Български фен превод на Eclipse (Затъмнение)

Можех да усетя, че е счупена. Джейкъб ме гледаше с шок.
- Добре ли си?
- Не, по дяволите! Ти счупи ръката ми!
- Бела, ти си счупи ръката. Сега спри да подскачаш наоколо и дай да я погледна.
- Не ме докосвай! Отивам си у дома веднага.
- Ще взема колата си. – каза спокойно той.
Дори не разтъркваше брадичката си, както правеха по филмите. Колко жалко…
- Не, благодаря. – изсъсках. – Предпочитам да ходя.
Обърнах се към пътя. До границата имаше едва няколко мили. Щом се отдалечах
достатъчно от него, Алис щеше да ме види и да прати някого, който да ме вземе.
- Просто ми позволи да те закарам до у вас. – настоя Джейкъб.
Невероятното бе, че той имаше наглостта да обвие ръка около кръста ми. Отдалечих се от
него веднага.
- Добре! –изръмжах. – Направи го! Нямам търпение да видя какво ще ти направи Едуард!
Надявам се да ти извие врата, ти настоятелно, противно, малоумно ПСЕ!
Джейкъб извъртя очи. Съпроводи ме до седалката на колата си и ми помогна да се кача.
Когато се качи на мястото на шофьора чух, че си подсвирква.
- Дори малко ли не те нараних? – попитах бясна и изнервена.
- Шегуваш ли се? Ако не беше започнала да пищиш едва ли щях да разбера, че си опитала
да ме удариш! Може да не съм от камък, но не съм толкова мек.
- Мразя те, Джейкъб Блек!
- Това е хубаво. Омразата е страстна емоция.
- Ще ти дам една страст... - измънках тихо - Убийство, най-повлияното от страст
престъпление.
- О, хайде. - каза той, весело и изглеждаше сякаш ще започне пак да си свирука. - Това
трябваше да е по-добре от това да целуваш камък.
- Дори не беше близо. - казах му студено.
Той присви устни.
- Възможно е да не го мислиш.
- Но го мисля.
Това изглежда го притесни за около секунда, но после той вирна глава.
- Просто си ядосана. Нямам опит с такива неща, но мисля, че си беше невероятно.
- Ъгх. - изръмжах.
- Ще си мислиш за това тази нощ. Докато той си мисли, че си заспала, ти ще мислиш за
възможностите си.
- Ако мисля за теб тази нощ, то ще е защото сънувам кошмар.
Той забави колата до бързина, близка до пълзене, обръщайки се към мен, запяйки ме със
своите тъмни очи, широко отворени и искрени.
- Просто помисли как може да бъде, Бела. - настоя с мек, напрегнат глас. - Няма да трябва
да променяш каквото и да е заради мен. Знаеш че Чарли би бил щастлив, ако избереш
мен. Бих могъл да те защитавам също толкова добре, колкото и твоят вампир - може би
дори по-добре. И бих те правил щастлива, Бела. Има толкова много, което аз мога да ти
дам, а той не може. Обзалагам се, че дори не те целува така, защото би те наранил. Аз
никога, никога не бих те наранил, Бела.
Вдигнах наранената си ръка. Той въздъхна.
- Това не беше по моя вина. Трябваше да си по-внимателна.
- Джейкъб, не мога да бъда щастлива без него.
- Никога не си опитвала. - оспори той. - Когато си тръгна, ти изразходваше цялата си
енергия, за да се задържиш за него, за спомена. Би могла да си щастлива, ако го оставиш.
Би могла да си щастлива с мен.
- Не искам да съм щастлива с никого другиго, освен него. - Настоях.
- Никога няма да можеш да бъдеш толкова сигурна в него, колкото си в мен. Той те
напусна веднъж, би могъл да го направи отново.
- Не, няма да го направи. - казах през зъби. Болката от спомена ме проряза като удар с
камшик. Накара ме да поискам и аз да го нараня. - И ти ме остави веднъж. - напомних му
студено, мислейки си за седмиците, в които се бе крил от мен, думите, които ми беше
казал в горите, до дома си...
- Никога не съм. - заспори разгорещено той. - Казаха ми, че не мога да ти кажа; че не би
било безопасно за теб, ако сме заедно. Но никога не съм те оставял, никога! Тичах около
къщата ти нощем - както правя сега. Просто уверявайки се, че си добре.
Нямаше да му позволя да ме накара да се чувствам зле за него.
- Заведи ме вкъщи. Ръката ме боли.
Той въздъхна и започна да кара с нормална скорост, гледайки пътя.
- Просто си помисли за това, Бела.
- Не – казах на инат.
- Ще го направиш. Тази нощ. И аз ще си мисля за теб, когато ти си мислиш за мен.
- Както казах - кошмар.
Той ми се ухили.
- Ти отвърна на целувката.
Аз си поех рязко дъх, несъзнателно свивайки пръстите си в юмруци отново, съскайки,
когато счупената ми ръка отговори на това ми действие.
- Добре ли си? - попита той.
- Не съм отвърнала!
- Мисля, че мога да направя разлика.
- Очевидно не можеш! Това не беше отвръщане на целувката, това беше опит да те махна
от мен, идиот такъв.
Той се засмя с нисък гърлен смях.
- Докачлива си. Почти в прекалено защитна позиция, бих казал.
Поех си дълбоко дъх. Нямаше смисъл да споря с него; Щеше да извърти каквото и да
кажех. Концентрирах се върху ръката си, опитвайки се да разперя пръсти, да установя
къде точно са счупените части. Остра болка проряза кокалчетата ми. Изръмжах.
- Много съжалявам за ръката ти. - каза Джейкъб, звучейки почти искрено. - Следващия
път, когато искаш да ме удариш използвай бейзболна бухалка или железен лост, става ли?
- Не си мисли, че ще го забравя. - измънках.
Не осъзнах къде отиваме, докато не бяхме на моя път.
- Защо ме водиш тук? - изисках отговор.
Той ме погледна безизразно.
- Мисля, че каза, че си отиваш у дома?
- Ъгх. Предполагам, че не можеш да ме закараш до къщата на Едуард, нали? - заскърцах
със зъби, раздразнена.
Болка се разпростря върху лицето му и можех да видя, че това му се отрази повече,
отколкото всичко останало, което бях казала.
- Това е твоят дом, Бела - Каза той тихо.
- Да, но тук живеят ли доктори? - попитах, вдигайки отново ръката си.
- О! - той се замисли върху това за момент. - Ще те заведа до болницата. Или пък Чарли
може да го направи.
- Не искам да ходя в болницата. Това е унизително и ненужно.
Той остави Заека да замре пред къщата, колебаейки се с несигурно изражение. Колата на
Чарли беше на алеята пред къщата.
Въздъхнах.
- Прибирай се, Джейкъб.
Измъкнах се от колата непохватно, насочвайки се към къщата. Зад мен двигателят
изключи и бях по-малко изненадана, отколкото раздразнена, да намеря Джейкъб до себе
си отново.

Какво ще правиш? - попита той.
- Ще сложа лед върху ръката си и после ще звънна на Едуард и ще му кажа да дойде да ме
вземе и да ме заведе при Карлайл, за да може той да оправи ръката ми. Тогава, ако още си
тук, ще отида да издиря някой железен прът.
Той не отговори. Отвори входната врата и я задържа за мен. Минахме тихомълком покрай
хола, където Чарли се беше изтегнал на дивана.
- Здравейте, деца. - каза той, седейки. - Хубаво е да видя теб тук, Джейкъб.
- Здрасти, Чарли. - отговори Джейкъб непринудено и после замлъкна.
Аз се промъкнах до кухнята.
- Какво й има? - зачуди се Чарли.
- Мисли, че си е счупила ръката. - чух Джейкъб да му казва.
Отидох до фризера и извадих една пълна опаковка с лед.
- Как успя да го направи?
Като мой баща, мислех че Чарли трябваше да звучи малко по-малко развеселен и мъничко
повече загрижен. Джейкъб се засмя.
- Удари ме.
Чарли също се засмя и аз се намръщих докато удрях пакета с леда в ръба на мивката.
Ледът се разпиля в умивалника и аз грабна една шепа от него със здравата си ръка и ги
увих в кърпата за чинии на плота.
- Защо те удари?
- Защото я целунах. - каза Джейкъб безсрамно.
- Браво на теб, хлапе. - Поздрави го Чарли.
Изскърцах със зъби и отидох до телефона. Набрах мобилния телефон на Едуард.
- Бела? – отговори той още на първото позвъняване. Звучеше повече от облекчен –
умираше от удоволствие. Можех да чуя моторът на Волвото за фон; вече беше в колата –
това беше добре. – Забрави си телефона...Съжалявам, Джейкъб закара ли те вкъщи?
- Да. – изроптах. – Ще дойдеш ли да ме вземеш, моля те?
- На там съм се запътил. – каза той веднага. – Какво има?
- Искам Карлайл да ми прегледа ръката. Мисля, че е счупена.
В другата стая беше станало тихо и се чудех кога Джейкъб ще офейка. Усмихнах се със
зловеща усмивка, представяйки си неудобството му.
- Какво стана? – поиска да знае Едуард, а гласът му стана равен.
- Ударих Джейкъб. – признах си.
- Хубаво. – каза Едуард мрачно. – Въпреки че съжалявам, че си се наранила.
Изсмях се, защото той звучеше толкова радостен, колкото и Чарли.
- Иска ми се да го бях наранила. – въздъхнах с раздразнение. – Изобщо не нанесох щети.
- Това мога да го поправя. – предложи той.
- Надявах се да го кажеш.
Имаше кратка пауза.
- Не звучиш като себе си. – каза той, вече предпазливо. – Какво е направил?
- Той ме целуна. – изръмжах аз.
Единственото, което чух от другата страна на линията, беше ускорението от двигателя. В
другата стая, Чарли отново проговори.
- Може би е най-добре да търгваш, Джейк. – предложи той.
- Мисля да поостана тук, ако нямаш нищо против.
- То си е твоето погребение. – промърмори Чарли.
- Помиярът още ли е там? – проговори най-накрая Едуард.
- Да.
- Вече съм на завоя. – каза той мрачно и линията прекъсна.
Докато затварях телефона, усмихвайки се, чух звукът от колата му да се приближава с
бясна скорост по улицата. Спирачките шумно запротестираха, когато той рязко спря
отпред. Отидох да му отворя вратата.
- Как е ръката ти? – попита Чарли като минавах покрай него. Изглежда се чувстваше
неудобно. Джейкъб се излежаваше на дивана до него, без нищо да го притеснява.
Повдигнах превръзката с леда, за да я покажа.
- Подува се.
- Може би трябва да се сбиваш с хора с твоя размер. – предложи Чарли.
- Може би. – съгласих се.
Отидох да отворя вратата. Едуард чакаше.
- Дай да видя.
Прегледа ръката ми нежно, толкова нежно, че изобщо не ми причини болка. Ръцете му
бяха почти толкова студени, колкото и леда, и чувството беше приятно.
- Мисля, че си права за счупването. – каза той. – Гордея се с теб. Трябва да си използвала
доста сила.
- Колко сила имам в себе си. – въздъхнах. – Не е достатъчна, очевидно.
Той целуна ръката ми нежно.
- Аз ще се погрижа. – обеща той. И тогава извика. – Джейкъб. – гласът му все още бе тих
и равен.
- Хайде, хайде. – Чарли предупреди.
Чух го как се надига от дивана. Джейкъб стигна в коридора пръв и много по-тихо, но
Чарли не беше много назад. От изражението на Джейкъб си личеше, че беше нащрек и
нетърпелив.
- Не искам никакви сбивания, разбирате ли? – Чарли гледаше само Едуард, докато
говореше. – Мога да отида да и да си сложа значката, ако това прави молбата ми по-
официална.
- Това няма да се наложи. – каза Едуард със сдържан глас.
- Защо не арестуваш мен, татко? – предложих аз. – Аз съм тази, която раздава юмруци.
Чарли повдигна една вежда.
- Искаш ли да повдигнеш обвинения, Джейк?
- Не. - Джейкъб се ухили, беше непоправим. – Мога да понасям това всеки божи ден.
Едуард направи гримаса.
- Татко, нямаше ли бейзболна бухалка някъде в стаята ти? Искам да я взема назаем за
минута.
Чарли ме погледна спокойно.
- Достатъчно, Бела.
- Нека отидем при Карлайл, за да прегледа ръката ти, преди да се озовеш в затворническа
килия. – каза Едуард.
Обви ръка около мен и ме задърпа към вратата.
- Добре. – казах, облягайки се на него.
Вече не бях толкова ядосана сега, когато Едуард беше с мен. Бях утешена и ръката не ме
притесняваше толкова. Ходехме по тротоара, когато чух как Чарли нервно шепне зад мен.
- Какво правиш? Луд ли си?
- Дай ми минутка, Чарли. – отговори Джейкъб. – Не се притеснявай, веднага се връщам.
Погледнах назад и Джейкъб ни следваше, спирайки да затвори вратата пред изненаданото
и неспокойно лице на Чарли. Отначало Едуард не му обръщаше внимание, водеше ме към
колата. Помогна ми да се кача, затвори вратата и тогава се обърна към Джейкъб на
тротоара. Аз се наведох нетърпеливо през прозореца. Чарли си виждаше в къщата,
гледайки през пердетата в предната стая.
Стойката на Джейкъб беше небрежна, ръцете му скръстени на гърдите му, но мускулите в
челюстта му бяха стегнати. Едуард проговори с глас, толкова спокоен и нежен, че това
накара думите да прозвучат странно по-заплашителни.
- Няма да те убия сега, защото това ще разтрои Бела.
- Хъмпф. – промърморих.
Едуард се обърна леко, за да ми хвърли една бърза усмивка.

Лицето му все още беше
спокойно.
- Ще те тормози на сутринта. – каза той, галейки с пръсти бузата ми.
Тогава се обърна обратно към Джейкъб.
- Но ако някога отново я върнеш с някакви щети – и не ме интересува чия е вината – не ме
интересува дали тя просто се спънала или метеор е паднал от небето и я е ударил в
главата – ако някога ми я върнеш в състояние, по-лошо от перфектното, в което аз съм я
оставил, ще бягаш на три крака. Разбираш ли това, помияр?
Джейкъб извъртя очи.
- Че кой ще се връща? – промърморих.
Едуард продължи все едно не ме е чул.
- И ако отново я целунеш, ще ти счупя челюстта вместо нея. – обеща той, гласът му беше
все още нежен, и кадифен, и смъртоносен.
- Ами ако тя го поиска? – Джейкъб провлече арогантно.
- Хах! – изсумтях аз.
- Ако това е, което тя иска, тогава няма да се противопоставям. – сви рамене Едуард, без
да прави никакъв проблем. – Може да я изчакаш тя да го каже, вместо да се доверяваш на
своето тълкувание на езика на тялото – а лицето си е твое, все пак.
Джейкъб се ухили.
- Иска ти се. – промърморих.
- Да, иска му се. – потвърди Едуард.
- Ако си приключил с ровенето из главата ми, - каза Джейкъб с голямо раздразнение. –
Защо не отидеш да се погрижиш за ръката й?
- Още едно нещо. – каза бавно Едуард. – Аз също ще се боря за нея. Трябва да го знаеш.
Нищо не вземам за даденост и ще се боря два пъти повече от теб.
- Хубаво. – изръмжа Джейкъб. – Не е забавно да победиш някого, който се предава без
бой.
- Тя е моя. – ниският глас на Едуард изведнъж стана мрачен, не толкова сдържан, като
преди. – Не съм казвал, че ще се боря честно.
- Нито пък аз.
- Късмет.
Джейкъб кимна.
- Нека най-добрият мъж победи.
- Това звучи добре...пале.
Джейкъб за кратко направи гримаса, тогава успокои лицето си и се наведе покрай Едуард,
за да ми се усмихне. Аз го изгледах мръсно.
- Надявам се ръката ти скоро да се оправи. Наистина съжалявам, че си ранена.
По детински, аз извърнах лице от него. Не погледнах повече нагоре докато Едуард не
заобиколи колата и не седна на шофьорското място, така че не знаех дали Джейкъб е
влязъл в къщата или продължава да стои там, гледайки ме.
- Как се чувстваш? – попита ме Едуард когато заминахме.
- Ядосана.
Той се засмя.
- Имах предвид ръката ти.
Свих рамене.
- Била съм и по-зле.
- Вярно е. – съгласи се той и се намръщи.
Едуард заобиколи къщата и вкара колата в гаража. Емет и Розали бяха там, перфектните
крака на Розали, лесно разпознаваеми дори в дънки, стърчаха изпод огромния джип на
Емет.
Емет седеше до нея, една ръка протегната под джипа към нея. Отне ми момент да
осъзная, че той играеше ролята на крик.
Емет гледаше любопитно, докато Едуард внимателно ми помогна да сляза от колата.
Очите му се заковаха на ръката, която държах на гърдите си. Емет се ухили.
- Отново ли падна, Бела?
Хвърлих му един свиреп поглед.
- Не, Емет. Фраснах един върколак в лицето.
Емет примига и тогава избухна в гръмогласен смях. Докато Едуард ме водеше покрай тях,
Розали проговори изпод колата.
- Джаспър ще спечели баса. – каза тя самодоволно.
Смехът на Емет спря отведнъж и той ме изучаваше с преценяващи очи.
- Какъв залог? – Поисках да знам, спирайки.
- Нека те заведем при Карлайл. – настоя Едуард.
Той гледаше Емет. Главата му се поклати неопределено.
- Какъв залог? – настоях, като се обърнах към него.
- Благодаря ти, Розали. – промърмори той като затегна хватката си около кръста ми и ме
затегли към къщата.
- Едуард....- изроптах.
- Инфантилно е. – сви рамене той. – Емет и Джаспър обичат да се обзалагат.
- Емет ще ми каже. – опитах се да се обърна, но ръката му беше като стомана около мен.
Той въздъхна.
- Обзалагат се колко пъти ще... се отклониш от правия път през първата си година.
- Оу. – направих гримаса, опитвайки са да скрия внезапният ужас, когато осъзнах какво
имаше предвид. – Имат облог за това, колко хора ще убия?
- Да. – призна той неохотно. – Розали мисли, че буйният ти нрав ще обърне шансовете в
полза на Джаспър.
Почувстах се някак еуфорично.
- Джаспър залага доста на високо.
- Той ще се почувства по-добре, ако ти е трудно да се приспособиш. Уморил се е да е най-
слабото звено.
- Разбира се. Естествено, че ще го накара да се почувства по-добре. Мога да извърша едно
две убийства в повече, ако това направи Джаспър по-щастлив. Защо не? – Дрънках аз,
гласът ми беше празен и монотонен.
В главата си виждах заглавията във вестниците, списъци с имена...Той ме притисна леко.
- Няма защо да се притесняваш за това сега. Всъщност, не трябва никога да се
притесняваш за това, ако не искаш.
Аз изпъшках и Едуард, мислейки че болката в ръката ми е причината, ме задърпа по-
бързо към къщата.
Ръката ми беше счупена, но нямаше големи щети, само малка пукнатина в кокалчето ми.
Не исках шина и Карлайл каза, че ще бъда добре и с раменна превръзка, ако обещаех да я
нося. Обещах.
Едуард можеше да види, че не съм на себе си, докато Карлайл се мъчеше да постави
превръзката внимателно на ръката ми. Няколко пъти на глас изрази притеснението си, че
ме боли, но аз го успокоих, че ми няма нищо.
Като че ми трябваше, или даже имах място, да се тревожа за още нещо.
Всичките истории на Джаспър за новородени вампири се въртяха в главата ми, откак той
обясни миналото си. Сега тези истории остро се впиха в съзнанието ми с новината за
неговият бас с Емет. Чудех се на какво ли се обзалагаха. Каква беше мотивиращата
награда, когато имаш всичко?
Винаги съм знаела, че ще бъда различна. Надявах се, че ще бъда толкова силна, колкото
Едуард ме уверяваше. Силна и бърза и, най-вече, красива. Някоя, която можеше да застане
до Едуард и да се чувства, сякаш принадлежи там.
Опитвах се да не мисля много за другите неща, които щях да бъда – дива, кръвожадна.
Може би нямаше да мога да се спра да не убивам хора. Непознати, хора, които никога не
са ме наранявали.

