тениска, срязани джинси и сандали. Направи половин кръчка към мен.
- Здрасти – измърморих, реагирайки спонтанно. След което бързо погледнах настрани и закрачих по-бързо към ъгъла. Можех да ги чуя как се смеят силно зад мен.
- Ей, чакай! – извика някой от тях след мен, но аз продължавах да държа главата си сведена и завих зад ъгъла с облекчена въздишка. Все още чувах сподавеният им смях зад мен.
Оказах се на тротоар, който водеше край задната част на няколко мрачно-оцветени склада, всеки от тях с големи врати за разтоварващи камиони, заключени през ноща. Южната част от улицата нямаше тротоар, само мрежеста ограда гарнирана отгоре с бодлива тел, която ограждаше двора на някакъв склад за части. Бях се отдалечила доста от частта на Порт Анджелис, която аз, като гост, трябваше да разглеждам. Осъзнах, че започва да се стъмнява, облаците се завръщаха, като прииждаха от западният хоризонт, създавайки ранен залез. Източното небе все още беше ясно, но сивеещо, покрито с розови и оранжеви линии. Бях оставила якето си в колата и внезапно разтреперване ме накара да кръстосам силно ръце пред гърдите си. Една кола мина покрай мен и улицата бе отново празна.
Небето внезапно потъмня още повече и като хвърлих поглед през рамо, за да изгледам ядосано виновният облак, шокирано осъзнах, че двама мъже вървяха тихо зад мен на около двайсетина крачки.
Те бяха от същата група, която бях подминала на ъгъла, въпреки че никой от двамата не бе тъмнокосият, който ме бе заговорил. Веднага извърнах главата си напред, забързвайки крачка. Тръпка, която нямаше нищо общо с времето, ме накара да потреперя отново. Чантата ми висеще на рамото и се удряше около тялото ми, по начина, по който трябва да ги носиш, за да не ти ги отмъкне някой. Знаех точно къде е лютивият ми спрей – все още в пътническата ми чанта под леглото, която така и не разопаковах напълно. Нямах много пари в себе си, само двайсетачка и няколко по-дребни, и си помислих дали да не изпусна „случайно” чантата на пътя и да продължа напред. Но един малък, уплашен гласец в главата ми ме предупреждаваше, че може да са нещо по-лошо от крадци.
Заслушах се напрегнато в стъпките им, които бяха прекалено тихи в сравнение с буйният шум, който правеха по-рано, и не звучаха да се забързват или да се приближават повече до мен. Дишай, наложи се да си напомня аз. Не знаеш дали те следват. Продължих да вървя колкото можех по-бързо, без да тичам истински, като се бях концентрирала върху десният завой на няколко крачки от мен. Можех да чуя как изостават много назад. Синя кола зави по улицата от юг и мина бързо покрай мен. Помислих си да изскоча пред нея, но се поколебах, възпрепятствана, несигурна дали наистина ме преследват, и вече бе прекалено късно

Достигнах ъгъла, но бърз поглед разкри, че това бе просто задната уличка на друга сграда. Стомахът ме бе присвил на две от предчувствието – трябваше бързо да се поправя и да избързам по тясната алея, обратно към тротоара. Улицата свършваше на следващият завой, където имаше знак стоп. Концентрирах се върху слабите стъпки зад мен, чудейки се да бягам или не. Въпреки това звучаха доста надалеч, макар да знаех, че ще надбягат във всеки случай. Определено щях да се спъна и да падна, ако се опитах да вървя по-бързо. Стъпките определено бяха надалеч. Рискувах бърз поглед през рамото, и те бяха може би на около десетина метра зад мен, забелязах с облекчение. Но и двамата ме гледаха.
Сякаш отне цяла вечност да стигна до ъгъла. Поддържах умерено темпото си, като мъжете зад мен изоставаха все повече с всяка крачка. Може би бяха усетили, че са ме изплашили и съжаляваха. Видях две коли да отиват на север покрай пресечката, към която се бях насочила, и издишах от облекчение. Щеше да има повече хора зад ъгъла, веднъж щом минех пустата улица. Изприпках до ъгъла с признателна въздишка.
И се заковах на място.
Улицата беше оградена от двете страни от празни стени без врати и прозорци. Можех да видя в далечината, на около две пресечки по-надолу, улични лампи, коли и повече пешеходци, но бяха прекалено далеч. Защото облегнали се на западната сграда, на половината път надолу по улицата, бяха останалите двама мъже от групата, които ме наблюдаваха с възбудени усмивки, като замръзнах на тротоара. Тогава осъзнах, че не бях преследвана.
Бях подмамена.
Спрях само за секунда, която ми се стори като много дълго време. Обърнах се и се изстрелях към другият край на пътя. Имах прималяващото чувство, че опитът ми бе напразен. Стъпките зад мен бяха по-силни.
- Ето те! – Гръмкият глас на набитият, тъмнокос мъж разтърси напрегнатата тишина и ме накара да подскоча. В гъстият мрак изглеждаше така, сякаш гледа през мен.
- Аха – извика глас иззад мен, карайки ме да подскоча отново, докато се опитвах да побързам надолу по улицата. – Само свихме по един пряк път.
Стъпките ми бяха твърде бавни. Разстоянието между мен и разтакаващата се пасмина бързо се смаляваше. Имах добър висок писък, и вдишах въздух, готова да го използвам, но гърлото ми бе толкова сухо, че не бях сигурна колко децибели ще успея да докарам. С бързо движение прехвърлих чантичката си през глава, като сграбчих дръжките с една ръка, готова да я предам или да я използвам като оръжие, ако се наложи.
Набитият мъж мина безмълвно покрая стената, докато се спярх предпазливо и започнах да вървя бавно по улицата.
- Стойте далеч от мен – предупредих аз с глас, която трябваше да звучи силен и безстрашен. Но бях права за сухото гърло – нямах почти никакъв глас.
- Недей така, сладурче – извика той, и дрезгавият смях започна отново иззад мен.
Стегнах се, леко разкрачена, като се опитвах да си спомня въпреки паниката ми какви хватки знаех. Предната част на дланта право напред и нагоре, с надеждата, че ще счупи носа или ще го забие в мозъка. Пръсти в очите – опитай се да ги завъртиш, за да извадиш окото. И стандартният ритник в слабините, разбира се. Същият песимистичен глас в главата ми проговори отново, напомняйки ми, че нямам шанс срещу един от тях, пък какво остава за четирима. Млъкни! сопнах се на гласа, преди ужасът да ме е извадил от строя. Ако ще става нещо с мен, поне да помъкна някой със себе си. Опитах се да преглътна, така че да оформя приличен писък.
Фарове внезапно осветиха ъгъла, колата насмалко да удари едричкият, карайки го да скочи назад към тротоара. Изтичах на пътя – тази кола трябваше да спре или щеше да й се наложи да ме удари. Но сребристата кола внезапно зави, заковавайки се на място, като пътническата врата се отвори само на няколко крачки от мен.
- Влизай вътре – заповяда ми яростен глас.
Беше удивително как смразяващият страх моментално изчезна, удивително как внезапно ме заля чувство на сигурност – още преди да съм се махнала от улицата – веднага щом чух гласът му. Скочих в колата, затваряйки рязко вратата след мен.
Беше тъмно в колата, никаква светлинка не се бе включила при отварянето на вратата, и едва виждах лицето му от блясъка на таблото. Гумите изкърцаха, когато той се завъртя към север, като вдигна скорост прекалено бързо и сви към изумените мъже на улицата.Видях за момент как скачат настрани към тротоара, когато минахме покрай тях и отпрашихме към пристанището.
- Сложи си колана – заповяда ми той и осъзнах, че стисках седалката с двете си ръце. Бързо се подчиних – щракането при съединяването на колана бе силно в тъмнината. Той зави рязко наляво, като препускаше напред и профуча покрай няколко знака стоп без да спира.
Но аз се чувствах в пълна безопасност, и поне за момент, напълно безгрижна накъде отиваме. Гледах лицето му с дълбоко облекчение – облекчение, което отиваше отвъд внезапното ми спасяване. Разглеждах идеалните му черти на ограничената светлина, чакайки дишането ми да стане отново нормално, докато внезапно ме осени, че изражението му бе убийствено разярено.

- Добре ли си? – попитах, изненадана колко дрезгав прозвуча гласът ми.
- Не – каза той рязко, но тонът му бе отпаднал.
Стоях мълчаливо, наблюдавайки лицето му, докато пронизващите му очи гледаха право напред, докато колата внезапно не спря. Огледах се наоколо, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо друго освен смътната форма на тъмни дървета, изпълвайки краищата на пътя. Не бяхме в града вече.
- Бела? – попита той, гласът му стегнат, контролиран.
- Да? – Моят глас все още бе неравен. Опитах се да го прочистя тихо гърлото си.
- Ти добре ли си? – Той все още не ме бе погледнал, но яроста беше ясна върху лицето му.
- Да – изгряках меко.
- Разсей ме, моля те – заповяда той.
- Извинявай, какво?
Той издиша рязко.
- Просто започни да говориш за нещо несъществено, докато се успокоя – поясни той, като затвори очи и хвана основата на носа си с палец и показалец.
- Ъъм. – Разбутах мозъка си за нещо тривиално. – Утре преди училище ще прегазя Тайлър Кроули?
Той все още стискаше очи, но краищата на устата му потрепнаха.
- Защо?
- Разправя на всички, че ще ме води на бала – или е луд или се опитва да се реваншира, задето почти не ме уби... е, спомняш си, и си мисли, че балът е някакси правилният начин. Та си мислех, че ако застраша живота му ще сме квит и той няма да се опитва да прави повече компенсации. Не се нуждая от врагове и може би Лорън ще престане да се държи така, ако той ме остави намира. Макар че вероятно ще се наложи да му заплатя колата. Ако няма возило, няма да може да заведе никой на бала... – продължих да бъбря.
- Чух за това. – Звучеше малко по-спокоен.
- Така ли? – попитах невярващо, като предишното ми раздразнение се върна. – Ако е парализиран от врата надолу, пак няма да може да отиде на бала – измърморих аз, усъвършенствайки плана си.
Едуард въздъхна и най-накрая отвори очи.
- По-добре?
- Не точно.
Изчаках, но не каза нищо повече. Той облегна глава на седалката, загледан в тавана на колата. Лицето му бе сурово.
- Какво има? – Гласът ми излезе като шепот.
- Понякога имам проблеми с темперамента ми, Бела. – Той също шепнеше, и докато гледаше през прозореца, очите му се превърнаха в цепки. – Но не би помогнало, ако обърна и издиря онези... – Той не завърши изречението си, като гледаше настрани и отново се бореше да укроти гнева си. – Или поне – продължи той, - това се опитвам да се убедя.
- Оу. – Това звучеше неадекватно, но не можех да се сетя за по-добър отговор.
Отново седяхме в мълчание. Погледнах към часовника на таблото. Минаваше шест и половина.
- Джесика и Анджела ще се разтревожат – измърморих аз. – Трябваше да се срещнем.
Той запали двигателя без да продума, като зави гладко и отпраши скоростно към града. За нула време бяхме под уличните лампи, все още движейки се прекалено бързо, като подминавахме с лекота колите, които бавно се движеха по улицата. Той паркира паралелно срещу спирачката в място, което бих сметнала за прекалено малко за волвото, но той се вмъкна без усилие от първият път. Погледнах през прозореца към светлините на Ла Бела Италия, като Джес и Анджела тъкмо си тръгваха, минавайки разтревожено покрай нас.
- Как знаеше къде...? – започнах, но само поклатих глава. Чух вратата да се отваря и се обърнах да видя как слиза.
- Къде отиваш? – попитах аз.
- Водя те на вечеря. – Той се усмихна леко, но очите му все още бяха строги. Той излезе от колата и затръшна вратата. Заиграх се с колана си, и побързах също да изляза от колата. Той ме чакаше на тротоара.
Проговори пръв преди аз да съм казала нещо.
- Отиди и спри Джесика и Анджела преди да ми се наложи да издиря и тях. Не мисля, че бих се удържал, ако попадна отново на другите ти приятели.
Потреперах от заплахата в гласът му.
- Джес! Анджела! – извиках след тях, като им махнах когато се обърнаха. Избързаха обратно към мен, ясното облекчение изписано на лицата им едновременно се смени на изненада, когато видяха до кого стоях. Поколебаха се на няколко крачки от нас.
- Къде беше? – попита подозрително Джесика.
- Изгубих се – признах глупаво. – И се натъкнах на Едуард. – Посочих към него.
- Нещо против да се присъединя към вас? – попита той с копринен, неустоим глас. Можех да видя от смаяните им физиономии, че досега не бе изпробвал способностите си върху тях.
- Ъъъ... разбира се – задъха се Джесика.
- Ъ, всъщност, Бела, ние вече хапнахме, докато те чакахме... съжалявам – призна Анджела.
- Няма проблеми – не съм гладна. – Свих рамене.
- Мисля, че трябва да хапнеш нещо. – Гласът на Едуард беше нисък, но пълен с авторитет. Той погледна към Джесика и каза малко по-силно – Имате ли нещо против аз да закарам Бела вкъщи? Така няма да ви се налага да я чакате, докато се нахрани.
- Ъ, да, няма проблеми, предполагам... – Тя прехапа уста, като се опитваше да проумее от изражението ми дали наистина исках това. Смигнах й. Не желаех нищо повече от това да бъда сама с вечният ми спасител. Имаше толкова много въпроси, с които не можех да го бомбардирам, докато не останехме само двамата.
- Добре. – Анджела бе по-бърза от Джесика. – Ще се видим утре, Бела... Едуард. – Тя сграбчи ръката на Джесика и я задърпа към колата, която както можех да видя бе паркирана наблизо на главната улица. Докато се качваха, Джес се обърна и ми помаха, лицето й изгарящо от любопитство. Махнах й обратно, като изчаках да се отдалечат преди да се обърна към него.