Хора, като растящите числа на жертвите в Сиатъл, които са имали
семейства и приятели, и бъдеще. Хора, които са имали животи. И аз можех да бъда
чудовището, което ще им ги отнеме.
Но истината беше, че щях да се справя с тази част, защото имах доверие на Едуард –
доверявах му се напълно, да не ми позволява да направя каквото и да е, за което по-късно
да съжалявам. Знаех, че щеше да ме заведе в Антарктида, за да ловим пингвини, ако го
помолех. И щях да направя каквото е необходимо, за да бъда добър човек. Добър вампир.
Тази мисъл би не накарала да се разхиля, ако не беше тази нова тревога.
Защото, ако наистина някакси бях такава, като кошмарните картини на новородените,
които Джаспър нарисува в главата ми, възможно ли бе да бъда себе си? И ако единствено
исках да убивам хора, какво щеше да стане с нещата, които исках сега?
Едуард беше толкова обсебен от мисълта да не изпусна нищо, докато съм още човек.
Обикновено, това ми изглеждаше глупаво. Нямаше много човешки преживявания, за
които се безпокоях, че ще пропусна. След като щях да бъда с Едуард, за какво друго
можех да поискам?
Загледах се в лицето му, докато той гледаше как Карлайл оправя ръката ми. Нямаше нищо
на този свят, което да исках повече от колкото исках него. Дали това, щеше ли това, да се
промени?...
Имаше ли човешко изживяване, с което да не исках да се разделя?

16. Епоха
- Нямам какво да облека! – завайках се на себе си.
Всяка дреха, която притежавах, беше разстлана на леглото; закачалките и гардеробите ми
бяха празни. Гледах в празните кътове, желаейки нещо подходящо да се появи.
Полата ми, с цвят каки, лежеше да облегалката на люлеещият се стол, чакайки ме да
открия нещо, които да й подхожда. Нещо, което щеше да ме направи да изглеждам
красива и пораснала. Нещо, което казваше „специален случай”. Но нищо не намирах.
Почти беше време да тръгвам, а все още носех любимите си стари шорти. Освен ако не
намерех нещо по-добро тук(а шансовете не изглеждаха високи в този момент) щях да се
дипломирам в тях. Намръщих се на купчината дрехи на леглото ми.
Най-лошото беше, че знаех точно какво щях да нося, ако беше налично – „отвлечената”
ми червена блуза. Ударих стената със здравата си ръка.
- Глупав, крадящ, дразнещ вампир! – изръмжах.
- Какво съм направила? – поиска да знае Алис.
Тя се бе подпряла нехайно до отворения прозорец, като че ли бе била там през цялото
време.
- Чук, чук. – добави тя с широка усмивка.
- Наистина ли е толкова трудно да ме изчакаш да отворя вратата?
Тя хвърли плоска, бяла кутия на леглото ми.
- Просто наминавам. Помислих, че може би се нуждаеш от нещо, което да облечеш.
Погледнах към големият пакет, лежащ върху незадоволителният ми гардероб, и направих
гримаса.
- Признай си. – каза Алис. – Спасявам ти живота.
- Спасяваш ми живота. – промърморих. – Благодаря.
- Е, хубаво е да направя поне нещо както трябва. Не знаеш колко е дразнещо да пропускам
неща, както правя напоследък. Чувствам се толкова безполезна. Толкова...нормална. – Тя
се сгърчи от ужас при тази дума.
- Не мога да си представя колко ли ужасно е чувството. Да си нормална? Ъгх.
Тя се засмя.
- Е, поне с това се реванширам, че изпуснах твоят дразнещ крадец, сега просто трябва да
разбера какво не виждам в Сиатъл.
Когато каза думите по този начин, да сложи двете ситуации в едно изречение, тогава
всичко се подреди. Неуловимото нещо, което ме тормозеше от дни, важната връзка, която
не можех да направя, внезапно стана ясна. Загледах се в нея, лицето ми замръзна с
каквато и да е физиономия там да е била на него.
- Няма ли да я отвориш? – Попита тя.
Въздъхна, когато не се помръднах веднага, и премести капака на кутията сама. Извади
нещо и ми го показа, но не можех да се концентрирам и да видя точно какво е.
– Хубаво е, не мислиш ли? Избрах синьо, защото това е любимият цвят на Едуард за теб.
Не я слушах.
- Същото е. – прошепнах.
- Какво е? – поиска да знае тя. – Ти нямаш нищо такова. За бога, та ти имаш само една
пола!
- Не, Алис! Забрави дрехите, слушай!
- Не ти ли харесва? – лицето на Алис помръкна от разочарование.
- Слушай, Алис, не виждаш ли? Същото е! Онзи, който е влязъл тук и ми е откраднал
нещата и новите вампири в Сиатъл. Те са заедно!
Дрехите се изплъзнаха от пръстите й и паднаха обратно в кутията. Алис се съсредоточи
сега, гласът й внезапно остър.
- Защо мислиш така?
- Помниш ли какво каза Едуард? За това как някой ползва дупките във виденията ти, за да
ти попречи да видиш новородените? И това, което ти каза преди, че времето била
прекалено перфектно, как крадецът ми е бил толкова внимателен да не направи никакъв
контакт, като че ли е знаел, че ти ще видиш. Мисля, че е бил прав, Алис, мисля, че той
наистина е знаел. И мисля, че той е използвал тези дупки. И какви са шансовете двама
различни човека, не само да знаят достатъчно за теб, за да го направят, но и да решат да
го направят по точно едно и също време? Няма начин. Един човек е. Същият. Този, който
прави армията, е този, който открадна миризмата ми.
Алис не беше свикнала да бъде хваната неподготвена. Тя замръзна и беше неподвижна за
толкова дълго време, че започнах да броя наум, докато я чаках. Тя не помръдна цели две
минути. Тогава очите й се фокусираха обратно на мен.
- Права си. – каза тя с празен глас. – Разбира се, че си права. И когато го казваш по този
начин...
- Едуард го е разбрал грешно. – прошепнах. – Било е тест...за да видят дали ще проработи.
Дали е можел да влезе и излезе незабелязано, стига да не направи нещо, което ти
очакваш. Като да ме убие...И не е взел нещата ми, за да докаже, че ме е намерил. Той е
откраднал миризмата ми...така че други да могат да ме намерят.
Очите й бяха огромни от шока. Бях права и можех да видя, че и тя го разбира.
- О, не. – устните й само оформиха думите.
Вече не очаквах да разбирам емоциите си. Докато преработвах фактът, че някой е създал
армия от новородени вампири, армията, която жеското бе убила дузини хора в Сиатъл, за
изричната задача да унищожат мен, усетих пристъп на облекчение. Част от него бе, че
най-накрая разкрих дразнещото чувство, че изпускам нещо важно. Но по-голямата част
беше от нещо напълно различно.
- Е, - прощепнах аз. – Всички могат да се успокоят. Никой не се опитва да изтреби
семейство Кълън.
- Ако си мислиш, че точно това нещо се е променило, много грешиш. – каза Алис през
зъби. – Ако някой иска някого от нас, ще трябва да мине през всички нас, за да се добере
до нея.
- Благодаря ти, Алис. Но поне знаем към какво всъщност се стремят. Това трябва да
помогне.
- Може би. – промърмори.
Тя започна да обикаля напред-назад из стаята ми.
Туп, туп – юмрук се забиваше във вратата ми. Аз подскочих. Алис изглежда не забеляза.

- Не си ли готова вече? Ще закъснеем! – заоплаква се Чарли, звучейки изнервен.
Чарли мразеше събитията почти колкото мен. В неговият случай, голяма част от проблема
беше контенето.
- Почти. Дай ми минутка. – казах дрезгаво.
Той беше тих за половин секунда.
- Да не плачеш?
- Не. Нервна съм. Махай се.
Чух го да слиза по стълбите.
-Трябва да вървя. - прошушна Алис.
- Защо?
- Едуард идва. Ако чуе това...
- Тръгвай, тръгвай! - настоях веднага. Едуард щеше да обезумее, ако узнаеше. Не можех
да пазя това далеч от него, но може би церемонията за завършването не беше най-доброто
място за реакцията му.
- Облечи го. - изкомандва Алис докато прелиташе през прозореца.
Направих каквото ми каза, обличайки се замаяно.
Бях решила да направя нещо по-изтънчено с косата си, но времето напредваше затова я
прихванах точно и скучно както всеки останал ден. Нямаше значение. Не се тормозех да
погледна в огледалото така че нямах и идея как ми стоят пуловера и полата на Алис. Но и
това нямаше значение. Прехвърлих грозната жълта полиестерна роба на ръката си и
забързах надолу по стълбите.
- Изглеждаш добре.- каза Чарли и с изненада добави – Това ново ли е?
- Да. - промърморих, опитвайки се да се концентрирам.-Алис ми го даде. Мерси.
Едуард пристигна само няколко минути след като сестра му тръгна. Времето не ми беше
достатъчно, за да придобия спокойно изражение. Но откакто бяхме в полицейската кола
на Чарли, той нямаше шанс да ме попита какво не беше наред.
Чарли беше станал крайно упорит след като рабра, че възнамерявах да се возя с Едуард
към церемонията за завършването. Аз и Едуард с добра воля и весело настроение приехме
да отидем заедно. Откакто Карлайл и Есме нямаха пробеми с това, Чарли не можa да
измисли непоклатимо възражениe, затова се съгласи с неохота. И сега Едуард се возеше
на задната седалка в полицейската кола на баща ми, зад стъкления делител с развеселено
изражение- което вероятно се дължеше на веселото настроение на баща ми и ухилването,
което се появяваше всеки път, когато Чарли хвърляше поглед на Едуард през огледалото
за задно виждане. Което почти означаваше, че Чарли си въобразяваше нещата, които щяха
да го вкарат в беда, ако ги беше казал високо.
- Как си? - прошепна Едуард, когато ми помогна от предната седалка в училищния
паркинг.
- Нервна.- отговорих, и дори не беше лъжа.
- Толкова си красива!.
Изглеждаше така, сякаш искаше да каже повече, но Чарли показа с ясен жест, че иска да
остане силен, втурна се към нас и постави ръката си на рамото ми.
- Вълнуваш ли се? - попита ме.
- Не съвсем. - отбелязах.
- Бела, това е велико събитие. Завършваш гимназия. Това е истинският живот сега.
Колеж...Да живееш сама...Не си моето малко момиченце повече.” Чарли затихна на
последната дума.
- Татко, - оплаках се,- моля те, не ставай сантиментален.
- Кой е сантиментален? - той изръмжа. - Сега, защо не си развълнувана?
- Не знам, татко. Предполагам не ме е стигнало все още.
- Добре е, че Алис прави това парти. Трябва ти нещо за повдигане на настроението.
- Разбира се. Парти е точно от каквото имам нужда.
Чарли се разсмя на тона ми и разтърси рамената ми. Едуард гледаше към облаците със
замислено изражение.
Баща ми ни остави на задния вход на физкултурния салон и отиде на главния вход,
откъдето трябваше да минат всички родители.
Беше хаос с господин Коуп от предния кабинет и господин Варнър, учителя математика,
опитващи се да подредят всички по азбучен ред.
- Напред господин Кълън.- излая господин Варнър към Едуард.
- Здравей, Бела!
Погледнах нагоре, за да видя как Джесика Стенли махаше към мен от задната линия с
усмивка на лице.
Едуард ме целуна бързо, обърна се и отиде при ‘С’-тата. Алис не беше там. Какво ли
щеше да прави? Да пропусне завършването? Колко неподходящ момент улучих. Трябваше
да почакам да обмисля нещата докато всичко беше свършило.
-Тук долу, Бела!- извика отново Джесика.
Слезнах надолу по линията, за да заема мястото си зад Джесика, с любопитство от
нейното неочаквано дружелюбие. Когато се доближих, видях Анджела пет човека назад,
гледайки Джесика със същото любопитство.
Джес вече бърбореше преди да се приближа достатъчно, за да чуя.
-...толкова очарователно.Имам предвид, че изглежда сякаш току-що сме се срещнали, а
сега завършваме заедно.- каза тя с възторг.-Можете ли да повярвате, че всичко свърши?
Чувстваме се сякаш ще се разкрещя!
- И аз така.- промърморих.
- Всичко е толкова невероятно. Помниш ли първия си ден тук? Бяхме приятелки точно
като сега. От първия момент, когато се видяхме. Очарователно. А сега аз отивам в
Калифорния, ти ще бъдеш в Аляска и ще ми липсващ толкова много! Обещай ми, че ще се
виждаме понякога! Толкова се радвам,че ще имаш парти. Това е префектно. Защото не сме
излизали толкова често напоследък, а сега си тръгваме...
Тя говореше, и говореше, а аз бях сигурна, че внезапнатото възобновяване на нашето
приятелство беше поради носталгия за завършването и за поканите за парти, а нямаше
нищо общо с мен. Отделях й внимание толкова, колкото можех докато се намъквах в
робата си. И бях доволна, че нещо може да свърши добре, като взаимоотношенията ми с
Джесика.
Защото беше края независимо, че Ерик-Отличникът- трябваше да каже за началото и за
всички останали изтръркани неща. Може би повече за мен отколкото за останалите, но
всички оставяхме нещо зад нас днес.
Всичко беше толкова бързо. Чувствах се така, сякаш бех натиснала копчето за по-бързо
движение. Беше ли предвидено да напредваме тихо и бързо? И тогава Ерик говореше
нервно, думите и фразите тeчаха заедно и не правеха никакво връзка повече. Както
обичайно Грийн започна да вика имена, едно след друго без достатъчно дълга пауза
помежду им; предният ред на гимнастическия салон се втурна, за да ги хване. Бедничката
госпожа Коуп не спираше да прелиства с идеята да даде правилната диплома в ръцете на
правилния човек.
Гледах, докато забелязах как Алис се появи изведнъж, затанцува през подиума, за да
вземе своята с голяма концентрация на лицето си. Едуард ме последва, а изражението му
показваше объркването му, но не беше разтроен. Само те двамата можеха да носят това
отвратително жълто и все пак да изглеждат така добре, както винаги. Стояха пред тълпата
с тяхната непринадлежаща на този свят красота и грация. Чудех се как изобщо някога съм
била подведена от подражанието им на хора. Дори два ангела с истински криле биха били
по-малко впечатляващи.
Чух господин Грийн да ме вика по име и се наддигнах от стола си, чакайки предната
линия да се размърда. Долаях приветствията от края на салона и погледнах наоколо
колкото да видя как Джейкъб бута Чарли на крака и двамата започнаха да подвикват
окуражително. Можех само да различа върха на главата на Били до лакътя на Джейк.

Опитах се да им отправя жалко подобие на усмивка.
Господин Грийн свърши с листа от имена и продължи да раздава дипломи с глупаво
ухилено изражение.
- Поздравления, госпожице Станли. - промърмори той, докато Джес си взимаше нейната.
- Поздравленя, госпожице Суон. - смутолеви, докато поставяше дипломата в ръката ми.
- Благодаря. - промърморих.
И това беше.
Отидох да застана до Джесика с останалите събрани завършващи. Джес беше зачервена
около очите и си избърса лицето с ръкава на своята робата. Отне ми секунда, за да
разбера, че плачеше.
Господин Грийн каза нещо, което не можах да чуя и всички около мен викаха и крещяха.
Жълтите шапки хвръкнаха във въздуха. Аз хвърлих моята прекалено късно и я оставих
просто да падне на земята.
-О, Бела!- Джес се разхленчи.-Не мога да повярвам, че всичко свърши.
- И не мога да повярвам.- промърморих.
- Трябва да ми обещаеш, че няма да губим връзка.- каза и обви врата ми с ръцете си.
Върнах й прегръдката, чувствайки се леко неловко като отбегнах молбата й.
-Толкова се радвам, че те познавам Джесика. Бяха добри две години.
-Бяха.-Тя се обърна и въздъхна. Тогава отпусна ръцете си.
- Наистина бяха. – Тя въздъхна и подсмръкна. Тогава отпусна ръце. – Лорън! – Изписка
тя, махайки над главата си и разбутвайки тълпата в жълти мантии. Семействата започваха
да се събират, притискайки ни още повече.
Видях Анджела и Бен, но те бяха заобиколени от семействата си. Щях да ги поздравя по-
късно.
Аз проточих врат, търсейки Алис.
- Поздравления. – прошепна в ухото ми Едуард, докато ръцете му се плъзнаха по талията
ми. Гласът му беше покорен; той не бе очаквал въодушевено да стигна до точно този
момент.
- Ъм, благодаря.
- Изглежда още не си успокоила нервите си. – отбеляза той.
- Все още не.
- За какво още се притесняваш? Партито? Няма да бъде толкова ужасно.
- Вероятно си прав.
- Кого търсиш?
Явно търсенето ми не е било толкова неуловимо, колкото мислех.
- Алис – Къде е тя?
- Тя избяга още след като си взе дипломата.
Гласът му придоби нов тон. Погледнах нагоре към обърканото му изражение, докато той
гледаше към задната врата на салона, и взех импулсивно решение – такова, за което
трябва да се замисля, но рядко го правя.
- Тревожиш се за Алис ли? – попитах.
- Ъъъ... – не искаше да ми отговаря.
- За какво си мислеше тя все пак? Имам предвид, за да те държи настрана.
Очите му се спуснаха към лицето ми и се свиха с подозрение.
- Всъщност, тя превеждаше Бойният Химн на Републиката на арабски. Когато приключи с
това, премина на корейския символен език.
Аз се засмях нервно.
- Предполагам, това ще държи ума й достатъчно зает.
- Ти знаеш какво крие тя от мен. – обвини ме той.
- Разбира се. – усмихнах се аз със слаба усмивка. – Аз съм тази, която го измисли.
Той чакаше, объркан.
Аз се огледах наоколо. Чарли вече би трябвало да си пробива път през навалицата.
- Като познавам Алис, - бързо зашепнах – тя най-вероятно ще се опита да не ти казва до
след партито. Но след като аз съм „за” да няма никакво парти – е, просто не откачай, без
значение какво ще ти кажа, става ли? Винаги е по-добре да знаеш колкото се може повече.
Това трябва да помогне някак.
- За какво говориш?
Видях главата на Чарли да се подава над другите докато ме търсеше. Той ме видя и
помаха.
- Просто стой спокойно, става ли?
Той кимна веднъж, а устата му беше стисната неодобрително в тънка линия.
Бързо, с тих шепот му обясних доводите си.
- Мисля, че грешиш за това, че лошите неща идват от всичките ни страни. Аз мисля, че
повечето идват от едно място...и мисля, че всъщност идват заради мен. Всичко е свързано,
трябва да бъде. Само един е човекът, който си играе с виденията на Алис. Непознатият в
стаята ми е бил само тест, за да се види дали някой може да мине покрай нея. Трябва да е
същият онзи, който постоянно си мени решенията, и новородените, и кражбата на дрехите
ми – всичко това върви заедно. Миризмата ми е за тях.
Лицето му беше станало толкова бяло, че ми беше трудно да довърша.
- Но никой не идва за вас, не разбираш ли? Това е добре – Есме и Алис, и Карлайл, никой
не иска да ги нарани!
Очите му бяха огромни, широки от паниката, объркани и ужасени. Той можеше да види,
че съм права, точно както и Алис беше разбрала.
Положих ръката си на бузата му.
- Спокойно. – умолявах го.
- Бела! – Чарли ликуваше, проправяйки си път през насъбралите се семейства около нас. –
Честито, мила! –все още крещеше, въпреки че вече беше на ухото ми. Обви ръце около
мен, потайно измествайки Едуард настрани.
- Благодаря. – промърморих, погълната от изражението върху лицето на Едуард. Той все
още не беше възвърнал контрола си.
Ръцете му бяха наполовина протегнати към мен, като че щеше да ме сграбчи и да побегне
с мен. Контролирах се малко повече от него, но бягането не ми се виждаше чак толкова
лоша идея.
- Джейкъб и Били трябваше да си тръгнат – видя ли, че бяха тук? – Попита Чарли,
правейки крачка назад, но придържайки ръцете си на раменете ми. Той беше с гръб към
Едуард – вероятно в опит да не му обръща внимание, но това беше добре за момента.
Устата на Едуард висеше отворена, а очите му бяха все още широко отворени от уплахата.
- Да. – уверих баща си, опитвайки се да му обърна достатъчно внимание. – Даже ги чух.
- Беше много мило от тяхна страна да се появят. – каза Чарли.
- Мхм.
Добре, явно идеята да кажа на Едуард не беше толкова добра. Алис беше права да пази
мислите си объркани. Трябваше да изчакам докато бяхме сами някъде, може би с
останилите от семейството му. И с нищо чупливо наоколо – като
прозорци...коли...училищни сгради. Лицето му ми върна страха и даже малко отгоре.
Въпреки че то беше преодоляло страха вече – чиста ярост се беше изписала по чертите
му.
- Та, къде искаш да отидем за вечеря? – попита Чарли.- Имаме неограничени
възможности.
- Аз мога да сготвя.
- Не ставай смешна. Искаш ли да отидем в Лодж? – Попита той с нетърпелива усмивка.
Не обичах особено много любимия ресторант на Чарли, но точно сега, каква беше
разликата? Нямаше да мога да ям и без това.
- Разбира се, Лодж, супер. – казах аз.
Чарли се усмихна още по-широко и после въздъхна.

Той обърна наполовина глава към
Едуард, без наистина да го поглежда.
- Ще дойдеш ли, Едуард?
Аз се взрях в него, а очите ми бяха умолителни. Едуард успя да овладее изражението си,
преди Чарли да се обърне, за да види защо не бе получил отговор.
- Не, благодаря. – каза Едуард сковано, лицето му бе сурово и студено.
- Имаш планове с родителите си ли? – попита Чарли с намръщено лице. Едуард винаги
беше по-учтив отколкото Чарли заслужаваше; внезапната студенина го изненада.
- Да. Ако ме извините... – Едуард се обърна внезапно и забърза през разотиващата се
тълпа.
Той се движеше малко по-бързо от нормалното, твърде разстроен, за да поддържа
перфектната си преструвка.
- Какво казах? – попита Чарли с виновно изражение.
- Не се притеснявай, татко. – уверих го. – Не мисля, че е заради теб.
- Вие двамата да не би пак да се карате?
- Никой не се кара с никого. Гледай си работата.
- Ти си моята работа.
Извъртях очи очи.
- Да вървим да ядем.
Лодж беше препълнен. Мястото беше, поне по мое мнение, прескъпо и натруфено, но то
беше най-близко до официален ресторант в градчето, така че беше предпочитано място на
специални случаи. Гледах мрачно към угнетено изглеждащата пълнена глава от лос,
докато Чарли ядеше ребрърца и се беше обърнал да говори с родителите на Тайлър
Кроули на съседната маса. Беше шумно – всички там току що бяха дошли от
завършването и повечето си говореха през масите и залите, както Чарли правеше.
Бях с гръб към предните прозорци и устоях на желанието да се обърна и да потърся очите,
които сега усещах върху себе си. Знаех, че няма да успея да видя нищо. Точно както
знаех, че той нямаше да ме остави неохранявана, дори за секунда. Не и след това.
Вечерята се проточи. Чарли, увлечен в разговори, ядеше бавно. Аз чоплех бургера си,
бутайки късчета от него в салфетката си, когато вниманието му беше някъде другаде.
Всичко ми изглеждаше, че отнема прекалено много време, но когато погледнах към
часовника – което правех по-често, отколкото бе необходимо – стрелките не се бяха
помръднали много.
Най-накрая, Чарли си взе рестото и остави бакшиш на масата. Аз се изправих.
- Бързаш ли? – попита ме той.
- Искам да помогна на Алис с приготовленията. – твърдях аз.
- Добре. – той се обърна към другите, за да си вземе довиждане. Аз излязох да го чакам до
колата.
Облегнах се на пасажерската врата, чакайки Чарли да се дотътри от неочакваното парти.
На паркинга беше почти тъмно, облаците бяха толкова плътни, че не можеше да се каже
дали слънцето е залязло или не.
Въздухът беше тежък, като че щеше да завали.
Нещо се раздвижи в сенките.
Моето ахване се превърна в облекчена въздишка, когато Едуард се появи от мрака.
Без думи, той ме придърпа плътно към гърдите си. Една хладна ръка намери брадичката
ми и повдигна лицето ми, за да може да притисне твърдите си устни към моите. Можех да
усетя напрежението в челюстта му.
- Как си? – попитах го, когато ме остави да дишам.
- Не толкова добре. – промърмори той. – Но се овладях. Съжалявам, че откачих преди.
- Моя е вината. Трябваше да изчакам, за да ти кажа.
- Не. – не беше съгласен той. – Това е нещо, което трябваше да зная. Не мога да повярвам,
че не го видях!
- Много неща са ти се струпали на главата.
- На твоята да не би да не е така?
Той внезапно ме целуна отново, без да ме остави да отговоря. Той се отдръпна само след
секунда.
- Чарли идва.
- Ще го накарам да ме остави при твоята къща.
- Ще те последвам там.
- Това не е наистина необходимо. – опитах се да кажа, но него вече го нямаше.
- Бела? – повика Чарли от вратата на ресторанта, гледайки косо в тъмнината.
- Тук съм.
Чарли се зашлая към колата, мърморейки нещо за нетърпението.
- Та, как се чувстваш? – попита ме той, докато карахме на север по магистралата. – Днес
беше голям ден.
- Добре съм. – излъгах.
Той се засмя, улавяйки лъжата ми лесно.
- Тревожиш се за партито ли? – позна той.
- Да. – излъгах отново.
Този път той не забеляза.
- Ти никога не си била по партитата.
- Чудя се откъде ли съм го взела. – промърморих.
Чарли се засмя.
- Ами, изглеждаш много добре. Иска ми се да се бях сетил да ти купя нещо. Съжалявам.
- Не ставай глупав, татко.
- Не съм глупав. Чувствам, че не винаги правя за теб това, което трябва да правя.
- Това е абсурдно. Ти се справяш фантастично. Най-добрият баща на света. И... – не беше
лесно да говоря за чувства с Чарли, но аз упорствах, след като си прочистих гърлото. – И
много се радвам, че дойдох да живея с теб, татко. Това е най-добрата ми идея някога. Така
че не се притеснявай – просто изживяваш след-дипломeн песимизъм.
Той изпръхтя.
- Може би. Но съм сигурен, че направих няколко неволни грешки. Та виж си ръката!
Погледнах безучастно надолу към ръцете си. Лявата ми ръка си почиваше на тъмната
превръзка, за която рядко се сещах.
Пукнатото ми кокалче вече не ме болеше толкова.
- Никога не съм мислел, че трябва да те науча как да удряш. Изглежда съм грешал за това.
- Мислех, че си на страната на Джейкъб?
- Без значение на чия страна съм, ако някой те целуне без твоето разрешение, ти трябва да
можеш да изясниш чувствата си без да се нараняваш. Нали не си държа палеца в юмрука?
- Не, татко. Това е някак мило, по някакъв странен начин, но не мисля, че уроци щяха да
помогнат. Главата на Джейкъб е много твърда.
Чарли се засмя.
- Удари го в стомаха следващият път.
- Следващият път? – попитах невярващо.
- О, не бъди прекалено строга с хлапето. Той е млад.
- Той е противен.
- Той все още ти е приятел.
- Знам. – въздъхнах. – Наистина не знам коя ще е правилната постъпка в тази ситуация,
татко.
Чарли кимна бавно.
- Да. Правилното нещо не винаги е очевидното. Понякога правилното нещо за един човек
е неправилното за друг. Така че...късмет с умуването над това.
- Благодаря. – промърморих сухо.
Чарли се засмя отново и тогава се намръщи.
- Ако партито стане твърде диво... – започна той.

- Не се притеснявай, татко. Карлайл и Есме ще бъдат там. Сигурна съм, че и ти можеш да
дойдеш, ако искаш.
Чарли направи гримаса, докато се взираше през предното стъкло към тъмнината. Чарли се
наслаждаваше на партитата колкото и аз.
- Къде беше отбивката? – попита той. – Трябва да разчистят пътя си – невъзможно е да се
открие в тъмното.
- След следващият завой, мисля. – прехапах устни. – Знаеш ли, прав си – наистина е
невъзможно да се открие. Алис каза, че е сложила карта на поканите, но, дори и така,
може би всички ще се загубят. – поразведрих се от идеята.
- Може би. – каза Чарли, докато пътят се изви на изток. – А може би не.
Черната кадифена тъмнина беше нарушена отпред, точно където отбивката за къщата на
Кълън трябваше да се намира. Някой беше обвил дърветата от двете страни с хиляди
мигащи светлинки, невъзможно бе да се пропусне.
- Алис. – казах кисело.
- Уау. – каза Чарли, когато завихме по пътя. Двете дървета на входа не бяха единствените
осветени.
На всеки шест метра, още сигнални огняове ни напътстваха към голямата бяла къща.
През целият път – през всичките три мили.
- Тя май не прави нещата наполовина? – промърмори Чарли със страхопочитание.
- Сигурен ли си, че не искаш да влезеш?
- Абсолютно сигурен. Забавлявай се, хлапе.
- Много ти благодаря, татко.
Той се смееше, докато излязох от колата и затръшнах вратата. Гледах го как отпътува, все
още с широка усмивка. С въздишка замарширувах по стъпалата, за да понеса партито си.