- Сериозно, не съм гладна – настоях аз, като погледнах нагоре да разгледам лицето му. Изражението му бе непроницаемо.
- Забавлявай ме.
Той отиде до вратата на ресторанта и я задържа отворена с упорито изражение. Очевидно това не подлежеше на повече обсъждания. Минах покрай него в ресторанта със смирена въздишка.
Ресторантът не бе претъпкан – беше спокойният сезон на Порт Анджелис. Съдържателката беше жена, и можех да разбера погледа й, когато огледа Едуард. Тя гопосрещна малко по-топло от нужното. Бях изненадана, че това така ме подразни. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен и неестествено руса.
- Маса за двама? – Гласът му беше съблазнителен, без значение дали е целял това или не. Видях как очите й ни огледаха бързо, доволна от моята очевидна посредственост и от внимателното разстояние, което Едуард поддържаше между нас. Тя ни поведе към маса, достатъчно голяма за четирима, в центъра на най-претъпканата част на ресторанта.
Тъкмо щях да седна, когато Едуард поклати глава към мен.
- Може би нещо по-усамотено? – настоя тихо той пред съдържателката. Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че ловко й подаде бакшиш. Досега не бях виждала някой да отказва маса, освен по старите филми.
- Разбира се – тя звучеше толкова изненадана, колкото бях и аз. Обърна се и ни поведе към отделение с малък кръг от будки – всичките празни. – Това как е?
- Перфектно. – Той я дари с блестяща усмивка, ослепявайки я моментално.
- Ъъм – тя поклати глава, мигайки, - сервитьорката ви ще дойде след малко.
Тя се отдалечи залитайки.
- Наистина не трябва да правиш така с хората – казах му критично. – Не е честно спрямо тях.
- Какво да правя?
- Да ги зашеметяваш така – сигурно вмомента хипервентилира в кухнята.
Той изглеждаше объркан.
- О, хайде де – казах аз, съмнявайки се. – Трябва да знаеш какъв ефект имаш върху хората.
Той наклони главата си на една страна, очите му бяха любопитни.
- Аз зашеметявам хората?
- Не си ли забелязал? Да не мислиш, че на всички им се разминава толкова лесно?
Той игнорира въпроса ми.
- А теб зашеметявам ли те?
- Често – признах аз.
И тогава сервитьорката ни пристигна, лицето й пълно с очакване. Съдържателката определено им бе сервирала всичко и новото момиче не изглеждаше разочаровано. Тя прибра кичур къса черна коса зад ухото си и се усмихна с ненужна топлота.
- Здравейте. Аз съм Амбър и ще Ви обслужвам тази вечер. Какво да Ви донеса за пиене? – Не пропуснах това, че говореше само на него.
Той погледна към мен.
- За мен една кола. – Прозвуча като въпрос.
- Две коли – каза той.
- Веднага ще се върна с поръчката Ви – увери го тя с още една ненужна усмивка. Но той не я видя. Той гледаше мен.
- Какво? – попитах, когато тя си тръгна.
Очите му останаха фиксирани върху лицето ми.
- Как се чувстваш?
- Добре съм – отговорих аз, изненадана от напрежението му.
- Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено...?
- А трябва ли?
Той се изсмя тихо на обърканият ми тон.
- Ами, всъщност очаквам всеки момент да изпаднеш в шок. – Лицето му отново се изви в перфектната крива усмивка.
- Не мисля, че това ще се случи – казах след като започнах да дишам отново. – Много ме бива в потискането на неприятни неща.
- Все същото, ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.
Точно навреме, сервитьорката се появи с напитките ни и кошница с хлебни пръчици. Тя застана с гръб към мен, докато ги поставяше на масата.
- Готови ли Сте да поръчате? – попита тя Едуард.
- Бела? – попита той. Тя се извърна с нежелание към мен.
Избрах първото нещо, което видях в менюто.
- Ъм... аз ще взема равиолите с гъби.
- А за Вас? – Тя се обърна към него с усмивка.
- За мен нищо – каза той. Разбира се, че не.
- Кажете ми, ако промените мнението си. – Свенливата усмивка все още беше на мястото си, но той не я погледна и тя си тръгна незадоволена.
- Пий – заповяда ми той.
Пийнах от колата си покорно и внезапно започнах да правя все по-дълбоки глътки, изненадана от това колко жадна бях. Осъзнах, че бях пресушила всичкото нещо, когато той побутна чашата си към мен.
- Благодаря – промърморих аз, все още жадна. Студенината на ледената кола се разпространи в дробовете ми и аз потреперах.
- Студено ли ти е?
- От колата е – обясних аз, потрепервайки отново.
- Нямаш ли яке? – Гласът му бе неодобрителен.
- Да. – Погледнах на празното място до мен. – Оох – оставих го в колата на Джесика – сетих се аз.
Едуард свали якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях забелязвала какво носи – не само тази вечер, но изобщо. Изглежда просто не можех да откъсна поглед от лицето му. Накарах се да погледна сега, концентрирайки се. Той бе свалил светлобежовото си кожено яке – отдолу носеше поло в слонова кост, което прилепваше по тялото му перфектно, подчертавайки колко мускулест беше гръдният му кош.
Той ми подаде якето, прекъсвайки нежният ми поглед.
- Благодаря – казах отново, пъхайки ръце в якето му. Беше студено – по начина по който моето яке беше, когато го вземах сутрин от закачалката на проветривият коридор. Потреперих отново. Миришеше божествено. Вдишах, като се опитвах да разпозная възхитителният мирис. Не миришеше на одеколон. Ръкавите бяха прекалено дълги – вдигнах ги нагоре, за да освободя ръцете си.
- Синият цвят изглежда прекрасно с кожата ти – каза той, докато ме наблюдаваше. Бях изненадана – погледнах надолу изчервена, разбира се.
Той бутна кошницата с хляб към мен.
- Наистина, няма да изпадна в шок – възразих аз.
- Би трябвало – всеки нормален човек би направил така. А ти дори не изглеждаш потресена. – Той изглеждаше неспокоен. Той се вгледа в очите ми и видях колко светли бяха, по-светли отколкото някога ги бях виждала – златен карамел.
- Чувствам се в безопасност с теб – признах аз, омагьосана да му кажа истината отново.
Това го разсърди – алабастърното му чело се сбръчка. Той поклати глава, мръщейки се.
- Това е по-сложно, отколкото бях планирал – промърмори си той.
Взех една франзела и започнах да я гриза в единият край, оглеждайки изражението му. Чудех се кога ли ще е подходящо да започна с въпросите.
- Обикновено си в много по-добро настроение, когато очите ти са светли – изкоментирах аз, като се опитвах да го разсея от каквото и да го караше да се мръщи.
- Какво? – погледна ме той зашеметен.
- Винаги си раздразнителен, когато очите ти са черни – очаквам го тогава – продължих аз. – Имам теория за това.
Очите му се присвиха.
- Още теории?
- Мм-хм. – Дъвчех малка хапка хляб, като се опитвах да изглеждам безразлична.
- Надявам се, че ще си по-оригинална този път... или плагиатстваш от комикси? – Бледата му усмивка бе присмехулна, но очите му още бяха непроницаеми.
- Ами, не, не го взех от комикс, но и не го измислих сама – признах аз.
- И? – притисна той.
Но тогава сервитьорката ни наобиколи с моята порция храна. Усетих, че несъзнателно сме се наклонили един към друг през масата, защото и двамата се изправихме, когато тя пристигна. Тя сложи чинията пред мен – изглеждаше доста вкусно – и се обърна бързо към Едуард.
- Променихте ли мнението си? – попита тя. – Мога ли да Ви донеса нещо? – Може би си въобразявах двусмислицата на думите й.
- Не, благодаря, но още една кола би било добре. – Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.
- Разбира се. – Тя взе чашите и се отдалечи.
- Та казваше? – попита той.
- Ще ти кажа в колата. Ако... – замълчах.
- Има условия? – Той повдигна една вежда, гласът му бе зловещ.
- Имам няколко въпроса, разбира се.
- Разбира се.
Сервитьорката се върна с още две коли. Този път ги остави без да каже нещо и си тръгна отново.
Отпих малко.
- Е, давай – притисна той, гласът му все още суров.

Започнах с най-маловажното. Или поне така си помислих.
- Защо беше в Порт Анджелис?
Той погледна надолу, сключвайки ръце бавно върху масата. Очите му погледнаха бързо към мен изпод миглите, със сянка от усмивка върху лицето му.
- Следващият.
- Но този е най-лесният –възразих аз.
- Следващият – повтори той.
Погледнах надолу, ядосана. Развих приборите от салфетката, взех вилицата и внимателно набучих едно равиоли. Сложих го бавно в устата си, все още гледайки надолу, докато дъвчех и размишлявах. Гъбите бяха вкусни. Преглътнах и отпих още една глътка от колата преди да вдигна поглед.
- Добре тогава. – Изгледах го гневно и продължих бавно. – Да кажем, хипотетично разбира се, че... някой... знае за какво си мислят хората, да чете мисли, нали знаеш – с някои изключения.
- Само едно изключение – поправи ме той, - хипотетично.
- Добре, само едно изключение. – Бях развълнувана, че играе по правилата ми, но се опитах да изглеждам безгрижна. – Как работи това? Има ли ограничения? Как може... така че някой... да открие някой друг в най-точното време? Той откъде ще днае, че тя е в беда? – Чудех се дали заобиколните ми въпроси дори имаха някакъв смисъл.
- Хипотетично? – попита той.
- Разбира се.
- Е, ако... този някой...
- Да го наречем „Джо” – предложих аз.
Той се усмихна иронично.
- Джо, тогава. Ако Джо е внимавал, времето нямаше да е чак толкова точно. – Той поклати глава, извъртайки очи нагоре. – Само ти можеш да си навлечеш неприятности в толкова малък град. Щеше да опустошиш статистиката им за нивото на престъпността за цяло деситилетие.
- Говорихме за хипотетични случаи – напомних му ледено.
Той се засмя, очите му топли.
- Да, така е – съгласи се той. – Да те наречем ли „Джейн”?
- Откъде знаеше? – попитах, без да мога да обуздая напрежението ми. Усетих, че съм се навела към него отново.
Той изглежда се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му бяха приковали моите, и предположих че правеше решението си точно сега дали просто да ми каже истината или не.
- Можеш да ми вярваш, нали знаеш – промърморих аз. Без да мисля се пресегнах напред, за да докосна сключените му ръце, но той ги отдръпна назад на секундата, и издърпах ръката си назад.
- Не знам дали имам някакъв избор вече. – Гласът му беше почти шепот. – Грешах – ти си много по-наблюдателна, отколкото си мислех.
- Мислех, че винаги си прав.
- Преди бях. – Той отново поклати глава. – Грешах и за още едно нещо свързано с теб. Ти не си магнит за инциденти – това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо опасно в радиус от 10 километра, то неизменно ще те намери.
- И ти се слагаш в тази категория? – предположих аз.
Лицето му стана студено, безизразно.
- Определено.
Протегнах ръка през масата отново – без да му обръщам внимание, когато той се дръпна отново назад – за да докосна ръката му срамежливо с пръстите си. Кожата му бе студена и твърда, като камък.
- Благодаря ти. – Гласът ми бе изпъстрен с пламенна признателност. – Това ти е за втори път.
Лицето му омекна.
- Да не пробваме трети, съгласна?
Намръщих се, но кимнах. Той отмести ръката си изпод моята, поставяйки и двете под масата. Но се наведе към мен.
- Последвах те до Порт Анджелис – призна той, говорейки бързо. – Никога преди това не съм се опитвал да поддържам конкретен човек жив, и се оказа много по-проблемно, отколкото предполагах. Но това вероятно е така, защото става въпрос за теб. Обикновените хора, сякаш оцеляват през деня без толкова много катастрофи. – Той замълча. Зачудих се дали трябва да се притесня, че ме следял – наместо това почувствах странен прилив на удоволствие. Той ме изгледа, може би се чудеше защо устните ми са се накъдрили в неволна усмивка.
- Не мислиш ли, че може би ми е било писано да не оживея след сблъсъка с колата, и че се месиш със съдбата? – спекулирах аз, разсейвайки се.
- Това не беше първият път – каза той, гласът му толкова слаб, че не се чуваше. Погледнах го удивена, но той гледаше надолу. – Било ти е писано първият път, когато се срещнахме.
Почувствах пристъп на страх от думите му, и внезапният спомен на враждебният му черен поглед през онзи пръв ден... но непреодолимото чувство на безопасност, което изпитвах в неговото присъствие го потисна. По времето, когато вдигна поглед, за да разчете очите ми, в тях нямаше и следа от страх.
- Спомняш ли си? – попита той, ангелското му лице печално.
- Да – казах спокойно.
- И въпреки това седиш тук. – Имаше следа от недоверие в гласът му – той повдигна една вежда.
- Да, седя тук... заради теб. – Замълчах. – Защото някакси ти знаеше как да ме откриеш днес...? – подсказах му аз.
Той стисна устни, като ме гледаше през присвитите си очи, отново решаващ нещо. Очите му се стрелнаха към пълната ми чиния и обратно към мен.
- Ти яж, аз ще говоря – спазари се той.
Бързо боднах още едно равиоли и го сложих в устата си.
- По-трудно е отколкото би трябвало – да те следя. Обикновено мога да открия някой много лесно, веднъж щом съм чул умът им. – Той ме погледна разтревожено и аз осъзнах, че бях цамръзнала на място. Накарах се да преглътна, след което набодох още едно равиоли и го подхвърлих вътре.
- Подслушвах Джесика, но не внимателно – както казах, само ти можеш да си намериш бедата в Порт Анджелис – и отначало не забелязах, че си отпрашила сама. После, когато осъзнах, че ти не си повече с тях, тръгнах да търся книжарницата, която видях в главата й. Можех да видя, че не си влязла вътре и че си се отправила на юг... и знаех, че скоро ще трябва да завиеш. Така че просто те чаках, ровейки се из главите на случайни хора на улицата – за да видя дали някой не те е забелязал, така че да знам къде си. Нямах причина да се тревожа... и все пак бях странно обезпокоен... – Той се изгуби в мисли, като гледаше право през мен, виждайки неща, които не можех да си представя. – Започнах да обикалям все още... ослушващ се. Слънцето залязваше и вече мислех да тръгна да те търся пеша. И тогава... – Той спря, стискайки зъби във внезапна ярост. Той направи усилие, за да се успокои.
- Тогава какво? – прошепнах. Той продължаваше да гледа някъде над главата ми.
- Чух ги какво си мислят – изръмжа той, горната му уста се повдигна съвсем малко над зъбите му. – Видях лицето ти в главата му. – Той внезапно се наведе напред, лакътят му се оказа на масата, ръката му покриваше очите му. Движението бе толкова бързо, че ме слиса. – Беше много... трудно – не можеш да си представиш колко трудно – за мен просто да те отнеса и да ги оставя... живи. – Гласът му бе заглушен от ръката му. – Можех да те оставя да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще се върна да ги търся – призна той, шепнейки.
Стоях тихо, смаяна, мислите ми несвързани. Ръцете ми се бяха свили в скута ми и се бях опряла слабо на облегалката. Лицето му все още бе в ръката му, и стоеше толкова мирно, че приличаше на издълбан от камък.
Когато най-накрая вдигна поглед, очите му търсещи моите, пълни със собствените си въпроси.
- Готова ли си да те заведа у вас? – попита той.
- Готова съм да си тръгна – поправих, крайно благодарна, че ни предстоеше час път заедно до вкъщи. Не бях готова да се сбогувам с него.
Сервитьорката се появи, сякаш бе повикана. Или наблюдаваше.
- Да Ви помогна с нещо? – попита тя Едуард.
- Готови сме за сметката, благодаря ви. – Гласът му беше тих, по-дрезгав, все още отразяващ нишката на разговора ни. Това изглежда я обърка. Той погледна нагоре, очакващ.
- Д-да – заекна тя. – Заповядайте. – Тя извади малка черна кожена папка от предният джоб на черната си престилка и му я подаде.
В ръката му вече имаше банкнота. Той я пъхна в папката и й я подаде веднага.
- Без ресто. – Той се усмихна. След това стана, а аз се изправих несръчно на краката си.
Тя му се усмихна привлекателно отново.
- Приятна вечер Ви желая.
Той не извърна поглед от мен, когато й благодари. Потиснах усмивката си.
Той ме изпроводи съвсем близо до мен до вратата, все ощ евнимателен да не ме докосва. Спомних си какво бе казала Джесика за връзката си с Майк, как почти са стигнали до етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард изглежда ме чу, и ме погледна любопитно. Зазяпах се в асфалта, благодарна, че той очевидно не знаеше за какво си мисля.
Той отвори вратата на колата, задържайки я за мен, докато се кача, и я затвори внимателно след мен. Наблюдавах го как заобикаля колата отпред, отново удивена колко е грациозен. Вероятно трябваше да съм му свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е типът човек, с когото можеш да свикнеш.
Веднъж влязъл в колата, той запали двигателя и включи парното. Беше станало много студено и предположих, че доброто време беше към края си. Въпреки това ми беше топло в якето му, като вдишвах от аромата му, когато той не гледаше.
Едуард измъкна колата от паркинга без дори да гледа, и я насочи към магистралата.
- Сега – каза той многозначително, - е твой ред.