17. Съюз
- Бела?
Нежният глас на Едуард дойде от някъде зад мен. Обърнах се и го видях да бърза по
стълбите, косата му беше разрошена от вятъра, заради бягането. Той веднага ме придърпа
към себе си, точно както беше направил и на паркинга, и отново ме целуна.
Тази целувка ме уплаши. В нея имаше прекалено много напрежение, прекалено голяма
острота в начина, по който устните му се срещаха с моите – като че се страхуваше, че ни
остава прекалено малко време заедно.
Не можех да си позволя да мисля за това. Не и ако трябваше да се преструвам на човек в
следващите няколко часа. Отдръпнах се от него.
- Нека да приключваме с това глупаво парти. – Промърморих, без да срещам очите му.
Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми, чакайки да поледна нагоре към него.
- Няма да позволя нищо да ти се случи.
Докоснах устните му с пръстите на здравата си ръка.
- Не се притеснявам толкова за себе си.
- Защо ли не съм учуден? – промърмори той на себе си. Пое си дълбоко въздух и леко се
усмихна. – Готова ли си да празнуваш?
Аз изпъшках.
Той задържа вратата отворена за мен, обхванал плътно талията ми с ръка. Стоях
замръзнала на място за около минута, а после бавно поклатих глава.
- Невероятно.
Едуард сви рамене.
- Алис ще си остане Алис.
Вътрешността на Кълъновия дом беше трансформирана в нощен клуб – от онези, които
често не съществуват в истинския живот, а само по телевизията.
- Едуард! – извика Алис от близо до един гигантски говорител. – Имам нужда от съвета
ти. – тя показа една огромна колона от дискове. – Дали да им пуснем познати и
успокояващи? Или, - тя показа друга купчина. – да образоваме вкуса им към хубавата
музика?
- По-добре успокоителните. – препоръча Едуард. – Можеш единствено да поведеш коня
към водата.
Алис кимна сериозно и започна да хвърля образователните дискове в един кашон.
Забелязах, че тя се е преоблякла в потник с пайети и червени кожени панталони. Голата й
кожа реагираше странно с пулсиращите червени и пурпурни светлини.
- Мисля, че не съм облечена подходящо.
- Изглеждаш великолепно. – възрази Едуард.
- Ставаш. – поправи Алис.
- Благодаря. – въздъхнах. – Мислите ли, че някой наистина ще дойде? – Всички можеха да
чуят надеждата в гласа ми. Алис направи физиономия.
- Всички ще дойдат. – отговори Едуард. – Всички те умират да видят вътрешността на
къщата на саможивите Кълън.
- Великолепно. – изстенах аз.
Нямаше с какво да помогна. Съмнявах се, че, дори и да се бях наспала и да се движех
по-бързо, едва ли някога щях да свърша нещата, както Алис.
Едуард отказа да ме пусне дори за секунда, мъкнейки ме със себе си, докато издирваше
Джаспър, а после и Карлайл, за да им каже за моето прозрение. Аз слушах с ням ужас,
докато те обсъждаха атаката си срещу армията в Сиатъл. Можех да видя, че Джаспър не
беше доволен от бройката, но те не бяха успели да се свържат с никого, освен с
неохотното семейство на Таня. Джаспър не се опитваше да скрие отчаянието, както
Едуард би постъпил. Лесно се виждаше, че на него не му харесваше да залага при толкова
големи залози.
Не можех да остана, да ги чакам и да се надявам да се приберат вкъщи. Нямаше да го
направя. Щях да се побъркам.
Звънецът на вратата иззвъня.
Изведнъж, всичко беше нереално нормално. Перфектна усмивка, истинска и топла,
замени напрежението върху лицето на Карлайл. Алис усили музиката и затанцува към
вратата.
Беше групичка от моите приятели, или прекалено нервни, или прекалено уплашени, за
да дойдат сами. Джесика беше първа на вратата, с Майк точно зад нея. Тайлър, Конър,
Остин, Лий, Саманта....дори Лорън най-отзад,гледайки критично с очи озарени от
любопитство. Те всички бяха любопитни, а после и зашеметени като видяха огромната
стая, украсена като за голям шикозен купон.
Стаята не беше празна; всички Кълънови бяха заели местата си, готови да играят
обикновената си човешка пародия. Тази вечер имах чувстово, че аз играя роля, не по-
малко от тях.
Отидох да поздравя Джес и Майк, надявайки се, че нотката в гласа ми звучеше като
подходящото вълнение. Преди да стигна до някой друг, на вратата се позвъни отново.
Пуснах Анджела и Бен и оставих вратата широко отворена, защото Ерик и Кейти точно
бяха при стълбите.
Нямах друг шанс да се паникьосам. Трябваше да говоря с всички, да се концентрирам
върху това да бъда весела, да бъда домакиня. Въпреки че това парти беше обявено като
общо за Алис, Едуард и мен, никой не можеше да отрече, че аз бях най-търсената за
поздравления и благодарности. Може би, защото семейство Кълън изглеждаха малко
грешно под парти светлините на Алис. Може би, защото тези светлини правеха стаята
замъглена и мистериозна. Не беше атмосфера, която ще накара обикновеният човек да се
отпусне, когато е застанал до някого като Емет. Видях как Емет се ухили на Майк през
масата с храната, червените светлини се отразяваха в зъбите му и видях как Майк
автоматично направи крачка назад.

Може би Алис бе направила това нарочно, за да ме накара да съм център на вниманието –
място, на което тя смяташе, че трябва да се наслаждавам повече. Тя винаги се опитваше
да ме направи човек, по начина, по който тя смяташе, че хората трябва да се държат.
Партито постигна явен успех, въпреки инстинктивното напрежение, което присъствието
на Кълънови причиняваше, а може би това просто се добавяше към вълнението на
обстановката. Музиката беше заразителна, а светлините-почти хипнотични. По начина,по
който храната изчезна, тя също трябва да е била хубава. Стаята скоро стана препълнена,
но не и клаустрофобична. Изглежда целият завършващ клас беше тук, както и повечето от
по-долните класове. Телата се движеха в ритъма, който тътнеше под краката им, партито
постоянно беше на ръба да се превърне в танцувална вечер.
Изглеждаше достатъчно лесно да ги задоволя. Бях сигурна, че това парти е много по-
готино от каквото и да е, което се беше случвало в градчето Форкс. Алис почти мъркаше –
никой тук нямаше да забрави тази вечер. Вече бях обиколила стаята веднъж, и отново бях
при Джесика. Тя бърбореше развълнувано и не беше нужно да внимавам много, защото
шансовете да се нуждае от отговор от моя страна в скоро време не бяха големи. Едуард
беше до мен – все още отказваше да ме пусне. Държеше едната си ръка сигурно около
талията ми, притискайки ме към него в отговор на мисли, които вероятно не исках да чуя.
Затова веднага станах подозрителна, когато пусна ръката си и се отдръпна от мен.
- Стой тук.- прошепна той в ухото ми.-Веднага се връщам.
Той премина грациозно през тълпата без видимо да докосва тясно наблъсканите тела,
изчезна прекалено бързо и не можах да го попитам защо. Гледах след него с присвити очи
докато Джесика се надвикваше с музиката нетърпеливо, държейки лакътя ми, не
забелязваща моята разсеяност. Гледах го, когато стигна тъмната сянка до прага на
кухнята, където светлините светеха само на моменти. Навеждаше се към някой, но не
можех да видя заради всичките глави между нас. Изправих се на пръсти, протягайки врата
си. Точно тогава червена светлина премина по гърба му и се отрази в червените пайети на
блузата на Алис. Светлината докосна лицето й едва за секунда, но беше достатъчно.
- Извини ме за минутка, Джес. - измърморих аз,дърпайки ръката си. Не почаках за да
видя реакцията й, нито дори да видя дали бях наранила чувствата й с грубостта си.
Запромъквах се между телата, като се блъсках малко. Някои хора танцуваха сега.
Побързах към вратата на кухнята. Едуард го нямаше, но Алис все още беше в тъмнината,
лицето и празно- точно безизразният поглед, който виждаш на лицето на някой, който
току-що е станал свидетел на ужасен инцидент. Една от ръцете й беше хванала касата на
вратата, сякаш имаше нужда от опората.
- Какво, Алис, какво? Какво видя?- ръцете ми бяха сключени пред мен – молейки.
Тя не ме погледна, зяпаше настрани. Проследих погледа й, когато срещна очите на Едуард
в отсрещния край на стаята. Лицето му беше празно като камък. Той се обърна и изчезна в
сенките под стълбите.
Точно тогава звънецът иззвъня, часове след последния път, и Алис погледна с разпиляно
изражение, което бързо се превърна в такова на отвращение.
- Кой покани върколака? - оплака ми се тя.
Намръщих се.
- Признавам се за виновна.
Мислех, че бях отменила тази покана – не, че си мечтаех, че Джейкъб ще дойде тук така
или иначе.
- Ами върви се погрижи тогава. Аз трябва да говоря с Карлайл.
- Не,Алис,чакай! - протегнах се към ръката й, но тя беше изчезнала и сграбчих празния
въздух.
- По дяволите! - промърморих аз.
Знаех, че е това. Алис беше видяла това, което очакваше, и честно казано не мисля, че
можех да издържа напрежението достатъчно дълго, за да отворя вратата. Звънецът отново
се чу, прекалено дълго, някой беше задържал пръста си върху копчето. Обърнах се с гръб
към вратата решително и сканирах тъмната стая за Алис.
Не можех да видя нищо. Започнах да се бутам към стълбите.
- Здрасти, Бела! - дълбокият глас на Джейкъб улучи стихване в музиката и погледнах
нагоре ядосана на себе си при звука на името си.
Направих физиономия.
Не беше само един върколак, бяха трима. Джейкъб сам си беше отворил вратата, Куил и
Ембри от двете му страни. Двамата изглеждаха ужасно напрегнати, очите им шареха из
стаята, сякаш бяха влезли в обитавана от духове гробница. Треперещата ръка на Ембри
още държеше вратата, тялото му извито наполовина, за да побегне.
Джейкъб ми махаше, по-спокоен от другите, въпреки че носът му бе сбръчкан от
отвращение. Помахах му и аз – за довиждане – и се обърнах да търся Алис. Процедих се
през пролука между гърбовете на Конър и Лорън.
Появи си от никъде, ръката му на рамото ми ме издърпа назад към сянката до кухнята.
Измъкнах се от хватката му, но той хвана здравата ми китка и ме издърпа от тълпата.
- Приятелско посрещане.- отбеляза той.
Освободих ръката си и му се намръщих.
- Какво правиш тук?
- Ти ме покани, не помниш ли?
- В случай, че дясното ми кроше е било прекалено "неясно" за теб, нека да преведа- аз те
"от"-поканих.
- Научи се да губиш. А и ти нося подарък за завършването и така нататък.
Скръстих ръце пред гърдите си. Не исках да се карам с Джейкъб точно сега. Исках да
знам какво бе видяла Алис и какво Едуард и Карлайл имаха да кажат по въпроса.
Протегнах врата си, търсейки ги с поглед.
- Върни го в магазина, Джейк, Трябва да свърша нещо…
Той се изпречи пред погледа ми, настоявайки да му обърна внимание.
- Не мога да го върна. Не съм го взел от магазина – сам го направих. И ми отне доста
време.
Наклоних се около него отново, но не можах да видя нито един от Калънови. Къде бяха
отишли? Очите ми сканираха тъмната стая.
- О стига, Бел! Не се преструвай, че не съм тук!
- Не се преструвам. – не можех да ги видя никъде. – Виж, Джейк, в момента съм заета с
много неща.
Той сложи ръката си под брадичката ми и вдигна лицето ми.
- Може ли, моля, да ми отделите няколко секунди от пълното си внимание госпожице
Суон?
Дръпнах се от докосването му.
- Дръж си ръцете при теб, Джейкъб! – Изсъсках.
- Извинявай! – Каза той веднага, вдигайки ръцете си сякаш се предава. – Наистина
съжалявам. Имам предвид и за онзи ден също. Не трябваше да те целувам така. Беше
грешно. Предполагам… ами, предполагам, че съм се заблудил, че искаш да те целуна.
- Заблудил – какво перфектно описание!
- Бъди мила. Може и да приемеш извинението ми, нали знаеш?
- Добре. Извинението се приема. Сега ако ме извиниш за момент…
- Окей.- промърмори той, гласът му прозвуча толкова различен от преди, че спрях да
търся Алис и разгледах лицето му. Гледаше към пода, криеше очите си. Долната му устна
бе издадена напред съвсем мъничко.
- Предполагам, че предпочиташ да си с истинските си приятели. - Каза той със същия
пораженчески тон. – Разбирам.
Изстенах.
-О, Джейк, знаеш, че това не е честно.
- Знам ли?

- Би трябвало. – наведох се напред, изравнявайки се с него, опитвайки се да го погледна в
очите. Тогава той погледна нагоре, над главата ми, избягвайки погледа ми.
- Джейк?
Той отказваше да ме погледне.
- Хей, нали каза, че си ми направил подарък? – попитах аз. – Това само приказка ли беше?
Къде ми е подаръкът? – опитът ми да симулирам ентусиазъм беше доста жалък, но
проработи. Той извъртя очи и после направи гримаса.
Продължавах с жалката преструвка, държейки ръката си отворена пред мен.
- Чакам.
- Да.- измърмори той саркастично. Но бръкна в задния джоб на джинсите си и извади
малка торбичка от хлабаво сплетен многоцветен плат. Беше завързана с кожени шнурчета.
Той я сложи в ръката ми.
- Хей, това е красиво, Джейк. Благодаря!
Той въздъхна.
- Подаръкът е вътре, Бела.
- О.
Не можах да развържа шнурчетата. Той въздъхна отново и го взе от мен, отваряйки го с
едно леко подръпване на правилното шнурче. Протегнах ръка, но той обърна торбичката
наобратно и изсипа нещо сребърно в ръката ми. Метални обръчи се удариха тихичко един
в друг.
- Не съм направил гривната, - призна той. – Само талисмана.
Закачена към един от обръчите висеше малка дърворезба. Взех я между пръстите си за да
я разгледам по-добре. Беше невероятно колко много детайли имаше в малката фигурка –
миниатюрният вълк беше напълно реалистичен. Дори беше издялкан от червеникаво
кафяво дърво, което беше като цвета на кожата му.
- Красиво е, - прошепнах. – Ти си го направил? Как?
Той сви рамене.
- Това е нещо, на което Били ме научи. Той е по-добър от мен.
- Това е трудно за вярване. – прошепнах аз, въртейки мъничкия вълк между пръстите си.
- Наистина ли ти харесва?
- Да! Невероятно е, Джейк.
Той се усмихна, отначало весело, но после изражението му се стъжни.
- Ами реших, че може би така ще си спомняш за мен от време на време. Знаеш как е,
извън полезрението, извън ума.
Не обърнах внимание на поведението му.
- Помогни ми да си я сложа. – протегнах лявата си ръка, дясната още беше в шина. Той
лесно се справи със закопчалката, въпреки че изглеждаше прекалено деликатна за
неговите големи пръсти.
- Ще я носиш ли? – попита той.
- Разбира се, че ще я нося.
Той ми се ухили – беше щастливата усмивка, която обичах да виждам на лицето му.
И аз му се усмихнах за момент, но тогава очите ми инстинктивно се стрелнаха из стаята,
нервно търсейки следа от Едуард и Алис.
- Защо си толкова разсеяна? – Джейкъб се учуди.
- Нищо не е. - излъгах, опитвайки да се концентрирам. – Благодаря за подаръка, наистина.
Много ми харесва.
- Бела? – веждите му се събраха,хвърляйки сянка върху очите му. – Нещо става, нали?
- Джейк, аз… не,нищо не става.
- Не ме лъжи, не си добра лъжкиня. Трябва да ми кажеш какво става. Искаме да знаем
тези неща. – каза той, преминавайки в множествено число накрая.
Сигурно беше прав, вълците определено щяха да са заинтересовани какво се случва. Само
дето не бях сигурна какво точно беше то.И нямаше да разбера със сигурност докато не
намеря Алис.
- Джейкъб, ще ти кажа. Просто позволи на мен да разбера какво става, ок? Трябва
поговоря с Алис.
Разбиране се изписа на лицето му.
- Гадателката е видяла нещо.
- Да, точно когато ти се появи.
- Това да не е за кръвопиеца в стаята ти? – Промърмори той, намаляйки гласа си, за да е
по-нисък от музиката.
- Свързано е с него. – признах си аз.
Той асимилира това за минута, накланяйки главата си на една страна, за да разчете лицето
ми.
- Ти знаеш нещо, което не ми казваш....нещо голямо.
Какъв беше смисъла да го лъжа отново? Той ме познаваше прекалено добре.
- Да.
Джейкъб ме гледаше в продължение на един кратък момент и после се обърна, за да
привлече вниманието на братята си от глутницата, които стояха на входа, явно им беше
неудобно. Когато видяха изражението му, те започнаха да се движат, пробивайки си път
плавно през тълпака, като че и те танцуваха. За половин минута, те застанаха от двете
страни на Джейкъб, надвиснали над мен.
- Сега. Обясни. – изкомандва Джейкъб.
Ембри и Куил гледаха от моето лице към неговото, объркани и предпазливи.
- Джейкъб, не знам всичко. – продължавах да търся стаята, вече за спасение.
Те ме бяха притиснали в ъгъла във всякакъв смисъл.
- Каквото знаеш, тогава.
Те всички скръстиха ръце на гърдите си по едно и също време. Беше малко смешно, но
най-вече заплашително. И тогава видях Алис, слизаща по стълбите, бялата й кожа сияеше
на лилавите светлини.
- Алис! – изписках от успокоение.
Тя погледна право към мен, веднага щом бях извикала името й, въпреки бумкащият бас,
който би трябвало да бе заглушил гласа ми. Аз помахах нетърпеливо и наблюдавах лицето
й, когато тя видя тримата върколаци, надвесили се зад мен. Очите й се присвиха. Но
преди тази реакция, лицето й беше пълно със стрес и уплаха. Прехапах устни, докато тя
доприпка до мен.
Джейкъб, Куил и Ембри заедно се отдръпнаха от нея с неспокойни изражения. Тя обви
ръка около кръста ми.
- Трябва да поговоря с теб. – промърмори тя в ухото ми.
- Ъ, Джейк, ще се видим по-късно... – Промърморих, докато се промушвахме покрай тях.
Джейкъб изпъна дългата си ръка, за да ни препречи пътя, подпирайки се на стената.
- Хей, не бързайте толкова.
Алис погледна нагоре към него, а очите й бяха големи и невярващи.
- Моля?
- Кажете ни какво става. – изиска той с ръмжене.
Джаспър се появи буквално от нищото. Едната секунда бяхме само ние с Алис, а Джейкъб
блокираше изхода ни, и тогава Джаспър стоеше от другата страна на ръката на Джейкъб с
ужасяващо изражение.
Върколакът бавно издърпа ръката си. Това изглежда беше най-разумният ход, ако се
имаше в предвид, че вероятно иска да запази тази ръка.
- Ние имаме право да знаем. – Промърмори Джейкъб, все още гледайки Алис мръсно.
Джаспър се промуши между тях и тримата върколаци се събраха по-близо един до друг.
- Хей, хей. – казах аз, добавяйки леко истеричен смях. – Това е парти, забравихте ли?
Никой не ми обърна внимание. Джейкъб гледаше Алис, докато Джаспър гледаше
Джейкъб сърдито. Лицето на Алис внезапно стана замислено.