9. ТЕОРИЯ


- Може ли да те попитам само още едно нещо? – помолих аз, докато Едуард вдигаше скоростта прекалено бързо по тихата улица. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на пътя.
Той въздъхна.
- Само едно – съгласи се той. Устните му бяха стиснати в предпазлина линия.
- Ами... ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а съм се отправила на юг. Просто се чудех как узна това.
Той погледна настрани, преднамерено бавен.
- Мислех си, че сме минали заобикалките – изроптах аз.
Той почти се усмихна.
- Добре тогава. Последвах аромата ти. – Той гледаше към пътя, давайки ми време да успокоя лицето си. Не можех да измисля приемлив отговор на това, но го запазих за внимателно изучаване в бъдещето. Опитах се да се концентрирам. Не можех да го оставя да приключи, сега когато най-накрая ми обясняваше нещата.
- А и не отговори на един от първите ми въпроси... – поспрях аз.
Той ме погледна неодобрително.
- Кой по-точно?
- Как работи това – с четенето на мисли? Можеш ли да прочетеш умът на някой, където и да е той? Как го правиш? Семейството ти може ли...? – чувствах се глупаво, като исках пояснения на една преструвка.
- Това е повече от един – изтъкна той. А аз просто преплетох пръсти и се взрях в него, чакаща.
- Не, само аз съм. И не мога да чуя всеки, навсякъде. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е нечий... „глас”, толкова по-надалеч мога да ги чуя. Но все пак, на не повече от няколко километра. – Той се спря, замислен. – Малко като да бъдеш в огромна стая пълна с хора, които говорят едновременно. То е нещо като бръмчене – приглушени гласове на фона. Докато не се концентрирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През повечето време изключвам цялото нещо – доста разсейващо е. И тогава е по-лесно да изглеждаш нормален – той се намръщи като каза думата, - когато не отговарям без да искам на нечии мисли, вместо на думите им.
- Защо мислиш, че не можеш да ме чуеш? – попитах любопитно.
Той ме погледна, очите му загадъчни.
- Не знам – измърмори той. – Единственото предположение, което имам е, че може би умът ти не работи като на останалите. Сякаш твоите мисли са на АМ честота, а аз улавям само FM честота. – Той ми се ухили, внезапно развеселен.
- Умът ми не работи както трябва? Аз съм откачалка? – Думите ме разтревожиха повече, отколкото трябваше – вероятно защото предположението му нанесе точен удар. Винаги го бях подозирала, и ме беше срам да се окаже вярно.
- - Аз чувам гласове в главата си, а се тревожиш, че ти си откачалката – засмя се той. – Не се тревожи, това е само теория. – Лицето му се стегна. – Което ни връща обратно към теб.
Въздъхнах. Как да започна?
- Не минахме ли заобикалките вече? – напомни ми той нежно.
За пръв път откъснах поглед от лицето му, като се опитвах да намеря подходящите думи. Случи се така, че забелязах спидометъра на таблото.
- Пресвета Дево! – извиках. – Намали!
- Какво има? – Той се стресна. Но колата дори не помръдна.
- Караш със 160 километра в час! – Все още крещях. Хвърлих паникьосан поглед през прозореца, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо. Пътят беше едва видим от дългата редица синкава светлина от уличните лампи. Гората около магистралата приличаше на черна стена – стена твърда като стомана, ако се отклонихме от пътя при тази скорост.
- Успокой се, Бела – той извъртя очи, все още без да намаля.
- Да не би да се опитваш да ни убиеш? – настоях аз.
- Няма да се блъснем.
Опитах се да успокоя гласа си.
- Защо бързаш толкова?
- Винаги карам така. – Той се обърна, за да ми се усмихне криво.
- Дръж очите си на пътя!
- Никога не съм бил в катастрофа, Бела – дори не съм получавал глоба. – Той ми се ухили и почука челото си. – Вграден радар.
- Много смешно – изфучах аз. – Чарли е ченге, помниш ли? Възпитана съм да спазвам уличните правила. Пък и без това, ако ни превърнеш в кравайче от волво около някое дърво, вероятно ще се измъкнеш невредим.
- Вероятно – съгласи се той с кратък, нервен смях. – Но ти не можеш. – Той въздъхна, и видях с облекчение как стрелката градивно се смъкна на 120 километра. – Доволна?
- Почти.
- Мразя да карам бавно – измърмори той.
- Това е бавно?
- Достатъчно коментари относно шофирането ми – сряза ме той. – Все още очаквам последната ти теория.
Прехапах устна. Той ме погледна, медните му очи неочаквано нежни.
- Няма да се смея – обеща той.
- По-скоро ме е страх, че ще ми се ядосаш.
- Толкова ли е лошо?
- При това доста, да.
Той чакаше. Гледах надолу към ръцете ми, за да не видя изражението му.
- Давай. – Гласът му беше спокоен.
- Не знам откъде да започна – признах аз.
- Защо не започнеш отначало... каза, че не си измислила това сама.
- Не.
- Откъде започна – книга? Филм? – пручваше той.
- Не... беше събота, на плажа. – Рискувах да хвърля поглед към лицето му. Той изглеждаше озадачен.
- Срещнах един стар семеен познат – Джейкъб Блек – продължих аз. – Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.
Той все още изглеждаше объркан.
- Баща му е един от вождовете на племето килет. – Наблюдавах г овнимателно. Обърканото му изражение замръзна на място. – Отидохме да се поразходим... – изрязох интригата си от историята, - и той ми разказваше едни стари легенди – като че ли, за да ме уплаши. Разказа ми една... – поколебах се.
- Продължавай – каза той.
- За вампири. – Осъзнах, че шепна. Не можех да погледна към лицето му. Но видях кокалчетата му да се свиват конвулсивно върху кормилото.
- И ти веднага се сети за мен? – Все още бе спокоен.
- Не. Той... спомена семейството ти.
Той мълчеше, загледан в пътя.
Внезапно се разтревожих, разтревожих се за безопасността на Джейкъб.
- Той си мислеше, че това са глупави суеверия – казах бързо. – Той не очакваше да си направя някакви изводи от това. – Не изглеждаше достатъчно, трябваше да си призная. – Беше моя вина, накарах го да ми каже.
- Защо?
- Лорън каза нещо за теб – искаше да ме провокира. И едно от големите момчета от племето каза, че семейството ти не идва до резервата, само че прозвуча така сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах с Джейкъб насаме и го подведох, за да ми каже – признах аз, клюмвайки глава.
- Как го подведе? – попита той.
- Опитах се да флиртувам – получи се по-добре отколкото очаквах. – Недоверие оцвети гласът ми, когато се сетих за това.
- Иска ми се да бях видял това. – Той се изсмя мрачно. – А ме обвиняваш мен в омайване на хора – горкият Джейкъб Блек.
Изчервих се и погледнах през прозореца си към ноща.
- Какво направи тогава? – попита той след минута.
- Направих проучване в интернет.
- И това те убеди? – Гласът му звучеше почти безразличен. Но ръцете му се бяха вкопчили силно в кормилото.
- Не. Нищо не пасваше. Повечето неща бяха доста глупави. И после... – Спрях.
- Какво?
- Реших, че няма значение – прошепнах аз.
- Няма значение? – Тонът му ме накара да погледна нагоре – най-накрая бях разбила внимателно изградената му маска. Лицето му бе недоверчиво, с едва тънък намек от гневът, от който се страхувах.
- Не – казах нежно. – За мен няма значение какъв си.
Сурова, присмехулна нотка навлезе в гласът му.
- Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек!
- Не.
Той бе притихнал, като отново гледаше право напред. Лицето му безрадостно и студено.
- Ядосан си – въздъхнах аз. – Не трябваше да казвам нищо.
- Не – каза той, но тонът му бе строг като лицето му. – Предпочитам да знам какво си мислиш – дори и това, което да си мислиш да е абсурдно.
- Значи пак греша? – предизвиках го аз.
- Нямам това предвид. „Няма значение”! – цитира той, стискайки зъби.
- Права ли съм? – ахнах аз.
- Има ли значение?
Поех си дълбоко дъх.
- Не всъщност. – Замълчах. – Но аз съм любопитна. – Поне гласът ми беше спокоен.

Той беше внезапно смирен.
- Какво ти е любопитно?
- На колко си години?
- На седемнайсет – отговори той бързо.
- От колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато гледаше пътя.
- От известно време – призна той накрая.
- Добре. – Усмихнах се, доволна, че поне все още бе честен с мен. Той ме погледна с наблюдателни очи, подобно на преди, когато се тревожеше, че ще изпадна в шок. Дарих го с широка окуражаваща усмивка, а той се смръщи.
- Не се смей... но как можеш да излизаш навън през деня?
Той се засмя въпреки това.
- Мит.
- Изгорен от слънцето?
- Мит.
- Спане в ковчези?
- Мит. – Той се поколеба з амомент, и един особен тон навлезе в гласът му. – Не мога да спя.
Отне ми минута да асимилирам това.
- Изобщо?
- Никога – каза той, гласът му едва доловим. Той се обърна и ме погледна с копнеж. Златните очи задържаха моите, и аз изгубих нишката на мислите си. Гледах го, докато той не отмести поглед встрани.
- Все още не си ме попитала най-важният въпрос досега. – Гласът му беше твърд сега, и когато ме погледна отново, очите му бяха студени.
Примигнах, зашеметена.
- И кой по-точно?
- Не си ли загрижена за диетата ми? – попита той саркастично.
- Оу – измърморих, - това.
- Да, това. – Гласът му беше мрачен. – Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?
Потрепнах.
- Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос.
- Какво каза Джейкъб? – попита равно той.
- Той каза, че ти... не се храниш с хора. Той каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.
- Казал е, че не сме опасни? – Гласът му беше дълбоко недоверчив.
- Не точно. Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все още не ви искат на земите си, просто за всеки случай.
Той погледна напред, но не можех да кажа дали гледа пътя или не.
- Прав ли е бил? За не-ловуването на хора? – опитах се да звуча възможно най-спокойно.
- Килетите имат дълга памет – прошепна той.
Приех го като потвърждение.
- Не ставай толкова самодоволна обаче – предупреди ме той. – Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.
- Не разбирам.
- Опитваме се – обясни той бавно. – Обикновено сме добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, примерно, задето си позволявам да съм насаме с теб.
- Това е грешка? – чух тъгата в гласът си, но не знаех дали и той я е доловил.
- Много опасна при това – измърмори той.
И двамата замълчахме. Наблюдавах уличните лампи, които приличаха на синя светкавица, завиваща заедно с пътя. Движеха се прекалено бързо – не изглеждаха истински, по-скоро приличаха като от видео-игра. Съзнавах, че времето бързо ни се изплъзва, подобно на черният път под нас, и бях отвратително уплашена, че никога повече няма да получа шанс да бъда с него така – открити, стените между нас изчезнали. Думите му намекваха за край и аз се отръпнах ужасено от идеята. Не можех да пилея и една минута, която имах с него.
- Кажи ми още – помолих отчаяно, без да ме интересува какво бе казал, само и само за да чуя гласът му отново.
Той ме погледна бързо, стреснат от внезапната смяна в тона ми.
- Какво още искаш да знаеш?
- Кажи ми защо ловуваш животни вмессто хора – предложих аз, гласът ми все още звънтящ от отчаяние. Усетих, че очите ми са навлажнени и се опитах да се преборя с мъката, която се опитваше да ме завладее.
- Не искам да съм чудовище. – Гласът му бе нисък.
- Но животните не са достатъчни?
Той замълча за момент.
- Не мога да съм сигурен, разбира се, но бих го сравнил с това да се изхранваш само от органични продукти и соево мляко – наричаме се вегетарианци, наша лична шега. Не пресища напълно гладът – или по-скоро жаждата. Но ни прави достатъчно силни, за да устоим. През повечето време. – Тонът му стана зловещ. – Някои пъти са по-трудни от други.
- Трудно ли ти е сега? – попитах аз.
Той въздъхна.
- Да.
- Но сега не си гладен – казах уверено – заявявах, не питах.
- Защо си мислиш така?
- Очите ти. Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората – особено мъжете – са по-раздразнителни, когато са гладни.
Той се засмя тихо.
- Много си наблюдателна, а?
Не отговорих – просто се заслушах в звука на смехът му, запечатвайки го в паметта ми.
- Беше ли на лов този уикенд, с Емет? – попитах аз, когато отново замълча.
- Да. – Той замълча за секунда, сякаш се опитваше да реши дали да каже нещо или не. – Не исках да тръгвам, но трябваше. По-лесно е да съм около теб, когато не съм жаден.
- Защо не искаше да тръгнеш?
- Защото... не съм спокоен, когато съм далеч от теб. – Очите му бяха нежни, но напрегнати, и сякаш караха кокалите ми да омекнат. – Не се шегувах, когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо миналият четвъртък. Цял уикенд бях разсеян, като се тревожех за теб. И след случилото се тази вечер, съм изненадан, че си оцеляла цял уикенд без драскотина. – Той поклати глава, след което сякаш си спомни нещо. – Е, не напълно без драскотина.
- Какво?
- Ръцете ти – припомни ми той. Погледнах надолу към дланите си, към почти зарасналите ожулвания по кожата ми. Нищо не убягваше на очите му.
- Паднах – въздъхнах аз.
- И аз така си помислих. – Устните му потрепнаха в крайчетата. – Предполагам, че щом става въпрос за теб, можеше да бъде и много по-зле – и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато бях на път. Бяха много дълги три дни. Наистина подлудих Емет. – Той ми се усмихна печално.
- Три дена? Не се ли върна днес?
- Не, върнахме се в неделя.
- Тогава защо не беше на училище? – бях разочарована, почти ядосана при мисълта колко разочарования бях изстрадала поради отсъствието му.
- Е, ти ме попита дали слънцето ме изгаря, и аз ти казах не. Но не можем да излизаме на слънчевата светлина – поне не където някой може да ни види.
- Защо?
- Ще ти покажа някой път – обеща той.
Замислих се за момент.
- Можеше да ми се обадиш – реших аз.
Той беше озадачен.
- Но аз знаех, че си в безопасност.
- Но аз не знаех къде си ти. Аз... – поколебах се, свеждайки поглед.
- Какво? – кадифеният му глас непреодолим.
- Не ми хареса. Да не те виждам. Аз също не бях спокойна. – Изчервих се, когато казах това на глас

Той мълчеше. Вдигнах поглед, изпълнена с опасения, и видях, че по лицето му бе изписана болка.
- Ох – простена тихо той. – Това е грешно.
Не можех да разбера отговорът му.
- Какво казах?
- Не виждаш ли, Бела? Едно е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е и ти да се въвличаш в това. – Той обърна измъчените си очи към пътя, думите му излизаха почти прекалено бързо, за да ги разбера. – Не искам да чувам, че се чувстваш така. – Гласът му беше тих и настоятелен. Думите му ме срязаха. – Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела – моля те, разбери това.
- Не. – Постарах се много усилено да не изглеждам като намръщено дете.
- Сериозен съм – изръмжа той.
- Аз също. Казах ти, за мен няма значение какъв си. Прекалено е късно.
Гласът му ме удари като с камшик, нисък и груб.
- Никога не го казвай.
Прехапах устна, доволна, че не можеше да види колко ме заболя от това. Гледах към пътя. Сигурно наближавахме вече. Той караше прекалено бързо.
- За какво си мислиш? – попита той, гласът му все още суров. Аз просто поклатих глава, без да съм сигурна дали мога да проговоря. Можех да усетя погледът му върху лицето ми, но държах очите си право напред.
- Плачеш ли? – Той звучеше ужасен. Не бях усетила, че влагата в очите ми бе преляла. Бързо отърках ръка в бузата си, и те бяха там, предателските сълзи, които ме издадоха.
- Не – казах аз, но гласът ми потрепера.
Видях го да посяга към мен колебливо с дясната си ръка, но след това се спря и я постави бавно обратно на кормилото.
- Съжалявам. – Гласът му гореше от разкаяние. Знаех, че не се извинява само заради думите, които ме бяха разстроили.
Тъмнината минаваше покрай нас в мълчание.
- Кажи ми нещо – каза той след още една минута, и можех да усетя как се бореше да използва по-светъл тон.
- Да?
- За какво си мислеше тази вечер, точно преди да се появя иззад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти – не изглеждаше уплашена, по-скоро сякаш се концентрираше усърдно върху нещо.
- Опитвах се да си спомня как да осакатя нападател – нали знаеш, самозащита. Щях да разбия носът му в мозъка. – Сетих се за тъмнокосият мъж с надигаща се омраза.
- Щеше да се биеш с тях? – Това го обърка. – Не си ли помисли да бягаш?
- Падам доста, когато бягам – признах.
- Ами да викаш за помощ?
- Щях да стигна до тази част.
Той поклати глава.
- Права си – наистина се меся на съдбата, като се опитвам да те запазя жива.
Въздъхнах. Забавяхме ход, минавайки границите на Форкс. Беше отнело по-малко от двайсет минути.
- Ще те видя ли утре? – настоях аз.
- Да... и аз имам да предавам есе. – Той се усмихна. – Ще ти запазя място по обяд.
Беше глупаво, след всичко което бяхме преживели тази вечер, как това малко обещание изпрати прехвърчащи пеперуди в стомаха ми, и ме остави без думи.
Бяхме пред къщата на Чарли. Лампите светеха, пикапът ми на мястото си, всичко крайно нормално. Все едно се събуждах от сън. Той спря колата, но аз не помръднах.
- Обещаваш ли да бъдеш там утре?
- Обещавам.
Обмислих това за момент, след което кимнах. Свалих якето му, помирисвайки го за последно.
- Можеш да го задържиш – нямаш яке за утре – напомни ми той.
Върнах му го.
- Не искам да ми се налага да го обяснявам на Чарли.
- О, вярно. – Той се ухили.
Поколебах се, ръката ми все още на дръжката на вратата, като се опитвах да удължа момента.
- Бела? – каза той с различен тон – сериозен, но колеблив.
- Да? – обърнах се към него прекалено нетърпеливо.
- Ще ми обещаеш ли нещо?
- Да – казах аз, и веднага съжалих за безусловното си съгласие. Ами ако ме помолеше да стоя далеч от него? Не можех да спазя това обещание.
- - Не ходи сама в гората.
Изгледах го озадачена.
- Защо?
Той се намръщи, очите му бяха непроницаеми, докато гледаше през мен извън прозореца.
- Не само аз съм най-опасното нещо там. Нека да го оставим така.
Потреперах леко от внезапният мрак в гласът му, но бях облекчена. Това беше лесно за спазване обещание.
- Както кажеш.
- Ще се видим утре – въздъхна той, и разбрах, че иска от мен да си тръгна сега.
- До утре тогава. – Отворих вратата неохотно.
- Бела? – Обърнах се и той се бе навел към мен, бледото му, величествено лице на сантиметри от моето. Сърцето ми спря да бие.
- Спи добре – каза той. Дъхът му ме лъхна, зашеметявайки ме. Беше същият изящен аромат, който се излъчваше от якето му, но в по-концентрирана форма. Примигнах, напълно омаяна. Той се отдръпна.
Не можех д апомръдна, докато мозъкът ми някакси не се развърза. Излязох несръчно от колата, като ми се наложи да се хвана за рамката за опора. Стори ми се, че го чух да се смее, но звукът беше прекалено тих, за да съм сигурна.
Той изчака да затворя предната врата, когато чух двигателят да изръмжава тихо. Обърнах се да гледам как сребристата кола изчезва иззад ъгъла. Осъзнах, че е много студено.
Пресегнах се механично за ключа, отключих вратата и влязох вътре.
Чарли се обади от всекидневната.
- Бела?
- Да, тате, аз съм. – Влязох вътре, за да го видя. Той гледаше бейзболен мач.
- Прибираш се рано.
- Така ли? – изненадах се аз.
- Няма осем още – каза ми той. – Забавлявахте ли се с момичетата?
- Да – беше много забавно. – Главата ми се въртеше, докато се опитвах да се върна назад към заплануваната вечер с момичетата. – И двете си откриха рокли.
- Добре ли си.
- Просто съм уморена. Вървях много.
- Е, може би трябва да отидеш да си легнеш. – Той звучеше загрижен. Чудех се на какво ли прилича лицето ми.
- Само да се обадя на Джесика.
- Но нали досега беше с нея? – попита той изненадано.
- Да... но си забравих якето в колата й. Искам да се убедя, че ще ми го донесе утре.
- Е, дай й възможност да се прибере вкъщи първо.
- Правилно – съгласих се аз.
Отидох до кухнята и се строполих, изтощена, на един стол. Наистина се чувствах замаяна сега. Чудех се дали наистина ще изпадна в шок в края на краищата. О, я се стегни, казах си аз.
Телефонът внезапно иззвъня, като ме стресна. Изстръгнах го от вилката.
- Ало? – казах без дъх.
- Бела?
- Здрасти, Джес, тъкмо щях да ти се обадя.
- Вече си стигнала до вкъщи? – Гласът й беше облекчен... и изненадан.
- Да. Оставих си якето в колата ти – ще ми го донесеш ли утре?
- Разбира се. Но разкажи ми какво се случи! – настоя тя.
- Ъм, утре... по тригонометрия, става ли?
Тя бързо зацепи.
- О, баща ти е там?
- Точно така.
- Добре, ще говорим утре. Чао! – Можех да чуя нетърпението в гласът й.
- Чао, Джес.
Качих се бавно до горе, като тежък унес замъгляваше главата ми. Механично се приготвих за лягане без да внимавам много какво правя. Чак когато се озовах под душа – водата прекалено гореща, изгаряща кожата ми – осъзнах, че замръзвам. Разтреперах се неудържимо за няколко минути, преди горещата струя да отпусне втвърдените ми мускули. После останах под душа, прекалено уморена, за да се движа, докато горещата вода не започна да свършва.
Излязох, увивайки се плътно в хавлия, като се стараех да запазя топлината от водата, за да не се завърне болезненото треперене. Облякох се бързо за лягане и се мушнах под юргана ми, като се свих на топка, прегърнала се, за да ми е топло. Няколко малки трепета преминаха през мен.
Умът ми все още се въртеше замаяно, пълен с образи, които не разбирах, и някои, които се опитах да потисна. Нищо не ми се струваше ясно отначало, но докато сигурно се отпусках в безсъзнание, няколко несъмнени факта станаха очевидни.
Относно три неща бях напълно позитивна. Първо, Едуард беше вампир. Второ, имаше част от него – и не знаех, колко могъща бе тази част – която жадуваше за кръвта ми. И трето, бях безусловно и безвъзвратно влюбена в него.

10. ВЪПРОСИ


На другата сутрин беше много трудно да споря с онази част от мен, която вярваше че снощи е било сън. Нито логиката, нито разумът бяха на моя страна. Бях се вкопчила в части, които нямаше как да си измисля – като миризмата му. Бях убедена, че няма как сама да съм си я измислила.
Беше мъгляво и тъмно извън прозореца ми, абсолютно перфектно. Нямаше причина да не дойде на училище днес. Облякох си топлите дрехи, като си спомних, че нямам яке. Още едно доказателство, че спомените ми бяха истински.
Когато слязох долу, Чарли го нямаше отново – бях по-закъсняла, отколкото осъзнавах. Глътнах една гранулена вафла на три хапки, прокарах я с мляко направо от кутията, и побързах да изляза през вратата. Да се надяваме, че дъждъг щеше да се забави, докато открия Джесика.
Беше необичайно мъгляво – въздухът бе почти като дим. Мъглата беше ледено студена там, където се докосваше до откритата кожа на лицето и вратът ми. Нямах търпение да пусна парното в пикапа. Беше такава гъста мъгла, че вече бях изминала няколко крачки към алеята преди да осъзная, че там бе паркирала една кола – една сребриста кола. Сърцето ми спря, запъна се, и после започна отначало с удвоен ритъм.
Не видях откъде бе дошъл, но внезапно беше там, отваряйки ми вратата.
- Искаш ли да се возиш с мен днес? – попита той, развеселен от изражението ми, когато отново ме хвана неподготвена. Имаше несигурност в гласът му. Наистина ми даваше избор – бях свободна да му откажа, и част от него се надяваше на това. Беше напразна надежда.
- Да, благодаря ти – казах, като се опитвах да поддържам гласът си спокоен. Докато влизах в топлата кола, забелязах тъмното му яке преметнато на облегалката на пътническата седалка. Вратата се затвори след мен и по-бързо отколкото е възможно, той се оказа седнал до мен, като запалваше колата.
- Донесох якето за теб. Не исках да се разболееш или нещо такова. – Гласът му беше предпазлив. Забелязах, че той самият не носи яке, само лека плетена сива блуза с остро деколте и дълги ръкави. И отново, материята прилепваше перфектно към мускулестите му гърди. Беше колосална възхвала към лицето му, която задържа очите ми далеч от тялото му.
- Не съм чак толкова деликатна – казах аз, но придърпах якето в скута си, пъхайки ръцете си през прекалено дългите ръкави, любопитна да видя дали миризмата ще е толкова хубава, колкото си спомнях. Беше още по-хубава.
- Не си ли? – противореча ми той с толкова нисък глас, че не бях сигурна дали беше предназначено за мен.
Минавахме по забулените от мъглата пътища, винагипрекалено бързо, чувствайки се неудобно. Или поне аз се чувствах така. Снощи всички стени бяха паднали... почти всички. Не знаех дали и днес ще сме така откровени. Това ми върза езика. Изчаках го да каже нещо.
Той се обърна, за да ми се усмихне самодоволно.
- Какво, няма ли поне двайсетина въпроса днес?
- Въпросите ми притесняват ли те? – попитах аз, облекчена.
- Не толкова, колкото реакциите ти. – Изглеждаше така, сякаш се шегуваше, но не можех да съм сигурна.
Намръщих се.
- Лошо ли реагирам?
- Не, там е проблема. Приемаш всичко хладнокръвно – неестествено е. Кара ме да се чудя какво наистина си мислиш.
- Винаги ти казвам какво мисля.
- Спестяваш – обвини ме той.
- Не много.
- Достатъчно, за да ме послудиш.
- Не ти трябва да го чуеш – измърморих, почти шепнешком. Веднага щом думите излязоха, съжалих за тях. Болката в тях бе съвсем бледа – можех само да се надявам, че не я е забелязал.
Той не отговори, и се зачудих дали не съм му развалила настроението. Лицето му бе непроницаемо, докато паркираше в училищният паркинг. Сетих се нещо със закъснение.
- Къде е останалата част от семейството ти? – попитах аз – повече доволна да съм сама с него, но спомняйки си, че колата му обикновено бе препълнена.
- Взеха колата на Розали. – Той сви рамене, докато паркираше до лъскава червена спортна кола със спуснат гюрук. – Доста демонстративна, не е ли?
- Ъъ, уау – поех си дъх аз. – Ако тя има това, защо изобщо се вози с теб?
- Както казах, демонстративна е. Опитваме се да се впишем.
- Не успявате – засмях се аз и поклатих глава, докато слизах от колата. Вече не закъснявах – лунатичното му каране ме бе докарало до училище с предостатъчно време. – Тогава защо Розали я е докарала днес, като е толкова очебийна?
- Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега. – Той ме пресрещна пред колата, заставайки много близо до мен, когато тръгнахме през двора. Исках да скъся това малко разстояние, да се пресегна и да го докосна, но се страхувах, че той не би поискал.
- Защо всички имате такива коли? – зачудих се на глас. – Щом търсите усамотение?
- Каприз – призна той с дяволита усмивка. – Всички обичаме да караме бързо.
- Разбира се – измърморих изпод дъха си.
Точно под навеса на закусвалнята, Джесика чакаше, очите й готови да изскочат от орбитите си. През ръката й, благословена да е, беше преметнато якето ми.
- Здрасти, Джесика – казах, когато я приближихме. – Благодаря ти, че запомни. – Тя ми подаде якето без да продума.
- Добро утро, Джесика – каза Едуард учтиво. Не беше негова вина, че гласът му бе толкова неустоим. Или на какво бяха способни очите му.
- Ъъъ... здрасти. – Тя премести широките си очи към мен, като се опитваше да събере разбърканите си мисли. – Предполагам, че ще се видим по тригонометрия. – Тя ми хвърли многозначителен поглед, и аз потиснах една въздишка. Какво по дяволите щях да й кажа?
- Да, до тогава.
Тя се отдалечи, спирайки два пъти, за да надникне през рамо към нас.
- Какво ли ще й кажеш? – измърмори Едуард.
- Хей, мислех си, че не можеш да четеш мислите ми? – изсъсках аз.
- Не мога – каза стреснато той. Изведнъж разбирането просветли очите му. – Въпреки това, мога да прочета нейните – тя ще ти устрои задаса в клас.
Изстенах, докато свалях якето му и му го подавах, замествайки го с моето собствено. Той го преметна през ръката си.
- Та какво ще й кажеш?
- Малко помощ? – помолих аз. – Какво иска да знае?
Той поклати глава, хилейки се палаво.
- Така не е честно.
- Не, ти да не споделиш това, което знаеш – ето това, не е честно.
Той се замисли за момент, докато вървяхме. Спряхме точно пред вратата на първият ми час.
- Иска да знае дали се срещаме тайно. И иска да знае какви са чувствата ти към мен – накрая каза той.
- Ауч. Какво да й кажа? – опитах се да запазя изражението си невинно. Хората ни подминаваха на път за клас, вероятно зяпайки ни, но почти не им обърнах внимание.
- Хмммм. – Той замълча, за да улови кичур от косата ми, който бе пробягал по шията ми, и го върна на мястото му. Сърцето ми затупурка хиперактивно. – Предполагам, че можеш да кажеш „да” на първото... ако нямаш нищо против – по-лесно е от всяко друго обяснение.
- Нямам нищо против – казах с отстлабнал глас.
- А що се отнася до другият въпрос... е, ще се услушвам, за да чуя отговорът за себе си. – Едната страна на устата му се надигна в любимата ми неравна усмивка. Не можах да уловя достатъчно бързо дъха си, за да отговоря на забележката му. Той се обърна и се отдалечи.
- Ще се видим на обяд – извика той през рамо. Трима души, които тъкмо влизаха през вратата се спряха, за да ме погледнат.
Побързах да вляза в час, изчервена и подразнена. Беше такъв негодник. Сега се притеснявах още повече какво ще кажа на Джесика. Седнах на обичайното си място, мятайки чантата долу в раздразнението си.
- Добрутро, Бела – каза Майк от мястото си до мен. Вдигнах глава, за да видя странен, почти смирен поглед на лицето му. – Как беше в Порт Анджелис?
- Беше... – Нямаше по-лесен начин да се обясни. – Страхотно – завърших глуповато. – Джесика си купи много сладка рокля.
- Спомена ли нещо за понеделник вечер? – попита той, очите му светнаха. Усмихнах се при внезапният развой на разговора.
- Каза, че си е изкарала страхотно – уверих го аз.
- Така ли? – попита той нетърпеливо.
- Определено.
Господин Мейсън въдвори ред в класа, като ни поиска есетата. Английският и след това правителствена администрация преминаха като в мъгла, докато се тревожех как да обясня нещата на Джесика и агонизирах върху това дали Едуард наистина ще подслушва чрез мислите на Джес какво казвам. Колко неудобен беше малкият му талант, когато не спасяваше живота ми.
Мъглата почти се бе вдигнала до края на вторият час, но денят все още бе тъмен с ниски, потискащи облаци. Усмихнах се на небето.