- Всичко е наред, Джаспър. Той всъщност има право.
Джаспър не се отпусна. Бях сигурна, че напрежение ще пръсне главата ми след секунда.
- Какво видя, Алис?
Тя гледаше Джейкъб още една секунда и тогава се обърна към мен, очевидно бе избрала
да им позволи да чуят.
- Решението е взето.
- Ще ходите в Сиатъл?
- Не.
Усетих как цветът напуска лицето ми. Стомаха ми се преобърна.
- Те ще дойдат тук. – изграчих.
Момчетата Килети наблюдаваха мълчаливо, четейки всяка несъзнателно появила се
емоция по лицата ни. Те се бяха заковали на място, и все пак не напълно неподвижни. И
трите чифта ръце на върколаците трепереха.
- Да.
- Във Форкс. – прошепнах.
- Да.
- За?
Тя кимна, разбирайки въпроса ми.
- Един носеше твоята червена блуза.
Аз се опитах да преглътна. Изражението на Джаспър беше неодобрително. Виждах, че не
му беше приятно да обсъжда това пред върколаците, но той имаше нещо да каже.
- Не можем да им позволим да дойдат толкова близо. Не сме достатъчно, че да предпазим
целият град.
- Знам. – каза Алис, лицето й внезапно неутешимо. – Но няма значение къде ще ги спрем.
Все пак няма да сме достатъчно, а и някои ще дойдат тук, за да търсят.
- Не! – прошепнах.
Шумът от партито погълна звукът от моят протест. Навсякъде около нас моите приятели и
съседи и незначителни врагове ядяха и се смяха, и се поклащаха на музиката, в пълно
неведение, че бяха на път да се сблъскат с ужас, опасност и дори смърт. Заради мен.
- Алис . – промълвих името й. – Трябва да тръгна, трябва да се махна от тук.
- Това няма да помогне. Това не е като да си имаме работа с търсач. Те все пак ще дойдат
да те търсят първо тук.
- Тогава трябва да ида и да се срещна с тях! – Ако гласът ми не беше толкова дрезгав и
напрегнат, това щеше да е писък. – Ако те намерят това, което търсят, може би ще си идат
без да наранят никой друг!
- Бела! – запротестира Алис.
- Чакайте малко. – нареди Джейкъб с тих, насилен глас. – Какво идва?
Алис обърна леденият си поглед към него.
- Нашият вид. Много от тях.
- Защо?
-Заради Бела. Това е всичко, което знаем.
- Твърде много са за вас? – Попита той.
Джаспър пое контрола.
- Ние имаме няколко предимства, куче. Ще бъде равна битка.
- Не. – каза Джейкъб, с странна, свирепа полу-усмивка на лицето му. – Няма да бъде
равна.
- Отлично! – изсъска Алис.
Гледах, все още замразена от ужас, към новото изражение на Алис. Лицето й беше
оживено от тържествуване, всички следи от очаяние изтрити от перфектните й черти.
Тя се ухили към Джейкъб, а той й отвърна.
- Всичко току-що изчезна, разбира се. – каза му тя със самодоволен глас. – Това е
неудобно, но, пред всичко останало, го приемам.
- Ще трябва да се сработим. – каза Джейкъб. – Няма да бъде лесно за нас. И все пак, това
е наша работа повече, отколкото ваша.
- Няма да стигнем чак дотам, но имаме нужда от помощ. Няма да пробираме.
- Чакайте, чакайте, чакайте. – прекъснах ги.
Алис беше на пръсти, а Джейкъб се беше надвесил над нея, и на двамата лицата бяха
озарени от вълнението, носовете и на двамата бяха сбръчкани от миризмата. Те ме
погледната нетърпеливо.
- Да се сработите? – повторих през зъби.
- Ти нали наистина не си мислеше, че ще ни държиш настрана от това? – Попита
Джейкъб.
- Вие ще стоите настрана от това!
- Твоята гадателка не мисли така.
- Алис, кажи им „не”. – настоях аз. – Те ще се убият!
Джейкъб, Куил и Ембри се засмяха силно.
- Бела, - каза Алис, а гласът й беше успокоителен, благ. – Разделени, може всички да
бъдем убити. Заедно...
- Няма да бъде проблем. – Джейкъб довърши изречението.
Куил отново се засмя.
- Колко? – попита Куил нетърпеливо.
- Не! – извиках.
Алис дори не ме погледна.
- Променя се – днес са двадесет и един, но бройката намалява.
- Защо? – попита Джейкъб, любопитен.
- Дълга история. – каза Алис, внезапно оглеждайки стаята. – И това не е място за нея.
- По-късно тази нощ? – Настоя Джейкъб.
- Да. – Джаспър му отговори. – Ние вече бяхме запланували ....стратегическа сбирка. Ако
ще се биете с нас, ще ви трябват някои инструкции.
Вълците едновременно направиха недоволни физиомии на последната част.
- Не! – Изохках.
- Това ще бъде странно. – Джаспър каза замислено. – Никога не съм мислил да работим
заедно. Това ще ни е за първи път.
- Няма съмнение. – съгласи се Джейкъб. Той бързаше вече. – Трябва да се върнем при
Сам. Кога?
- Кога е прекалено късно за вас?
И тримата завъртяха очи.
- Кога?- Повтори Джейкъб.
- Три часа?
- Къде?
- Около десет мили северно от резервата Хоо Форест. Идвайки от запад ще можете да
уловите мириса ни и да я последвате.
-Ще бъдем там.
Те се обърнаха, за да тръгнат.
- Чакай, Джейк! – извиках след него. –Моля те, не отивайте!
Той спря, за да се обърне към мен с широка усмивка, докато Куил и Ембри се
придвижваха нетърпеливо към вратата.
- Не ставай глупава, Бела. Ти ми даде по-добър подарък от този, който аз ти донесох.
- Не! – извиках отново.
Звукът от електрическа китара заглуши викът ми…

18. Инструкции/ Инструктаж
- Това беше най-дългото парти в историята на света! –оплаках се на път за в къщи.
Едуард не изглеждаше сякаш би възразил.
- Вече премина. – каза ми, докато масажираше ръката ми успокоително.
Защото аз бях единствената, която имаше нужда от спокойствие. Едуард беше добре сега,
всички Кълън бяха. Те всички ме увериха: Алис, галейки ръката ми, когато си тръгвах,
хвърляйки многозначително погледи към Джаспър, докато вълна от спокойствие не ме
заля; Есме, целувайки главата ми, казвайки ми, че всичко ще е наред; Емет, смеейки се
бурно, питайки ме защо аз бях единствената, на която й бе позволено да се сбива с
върколаци…Решението, което Джейкъб им предложи ги направи спокойни, дори на
границите на еуфорията след седмици на стрес. Съмнението бе заменено от сигурност.
Партито бе завършило с намек за истинско празнуване…
Не и за мен. Беше достатъчно зле(ужасно дори), че семейство Кълън щяха да се бият
заради мен. Прекалено много ми идваше това, че трябваше да позволя това да се случи.
Дори това бе сякаш прекалено много, което да преглътна.
Но не и Джейкъб. Не и неговите глупави, нетърпеливи братя, някои от които бяха по-
млади и от мен. Те бяха просто израснали, заякнали деца и гледаха на това като на пикник
на плажа. Не можех да им позволя да се изложат на опасност. Нервите ми сякаш бяха
изтънели и изложени на показ. Не знаех колко дълго мога да се ударжа да не се развикам
на глас.
Сега шепнех, за да запазя контрола над гласа си.
- Ще ме вземеш с теб довечера.
- Бела, изтощена си.
- Мислиш ли, че мога да заспя?
Той се намръщи.
- Това е експеримент. Не съм сигурен дали ще е възможно за всички нас да...
сътрудничим. Не искам да те поставям насред това.
Сякаш пък това не ме правеше още по-нетърпелива да отида.
- Ако ти няма да ме заведеш, ще звънна на Джейкъб.
Очите му се присвиха. Това беше нечестен удар и аз го знаех. Но нямаше начин да ме
оставят настрани.
Той не отговори: бяхме стигнали до къщата на Чарли. Предната лампа беше включена.
- Ще се видим горе.- Измънках.
Тихомълком отворих входната врата. Чарли беше заспал в хола, преливайки от прекалено
малкия диван и хъркайки толкова силно, че можех да включа някой електрически трион и
това нямаше да го събуди.
Разтърсих рамото му ожесточено.
- Тате! Чарли!
Той изръмжа, все още със затворени очи.
- Вече съм си в къщи - ще нараниш гърба си като спиш така. Хайде, време е за
преместване.
Отне ми още няколко разтърсвания, а очите му така и не се отвориха напълно, но успях да
го вдигна от канапето. Помогнах му да стигне до леглото си, където той се срути върху
завивките, напълно облечен, и започна отново да хърка.
Нямаше да ме търси скоро.
Едуард изчака в стаята ми докато миех лицето си и се преоблякох в дънки и тениска.
Гледаше ме безрадостно от люлеещия се стол, докато окачвах дрехите, които ми бе дала
Алис, в гардероба.
- Ела тук. - казах, вземайки ръката му и придърпвайки го към леглото ми.
Бутнах го на леглото и се свих до гърдите му. Може би беше прав и аз бях достатъчно
уморена, за да заспя. Нямаше да му позволя да се измъкне без мен.
Той уви одеялото ми около мен и ме притисна към себе си.
- Моля те, отпусни се.
- Разбира се.
- Това ще проработи, Бела. Мога да го почувствам.
Зъбите ми се заключиха.
Все още излъчваше облекчение. Никой освен мен не се интересуваше дали Джейкъб и
приятелите му щяха да бъдат ранени. Дори Джейкъб и приятелите му. Особено те.
Той можеше да усети, че бях на път да изперкам.
- Чуй ме, Бела. Това ще бъде лесно. Новородените ще бъдат изненадани. Няма да имат
никкава идея, че върколаците все още съществуват, също както ти нямаше. Виждал съм
как действат като група, както Джаспър го помни. Наистина вярвам, че техниките за лов
на вълците ще проработят без проблем върху тях. И бивайки разделени и объркани, няма
да има достатъчно занимание за всички нас. Някои ще трябва да си седят през това време
- поздразни ме той.
- Нямам грижи. - измънках с равен глас срещу гърдите му.
- Шшш .- той погали бузата ми. - Ще видиш. Не се притеснявай.
Започна да си тананика моята приспивна песен, но, за първи път, това не ме успокои.
Хора - е, вампири и върколаци, всъщност, но все пак - хора, които обичах щяха да
пострадат. Да пострадат заради мен. Отново. Искаше ми се лошият ми късмет да
фокусира малко по-внимателно. Искаше ми се крещя към празното небе:"Аз съм тази,
която искаш - ето ме тук! Само аз!"
Опитах се да измисля начин да направя точно това - да накарам лошия ми късмет да се
концентрира върху мен. Нямаше да е лесно. Трябваше да чакам, да уцеля момента...
Не заспах. Минутите преминаваха бързо, за моя изненада, и бях все още нащрек и
напрегната, когато Едуард издърпа и двама ни в седнала позиция.
- Сигурна ли си, че не искаш да останеш и да поспиш?
Дарих го с кисело изражение.
Той въздъхна и ме вдигна на ръце преди да скочи от прозореца ми.
Затича се през черната тиха гора, с мен на гърба си, и дори и в начина, по които бягаше
можех да почувствам тържеството. Той тичаше по пътя, по който беше тичал когато бяхме
само ние, само за забавление, само, за да почувства вятъра през косата си. Това беше от
онзи род неща, които, през по-малко напрегнати времена, биха ме направили щастлива.
Когато стигнахме до голямото открито поле, семейството му беше там, говорейки си
небрежно, отпуснато. Оживеният смях на Емет проехтяваше през цялото открито
пространство от време на време. Едуард ме постави на земята и ние закрачихме, хванати
за ръка, към тях.
Отне ми известно време, защото беше толкова тъмно с луната, скрила се зад облаците, но
осъзнах, че бяхме на бейзболното сечище. Беше същото място на което бяхме, преди
повече от година, в онази първа безгрижна вечер със семейство Кълън, която беше
прекъсната от Джеймс и рода му. Чувствах се странно да съм отново тук - сякаш
събирането нямаше да е пълно, ако Джеймс, Лорънт и Виктория не се присъединяха към
нас. Но Джеймс и Лорънт никга нямаше да се върнат. Този модел нямаше да бъде
повторен. Може би всички тенденции бяха прекъснати.
Да, някой беше прекъснал техния мотив. Беше ли възможно Волтури да бяха
променливите в уравнението?
Съмнявах се.
Виктория винаги беше изглеждала като природна стихия за мен - като ураган, движещ се
към брега в права линия - неизбежен, неумолим, но предвидим. Може би беше грешка да
я ограничавам по този начин. Трябваше да бъде способна на адаптация.
- Знаеш ли какво мисля? - попитах Едуард.
Той се засмя.
- Не.
Аз почти се усмихнах.

- Какво мислиш?
- Мисля, че всичко е свързано. Не само двете, но всичките три.
- Е тук ме обърка.
- Три лоши неща са се случвали откакто се върна. - Июстрирах с пръсти. - Новородените
в Сиатъл. Непознатият в стаята ми. И - на първо място - Виктория се върна за мен.
Очите му се присвиха докато го обмисляше.
- Защо мислиш така?
- Защото съм съгласна с Джаспър - Волтури обичат своите правила. А и най-вероятно
биха свършили по-добре работа. - И щях да съм мъртва, ако ме искаха мъртва, добавих
наум. - Помниш ли когато преследваше Виктория миналата година?
- Да - Тй се намръщи - Не се справих особено добре.
- Алис каза, че си бил в Тексас. Последва ли я там?
Веждите му се сключиха.
- Да. Хмм...
- Виждаш ли - Може да й е хрумнала идеята там. Но не знае какво прави, затова
новородените вилнеят.
Той започна да клати глава.
- Само Аро знае точно как работят виденията на Алис.
- Аро знае най-добре, но дали Таня, и Ирина, и останалата част от приятелите ви в
Денали не знаят достатъчно? Лорънт живя с тях доста дълго. И ако е бил в достатъчно
приятелски отношения с Виктория, за да й прави услуги, защо да не й каже и всичко,
което знае?
Едуард се намръщи.
- Виктория не е била в стаята ти.
- Не може да си направи нови приятели ли? Замисли се, Едуард. Ако е Виктория и тя
прави това в Сиатъл, то тя си е направила доста нови приятели. Създала си ги е.
Той го обмисли, челото му се набразди от бръчки при концентрацията.
- Хмм. - каза накрая той - Възможно е. Все още мисля, че е най-вероятно Волтури да са...
Но твоята теория - има нещо там. Личността на Виктория. Теорията ти пасва на
личността й перфектно. Тя показва забележителни умения за самосъхранение още от
начало - може би това е нейн талант. При всички положения, този план не би я поставил в
никаква опасност от нас, ако остане безопасно назад и остави новородените да си сеят
свободно хаос тук. И може би съвсем малко опасност от Волтури. Може би тя разчита на
нас да спечелим, макар определено не без тежки жертви.
- Но без оцелели от нейната малка армия, за да я уличат. Всъщност, - Продължи той,
премисляйки. - Ако има оцелели, бих се обзаложил, че тя е планирала да ги унищожи...
Хъм. Все пак трябва да има поне един приятел, който да е по-зрял. Никой току-що
създаден новороден би оставил баща ти жив...
Той се намръщи на празното пространство за един дълъг момент и тогава изведнъж ми се
усмихна, завръщайки се от блуждаенията на ума си.
- Определено възможно. Въпреки това, трябва да сме подготвени за всичко, докато не
разберем със сигурност. Днес си много проницателна. - Допълни той - Впечатляващо е.
Въздъхнах.
- Може би просто реагирам на това място. Кара ме да се чувствам сякаш тя е
наблизо...сякаш ме вижда в момента.
Мускулите на челюстта му се стегнаха при идеята.
- Никога няма да те докосне, Бела. - каза той.
Въпреки думите му, очите му внимателно сканираха тъмните дървета. Докато
претърсваше сенките им, най-странното изражение премина през лицето му. Устните му
се отдръпнаха, оголвайки зъбите му и очите му заблестяха със странна светлина - дива,
свирепа форма на надежда.
- И все пак, какво не бих дал, за да дойде толкова близо. - измърмори той. - Виктория и
всеки друг, който някога си е помислял да те нарани. Да имам шанса да приключа сам
това. Да сложа край със собствените си две ръце този път.
Потреперих при жестокият копнеж в гласа му и стиснах пръстите му по-здраво с моите,
мечтаейки си да бях достатъчно силна, за да заключа ръцете ни завинаги. Почти бяхме
стигнали до семейството му и аз забелязах, че Алис не е толкова оптимистична като
останалите. Стоеше малко встрани, гледайки как Джаспър разтяга ръцете си, сякаш
загрява за тренировка, с леко нацупени устни.
- Има ли й нещо на Алис? - прошепнах.
Едуард се закиска, ставайки себе си отново.
- Върколаците са на път, така че тя не може да види нищо, което ще стане сега. Чувства се
неудобно да е сляпа.
Алис, макари да беше най-далече от нас, чу тихия му глас. Погледна нагоре и му се
изплези. Той се засмя отново.
- Здрасти, Едуард. - поздрави го Емет. - Здрасти, Бела. Той ще ти позволи ли и ти да се
упражняваш?
Едуард изръмжа към брат си.
- Моля те, Емет. Не й вкарвай подобни идеи в главата.
- Кога ще пристигнат гостите ни? - Попита Едуард Карлайл.
Едуард се концентрира за момент и тогава въздъхна.
- След около минута и половина. Но ще трябва да превеждам. Не ни вярват достатъчно, за
да използват човешките си форми.
Карлайл кимна.
- Това е трудно за тях. Бъди благодарен, че изобщо идват.
Втренчих се в Едуард с разширени очи.
- Идват като вълци?
Той кимна, боейки се от реакцията ми. Преглътнах веднъж, спомняйки си двата пъти, в
които бях виждала Джейкъб във вълчата му форма - първият път на ливадата с Лорънт,
вторият път на горската пътека, където Пол ми се беше ядосал... И двата бяха спомени на
ужас.
Странен блясък се появи в очите на Едуард, сякаш нещо току-що му беше хрумнало
нещо, което не беше изцяло неприятно. Той се обърна бързо преди да мога да видя повече
към Карлайл и другите.
- Пригответе се - скрили са някои неща.
- Какво имаш предвид? - поиска да знае Алис.
- Шшш. - Каза той предупредително и се загледа отвъд нея към мрака.
Небрежният кръг на семейство Кълън изведнъж се разшири в неравна линия с Джаспър и
Емет в централната част. От начина, по който Едуард до мен се наклони напред, можех да
предположа, че искаше да стои до тях. Затегнах ръката си около неговата. Отправих взор
към гората, не-виждайки нищо.
- По дяволите. - измънка Емет под носа си. - Някога виждал ли си нещо такова?
Есме и Розали си размениха изумени погледи.
- Какво е? - прошепнах колкото можех по-тихо. - Не мога да видя.
- Глутницата е пораснала. - прошепна Едуард в ухото ми.
Не бях ли му казала, че Куил се е присъединил към глутницата? Загледах се, за да видя
шест вълка в сумрака. Накрая нещо заблестя в чернотата - очите им, по-високо, отколкото
трябваше да бъдат. Бях забравила колко високи бяха вълците. Като коне, само мускули и
козина - и зъби като ножове, невъзможни за пропускане. Можех да видя само очите.
Докато сканирах, опитвайки се да видя повече, ми хрумна, че има повече от шест чифта,
гледащи към нас. Един, два, три...преброих чифтовете бързо наум. Два пъти.
Бяха десет.
- Удивително - измънка Едуард почти беззвучно.