Едуард беше прав, разбира се. Когато влязох по тригонометрия, Джесика седеше на задният ред, като почти подскачаше на място от възбуда. Неохотно седнах до нея, като се опитвах да се убедя, че ще е по-добре да се приключи по-бързо с това.
- Разкажи ми всичко! – заповяда ми тя още преди да съм седнала на стола.
- Какво искаш д азнаеш? – усуках аз.
- Какво стана снощи?
- Почерпи ме с вечеря и след това ме докара до нас.
Тя ме изгледа скептично.
- Как стигнахте толкова бързо?
- Той кара като маниак. Беше ужасяващо. – Надявам се да е чул това.
- Като среща ли беше – каза ли му да се срещнете там?
Не се бях замислила за това.
- Не... бях много изненадана да го видя там.
Устните й се нацупиха разочаровано от прозрачната искреност на гласа ми.
- Но той те докара до училище днес? – задълбаваше тя.
- Да... това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямам яке – обясних аз.
- Ще излизате ли пак?
- Той предложи да ме закара до Сиатъл тази събора, защото си мисли, че пикапът ми-играчка няма да се добере до там – това брои ли се?
- Да – кимна тя.
- Ами, тогава да.
- У-а-у. – Тя преувеличи думите в три срички. – Едуард Калън.
- Знам – съгласих се аз. „Уау” дори не го покриваше.
- Чакай! – Ръцете й литнаха нагоре, дланите й към мен, сякаш спираше трафика. – Целуна ли те?
- Не – избъбрих аз. – Нещата не стоят така.
Тя изглеждаше разочарована. Обзалагам се, че и аз изглеждах така.
- Мислиш ли, че в събота...? – Тя повдигна вежди.
- Наистина се съмнявам – недоволството в гласът ми бе зле прикрито.
- За какво си говорихте? – притисня тя за повече информация, шепнейки. Часът бе започнал, но господин Варнър не внимаваше много и не бяхме единствените, които все още говореха.
- Не знам, Джес, за много неща – прошепнах обратно. – Поговорихме си малко за есето по английски. – Много, много малко. Мисля, че той го подхвърли по някое време.
- Моля те, Бела – умоляваше тя. – Дай малко детайли.
- Ами... добре, сетих се за един. Трябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него – направо се изхвърли. Но той изобщо не й обърна внимание. – Да прави каквото си иска с това.
- Това е добър знак – кимна тя. – Хубава ли беше?
- Много – и вероятно на деветнайсет или двайсет.
- Още по-добре. Сигурно те харесва.
- Струва ми се, но е трудно да се каже. Винаги е толкова загадъчен – вметнах в негова полза аз и въздъхнах.
- Не знам как може да си толкова смела, че да стоиш сама с него – издиша тя.
- Защо? – бях шокирана, но тя не разбра реакцията ми.
- Той е толкова... плашещ. Не бих знаела какво да му кажа. – Тя направи физиономия, очевидно си спомняше тази сутрин или снощи, когато той пусна непреодолимата сила на очите си върху нея.
- Имам известни проблеми с това да говоря свързано, когато той е наоколо – признах аз.
- Е, да. Той е невероятно великолепен. – Джесика сви рамене, сякаш това оправдаваше които и да е недостатъци. Което, вероятно в нейните сметки, наистина беше така.
- Той е много повече от това.
- Така ли? Какъв е тогава?
Исками се да не бях повдигала темата. Точно толкова колкото се надявах, че се бе пошегувал, че ще подслушва.
- Не мога да го обясня точно... но той е още по-невероятен зад лицето. – Вампирът, който искаше да бъде добър – който бягаше да спасява живота на хората, за да не бъде чудовище... Загледах се в предната част на стаята.
- Това възможно ли е? – изкикоти се тя.
Игнорирах я като се преструвах, че внимавам какво говори господин Варнър.
- Значи го харесваш, така ли? – Тя нямаше да се откаже.
- Да – казах отсечено.
- Имам предвид, наистина го харесваш? – наблегна тя.
- Да – каза отново, изчервявайки се. Надявах се този детайл да не бъде регистриран в мислите й.
Беше й писнало от отговорите, състоящи се от една сричка.
- Колко много го харесваш?

- Прекалено много – прошепнах аз. – Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам с какво ще помогне това. – Въздъхнах аз, като едно изчервяване се сливаше с друго.
Тогава за щастие господин Варнър попита нещо Джесика.
На нея не й се удаде възможност да повдигне темата отново по време на клас, и веднага щом звънеца би, взех предпазни мерки.
- В час по английски Майк ме попита дали си споменала нещо за понеделник вечер – казах й аз.
- Шегуваш се! Ти какво му каза?! – ахна тя, напълно извадена от релси.
- Казах му, че си си изкарала страхотно – той изглеждаше доволен.
- Кажи ми точните му думи и твоят точен отговор!
Прекарахме по-голямата част от междучасието в дисекция на структурите на изречението и по-голямата част от испански в едно-минутно описание на изражението на лицето на Майк. Не бих проточила нещата толкова дълго, ако не се тревожех, че темата ще се върне обратно на мен.
И тогава звънецът би за обяд. Скочих от стола си, като хвърлих учебниците грубо в чантата ми, и вероятно приповдигнатото ми изражение бе издразнило Джесика.
- Няма да седиш днес с нас, нали? – позна тя.
- Не се знае. – Не можех да съм сигурна дали нямаше пак да изчезне.
Но пред кабинета по испански - облегнал се на стената – като приличаше повече на гръцки бог, отколкото би трябвало да е позволено – Едуард ме чакаше. Джесика хвърли един поглед, извъртя очи и отпраши.
- До по-късно, Бела. – Гласът й бе пълен с недомлъвки. Май щеше да се наложи да махна телефона от вилката като се прибера вкъщи.
- Здравей – гласът му беше едновременно развеселен и подразнен. Очевидно бе подслушвал.
- Здрасти.
Не можех да се сетя за нищо друго, а той не проговори – предположих, че изчаква подходящ момент – така че бе тихо до закусвалнята. Да вървя с Едуард през претъпканата опашка за обяд приличаше доста на първият ми ден тук – всичщи зяпаха.
Той поведе пътя в опашката, все още без да говори, въпреки че очите му спираха върху лицето ми на няколко секунди, изражението му замислено. Изглеждаше сякаш раздразнението преборваше развеселеността като доминантна емоция върху лицето му. Заиграх се нервно с ципа на якето ми.
Той спря на щанда и започна да пълни подноса с храна.
- Какво правиш? – възразих аз. – Нали не взимаш всичко това за мен?
Той поклати глава, като пристъпи напред, за да плати за храната.
- Половината е за мен, разбира се.
Повдигнах вежда.
Той ме поведе към същото място, където бяхме седнали преди. От другият край на дългата маса група абитуриенти ни зяпаха с изумление, когато седнахме един срещу друг. Едуард изглежда не забеляза.
- Вземи какво си искаш – каза той, като побутна подноса към мен.
- Любопитна съм – казах аз като взех една ябълка и започнах да я обръщам ръцете си, - какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?
- Ти си винаги любопитна – той направи физиономия, поклащайки глава. Той ме изгледа, като задържа очите ми и вдигна парче пица от подноса, и умишлено отхапа голяма хапка, сдъвка я бързо и преглътна. Наблюдавах го с широки очи.
- Ако някой те предизвика да ядеш кал, ще я изядеш, нали? – попита снизходително той.
Сбръчках носа си.
- Веднъж го направих... предизвикаха ме – признах аз. – Не беше чак толкова зле.
Той се засмя.
- Предполагам, че не съм изненадан. – Нещо над рамото ми очевидно привлече вниманието му. – Джесика анализира всичко, което правя – по-късно ще ти изнесе подробен отчет.
Той избута останалата част от пицата към мен. Споменаването на Джесика доведе до предишното раздразнение по лицето му.
Оставих ябълката и си отхапах парче пица, като гледах настрани, без да знам как да започна.
- Значи сервитьорката била хубава, така ли? – попита небрежно той.
- Наистина ли не забеляза?
- Не. Не внимавах особено. Имах много неща на главата.
- Горкото момиче – можех да си позволя да съм щедра сега.
- Нещо, което каза на Джесика... е, притеснява ме. – Той отказа да се разсейва. Гласът му беше дрезгав и той погледна към мен през миглите си с разтревожени очи.
- Не съм изненадана, че си чул нещо, което не ти е харесало. Нали знаеш какво казват за подслушвачите – напомних му аз.
- Предупредих те, че ще слушам.
- А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.
- Така е – съгласи се той, но гласът му все още бе груб. – Но не си напълно права. Наистина искам да знам за какво си мислиш – за всичко. Просто ми се иска... да не си мислеше за някои неща.
Намръщих се.
- Доста интересно определение.
- Но не това е важното вмомента.
- Тогава кое е? – Бяхме се навели един към друг над масата. Големите му бели ръце бяха събрани под брадичката – наклоних се напред, с дясна ръка около шията ми. Трябваше да си напомня, че сме в претъпкана закусвалня, и вероятно доста любопитни очи ни гледаха. Беше прекалено лесно да се обвием в нашето собствено малко напрегнато балонче.
- Наистина ли вярваш, че те е грижа повече за мен отколкото аз за теб? – промърмори той, като се приведе по-близо към мен, златните му очи пронизващи.
Трябваше да си напомня да издишам. Трябваше да погледна настрани, за да събера мислите си.
- Отново го правиш – изроптах аз.
Очите му бяха широко отворени от изненада.
- Кое?
- Зашеметяваш ме – признах аз, като се опитвах да се концентрирам преди да погледна отново към него.
- Оу – той се намръщи.
- Не е твоя вината – въздъхнах аз. – Не можеш да помогнеш с нищо.
- Ще отговориш ли на въпроса ми?
Погледнах надолу.
- Да.
- Да, ще отговориш на въпроса ми, или да, наистина мислиш така? – Той отново бе подразнен.
- Да, наистина мисля така. – Държах очите си на масата, като очите ми проследяваха шарките на дървото по ламинираната маса. Мълчанието протакваше.

Упорито отказвах да го наруша първа този път, като се борех с желанието да погледна и да видя изображението му.
Накрая той проговори, гласът му кадифено мек.
- Грешиш.
Вдигнах поглед да видя нежните му очи.
- Не можеш да знаеш това – не се съгласих аз, шепнейки. Поклатих глава в съмнение, въпреки че сърцето ми се разтуптя при думите му и ужасно исках да им повярвам.
- Какво те кара да мислиш така? – Течният топаз на очите му бе пронизващ – като се опитваше безуспешно, предположих аз, да изкара истината право от ума ми.
Отвърнах на погледа му, докато се опитвах да мисля ясно въпреки лицето му, да открия начин да му обясня. Докато търсех правилните думи, можех да видя, че става нетърпелив – разгневен от мълчанието ми, бе започнал да се мръщи. Вдигнах ръка от шията си, като му показах един пръст.
- Нека да помисля – настоях аз. Изражението му се проясни, сега доволен, че се канех да му дам отговор. Свалих ръката си на масата, придвижвайки лявата си ръка, така че сега дланите ми бяха допрени. Гледах ръцете си, като преплитах и разплитах пръсти, и накрая проговорих.
- Е, настрана от очевидното, понякога... – Поколебах се. – Не мога да съм сигурна – аз не мога да чета мисли – но ми се струва, че всъщност се опитваш да кажеш сбогом, когато казваш нещо друго.
Това беше най-добрият начин, по който можех да обобщя сензационната болка, която думите му предизвикваха у мен понякога.
- Разбирам – прошепна той. И болката отново се появи, изниквайки на повърхността, когато той потвърди страхът ми. – Макар че точно заради това грешиш – започна да обяснява той, но очите му се присвиха. – Какво имаш предвид под „очевидното”?
- Ами, виж ме – казах ненужно аз, тъй като той вече ме гледаше. – Аз съм абсолютно обикновена – е, освен някои лоши неща като преживявания на косъм от смъртта и факта, че съм толкова тромава, че съм почти инвалид. И виж себе си. – Посочих с ръка към него и влудяващата му перфектност.
Челото му се нагъна ядосано за момент, след това се изглади и очите му придобиха всезнаещ поглед.
- Не се виждаш много ясно, знаеш ли. Ще призная, че си адски права за лошите неща – изсмя се мрачно той, - но не чу какво си мислеше за теб всяко момче в училището през първият ти учебен ден тук.
Примигнах удивено.
- Не вярвам... – промърморих на себе си.
- Повярвай ми като ти казвам – ти си точно обратното на обикновена.
Смущението бе много по-силно от удоволствието ми от погледа, който се появи в очите му, когато каза това. Бързо му припомних първоначалният ми аргумент.
- Само че аз не казвам сбогом – изтъкнах аз.
- Не виждаш ли? Точно заради това съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя – той поклати глава, сякаш се бореше с мисълта – ако да те оставя е най-правилното нещо, тогава по-скоро ще нараня себе си, вместо да нараня теб, за да те предпазя.
Изгледах го гневно.
- И си мислиш, че аз бих постъпила по същият начин?
- Няма да ти се наложи да направиш този избор.
Внезапно непредсказуемото му настроение отново се смени – дяволита, опустошителна усмивка пренареди чертите му.
- Разбира се, твоята безопасност започва да прилича на работа на пълен ден, която изисква постоянното ми присъствие.
- Днес никой не се е опитвал да ме убие – напомних му аз, признателна за леката тема. Не исках той да говори повече за сбогувания. Ако се наложеше, предполагам, че просто щях целеустремено да се въвличам в опасности, за да го държа наблизо... Пропъдих мисълта преди бързите му очи да са я прочели по лицето ми. Тази идея определено щеше да ме вкара в беда.
- Все още – добави той.
- Все още – съгласих се аз – можех да поспоря, но сега исках от него да очаква бедствия.
- Имам още един въпрос към теб. – Лицето му бе небрежно.
- Давай.
- Наистина ли трябва да отидеш до Сиатъл в събота, или това просто ти беше оправданието, за да не ти се наложи да отказваш на всичките си обожатели?
Направих физиономия при спомена.
- Знаеш ли, все още не съм ти простила за онова с Тайлър – предупредих го аз. – Твоя е вината, че се е самозаблудил, че ще ходя на бала с него.
- О, той щеше да открие начин да те попита и без мен – просто наистина исках да видя лицето ти – изсмя се той, и щях да бъда ядосана, ако смехът му не беше толкова очарователен. – Ако аз те бях поканил, щеше ли да откажеш и на мен? – попита той, все още хилейки се.
- Вероятно не – признах аз. – Но после щях да се отметна – като се престоря на болна или с изкълчен глезен.
Той беше озадачен.
- Защо би го направила?
Поклатих тъжно глава.
- Не си ме виждал по физическо, предполагам, но ми се струва, че би ме разбрал.
- Да не би да става дума за факта, че не можеш да преминеш по плоска, стабилна повърхност, без да намериш върху какво да се препънеш?
- Очевидно.
- Това не би било проблем. – Той беше доста уверен. – Всичко е въпрос на воденето. – Той можеше да види, че щях да започна с протестите, затова ме отряза – Но така и не ми каза – твърдо ли си решена за отиването до Сиатъл, или нямаш нищо против да правим нещо различно?

Стига „ние” частта да беше там, не ме интересуваше нищо друго.
- Отворена съм за алтернативи – позволих аз. – Но искам да те помоля за услуга.
Той изглеждаше предпазлив, както винаги когато задавах въпрос с отворен край.
- Какво?
- Може ли аз да карам?
- Защо? – намръщи се той.
- Е, най-вече защото когато казах на Чарли, че ще ходя в Сиатъл, той специфично ме попита дали ще ходя сама, и по онова време си беше така. Ако попита отново, вероятно няма да излъжа, но не мисля, че ще ме попита отново, а оставяйки пикапа пред вкъщи само ще повдигне ненужно темата. И също така, шофирането ти ме плаши.
Той извъртя очи нагоре.
- От всички неща, които би трябвало да те плашат, ти се тревожиш за шофирането ми. – Той поклати глава с отвращение, но изведнъж очите му станаха сериозни. – Не искаш ли да кажеш на баща си, че ще прекараш деня с мен? – Въпросът му имаше някакъв скрит замисъл, който не можах да разбера.
- При Чарли, по-малкото е винаги повече. – За това бях сигурна. – Къде ще ходим всъщност?
- Времето ще е хубаво, така че ще трябва да се крия от хората... и ти можеш да останеш с мен, ако поискаш. – Отново, той оставяше изборът в моите ръце.
- И ще ми покажеш какво имаше предвид за слънцето? – попитах, развълнувана от идеята, че ще разкрия още едно от непонятните неща.
- Да – той се усмихна, след което замълча. – Но дори и да не искаш да... бъдеш насаме с мен, пак предпочитам да не отиваш сама в Сиатъл. Потрепервам при мисълта за проблемите, които можеш да си навлечеш в град с такива размери.
Подразних се.
- Финикс е три пъти по-голям от Сиатъл – само по население. Реалният му размер...
- Но очевидно – прекъсна ме той, - още не ти е било писано да умреш, когато си била във Финикс. Така че предпочитам да стоиш близо до мен. – Очите му пак направиха онова нечестно нещо с горенето.
Не можех да споря, нито с очите, нито с мотивите, пък и беше безсмислено така или иначе.
- Както се случва, нямам нищо против да съм насаме с теб.
- Знам – въздъхна той, замислен. – И все пак трябва да кажеш на Чарли.
- Защо, по дяволите, бих направила това?
Внезапно очите му станаха свирепи.
- За да ми дадеш един малък стимул, за да те върна.
Преглътнах. Но след като се замислих за момент, бях сигурна.
- Мисля да рискувам.
Той издиша гневно и погледна настрани.
- Да поговорим за нещо друго – предложих аз.
- За какво искаш да говорим? – попита той. Все още беше ядосан.
Огледах се около нас, за да се убедя, че никой не ни подслушва. Докато оглеждах стаята, улових погледа на сестра му, Алис. Останалите гледаха Едуард. Обърнах се бързо към него и го попитах първото нещо, което ми хрумна.
- Защо отиде на онова място Каменната пустина миналият уикенд... да ловуваш? Чарли каза, че не е добро място за лагеруване, заради мечките.
Той ме погледна така, сякаш пропусках нещо много очевидно.
- Мечки? – ахнах аз, а той се усмихна самодоволно. – Нали знаеш, че не им е сезона сега на мечките – добавих строго, като се опитвах да скрия шока си.
- Ако си чела внимателно, законите покриват само ловуването с оръжия – информира ме той.
Той гледаше развеселено лицето ми, докато бавно осмислих думите му.
- Мечки? – повторих със затруднение.
- Гризлито е любимото на Емет. – Гласът му беше безцеремонен, но очите му гледаха за реакцията ми. Опитах се да се съвзема.
- Хмммм – казах аз, докато отхапах още едно парче пица като извинение да погледна надолу. Дъвчех бавно, след което отпих голяма глътка кола, преди да вдигна поглед.
- Та – казах след момент, като накрая срещнах нетърпеливият му поглед. – На теб кое ти е любимо?
Той повдигна вежда и ъгълчетата на устата му се обърнаха надолу неодобрително.
- Планински лъв.
- Ахаа – казах учтиво аз с незаинтересован тон, докато се оглеждах отново за колата си.
- Разбира се – каза той, тонът му имитираше моя, - трябва да внимаваме да не повлияем на околната среда с безразсъдно ловуване. Опитваме да се фокусираме върху райони със свръхнаселеност на хищници – като се отдалечаваме доколкото е нужно. Винаги има достатъчно елени и лосове тук, които ни вършат работа, но къде му е забавното на това? – Той се усмихна в опит да ме подразни.
- Къде наистина – измърморих аз след още една хапка пица.
- Ранната пролет е любимият сезон за ловене на мечки на Емет – тъкмо излизат от хибернация, затова са по-раздразнителни. – Той се усмихна, сякаш се сети някаква шега.
- Няма нищо по-забавно от една раздразнителна мечка гризли – съгласих се аз, кимайки.
Той се изкикоти, поклащайки глава.
- Кажи ми какво си мислиш наистина, моля те.
- Опитвам се да си го представя... но не мога – признах аз. – Как ще заловите мечка без оръжия?
- О, ние си имаме оръжия. – Зъбите му пробляснаха за кратко в заплашителна усмивка. Потиснах едно разтреперване, което да ме издаде. – Просто не от типа, който вземат под внимание, докато пишат ловните закони. Ако си виждала по телевизията как напада една мечка, би трябвало да успееш да си представиш как ловува Емет.
Не можех да спра следващият трепет, който пропълзя по гърба ми. Надникнах към другият край на закусвалнята към Емет, признателна че не гледа насам. Огромните мускули, които обвиваха ръцете и тялото му сега изглеждаха дори още повече заплашителни.
Едуард проследи погледа ми и се изсмя. Погледнах го, обезсилена.
- И ти ли си като мечка? – попитах с нисък глас.
- По-скоро като лъв, или поне така ми казват – каза леко той. – Може би предпочитанията ни са показателни.
Опитах се да се усмихна.
- Може би – повторих аз. Но умът ми бе изпълен с противоречиви образи, които не можех да слея в един. – Може ли да видя и това някой път?
- Категорично не! – Лицето му стана по-бяло и от обичайното, а очите му бяха внезапно яростни. Облегнах се назад изумена и – въпреки че никога не бих му го признала – изплашена от реакцията му. Той също се облегна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.
- Прекалено ли е страшно за мен? – попитах аз, когато възвърнах контрол над гласа си.
- Ако там беше въпросът, щях да те заведа още тази вечер – каза той с остър глас. – Нуждаеш се от здравословна доза страх. Нищо не би било толкова изгодно за теб.
- Тогава защо? – притиснах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на гневното му изражение.
Той ме изгледа за една дълга минута.
- По-късно – каза той накрая. С едно малко движение се бе изправил. – Ще закъснеем.
Огледах се наоколо, стресната да видя, че бе прав и че закусвалнята бе почти празна. Докато бях с него мястото и времето бяха толкова непонятни, че изгубих представа и за двете. Скочих на крака, като сграбчих чантата си от облегалката на стола.
- До по-късно тогава – съгласих се аз. Нямаше да забравя.

11. УСЛОЖНЕНИЯ

Всички ни наблюдаваха, когато пристигнахме заедно на лабораторната ни маса. Забелязах, че вече не накланя стола си, за да седне възможно най-далеч доколкото му позволяваше масата от мен. Вместо това седеше доста близо о мен, ръцете ни почти се докосваха.
Господин Бенър влезе в стаята тогава – какво страхотно чувство за време имаше този мъж – и извади висока метална рамка на колела, която съдържаше тежки на вид, антични телевизор и видео. Ден за филми – оживлението на класа бе почти осезаемо в атмосферата.
Господин Бенър вкара силно касетата в упоритото видео и отиде към стената, за да изгаси лампите.
И именно там, в тъмната стая, изведнъж бях хипер чувствителна от факта, че Едуард се намира на по-малко от сантиметър от мен. Бях поразена от неочакваното електричество, което протичаше по мен, изумена, че е възможно да го усещам повече от обикновено. Един налудничав импулс да се пресегна и да го докосна, да погаля перфектното му лице само веднъж в тъмното почти ме завладя. Кръстосах силно ръце пред гърдите си, ръцете ми стиснати в юмруци. Изгубвах ума си.
Началните надписи започнаха, като осветиха значително стаята. Очите ми, по собствено усмотрение, се стрелнаха към него. Усмихнах се глуповато, когато осъзнах, че позата му бе идентична на моята, от стиснатите юмруци под ръцете му до очите му, които гледаха настрани към мен. Той отвърна на усмивката ми, като очите му успяха някакси да пробляснат дори в тъмното. Отместих поглед преди да изпадна в хипервентилация. Беше напълно глупаво да се чувствам толкова замаяна.
Часът изглеждаше много дълъг. Не можех да се концентрирам върху филма – дори не знаех каква беше темата. Опитах се безуспешно да се отпусна, но електрическият поток, който сякаш произхождаше от някъде из тялото му така и не отслабна. От време на време хвърлях бърз поглед към него, но изглежда и той не беше много спокоен. Непреодолимото желание да го докосна също отказваше да отслабне, затова стисках юмруците си върху ребрата ми, докато пръстите ми не започнаха да болят от усилието.
Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи обратно лампите към края на часа, и протегнах ръцете си пред мен, разпервайки скованите ми пръсти. Едуард се изкиска до мен.
- Е, това беше интересно – промърмори той. Гласът му беше мрачен, а очите – предпазливи.
- Ъъм – беше всичко, което успях да кажа.
- Ще тръгваме ли? – попита той, изправяйки се свободно.
Почти изстенах. Време за физическо. Станах внимателно, като се тревожех, че равновесието ми може да е пострадало от странното ново напрежение между нас.
Той ме изпрати до следващият ми час в мълчание и се спря на вратата – обърнах се, за да му кажа довиждане. Лицето му ме изплаши – изражението му бе измъчено, почти в болка, и толкова жестоко красиво, че копнежа да го докосна се възпламени отново. Сбогуването ми заседна в гърлото.
Той вдигна ръка, като се колебаеше, конфликта бушуваше в очите му, и бързо прокара пръстите си по дължината на скулата ми. Кожата му беше ледена както винаги, но следата по кожата ми от пръстите му бе обезпокоително топла – сякаш бях изгорена, но все още не усещах болката от това.
Той се обърна без да каже нищо и бързо се отдалечи от мен.
Влязох в салона, главата ми празна и коленете ми омекнали. Изтичах до съблекалнята, преобличайки се като в транс, като съвсем смътно съзнавах, че има и други хора около мен. Реалността се проясни чак когато ми връчиха ракета. Не беше тежка, и все пак не ми се стори стабилна в ръката ми. Забелязах как другите деца от класа ми ме гледаха изплашено. Треньор Клап ни нареди да се съберем по двойки.
За моя милост следи от кавалерството на Майк бяха оцелели – той застана до мен.
- Искаш ли да сме в един отбор?
- Благодаря, Майк... няма нужда да го правиш, нали знаеш – направих извинителна физиономия.
- Не се тревожи, ще се дръпна от пътя ти – ухили се той. Понякога беше толкова лесно да харесваш Майк.
- Та – каза той, докато вървяхме към игрището.
- Та какво?
- Ти и Калън, а? – попита той, тонът му разбунтуван. Предишното ми чувство на привързаност изчезна.
- Това не е твоя работа, Майк – предупредих аз, като вътрешно проклинах Джесика право в пъклените огньове на Хадес.
- Не ми харесва – измърмори той все пак.
- Не ти и трябва – срязох го аз.
- Той те гледа сякаш... сякаш си нещо за ядене – продължи той без да ми обръща внимание.
Преглътнах истерията, която заплашваше да избухне, но един малък кикот успя да се измъкне въпреки усилията ми. Той ме изгледа сърдито. Махнах му с ръка и избягах бързо до съблекалнята.
Преоблякох се бързо, като нещо по-силно от пеперуди пърхаше срещу стените на стомаха ми, спорът ми с Майк вече в далечното минало. Чудех се дали Едуард ще ме чака или ще се срещнем пред колата му. Ами ако семейството му беше там? Почувствах вълна на истински ужас. Дали те знаеха, че аз знам? Дали се предполагаше, че зная, че те знаят, че аз знам или не?
По времето, когато излизах от салона, вече бях решила направо да се прибера вкъщи без дори да се оглеждам на паркинга. Но тревогите ми бяха напразни. Едуард ме чакаше, облегнал се небрежно на стената на салона, умопомрачителното му лице спокойно вече. Докато вървях до него усетих едно особено чувство на опрощаване.
- Здрасти – казах задъхано, като се усмихнах широко.
- Здравей – той ми отвърна с брилянтна усмивка. – Как беше физическото?
Лицето ми помръкна съвсем малко.
- Добре – излъгах аз.
- Наистина? – не звучеше убеден. Очите му се разфокусираха за момент, като погледна над рамото ми. Обърнах се назад, за да видя отдалечаващият се гръб на Майк.
- Какво? – настоях аз.
Очите му се върнаха към мен, все още непроницаеми.
- Нютън започва да ми лази по нервите.
- Нали не си подслушвал пак? – Бях ужасена. Всички следи от внезапното ми добро настроение изчезнаха.
- Как е главата ти? – попита невинно той.
- Невъзможен си! – Обърнах се и закрачих гневно в главната посока към паркинга, макар да не бях изключила прибирането пеша до този момент.
Той бързо ме настигна.
- Ти си тази, която спомена, че никога не съм те виждал по физическо – стана ми любопитно. – Не звучеше разкаян, затова го игнорирах.
Вървяхме в мълчание – бясно, засрамено мълчание от моя страна – до колата му. Но се наложи да спра няколко крачки назад – тълпа от хора, все момчета, я бяха обградили.
Тогава осъзнах, че не са обградили волвото, а са накацали около червената спортна кола на Розали, с безпогрешна страст в очите им. Никой дори не вдигна поглед, когато Едуард се плъзна между тях, за да отвори вратата си. Бързо се качих на пасажерската седалка, също незабелязана.
- Демонстративна – измърмори той.
- Каква марка е?- попитах аз.
- М3-ка.
- Не говоря „Кола и шофьор”.
- Това е БМВ. – Той извъртя очи, без да ме поглежда, като се опитваше да излезе без да прегази автомобилните ентусиасти.
Кимнах – тази я бях чувала.
- Все още ли си ядосана? – попита той, докато изкарваше колата с внимателна маневра.
- Определено.
Той въздъхна.
- Ще ми простиш ли, ако се извиня?
- Може би... ако е искрено. И ако ми обещаеш да не го правиш повече – настоях аз.
Очите му бяха внезапно хитри.
- Ами ако е искрено и се съглася ти да караш в събота? – осуети условията ми той.
Обмислих положението и реших, че нямаше да получа по-добра оферта.
- Имаме сделка – съгласих се аз.
- Тогава много съжалявам, че те ядосах. – Очите му горяха с откровеност за един удължен момент – играейки си опустошително с ритъма на сърцето ми – и станаха закачливи. – И ще съм на прага ти в светлата и ранна събота сутрин.
- Ъм, това не помага много на Чарли ситуацията, ако необяснимо волво бъде изоставено на алеята.
Усмивката му беше снизходителна сега.
- Нямах намерение да дойда с кола.
- Тогава как...
- Не се тревожи. Ще бъда там, без кола – прекъсна ме той.
Изоставих темата. Имах по-неотложни въпроси.
- По-късно ли е вече? – попитах многозначително.
Той се намръщи.
- Предполагам, че е късно.
Запазих изражението си учтиво, докато чаках.