Карлайл направи бавна умишлена крачка напред. Беше внимателно движение, направено
за да вдъхне доверие.
- Добре дошли. - поздрави той невидимите вълци.
- Благодаря. - Отговори Едуард със странен равен тон и осъзнах, че думите идват от Сам.
Погледнах в очите му, които блестяха в центъра на линията, тези най-високо, най-
високият от тях. Беше невъзможно да разгранича формата на големия черен вълк от
мрака. Едуард проговори отново със същия далечен глас, изговаряйки думите на Сам.
- Ние ще наблюдаваме и слушаме, но не повече. Само дотам можем да се контролираме.
- Това е повече от достатъчно. - Отвърна Карлайл. - Моят син, Джаспър, - той посочи към
мястото, където стоеше Джаспър, напрегнат и готов. - Има опит в сферата. Той ще ни
научи как се бият те и как трябва да бъдат победени. Сигурен съм, че ще може да
пригодите това към собствения си начин на лов.
- Те са различни от вас? - попита Едуард от името на Сам.
Карлайл кимна.
- Те са много нови - само от месеци са на този живот. Деца, в някакъв смисъл. Няма да
имат умения или стратегия, само груба сила. Тази нощ броят им е двадесет. Десет за нас,
десет за вас - не би трябвало да е трудно. Броят им може да спадне. Новите се бият
помежду си.
Тътен премина през сенчестата редица на вълците, ниско гърлено ръмжене, което по
някакъв начин успя да звучи ентусиазирано.
- Готови сме да поемем и повече от дяла си, ако е необходимо. - преведе Едуард, този път
тонът му не беше толкова безразличен. Карлайл се усмихна.
- Е, ще видим как ще се развият нещата.
- Знаете ли кога и как ще пристигнат?
- Ще дойдат през планините след четири дена, в късната сутрин. Докато се приближават,
Алис ще ни помогне да предугадим пътя им.
- Благодарим за информацията. Ние ще наблюдаваме.
Със звук на въздишка очите потъваха по-близо до земята, чифт по чифт.
Беше тихо за времето между два удъра на сърцето и тогава Джаспър пристъпи към
празното пространство между вампирите и вълците. Не беше трудно за мен да го виждам
- кожата му беше толкова ярка, съпоставена към мрака, колкото и вълчите очи. Джаспър
хвърли предпазлив поглед към Едуард, който кимна и тогава Джаспър обърна гърба си
към върколаците. Въздъхна, очевидно чувствайки се неудобно.
- Карлайл е прав. - Джаспър говореше само на нас, изглежда се опитваше да игнорира
публиката зад себе си. - Те ще се бият като деца. Двете най- важни неща, които трябва да
запомните са: първо, никога не си позволявайте да попадате в хватката им, и второ, не
правете очевидни маневри. Това е всичко за което ще са подготвени. Докато ги нападате
отстрани и продължавате да се движите, ще бъдат прекалено объркани, за да реагират
ефективно. Емет?
Емет пристъпи напред от линията с широка усмивка. Джаспър се отдръпна към северния
край на отвореното пространство между съюзените врагове. Той даде знак на Емет да
излезе по-напред.
- Окей, Емет е първи. Той е най-добрият пример за атака на новороден.
Очите на Емет се присвиха.
- Ще се опитам да не счупя нищо. - измънка той.
Джаспър се ухили.
- Имах предвид, че Емет разчита основно на силата си. Много праволинеен е относно
атаката си. Новородените няма да пробват нещо подмолно също. Просто давай по
очевидната тактика, Емет.
Джаспър се дръпна още няколко крачки назад и тялото му се напрегна.
- Окей, Емет, опитай се да ме хванеш.
И вече не можех да видя Джаспър - беше размазано петно, когато Емет го атакува като
мечка, хилеше се, докато противникът му ръмжеше. Емет беше невъзможно бърз също, но
не като Джаспър. Изглеждаше сякаш Джаспър има плътност колкото призрак - всеки път
когато изглеждаше, че Емет го е хванал в ръцете си, пръстите му се сключваха около
нищо по-различно от въздух. До мен Едуард се наведе напред напрегнато, очите му бяха
приковани в схватката. Изведнъж Емет замръзна.
Джаспър го беше хванал изотзад, зъбите му –на сантиметър от гърлото на му. Емет
изпсува. Имаше тих звук на одобрение от страна на наблюдаващите вълци.
- Отново. - настоя Емет, а усмивката му беше изчезнала.
- Мой ред е. - Запротестира Едуард.
Пръстите ми се напрегнаха около неговите.
- След минутка. - ухили се Джаспър отстъпвайки назад. – Искам първо да покажа на Бела
нещо.
Гледах го любопитно, когато помаха на Алис да излезе напред.
- Знам, че се притесняваш за нея. - обясни ми той, когато тя изтанцува игриво докато се
отдалечаваше от кръга. - Искам да ти покажа защо това е ненужно.
Макар да знаех, че Джаспър не би позволил нищо лошо да се случи на Алис, пак беше
трудно да гледам как той зае бойна позиция срещу нея. Алис застана без да мърда,
изглеждайки мъничка като кукла след Емет, усмихвайки се на себе си. Джаспър се затича
напред и зави в нейно ляво.
Алис затвори очи. Сърцето ми затупа неравно докато Джаспър дебнеше около мястото
където стоеше Алис. Той се изстреля, изчезвайки. Изведнъж беше от другата страна на
Алис. Тя изглежда не беше помръднала. Джаспър зави и се изстреля отново към нея, само
за да се появи в стойка зад нея, като първия път; докато през цялото време Алис стоеше
със затворени очи и се усмихваше. Загледах се в Алис по-внимателно.
Тя се движеше, просто го пропусках, разсеяна от атаките на Джаспър. Тя направи малка
крачка напред в точния момент, в който тялото на Джаспър прелетя през мястото където
тя бе стояла. Направи още една, когато ръцете на Джаспър профучаха през мястото,
където трябваше да е кръста й.
Джаспър стесни кръга и Алис започна да се движи по-бързо. Тя танцуваше - виеше се в
спирали и се извиваше и завърташе около себе си. Джаспър беше партньорът й, стрелкащ
се, протягащ се през грациозните й стъпки, никога докосващ я, сякаш всяко движение бе
направено от хореограф. Накрая Алис се засмя.
Отникъде тя се появи върху гърба на Джаспър с устни на врата му.
- Хванах те. - каза тя и целуна гърлото му.
Джаспър се засмя, клатейки глава.
- Ти наистина си едно плашещо малко чудовище.
Вълците отново си прошепнаха нещо. Този път звука беше предпазлив.
- Хубаво е да се научат на уважение. - Едуард прошепна, развеселен. След това проговори
по-силно. – Мой ред е.
Той стисна ръката ми преди да я пусне. Алис дойде да заеме мястото му до мен.
- Готино,а? – попита ме тя самодоволно.
- Много. - съгласих се аз, без да отлепям очи от Едуард докато той се приплъзваше
безшумно към Джаспър, движенията му гъвкави и предпазливи като на дива котка.
- Наблюдавам те, Бела. – прошепна изведнъж тя, гласът й толкова тих, че едва го чух
въпреки че устните и бяха до ухото ми. Погледът ми се стрелна към нея и след това
обратно към Едуард. Той беше съсредоточен върху Джаспър, и двамата маневрираха като
разстоянието се скъсяваше. Изражението на Алис беше упрекващо.
- Ще го предупредя ако плановете ти станат по-определени. – заплаши ме тя със същия
тих шепот. – Няма с нищо да помогне ако се изложиш на опасност. Мислиш ли че някой
от тях би спрял да се бие ако умреш? Биха се били, всички бихме се били. Не може да
промениш нищо, така че просто бъди послушна, ок?
Направих гримаса, опитвайки се да я игнорирам.
-Наблюдавам те. –повтори тя.

Сега Едуард се беше приближил до Джаспър и тази битка беше по-равна от която и да е
от другите. Боецът имаше едновековен опит, който да го води, и се опитваше да разчита
единствено на инстинктите си, доколкото можеше, но мислите му винаги го издаваха за
части от секундата преди да действа. Едуард беше малко по-бърз, но движенията на
Джаспър не му бяха познати. Нападаха се един друг отново и отново, но никой не можеше
да вземе надмощие, инстинктивно ръмжене излизаше от устните им постоянно. Беше
трудно да гледаш, но още по-трудно да откъснеш поглед. Движеха се прекалено бързо, за
да разбера наистина какво правеха. От време на време острия поглед на вълците хващаше
вниманието ми.Имах чувството, че те улавят детайлите по-добре от мен – може би по-
добре от колкото трябваше. Накрая Карлайл прочисти гърлото си. Джаспър се засмя и
отстъпи назад, Едуард се изправи и му се ухили.
-Обратно на работа. - Джаспър се съгласи. – Ще го пишем равенство.
Всички се редуваха, Карлайл, после Розали, Есме и Емет отново. Гледах през миглите си,
свивайки се, когато Джаспър нападаше Есме. Тази битка ми беше най-трудна за гледане.
След това той забави, но не достатъчно, че да разбера движенията му, и даде още
инструкции.
-Виждате ли какво правя тук? – попита той. –Да, точно така, - окуражи той. –
Концентрирайте се върху фланговете. Не забравяйте къде ще е мишената им.
Продължавайте да се движите.
Едуард беше винаги съсредоточен, гледайки и слушайки това, което други не можеха да
видят. Стана ми по-трудно да следя като клепачите ми натежаха. Напоследък не спях
добре бездруго и наближаваше да станат двадесет и четири часа, откакто последно бях се
наспивала. Облегнах се на Едуард и оставих клепачите ми да се затворят.
- Почти приключихме. - прошепна той.
Джаспър потвърди това, обръщайки се към вълците за пръв път, изражението му
показващо неудобството му отново.
- Ще правим това и утре. Моля, чувствайте се добре дошли да наблюдавате отново.
- Да. - Едуард отговори със спокойния глас на Сам. – Ще бъдем тук.
Тогава Едуард въздъхна, потупа ръката ми и се отдръпна от мен. Обърна към семейството
си.
- Глутницата мисли че ще бъде от помощ да се запознае с миризмите ни, за да не правят
грешки по-късно. Ако можем да стоим на едно място, това ще ги улесни.
- Разбира се. - каза Карлайл на Сам. – Каквото ви е нужно.
Чу се мрачно гърлено ръмжене от глутницата, когато се изправиха. Очите ми отново бяха
широко отворени, изтощението забравено. Дълбокото черно на нощта започваше да
изчезва, слънцето правеше облаците да изглеждат по-светли, въпреки че още не беше
разчистило хоризонта, далеч от другата страна на планината. Като се приближиха
изведнъж можах да различавам форми… цветове.
Сам беше най-отпред, разбира се. Невероятно огромен, черен като полунощ, чудовище
направо от кошмарите ми – буквално, след като ги бях видяла на поляната бяха участвали
в лошите ми сънища не веднъж. Сега когато можех да ги видя всички, да свържа
очертанията с всеки чифт очи, изглеждаха повече от десет. Глутницата беше поразителна.
С крайчеца на окото си видях, че Едуард ме гледаше, внимателно преценявайки реакцията
ми. Сам приближи Карлайл, където стоеше най-отпред, а глутницата го следваше по
петите. Джаспър се стегна, но Емет, от другата страна на Карлаил, беше ухилен и
спокоен. Сам подуши Карлайл, сякаш трепвайки, когато го направи. След това премина
към Джаспър. Очите ми пробягаха по предпазливия обръч от вълци. Сигурна бях, че мога
да различа някои от новите попълнения.
Имаше светлосив вълк, много по-малък от останалите, косъмчетата на гърба на врата му
вдигнати в знак на антипатия. Имаше друг, с цвят на пустинен пясък, който изглеждаше
не-координиран до другите. Тихо скимтене се откъсна от контрола на пясъчния вълк,
когато предимството на Сам го остави изолиран между Карлайл и Джаспър. Спрях се на
вълка точно до Сам. Неговата козина беше червеникаво кафява и по-дълга от тази на
останалите, рунтава, сравнена с тях. Той беше висок почти колкото Сам, вторият по
големина в групата. Стойката му беше обикновена, някак излъчвайки безгрижие пред
това, което останалите считаха за мъчение. Огромният ръждив вълк изглежда усети
погледа ми и ме погледна с познати черни очи. И аз го гледах, опитвайки се да повярвам
на това, което вече знаех. Можех да усетя почудата и омайването на лицето си. Муцуната
на вълка се отвори и оголи зъбите му. Би било ужасяващо, само че езика му беше
изплезен във вълча усмивка. Изкикотих се. Усмивката на Джейкъб се разшири около
острите му зъби.Той остави мястото си на линията, пренебрегвайки очите на глутницата
си, които го следяха. Изприпка покрай Едуард и Алис, за да застане на по-малко от метър
от мен. Спря там, погледът му се стрелна към Едуард, който стоеше неподвижно, като
статуя, очите му преценяващи реакцията ми. Джейкъб се наведе на предните си крака и
спусна главата си така, че да е на едно ниво с моята, преценявайки отговорът ми толкова,
колкото и Едуард.
-Джейкъб? – издишах аз.
Ръмженето в отговор дълбоко от гърдите му прозвуча като смях. Протегнах ръката си,
пръстите ми трепереха леко, и докоснах червено-кафявата козина отстрани на лицето му.
Черните очи се затвориха и Джейкъб наклони голямата си глава към ръката ми. Леко
мънкане се понесе от гърлото му. Козината беше и мека, и твърда, и топла срещу кожата
ми. Прокарах пръсти през нея любопитно, изучавайки структурата, галейки врата му,
където цвета ставаше по-дълбок. Не бях осъзнала колко се бях приближила без
предупреждение. Джейкъб изведнъж облиза лицето ми от брадичката до косата.
-Иу! Отвратително, Джейк! – оплаках се аз, отскачайки назад и удряйки го, точно както
бих направила ако беше човек.
Той избегна удара и кашлящият лай който излезе от зъбите му очевидно беше смях.
Избърсах си лицето с ръкава на блузата си, не успявайки да не се разсмея и аз. Чак тогава
осъзнах че всички ни гледаха, Кълънови и върколаците – вампирите с объркани и
донякъде отвратени изражения.. Беше трудно да разбера лицата на вълците. Мислех, че
Сам изглежда недоволен. И тогава забелязах Едуард, напрегнат и видно разочарован.
Осъзнах че бе се надявал на различна реакция от моя страна. Като викане и побягване в
ужас. Джейкъб отново издаде звука, подобен на смях.
Другите вълци отстъпваха вече без да свалят очи от семейство Кълън, докато заминаваха.
Джейкъб стоеше до мен, гледайки ги как си тръгват. Скоро те изчезнаха в мрачната гора.
Само два се поколебаха при дърветата, гледайки Джейкъб, а от стойките им си личеше
тревогата им.
Едуард въздъхна и игнорирайки Джейкъб, застана от другата ми стана, вземайки ръката
ми.
- Готова ли си да тръгваме? – попита ме той.
Преди да успея да отговоря, той погледна през мен към Джейкъб.
- Все още не съм обмислил всички подробности. – каза той, отговаряйки на въпрос в
мислите на Джейкъб.
Джейкъб вълкът изроптя мълчаливо.
- По-сложно е от това. – каза Едуард. – Не се притеснявай, аз ще се погрижа да е
безопасно.
- За какво говориш? – поисках да знам.
- Просто обсъждаме стратегии. – каза Едуард.
Главата на Джейкъб се въртеше напред-назад, гледайки лицата ни. Тогава, внезапно, той
се изстреля към гората. Докато се спускаше натам, забелязах за първи път малкото
сгънато парче черен плат, пристегнато към задния му крак.
- Чакай. – извиках аз, протягайки една ръка автоматично след него.
Но той изчезна в гората за секунди, другите два вълка го последваха.
- Защо си тръгна? – попитах; бях наранена.

- Ще се върне. – каза Едуард и въздъхна. – Той иска да може да говори от свое име.
Наблюдавах края на гората, където Джейкъб беше изчезнал, облягайки се на Едуард
отново. Бях стигнала до състояние на припадък, но се борех.
Джейкъб се появи, този път на два крака. Широките му гърди бяха голи, а косата му беше
оплетена и разрошена. Носеше само чифт черни шорти, босите му крака стъпваха на
студената земя. Сега той беше сам, но подозирах, че приятелите му са се задържали край
дърветата, невидими. Не му отне много време да прекоси полето, въпреки че избягваше
Кълънови, които стояха и говореха тихичко в кръг.
- Добре, кръвопиецо. – каза Джейкъб, когато беше на няколко метра от нас, очевидно
продължавайки разговора, който пропуснах. – Какво му е толкова сложно?
- Трябва да обмисля всяка възможност. – каза Едуард спокойно. – Ами ако някой мине
покрай вас?
Джейкъб изпръхтя при тази идея.
- Добре, тогава я остани в резервата. Ще накараме Колин и Брейди да останат и без това.
Тя ще бъде в безопастност там.
Намръщих се.
- За мен ли говорите?
- Просто искам да знам какво възнамерява да направи с теб по време на битката. – обясни
ми Джейкъб.
- Да направи с мен?
- Не можеш да останеш във Форкс, Бела. – гласът на Едуард беше успокоителен. – Те
знаят къде да те търсят. Ами ако някой се промуши покрай нас?
Сякаш сърцето ми се свлече до петите, а кръвта напусна лицето ми.
- Чарли? – Ахнах.
- Той ще бъде с Били. – увери ме бързо Джейкъб. – Ако баща ми трябва да извърши
убийство, за да го заведе там, ще го направи. Вероятно няма да трябват чак такива усилия.
Ще бъде тази събота нали? Има мач.
- Тази събота? – попитах, а главата ми се въртеше. Бях прекалено лекомислена, за да
контролирам безразборните си мисли. Намръщих се на Едуард. – По дяволите! Отиде ви
подаръкът за завършването.
Едуард се засмя.
- Важен е жестът. – напомни ми той. – Можеш да дадеш билетите на някой друг.
Вдъхновението бързо ме връхлетя.
- Анджела и Бен. – реших веднага. – Поне това ще ги изкара от града.
Той докосна бузата ми.
- Не можеш да евакуираш всички. – каза той с нежен глас. – Криенето ти е само предпазна
мярка. Казах ти – няма да имаме никакъв проблем сега. Те няма да са достатъчно, за да ни
забавляват дори.
- Но защо да не я държим в Ла Пуш? – намеси се Джейкъб нетърпеливо.
- Ходила е там прекалено много. – каза Едуард. – Оставила е следи навсякъде там. Алис
вижда, че само много млади вампири ще дойдат на лов, но някой все пак ги е създал. Зад
тях има някой много по-опитен. Кой и да е той...- Едуард спря, за да ме погледне. – или тя,
това може да е само за отвличане на вниманието. Алис ще види, ако той реши да я търси
сам, но ние може да бъдем прекалено заети по това време. Може би някой разчита на това.
Не мога да я оставя някъде, където често е била. Тя трябва да бъде трудна за намиране, за
всеки случай. Знам, че избързвам, но няма да поемам излишни рискове.
Гледах Едуард, докато обясняваше, а челото ми се набръчкваше. Той потупа ръката ми.
- Просто съм прекалено предпазлив. – обясни ми той.
Джейкъб направи жест към дълбоката гора на изток от нас, към широките простори на
Олимпийските планини.
- Тогава я скрий там. – предложи той.- Има милиони възможности, места, на които който
и да е от нас, може да стигне за няколко минути, ако се наложи.
Едуард поклати глава.
- Миризмата й е прекалено силна и, смесена с моята, става особено разпознаваема. Дори и
да я занеса, ще оставим следа. Нашата следа е навсякъде в района, но в комбинация с тази
на Бела, ще им привлече вниманието. Не сме сигурни кой път ще поемат, защото те
самите все още знаят. Ако те засекат мириса й преди да намерят нас...
И двамата направиха гримаса едновременно, а веждите им се сключиха.
- Виждаш трудностите.
- Трябва да има начин да накараме това да проработи. – промърмори Джейкъб.
Той гледаше мрачно към гората, хапейки устни. Аз се залюлях на краката си. Едуард обви
ръка около талията ми, придърпвайки ме по-близо и поемайки теглото ми.
- Трябва да те заведа вкъщи, прекалено си изморена. А и Чарли скоро ще се събуди...
- Чакайте малко. – Каза Джейкъб, обръщайки се към нас отново, а очите му бяха оживени.
– Моята миризма ви отвращава, нали?
- Хмм, не е зле. – Едуард беше с два хода по-напред. – Възможно е. – той се обърна към
семейството си. – Джаспър? – повика той.
Брат му го погледна с любопитство. Той дойде с Алис, която беше на половин крачка зад
него. Лицето й отново беше ядосано.
- Добре, Джейкъб. – Едуард му кимна.
Джейкъб се обърна към мен със странна смесица от емоции върху лицето си. Той
очевидно бе развълнуван от какъвто и да беше този нов план, но и все още не му беше
удобно да е толкова близо до враговете си – съюзници. И тогава беше мой ред да съм
предпазлива, когато той протегна ръце към мен. Едуард си пое дълбоко въздух.
- Ще проверим дали мога да смеся моята с твоята миризма достатъчно добре, за да
скрием следата. – обясни Джейкъб.
Аз гледах отворените му ръце подозрително.
- Ще трябва да му позволиш да те носи, Бела. – каза Есуард.
Гласът му беше спокоен, но можех да чуя скритото му нежелание. Аз се намръщих.
Джейкъб извъртя очи нетърпеливо и се протегна да ме вземе в ръцете си.
- Не бъди такова бебе. – промърмори той.
Но очите му се насочиха към Едуард, точно като моите. Лицето на Едуард беше сдържано
и гладко. Той заговори на Джаспър.
- Миризмата на Бела е много по-силна за мен, помислих, че тестът ще е по-точен, ако
някой друг пробва.
Джейкъб им обърна гръб и закрачи бързо към дърветата. Не казах нищо, докато
тъмнината ни обгърна. Цупех се, чувствайки се неудобно в обятията на Джейкъб. За мен
усещането беше твърде интимно, той със сигурност не трябваше да ме прегръща толкова
здраво, и не можех да не си мисля какво ли беше усещането за него. Това ми напомни за
последният ми следобяд в Ла Пуш, а аз не исках да мисля за това. Скръстих ръце
раздразнена, когато превръзката на ръката ми засили спомена. Не отидохме далеч – той
направи широка дъга и се върна обратно на поляната от друга посока, може би на около
половин футболно поле от мястото, от където тръгнахме. Едуард беше сам там и Джейкъб
се запъти към него.
- Можеш да ме пуснеш вече.
- Не искам да проваля експеримента. – той вървеше бавно, а хватката му се затегна.
- Толкова си досаден. – промърморих.
- Благодаря.
Като че от нищото, Джаспър и Алис сега стояха до Едуард. Джейкъб направи още една
крачка и тогава ме остави на земята на два метра от Едуард. Без да поглеждам Джейкъб,
аз отидох до Едуард и взех ръката му.
- Е? – попитах.
- Стига да не докосваш нищо, Бела, не мога да си представя някой да си постави носа
толкова близо, че да улови миризмата ти. – каза Джаспър, правейки гримаса. – Беше
почти напълно скрита.
- Определен имахте успех. – подуши Алис, сбръчквайки нос.
- И ми даде една идея.
- Която ще проработи. – съгласи се уверено Алис.
- Умно. – съгласи се Едуард.

- Как понасяш това? – промърмори Джейкъб към мен.
Едуард не обърна внимание на Джейкъб и гледаше към мен, докато обясняваше.
- Ние, всъщност ти, ще трябва да оставиш фалшива следа в полето, Бела. Новородените
ловуват, миризмата ти ще ги раздвижи и те ще дойдат точно където ние ги искаме, без да
бъдат предпазливи. Алис вече вижда, че това ще проработи. Когато прихванат твоята
миризма, те ще се разделят и ще се опитат да ни връхлетят от две страни. Половината ще
минат през гората, където видението й внезапно изчезва...
- Да! – Просъска Джейкъб.
Едуард му се усмихна, усмивка на истинско другарство. Стана ми лошо. Как можеха да са
толкова нетърпеливи за това? Как можех да позволя и двамата да са в опасност? Не
можех. Нямаше да го позволя.
- Няма начин. – Каза Едуард внезапно, гласът му беше отвратен.
Това ме накара да подскоча, опасявайки се, че той някак е чул моето решение, но очите му
бяха върху Джаспър.
- Знам, знам. – каза Джаспър бързо. – Дори не го и обмислих, не наистина.
Алис го настъпи.
- Ако Бела наистина е на полето, - Джаспър й обясни. – Това ще ги побърка. Те няма да
могат да се концентрират върху нищо друго, освен нея. Ще направи избиването им
истински лесно...
Мрачният поглед на Едуард накара Джаспър да преглътне останалата част от думите си.
- Разбира се, че е прекалено опасно за нея . Беше просто моментно хрумване. – каза той
бързо.
Но ме погледна с крайчеца на очите си, погледът му беше замислен.
- Не. - Каза Едуард.
Тонът му беше категоричен.
- Прав си. - каза Джаспър. Той хвана ръката на Алис и тръгна обратно към другите.- Две
от три? - Чух го да пита, докато отиваха да се упражняват отново.
Джейкъб гледаше след него с отвращение.
- Джаспър гледа на нещата от военна точка.- Едуард тихо защити брат си. - Той оглежда
всички възможности с внимание, а не прибързаност.
Джейкъб изсумтя. Несъзнателно се беше промъкнал по-близо, увлечен от
задълбочеността си в плана. Сега стоеше само на около метър от Едуард и стоейки между
тях, можех да усетя физическото напрежение във въздуха. Беше като статично
електричество, неудобен заряд. Едуард се върна към работата.
- Ще я доведа тук в петък следобед, за да положи фалшивата следа. Може да ни срещнеш
след това и да я занесеш до място, което зная. Изцяло извън пътя и лесно за наблюдение,
не, че ще се наложи. Аз ще отида там по друг път.
- И тогава какво? Ще я оставиш там с клетъчен телефон? - попита критично Джейкъб.
- Имаш ли по-добра идея?
- Всъщност имам.- изведнъж Джейкъб стана самодоволен.
- О…Отново, куче, никак не е зле.
Джейкъб се обърна към мен бързо, сякаш решен да играе добрия като ме държи в
разговора.
- Опитахме се да уговорим Сет да не идва заедно с другите двама млади. Все още е
прекалено малък, но е инат и отказва. Така че му измислих нова задача - клетъчен
телефон.
Опитах се да изглеждам сякаш бях разбрала, но никой не се върза.
- Докато Сет Клиъруотър е във вълчата си форма, ще бъде свързан с глутницата. – каза
Едуард. – Разстоянието не е проблем? - добави той, обръщайки се към Джейкъб.
- Не.
- Триста мили? - попита Едуард. - Това е впечатляващо.
Джейкъб отново беше добрият.
- Това е най-далечно, с което сме експериментирали. - каза ми той. - Все още ясно като че
ли сме един до друг.
Кимнах разсеяно, бях замаяна от идеята, че малкият Сет Клиъруотър вече също беше
върколак, и това правеше трудно да се концентрирам. Можех да видя ярката му усмивка,
толкова приличащ на младия Джейкъб в главата ми, не можеше да е на повече от
петнадесет ако беше и на толкова. Ентусиазмът му на срещата на съвета при открития
огън изведнъж придоби ново значение.
- Това е добра идея. – Едуард изглеждаше не-склонен да го признае. - Ще се чувствам по-
добре със Сет там, дори и без мигновената комуникация. Не знам дали бих бил способен
да оставя Бела там сама. Като си помисля, че се стигна и до това. Да вярваме на
върколаци.
- Да се бием с вампири вместо срещу тях!- Джейкъб изкопира отвратения тон на Едуард.
- Е, все пак ще се биете срещу някои от тях. - каза Едуард.
- Това е причината да сме тук. - усмихна се Джейкъб.

19. Егоист
Едуард ме занесе вкъщи на ръцете си, очаквайки, че няма да издържа. Сигурно съм
заспала по пътя. Когато се събудих бях в леглото си и приглушената светлина, която
влизаше през прозорците ми се спускаше под странен ъгъл. Сякаш беше следобед.
Прозях се и се протегнах, пръстите ми го потърсиха, но не намериха нищо.
- Едуард? - измърморих.
Моите търсещи пръсти намериха нещо този път, студено и нежно. Неговата ръка.
-Този път наистина ли си будна? - промърмори той.
- Ммм, - въздъхнах със съгласие. - Имаше ли много фалшиви тревоги?
- Беше много неспокойна - приказваше цял ден.
- Цял ден? – примигнах и погледнах през прозорците отново.
- Вечерта бе дълга. - каза успокоително. - Заслужи си ден в леглото.
Станах и главата ми се завъртя. Светлината от прозореца ми идваше от запад.
- Уау.
- Гладна ли си?- предположи той. - Искаш ли закуска в леглото?
- Ще се оправя. - изстенах, протягайки се отново. – Имам нужда да стана и да се
поразтъпча.
Той държа ръката ми по пътя към кухнята, гледайки ме внимателно, сякаш може да се
препъна. Или може би си мислеше, че ходя на сън.
Придържах се към простите неща, хвърляйки няколко поп-тартс в тостера. Погледнах се в
отражаващия хром.
-Ъх, аз съм развалина.
-Беше дълга нощ, - каза той отново. – Трябваше да останеш тук и да спиш.
-Да, и да изпусна всичко. Знаеш ли, трябва да започнеш да приемаш факта, че вече съм
част от семейството.
-Може и да свикна с тази идея. - усмихна се той.
Седнах със закуската си и той се настани до мен. Когато вдигнах Pop-Tart-а(Бел.ред.: вид
закуска; тънки препечени сладкиши) за да отхапя. Забелязах го, че ми зяпа ръката.
Погледнах надолу и открих, че все още носех подаръка, който Джейкъб ми беше дал на
партито.
- Може ли? - попита той пресягайки се към мъничкия дървен вълк.
Преглътнах шумно.
- Ъм, разбира се.
Той премести ръката си под талисмана на гривната и го балансира между снежнобелите
си пръсти. За кратък момент бях уплашена. И най-малкото движение на пръстите му
можеше да го разбие на трески. Но разбира се, Едуард не би го направил. Срамувах се, че
дори си го бях помислила. Той само претегли вълка в дланта си за момент и го остави да
падне. Висулката се залюля леко на китката ми. Опитах се да прочета изражението в
очите му. Всичко, което можех да видя беше вглъбеност, всичко останало той запази
скрито, ако имаше нещо друго.
- Джейкъб Блек може да ти дава подаръци.
Това не беше въпрос или обвинение. Само коментар на факт. Но аз знаех, че имаше
предвид последния ми рожден ден и отказа ми на подаръци. Не бях искала никакви. И
особено не от Едуард. Не беше съвсем логично и разбира се ме бяха пренебрегнали.
- Давал си ми подаръци. - напомних му аз. - Знаеш, че харесвам изработените на ръка
неща.
Той присви устните си за секунда.
-Какво ще кажеш за подаръци, тип „наследство”? Приемливи ли са?
- Какво имаш предвид?
- Тази гривна. - Пръстът му описа кръг около китката ми.- Ще я носиш ли дълго?
Свих се.
- Защото не искаш на нараниш чувствата му. – заядливо предположи той.
- Така мисля.
- Не мислиш ли, че ще е по-честно, - попита той, гледайки надолу към ръката ми докато
говореше. Обърна я и пръстите му пребягнаха по вените на китката ми. - Ако имам малък
знак за присъствието си около теб?
- Знак за присъствието ти?
- Символ – нещо да ти напомня за мен.
- Ти си във всяка моя мисъл. Не се нуждаеш от знаци.
- Ако ти дам нещо, ще го носиш ли? – Настоя той.
- Нещо, което ще…наследя?
- Да, нещо, което имам от известно време. – усмихна се с неговата ангелска усмивка.
Ако това беше единствената реакция от подаръка на Джейкъб, бих я приела с
удоволствие.
- Щом ще те направи щастлив.
- Забелязала ли си неравенството? – попита той и гласът му си върна укорителната нотка.-
Защото аз определено съм.
- Какво неравенство?
Очите му се присвиха.
- Всеки може да ти подарява неща. Всеки без мен. С удоволствие бих ти дал подарък за
завършването, но не го направих. Защото знаех, че това би те разстроило повече, отколко
всичко останало. Това е напълно нечестно. Как можеш да ми го обясниш?
- Лесно. - протестирах аз. - Ти си по-важен отколкото всички останали. Ти си ми дал себе
си. Това вече е повече, отколкото заслужавам и всичко останало, което ми дадеш, ще
развали баланса
Той го обмисли за момент и след това извъртя очите.
- Начина, по който гледаш на нещата е абсурден.
Сдъвках си закуската спокойно. Знаех, че няма да ме послуша ако му кажех, че той беше
този, който бърка нещата. Телефонът му вибрира. Той погледна номера, преди да
отговори.
- Какво има, Алис?
Заслуша се и аз зачаках реакцията му, изведнъж изнервена. Но каквото и да му каза, не го
изненада. Той издиша няколко пъти.