Той спря колата. Погледнах изненадана – разбира се, че вече бяхме пред къщата на Чарли, паркирали зад пикапа. Беше по-лесно да се возя с него, ако погледнех чак към края на пътуването. Когато вдигнах глава към него, той ме гледаше, преценявайки ме с очи.
- И все още искаш да знаеш, защо не можеш да ме гледаш как ловувам? – Изглеждаше тържествен, но ми се стори, че видях следа от хумор в очите му.
- Ами – уточних аз. – По-скоро се чудех на реакцията ти.
- Уплаших ли те? – Да, определено имаше хумор там.
- Не – излъгах аз. Той не се върза.
- Извинявай, че те изплаших – упорстваше той с лека усмивка, но изведнъж цялото дразнене престана. – Просто самата мисъл ти да си там... докато ние ловуваме. – Челюстта му се стегна.
- Това би било лошо?
- Крайно лошо – процеди той през зъби.
- Защото...?
Той си пое дълбоко въздух и се загледа през прозореца към гъстите, търкалящи се облаци, които изглеждаха така сякаш се пресягаха надолу.
- Когато ловуваме – започна бавно той, неохотно, - се оставяме на инстинктите си... не толкова ръководени от разума. Най-вече на обонянието ни. Ако си някъде наблизо около мен, когато изгубя контрол така... – Той поклати глава, докато все още наблюдаваше нещастно тежките облаци.
Запазих изражението си напълно спокойно, като очаквах бързият поглед на очите му да прецени реакцията ми, който последва. Лицето ми не издаде нищо.
Но очите ни се сключиха и мълчанието се обтегна... и промени. Искри от електричеството, което почувствах този следобед, започнаха да зареждат атмосферата, докато той се вглеждаше немилостиво в очите ми. Чак когато главата ми започна да бучи, осъзнах че съм спряла да дишам. Когато си поех накъсано дъх, разчупвайки неподвижността, той затвори очи.
- Бела, мисля, че трябва да влезеш вътре. – Гласът мубеше нисък и груб, очите му върху облаците отново.
Отворих вратата и арктическият вятър, който навлезев колата ми помогна да прочистя съзнанието си. Като се страхувах, че ще се спъна в неуравновесеното ми състояние, слязох внимателно от колата и затворих вратата зад себе си без да се обръщам. Звукът от автоматичното сваляне на прозореца ме накара да погледна назад.
- Оу, Бела? – извика той след мен, гласът му по-спокоен. Той се наведе към отвореният прозорец с лека усмивка върху устните си.
- Да?
- Утре е мой ред.
- Твой ред за какво?
Той се усмихна още по-широко, показвайки блестящите си зъби.
- Да задавам въпроси.
И след това беше изчезнал, като колата фучеше надолу и изчезна зад ъгъла още преди да съм успяла да събера мислите си. Усмихвах се, докато вървях към къщата. Ако не друго, той изглежда планираше да ме види утре.
Както обикновено и тази вечер Едуард участваше в сънищата ми. Въпреки това климатът на безсъзнанието ми се бе променил. Беше развълнувано със същото електричество, което бе заредило следобеда, и се въртях и шавах неспокойно, като се събуждах често. Чак в ранните часове на сутринта успях да заспя изтощето и без сънища.
Когато се събудих, бях все още уморена, но също така и оживена. Облякох кафявото си поло и неизбежните си джинси, като въздъхнах мечтаейки си за потничета и шорти. Закуската беше обичайното, спокойно събитие, което очаквах. Чарли опържи яйца за себе си – аз си взех купата с корнфлейкс. Чудех се дали бе забравил за тази събота. Той отвърна на незададеният ми въпрос, докато стоеше с чинията си пред мивката.
- Относно тази събота... – започна той, като завъртя кранчето.
- Да, тате? – свих се аз на място.
- Все още ли мислиш да ходиш до Сиатъл? – попита той.
- Такъв беше плана. – Направих физиономия, като си мечтаех да не бе повдигал темата, за да не ми се налага да създавам внимателно полу-истини.
Той изтиска малко веро върху чинията си и прокара четката през нея.
- И си сигурна, че няма да успееш да се върнеш навреме за танците?
- Няма да ходя на танците, тате – изгледах го сърдито.
- Никой ли не те покани? – попита той, опитвайки се да скрие загрижеността си, като се фокусира върху изплакването на чинията.
Отдръпнах се встрани от минното поле.
- Дами канят.
- Оу. – Той се намръщи, докато сушеше чинията си.
Съчувствах му. Сигурно е трудно да си баща – да живееш в страх, че единствената ти дъщеря ще срещне момче, което да хареса, но също така и да се тревожиш, ако не срещне. Колко ужасно би било, помислих си аз, потрепервайки, ако Чарли имаше дори слабо понятие какво точно харесвах.
Чарли си тръгна след това, махвайки за довиждане, и аз се качих горе, за да измия зъбите си и да взема учебниците си. Когато чух патрулката да се отдалечава, трябваше да почакам няколко секунди, преди да погледна през прозореца. Сребристата кола вече беше там, чакаща на мястото на Чарли на алеята. Изхвърчах надолу по стъпалата и през входната врата, като се чудех колко дълго ще продължи тази странна рутина. Не исках никога да свършва.
Той чакаше в колата, и ми се стори, че не гледаше, докато затръшвах вратата след себе си без да се притеснявам да заключа. Стигнах до колата, като се спрях свенливо преди да отворя вратата и да вляза вътре. Той се усмихваше, спокоен – и, както обикновено, идеален и красив до мъчителна степен.
- Добро утро. – Гласът му бе копринен. – Как си днес? – Очите му разглеждаха лицето ми, сякаш въпросът не беше просто обикновена учтивост.
- Добре, благодаря. – Винаги бях добре – много повече от добре – когато бях близо до него.
Погледът му се застоя върху кръговете под очите ми.
- Изглеждаш изморена.
- Не можах да спя – признах аз, механично премятайки коса през рамо, като се опитвах да се прикрия малко.
- Аз също – подразни ме той, като запали двигателя. Започнах да свиквам с тихото ръмжене. Бях убедена, че ревът на пикапа ми ще ме изплаши, когато пак се качах на него.
Засмях се.
- Вероятно си прав. Предполагам, че спах малко повече от теб.
- Обзалагам се на това.
- Та ти какво прави снощи? – попитах аз.
Той се засмя тихо.
- Малшанс. Днес е моят ден за задаване на въпроси.
- Оу, точно така. Какво искаш да знаеш? – повдигнах чело. Не можех да си представя нещо свързано с мен, което щеше да му е интересно по някакъв начин.
- Кой е любимият ти цвят? – попита той, лицето му беше печално.
- Сменя се от ден на ден – извъртях очи аз.
- Какъв е любимият ти цвят днес? – Той продължаваше да е тържествен.
- Вероятно кафяв. – Имах навика да се обличам според настроението си.
Той изсумтя, изоставяйки сериозно изражение.
- Кафяв? - попита той скептично.
- Разбира се. Кафявото е топло.Липсва ми кафявото. Всичко, което би трябвало да е кафяво – като стволовете, камъните, калта – е покрито със зелени неща тук – оплаках се аз.
Той изглеждаше очарован от моята малка реч. Той се замисли за момент, вгледан в очите ми.
- Права си – реши той, отново сериозен. – Кафявото е топло. – Той се пресегна бързо, и все пак някак колебливо, за да отметне косата ми зад рамото.
Бяхме стигнали до училище. Той се обърна към мен, когато паркира на едно свободно място.
- Каква музика се намира в диск плейъра ти сега? – попита той, лицето му толкова млачно, сякаш бе ме попитал да си призная за убийство.
Осъзнах, че не съм махала диска, който Фил ми даде. Когато казах името на групата, той се усмихна криво, с едно особено изражение в очите. Той отвори едно отделение под диск плейъра на колата и извади един измежду трийсет и нещото дискове, които бяха натъпкани в малкото пространство, и ми го подаде.
- Дебюси срещу това? – Той повдигна вежда.
Беше същият диск. Разгледах познатата корица на албума, като държах очите си надолу.
Това продължи до края на деня. Докато ме изпращаше до кабинета по английски, като се срещнахме след испанският, по време на целият обяд, той ме разпитваше безпощадно за всеки незначителен детайл от съществуването ми. Филмите, които бях харесала и намразила, малкото места, на които бях ходила и множеството места, където исках да отида, и книги – безкрайно за книги.
Не можех да си спомня последният път, когато говорих толкова много. Притеснявах се повече от обикновено, убедена, че го отегчавам. Но абсолютната унесеност на лицето му и нестихващите му въпроси ме принуждаваха да продължа. Повечето му въпроси бяха лесни, само някои успяха да разбудят лесните ми изчервявания. Но когато се изчервявах, това повдигаше нова серия от въпроси.

Като например когато попита за любимият ми скъпоценен камък и аз изтърсих топаз преди да се замисля. Той задаваше въпросите си с такава бързина, че се чувствах като на онези психиатрични тестове, където трябва да кажеш първото, което ти е дошло на ума. Сигурна съм, че щеше да продължи по списъка, който си беше наумил и следваше, като изключим изчервяването. Лицето ми червенееше, защото до съвсем скоро любимият ми скъпоценен камък беше гранат. Беше невъзможно, докато гледам топазените му очи, да не си спомня причината за смяната. И, естествено, той нямаше да ме остави на мира, докато не признаех защо съм се смутила.
- Кажи ми – накрая ми заповяда той, когато убежденията му се провалиха – провалиха, защото държах очите си на безопасно място далеч от лицето му.
- Това е цветът на очите ти днес – въздъхнах аз, като се предадох и се загледах в ръцете си, които си играеха с кичур от косата ми. – Предполагам, че ако ме бе попитал преди две седмици, щях да ти кажа оникс. – Бях му дала повече информация от нужното в неохотната си честност, и се притеснявах, че ще провокирам у него странен гняв, който се появяваше всеки път, когато разкривах прекалено очевидно колко съм обсебена.
Но мълчанието му беше кратко.
- Какви цветя предпочиташ? – започна наново той.
Въздъхнх облекчено и продължих с психоанализата.
Биологията отново бе усложение. Едуард бе продължил с въпросника си, докато господин Бенър не влезе в стаята, повлекъл след себе си аудиовизуалната рамка отново. Докато учителят се отправи да изгаси лампата, забелязах как Едуард леко отдръпна стола си от мен. Не помогна. Веднага щом стана тъмно в стаята, същата електрическа искра се появи, същото неудържимо желание като вчера да протегна ръка и да докосна студената му кожа.
Приведох се над масата, поставяйки брадичката си на скръстените ми ръце, скритите ми пръсти се сграбчиха за ръба на масата, докато се борех да игнорирам неразумният копнеж, който ме объркваше. Не погледнах към него, страхувайки се, че ако той ме гледа, ще направи самоконтролът ми много по-труден. Искрено се опитах да гледам филма, но до края на часа нямах никакво понятие какво бях видяла току.що. Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи лампите, най-накрая поглеждайки към Едуард – той ме гледаше, очите му раздвоени.
Той се изправи мълчаливо и стоеше мирно, чакайки ме. Вървяхме към салона в мълчание като вчера. И, също като вчера, той докосна лицето ми без да каже нищо – този път с дланта на ръката си, като ме погали от слепоочието ми до челюста – преди да се обърне и да се отдалечи.
Физическото мина бързо, докато наблюдавах соловата игра на Майк по бадминтон. Днес не ми говореше, или в отговор на разсеяното ми изражение, или защото все още бе ядосан, заради вчерашната ни кавга. Някъде дълбоко в себе си се чувствах виновна за това, но не можех да се концентрирам върху него.
Бързах да се преоблека след това, като се чувствах неудобно, знаейки че колкото по-бързо се движа, толкова по-скоро щях да бъда с Едуард. Напрежението ме бе направило по-несръчна от обичайното, но евентуално успях да стигна до вратата, чувствайки същата лекота, когато го видях да стои там, широка усмивка автоматично се разпиля по лицето ми. Той също се усмихна преди да стартира нов разпит.
Въпросите му бяха по-различни сега, макар и не по-лесни. Искаше да знае дали ми липсваше дома, настоявайки за описания на всичко, с което не бе запознат. Седяхме пред къщата на Чарли с часове, докато небето потъмняваше и дъждът се изсипа покрай нас във внезапен потоп.
Опитах се да му обясня невъзможни неща като мириса на креозот – остър, леко смолист, но все пак приятен – високият, разпален звук на цикадите през юли, перушинестото безплодие на дърветата, самият размер на небето, удължено бледо синьо от хоризонт до хоризонт, почти непрекъснато от ниски планини покрити с лилави вулканични камъни. Най-трудното нещо беше да му обясня защо беше толкова красиво за мен – да оправдая красота, която не зависеше от рядко разпръснати, бодливи растения, които често изглеждаха полу-мъртви, красота, която имаше повече общо с откритата форма на земята, с повърхностни купи от долини измежду скалистите хълмове, и начина, по който се държаха за слънцето. Окрих, че използвам ръцете си, за да му ги опиша.
Тихите му, проучващи въпроси не караха да говоря свободно, забравяйки в приглушената светлина от бурята, за да бъда смутена, че монополизирам разговора. Накрая, когато приключих с детайлното описване на разхвърляната ми стая вкъщи, той замълча наместо да отговори с нов въпрос.
- Приключи ли? – попитах облекчено.
- Дори не съм близо – но баща ти ще се прибере скоро вкъщи.
- Чарли! – Внезапно си припомних съществуването му и въздъхнах. Погледнах навън към замъгленото от дъжда небе, но то не издаде нищо. – Колко е часът? – Почудих се на глас и погледнах към часовника си. Бях изненадана от времето – Чарли щеше да дойде всеки момент.
- Здрачава се – промърмори Едуард, гледайки към западният хоризонт, който бе скрит от облаци. Гласът му беше замислен, сякаш умът му беше някъде другаде. Наблюдавах го, докато той гледаше невиждащо през прозореца.
Все още го гледах, когато внезапно очите му се обърнаха към мен.
- Това е най-безопасната част от деня за нас – каза той, отговаряйки на мълчаливият въпрос в очите ми. – Най-лесното време. Но и най-тъжното по един начин... денят на още един ден, завръщането на ноща. Мракът е толкова предвидим, не мислиш ли? – Той се усмихна тъжно.
- Харесвам ноща. Без тъмното никога нямаше да видим звездите. – Намръщих се. – Не че тук се виждат много.
Той се засмя, настроението му значително подобрено.
- Чарли ще се върне след няколко минути. Така че освен, ако не възнамеряваш да му кажеш, че ще бъдеш с мен в събота... – Той повдигна вежда.
- Благодаря, ама не. – Събрах книгите си, като почувствах, че съм се сковала от дългото седене. – Значи мой ред ли е утре?
- Определено не! – Лицето му бе смъртно обидено. – Казах ти, че не съм свършил, нали?
- Че какво още остава?
- Ще разбереш утре. – Той се пресегна да ми отвори вратата, и внезапната му близост хвърли сърцето ми в лудо туптене.
Но ръката му замръзна на дръжката.
- Лошо – измърмори той.
- Какво има? – Бях изненадана да видя челюстта му стегната, а очите разтревожени.
Той ме погледна бързо.
- Още едно усложнение – каза той мрачно.
С едно бързо движение той отвори вратата, и след това се придвижи, почти се сви, незабавно далеч от мен.
Светлината на фарове през дъжда улови вниманието ми тъмното, когато тъмна кола спря на завоя само на няколко метра пред нас.
- Чарли е зад ъгъла – предупреди ме той, наблюдавайки през проливният дъжд другият автомобил.
Веднага изскочих от колата, въпреки объркването и любопитството ми. Дъждът силно рикошираше от якето ми.
Опитах се да разпозная фигурите на предната седалка на другата кола, но беше прекалено тъмно. Можех да видя Едуард осветен от фаровете на новата кола – той все още гледаше право напред, погледът му фокусиран върху нещо или някой, който не можех да видя. Изражението му бе странна смесица от разочарование и открито неподчинение.
След което той запали двигателя, гумите му изфучаха върху мокрият асфалт. Волвото изчезна за секунди.
- Здрасти, Бела! – извика познат, дрезгав глас от шофьорското място на малката черна кола.
- Джейкъб? – попитах аз, примижвайки срещу дъжда. Точно тогава патрулката на Чарли се показа от ъгъла, светлините му осветяваха собствениците на колата пред мен.
Джейкъб вече слизаше, широката му усмивка видима дори в тъмнината. На пасажерското място седеше много по-възрастен мъж, стабилен мъж с паметно лице – лице, което преливаше, бузите му почиваха върху рамената му, с бръчки нагънали червеникаво-кафявата кожа като старо кожено яке. И изненадващо познатите очи, черни очи, които изглеждаха едновременно прекалено млади и прекалено древни за широкото лице, върху което бяха разположени. Бащата на Джейкъб, Били Блек. Разпознах го веднага, въпреки че през повече от изминалите пет години, откакто го видях за последно, успях да забравя името му, докато Чарли не го бе споменал през първият ми ден тук. Той ме гледаше, изучавайки лицето ми, затова му се усмихнах плахо. Очите му бяха разширени, като че ли от шок или страх, ноздрите му свити. Усмивката ми изчезна.
Още едно усложнение, бе казал Едуард.
Били все още ме гледаше с напрегнати, разтревожени очи. Изстенах вътрешно. Дали Били бе разпознал Едуард толкова лесно? Дали наистина вярваше на невъзможните легенди, на които синът му се присмиваше?
Отговорът беше очевиден в очите на Били. Да. Да, вярваше.

12. БАЛАНСИРАНЕ

- Били! – извика Чарли веднага щом излезе от колата.
Обърнах се към къщата, махвайки на Джейкъб, като се скрих под навеса. Можех да чуя Чарли да ги поздравява шумно зад мен.
- Ще се престоря, че не съм те видял зад волана, Джейк – каза той неодобрително.
- Ние получаваме по-рано разрешителните си в резервата – каза Джейкъб, докато отключвах вратата и включих лампата под навеса.
- Да бе – изсмя се Чарли.
- Трябва да се придвижвам някакси. – Разпознах резониращият глас на Били лесно, въпреки годините. Звукът му внезапно ме накара да се почувствам по-малка, дете.
Влязох вътре, като оставих вратата отворена зад мен и включих лампите преди да закача якето си. След това застанах на вратата, докато наблюдавах тревожно как Чарли и Джейкъб помагат на Били да слезе от колата в инвалидната си количка.
Дръпнах се настрани, когато тримата побързаха да влязат вътре, отърсвайки се от дъжда.
- Това е изненада – казваше Чарли.
- Мина доста време – отговори Били. – Надявам се, че не идваме в лошо време. – Тъмните му очи отново ме погледнаха, изражението му непроницаемо.
- Не, страхотно е. Надявам се, че ще останете за играта.
Джейкъб се ухили.
- Мисля, че това е планът – телевизорът ни се счупи миналата седмица.
Били направи физиономия към синът си.
- И, разбира се, Джейкъб нямаше търпение да види Бела отново – добави той. Джейкъб се намръщи и сведе глава, докато аз се борех с прилива на разкаяние. Май съм била прекалено убедителна на плажа.
- Гладни ли сте? – попитах аз, отправяйки се към кухнята. Копнеех да избягам от тършуващият поглед на Били.
- Мнее, ядохме точно преди да тръгнем – отговори Джейкъб.
- Ами ти, Чарли? – извиках през рамо, докато завивах зад ъгъла.
- Разбира се – отговори той, като гласът му се насочваше по посока всекидневната и телевизора. Можех да чуя количката на Били да го последва.
Пържените сандвичи със сирене бяха в тигана и режех един домат, когато усетих, че някой стоеше зад мен.
- Та, как вървят нещата? – попита Джейкъб.
- Доста добре – усмихнах се аз. Ентусиазмът му беше труден за устояване. – Ами ти? Завърши ли колата си?
- Не – намръщи се тоя. – Все още се нуждая от части. Взехме тази назаем. – Той посочи с палеца си към посоката на предният двор.
- Съжалявам. Не съм виждала никакъв... какво точно търсеше?
- Главен цилиндър – ухили се той. – Да не би да му има нещо на пикапа? – попита той внезапно.
- Не.
- О, питах се, защото не го караше.
Сведох поглед към тигана, като повдигнах крайчето на сандвича, за да видя долната му страна.
- Един приятел ме докара с колата си.
- И то каква кола – гласът на Джейкъб беше възхитен. – Не разпознах шофьора обаче. Мислех си, че познавам повечето деца тук.
Кимнах уклончиво, държах очите си надолу, докато преобръщах сандвичите.
- Баща ми изглежда го познава отнякъде.
- Джейкъб, ще ми подадеш ли няколко чинии? В шкафа над мивката са.
- Разбира се.
Той взе чиниите мълчаливо. Надявах се да изостави темата сега.
- Та кой беше? – попита той, като постави две чинии на плота до мен.
Въздъхнах победено.
- Едуард Калън.
За моя изненада той се засмя. Погледнах го. Изглеждаше леко засрамен.
- Това обяснява всичко тогава – каза той. – Чудех се защо баща ми се държи толкова странно.
- Точно така – подправих изражението си на невинно. – Той не харесва семейство Калън.
- Суеверно старче – промърмори Джейкъб през дъха си.
- Нали не мислиш, че ще каже нещо на Чарли? – не можех да не попитам аз, думите излязоха като нисък бъртвеж.
Джейкъб ме изгледа за момент, и не можах да прочета изражението в тъмните му очи.
- Съмнявам се – накрая отговори той. – Мисля, че Чарли го подреди хубаво последният път. Не са си говорили много оттагава – тази вечер е един вид като събиране, струва ми се. Не мисля, че ще повдигне темата отново.
- Оу – казах аз, опитвах се да звуча безразлично.
Останах във всекидневната след като занесох храната на Чарли, като се преструвах, че гледам играта, докато Джейкъб ми говореше нещо. Всъщност слушах разговора на възрастните, наблюдавайки за някакъв знак, че Били ще ме издаде, докато се опитвах да измисля начин да го спра преди да е започнал.
Беше дълга вечер. Имах много домашни, които не бяха свършени, но ме беше страх да остави Били насаме с Чарли. Най-накрая играта свърши.
- Ще дойдете ли с приятелите ти отново на плажа в скоро време? – попита Джейкъб, докато помагаше на баща си да мине през прага на вратата.
- Не съм сигурна – уклончиво казах аз.
- Беше забавно, Чарли – каза Били.
- Ела за следващият мач – насърчи го Чарли.
- Да, да – каза Били. Ще дойдем. Лека вечер. – Очите му се преместиха към мен, усмивката му изчезна. – Пази се, Бела – добави той сериозно.
- Благодаря – промърморих, като отместих поглед.
Отправих се към стълбите, докато Чарли махаше на прага.
- Чакай, Бела – каза той.
Свих се. Да не би Били да бе казал нещо преди да се присъединя към тях във всекидневната?
Но Чарли беше спокоен, все още ухилен от неочакваната визита.
- Не ми се удаде възможност да поговоря с теб тази вечер. Как мина денят ти?
- Добре – поколебах се с един крак върху първото стъпало, търсейки детайли, които можех безопасно да споделя. – Отборът ми по бадминтон спечели и четирите игри.
- Уау, не знаех, че можеш да играеш бадминтон.
- Ами, всъщност не мога, но партньорът ми е много добър – признах аз.
- Кой е той? – попита той със значителен интерес.
- Ъм... Майк Нютън – казах му неохотно.
- О, да... беше споменала, че сте приятели с него – оживи се той. – Приятно семейство. – Той се замисли за момент. – Защо не го покани на танците този уикенд.

- Тате! – простенах аз. – Той се среща с приятелката ми Джесика. Освен това, знаеш, че не мога да танцувам.
- А, да – измърмори той. След което ми се усмихна извинително. – Тогава предполагам, че е хубаво, че ще отсъстваш съботата... Направихме планове да отидем на риболов с момчетата от управлението. Времето би трябвало да е доста топло. Но ако искаш да отложиш пътуването си, докато някой може да дойде с теб, ще остана вкъщи. Знам, че те оставям сама прекалено много тук.
- Татко, справяш се страхотно – усмихнах се, като се надявах, че не ми личи колко съм облекчена. – Никога не съм имала нищо против да бъда сама – прекалено много приличам на теб – смигнах му аз, а той ме дари с онази усмивка, която образуваше бръчици около очите му.

Спах по-добре тази вечер, прекалено уморена да сънувам отново. Когато се събудих в перлено сивата утрин, настроението ми беше безкрайно щастливо. Напрегнатата вечер с Били и Джейкъб изглеждаше безобидна сега - реших да я забравя напълно. Улових се, че си подсвирквам, докато издърпвам предната част на косата си назад в барета, и после отново, докато препусках надолу по стъпалата. Чарли забеляза.
- Много си весела тази сутрин - отбеляза той на закуска.
Свих рамене.
- Петък е.
Побързах, така че да съм готова секунди след като Чарли излезе. Чантата ми бе готова, обувките на краката, зъбите измити, но дори тогава, когато изтичах през вратата веднага щом бях сигурна, че Чарли е извън поглед, Едуард беше по-бърз. Той ме чакаше в лъскавата си кола, прозорците спуснати, двигателят изключен.
Този път не се поколебах, качих се бързо на пасажерската седалка, за да видя лицето му по-скоро. Той пусна кривата си усмивка, като спря дъхът и сърцето ми. Не можех да си представя как един ангел може да е по-величествен. Нямаше нищо в него, което би могло да се подобри.
- Как спа? - попита той. Чудех се дали има представа колко привлекател е гласът му.
- Добре. Как мина твоята нощ?
- Приятно - усмивката му беше развеселена - почувствах, че пропускам някаква негова си шега.
- Може ли да попитам какво прави? - попитах аз.
- Не - ухили се той. - Днешният ден е все още мой.
Искаше да узнае разни неща за хора днес: повече за Рене, за хобитата й, какво правехме заедно през свободното ни време. И после за единствената баба, която съм познавала, за няколкото ми училищни приятели - като ме смути, когато попита за момчетата, с които се бях срещала. Бях облекчена, че никога не съм се срещала с някого, така че този конкретен разговор нямаше да е особено дълъг. Изглеждаше изненадан като Джесика и Анджела от оскъдната ми романтична история.
- Значи никога не си срещала някой, когото да пожелаеш? - попита той със сериозен тон, който ме накара да се зачудя за какво си мисли.
- Не и във Финикс - неохотно си признах аз.
Устните му бяха стиснати в права линия.
До този момент бяхме в закусвалнята. Денят бе преминал в мъгла, която бързо се превръщаше в рутина. Възползвах се от кратката му пауза, за да отхапя от хлебчето си.
- Трябваше да те оставя да се докараш сама днес - обяви той, някак между другото, докато дъвчех.
- Че защо? - настоях аз.
- Тръгвам с Алис след обяд.
- Оу - премигнах, объркана и разочарована. - Няма проблеми, не е чак толкова далеч.
Той ми се смръщи нетърпеливо.
- Няма да те карам да вървиш пеша до вас. Ще вземем пикапа и ще ти го оставим.
- Ключът ми не е у мен - въздъхнах аз. - Наистина нямам нищо против да повървя. - Това, което имах против бе да изгубя от времето си с него.
Той поклати глава.
- Пикапът ти ще бъде тук и ключовете ще са в запалителя - освен ако не се страхуваш, че някой ще ги открадне. - Той се засмя при мисълта.
- Добре - съгласих се аз, присвивайки устни. Бях повече от сигурна, че ключовете ми са в джоба на чифт дънки, които носех в сряда, под купчината дрехи в мокрото помещение. Дори и да проникнеше взлом в къщата ми, или каквото и да плануваше, нямаше да ги открие. Той сякаш усети предизвикателството в съгласието ми и се подсмихна.
- Та къде ще ходите? - попитах колкото се може по-небрежно.
- На лов - каза мрачно той. - Ако ще оставам насаме с теб утре, ще взема каквито мерки са нужни. Лицето му стана навъсено... и умолително. - Винаги можеш да отмениш срещата, нали знаеш.
Погледнах надолу, уплашена от убедителната сила на очите му. Отказах да ми бъде внушен страх от него, без значение колко реална можеше да бъде опасността. Няма значение, повторих в главата си.
- Не - прошепнах, вдигайки поглед към лицето му. - Не мога.
- Вероятно си права - промърмори безрадостно той. Очите му сякаш потъмняха, докато го гледах.
Промених темата.
- По кое време ще се видим утре? - попитах аз, вече депресирана от мисълта, че той си тръгва сега.
- Зависи... Събота е, няма ли да искаш да се наспиш? - предложи той.
- Не - казах прекалено бързо. Той потисна усмивката си.
- По същото време както обикновено тогава - реши той. - Чарли ще бъде ли там?
- Не, той ще ходи на риболов утре. - Засиях при спомена от това колко удобно се бяха наредили нещата.
- А ако не се прибереш вкъщи какво ще си помисли? - попита остро той.
- Нямам си и напредстава - отговорих спокойно. - Той знае, че имах намерение да се оправя с прането. Може да си помисли, че съм паднала в пералнята.
Той ми се намръщи и аз също му се намусих. Гневът му беше много по-впечатляващ от моя.
- Какво ще ловите тази вечер? - попитах, когато се убедих, че съм загубила конкурса по сърдито гледане.
- Каквото открием в парка. Няма да ходим надалеч. - Той изглеждаше развеселен от небрежното ми отношение към тайните му наклонности.
- Защо ще ходиш с Алис? - почудих се аз.
- Алис е ... тя ме подкрепя най-много. - Той се намръщи, докато говореше.
- А останалите? - попитах плахо. - Те какви са?
Той се свъси за кратък момент.
- Скептични, през повечето време.