- От части познах, - каза той, гледайки в очите ми с неодобрителни израз. - Тя говореше
насън.
Пламнах. Какво ли бях казала пък сега?
- Ще се погрижа за това. - обеща той.
Загледа се в мен, докато затваряше телефона си.
- Имаш ли нещо, за което искаш да поговорим?
Обмислих го за момент. Като се има предвид предупреждението на Алис миналата нощ,
мога да се досетя защо му се е обадила. И тогава, спомняйки си проблемните сънища,
които имах докато спях през деня – сънищата, в които преследвах Джаспър, опитвайки се
да го последвам и да намеря чистилището в бъркотията – подобно на гори, знаейки че бих
намерила Едуард там…Едуард и чудовището, което искаше да ме убие, но не се тревожех
за тях, защото вече бях решила – можех да позная какво си е мислил Едуард докато спях.
Прехапах си устната за момент, не достатъчно готова да срещна погледа му. Той почака.
- Харесвам идеята на Джаспър. - казах най-накрая.
Той изстена.
- Искам да помогна. Трябва да направя нещо! - настоях.
- Няма да помогне, ако си в опастност.
- Джаспър мисли, че ще помогне. Това e неговата област.
Едуард ме гледаше намръщено.
- Не можеш да ме държиш настрана. - заплаших. - Няма да се крия в гората, когато всички
вие поемате риск заради мен.
Неочаквано той се усмихна.
- Aлис не те вижда в сечището, Бела. Вижда те препъваща се наоколо, изгубена в гората.
Няма да можеш да ни откриеш; просто ще го направиш по-трудно за мен да те открия
след това.
Опитах се да остана хладнокръвна колкото него.
- Това е, защото Алис не е предвидила фактора „Сет Клиъруотър”. - казах любезно. - Ако
беше, разбира се, нямаше да може да вижда нищо изобщо. Но изглежда Сет иска да е там
толкова колкото и аз. Няма да е трудно да го убедя да ми покаже пътя.
Гняв премина през лицето му, той си пое дълбоко въздух и се успокои.
- Това можеше да проработи....ако не ми беше казала. - Сега просто ще помоля Сам да
даде точни заповеди на Сет. Колкото и да иска, Сет не може да наруши заповедите.
Запазих усмивката си доволна.
- Но защо Сам да дава такива заповеди? Ако му кажа колко ще съм полезна там?
Обзалагам се, че ще направи услуга на мен, вместо на теб.
Той се успокои отново.
- Може да си права. Но съм сигурен ,че Джейкъб не е готов да даде същите заповеди.
- Джейкъб? -Намръщих се.
- Джейкъб е втори в групата. Никога ли не ти е казвал? Неговите заповеди трябва да се
спазват също.
Хвана ме неподготвена и от неговата усмивка можех да разбера, че и той го знае. Челото
ми се набръчка. Джейкъб щеше да е на негова страна –в това отношение- бях сигурна в
това. А и Джейкъб никога не ми бе казвал това. Едуард се възползва от факта, че бях
безмълвна за момент, продължавайки с равен и успокояващ глас.
- Имах шанса да хвърля завладяващ поглед в умовете на групата миналата нощ. Беше по-
добре от сапунена опера. Нямах си и на идея колко объркано е всичко в такава голяма
глутница. Натиска на индивидуалностите срещу психиката на множеството. Абсолятно
завладяващо!
Той очевидно се опитваше да ме разсее.Гледах го.
-Джейкъб крие много тайни.-Каза с усмивка.
Не отговорих, само го наблюдавах, държейки на аргументите си и чакайки удобния
момент.
- Например, забеляза ли по-малкия сив вълк миналата нощ?
Кимнах сковано.
Той се изхили.
- Приемат легендите си толкова сериозно. Изглежда, че има неща, за които никоя от
легендите им не ги е подогтвила.
Въздъхнах.
- Добре, ще захапя стръвта. За какво говориш?
- Винаги са приемали без съмнение факта, че само преките правнуци на първия вълк имат
силата да се трансформират.
- И някой, който не е пряк наследник се е превърнал?
- Не. Тя си е пряк наследник със сигурност.
Примигах и очите ми се разшириха.
- Тя?
Той кимна.
- Тя те познава. Името й е Лия Клиъруотър.
- Лия е върколак! - изпищях. - Какво? Откога? Защо Джейкъб не ми е казал?
- Има неща, които не му е позволено да споделя - броят им, например. Както казах преди,
когато Сам даде заповед, глутницата просто не може да я игнорира. Джейкъб много
внимателно си мислеше за други неща когато беше около мен. Разбира се, след миналата
вечер това излезе наяве.
- Не мога да повярвам. Лия Клиъруотър! - изведнъж си спомних за Джейкъб, когато ми
разказваше за Лия и Сам и за начина, по който реагира, сякаш беше каза прекалено много
- след като беше казал нещо за това как Сам трябвало да гледа Лия всеки ден и да знае, че
е прекрачил всички обещания...Лия на скалата, сълза, просветваща на бузата й, когато
Старият Куил бе споменал бремето и саможертвата, които Куилеутските синове
споделяли...И Били, прекарващ време със Сю. защото имала проблеми с децата си...и
истинският проблем всъщност бил, че и двамата са върколаци!
Не бях мислила много за Лия Клиъруотър, само когато скърбях за загубата й, когато Хари
бе починал, и после, за да я съжалявам отново, когато Джейкъб беше разказал историята
й, как странното белязване на нейната Емили от Сам бе разбило сърцето на Лия. И сега
беше част от глутницата на Сам, чувайки мислите му...и неспособна да скрие своите
собствени.
Наистина мразя тази част - бе казал Джейкъб - Всичко, от което се срамуваш, поставено
на оглед за всички.
- Горката Лия - прошепнах.
Едуард изпръхтя.
- Тя прави живота доста неприятен за останалите. Не съм сигурен дали заслужава
съчувствието ти.
- Какво имаш предвид?
- Достатъчно трудно е за тях да им се налага да споделят собствените си мисли. Повечето
от тях се опитват да си сътрудничат, да го направят по-лесно. Когато, дори един член, е
умишлено озлобен това е болезнено за всички.
- Има доста добра причина. - измърморих, все още на нейна страна.
- О, знам. - каза той - Белязването е едно от най-странните неща, който съм виждал през
живота си, а аз съм виждал много странни неща. - Той поклати глава учудено. - Начина,
по който Сам е свързан с неговата Емили е невъзможен за описване - или би трябвало да
кажа нейният Сам. Сам наистина не е имал избор. Напомня ми на " Сън в лятна нощ" с
целия хаос, причинен от любовните магии на феите...като магия. - Той се усмихна. -
Доста близо е до начина, по който аз се чувствам спрямо теб.
- Горката Лия - казах отново. - Но какво искаш да кажеш с "озлобен"?
- Постоянно мисли за неща, за които те биха предпочели да не. - обясни той. - Например за Ембри.

- Какво му има на Ембри? - попитах, изненадана.
- Майка му се е преместила от резервата на Макаите преди седемнадесет години, когато е
била бременна с него. Той не е куилеут. Всички са предполагали, че е оставила баща му
при Макаите. Но тогава се присъединил към глутницата.
- И?
- И логичните възможности за баща му са Куил Атеара старши, Джошуа Ълей или Били
Блек, всички женени в този момент, разбира се.
- Не! - поех си рязко въдух. Едуард беше прав, това беше точно като сапунена опера.
- Сега Сам, Джейкъб и Куил се чудят кой от тях има полу-брат. На всички им се иска да си
мислят, че е Сам, имайки се предвид, че баща му никога не е бил добър в това си
поприще. Но съмнението винаги е там. Джейкъб никога не е могъл да попита Били за
това.
- Уоу. Как разбра толкова много за една нощ?
- Умът на глутницата е пленителен. Всички, мислещи заедно и отделно едновременно.
Има толкова много за четене!
Звучеше доста разочарован, като някой, който е трябвало да остави хубава книга, точно
преди развръзката. Засмях се.
- Глутницата е удивителна - съгласих се - Почти толкова удивителна, колкото ти, когато се
опитваш да ме разсееш.
Изражението му стана любезно отново - перфектно лице за покер.
- Трябва да бъда на онова сечище, Едуард.
- Не. - каза той с много категоричен тон.
Тогава ми хрумна един друг начин.
Не беше толкова, че трябваше да съм на сечището. Просто трябваше да съм там, където е
Едуард.
Жестока, обвиних се. Себична, себична, себична! Не го прави!
Игнорирах по-добрите си инстинкти. Не можех да го погледна когато говорех, обаче.
Вината беше залепила очите ми за масата.
- Окей, виж Едуард - прошепнах - Ето го нещото... Вече полудях веднъж. Знам какви са
границите ми. И няма да го понеса ако ме оставиш отново.
Не погледнах нагоре, за да видя реакцията му, изплашена от количеството болка, което
причинявах. Но чух внезапното му поемане на въздух и тишината, която последва. Бях се
втренчила в тъмната дървена маса, мечтаейки си да мога да си взема думите обратно. Но
знаейки, че най-вероятно не бих го направила. Не и ако проработеше.
Изведнъж ръцете му бяха около мен, дланите му галеха лицето ми, ръцете ми. Той
успокояваше мен. Вината превключи на режим "спираловидно движение". Но инстинктът
за оцеляване беше по-силен. Нямаше спор, че той беше жизненоважен за моето
оцеляване.
- Знаеш, че не е така, Бела - той прошепна - Няма да съм далече, а и ще свърши бързо.
- Няма да го понеса - настоях, все още гледайки надолу - Да не знам дали ще се върнеш.
Как да преживея това, без значение колко бързо ще е свършило?
Той въздъхна.
- Ще бъде лесно, Бела. Няма причина за страховете ти.
- Никаква изобщо?
- Никаква.
- И всички ще са наред?
- Всеки един. - Обеща той.
- Значи няма никакъв смисъл аз да съм на сечището?
- Разбира се, че не. Алис току-що ми каза, че броят им е намалял до деветнадесет. Ще се
справим лесно.
- Точно така - ти каза, че ще е толкова лесно, че някой може да седи без работа. -
Повторих думите му от миналата нощ. - Наистина ли го мислеше?
- Да.
Беше толкова лесно, трябваше да го е предвидил.
- Толкова лесно, че ти ще можеш да седиш без работа?
След дълъг момент на мълчание, най-накрая погледнах изражението му.
Лицето за покер се беше върнало.
Поех си дълбоко дъх.
- Значи е или по единият, или по другият начин. Или има повече опасност, отколкото
искаш да знам, в който случай ще се върнем обратно на това аз да съм там, правейки
каквото мога, за да помогна. Или...ще бъде толкова лесно, че ще могат да минат и без теб.
По кой начин е?
Той не проговори. Знаех за какво си мислеше – за същото, за което и аз: Карлайл, Есме,
Емет, Розали, Джаспър и…насилих се да си помисля последното име…И Алис.
Зачудих се дали съм чудовище. Не от онези, за част от които Едуард се мислеше, а от
истинските. Онзи тип, които нараняваха хората; които не си поставяха ограничения,
когато искаха да постигнат нещо. Това, което исках е да го запазя, запазя за мен. Имах ли
граници, които не бих преминала в действията си, в жертвите си, за да постигна това. Не
бях сигурна.
- Искаш от мен да ги оставя да се бият без помощта ми? – попита ме той тихо.
- Да. Бях учудена, че мога да запазя гласа си спокоен, при все че отвътре се чувствах
измъчена. –Или да ми позволиш да бъда там. Което и да е от двете, стига да сме заедно.
Той си пое дълбоко въздух и после издиша. Вдигна и двете си ръце и ги постави от двете
страни на лицето ми, карайки ме да срещна погледа му. Продължи да ме гледа дълго
време. Чудех се какво търсеше и какво намираше там. Дали вината бе така осезаема и
върху лицето ми, както бе и в гърчещия ми се стомах.
Очите му се присвиха заради емоция, която не можех да разчета и той дръпна едната си
ръка от лицето ми, за да извади телефона си отново.
- Алис. –изговори той. –Ще дойдеш ли да наглеждаш Бела за малко? – повдигна веждата
си, чакайки ме да възразя срещу думата. –Искам да обсъдя нещо с Джаспър.
Тя очевидно се съгласи. Едуард остави телефона и отново се загледа в лицето ми.
- Какво ще кажеш на Джаспър? – прошепнах.
- Ще обсъдим…неучастието ми в битката.
Бе лесно да разчета по лицето му колко трудни за изговаряне бяха за него тези думи.
- Съжалявам.
Наистина съжалявах. Мразех се, задето го карах да прави това. Не достатъчно, за да се
усмихна престорено и да му кажа да отива без мен. Определено не чак толкова.
- Не се извинявай. –каза ми, усмихвайки се съвсем леко. –Никога не се страхувай да ми
кажеш как се чувстваш, Бела. Ако това е, от което имаш нужда… - той сви рамене. – Ти си
ми приоритет.
- Не исках да бъде така – сякаш трябва да избираш между мен и семейството си.
- Знам. При това, ти не поиска това от мен. Ти ми предложи две алтернативи, с които
можеш да се примириш, а аз избрах тази, която харесва на мен. Така би трябвало да
действат компромисите.
Наведох се и опрях челото си в гърдите му.
- Благодаря. –прошепнах.
- Винаги. –отвърна ми той, целувайки челото ми. –Всичко.
Не се движихме дълго време. Държах лицето си скрито, притиснато срещу блузата му.
Два гласа се бореха вътре в мен. Един, който искаше да съм добра и смела, и един, който
казваше на добрата ми страна да си държи устата затворена.
- Коя е третата съпруга? – попита ме той изведнъж.
- Хъх? – казах аз, отлагайки отговора си.
Не си спомнях да бях сънувала този сън отново.
- Мърмореше нещо за ‘третата съпруга’ снощи.

Останалото имаше малко смисъл, но с
това напълно ме обърка.
- Оу, ъм, да. Това е просто една от историите, която чух на огъня на открито онази вечер. –
свих рамене аз. – Предполагам, че ми се е набила в главата.
Едуард се наклони и килна главата си настрани, вероятно объркан от нотката на
неудобство в гласа ми. Преди да можех да попитам, Алис се появи на прага на кухнята с
кисело изражение.
- Ще изпуснеш цялата веселба, - измърмори тя.
- Здравей, Алис. –поздрави я той.
Той сложи един пръст под брадичката ми и надигна лицето ми, за да ме целуне за
довиждане.
- Ще се върна по-късно тази вечер, - обеща ми той. – Ще отида да се разбера с другите за
това, да реорганизирам нещата.
- Добре.
- Няма кой знае какво за реорганизиране, - каза Алис. – Вече им казах. Емет е доволен.
Едуард въздъхна.
- Разбира се, че е.
Той излезе през вратата, оставяйки ме да се изправя пред Алис. Тя ме изгледа.
- Съжалявам, - извиних се отново. – Мислиш ли, че това ще е по-опасно за вас?
Тя изсумтя.
- Притесняваш се прекалено много, Бела. Ще побелееш преди да ти е дошло времето.
- Тогава защо си разстроена?
- Едуард е такъв мърморко, когато не получи това, което иска. Просто очаквам да живея с
него през следващите няколко месеца. – Тя направи физиономия. - Предполагам, че ако
така ще останеш с всичкия си, си струва. Но ми се иска да можеше да контролираш
песимизма, Бела. Толкова е ненужно.
- Би ли позволила на Джаспър да отиде без теб? – настоях аз.
Алис направи гримаса.
- Това е различно.
- Разбира се, че е.
- Върви да се почистиш. - нареди тя. – Чарли ще се прибере след петнадесет минути, и ако
изглеждаш толкова дрипава няма да те пусне да излезеш отново.
Уау, наистина бях изгубила целия ден. Изглеждаше такава загуба. Радвах се, че нямаше
винаги да си пилея времето със спане.
Бях напълно представителна, когато Чарли се прибра – изцяло облечена, с прилична коса
и в кухнята, слагайки вечерята му на масата. Алис стоеше на обичайното място на Едуард
и това изглежда много зарадва Чарли.
- З драсти, Алис! Как си, скъпа?
- Добре съм, Чарли, благодаря.
- Виждам, че най-накрая си станала от леглото, поспаланке, - каза ми той като сядах до
него, преди да се обърне към Алис. – Всички говорят за това парти, което родителите ти
организираха снощи. Обзалагам се, че много чистене те чака.
Алис сви рамене. Познавайки я, вече беше свършено.
-Струваше си, - каза тя. – Беше страхотно парти.
- Къде е Едуард? – попита Чарли, леко заядливо. – Помага в почистването?
Алис въздъхна и лицето й стана трагично. Вероятно беше преструвка, но беше прекалено
перфектно, за да съм сигурна.
- Не. Планира уикенда с Емет и Карлайл.
- На поход отново?
Алис кимна, лицето и изведнъж стана отчаяно.
- Да, всички отиват, освен мен. Винаги отиваме на поход в края на учебната година, нещо
като празненство, но тази година реших, че предпочитам да пазарувам и нито един от тях
не иска да остане с мен. Изоставена съм.
Лицето й се намръщи, изражението й беше толкова отчаяно, че Чарли се наведе към нея
автоматично, протягайки една ръка, търсейки начин да помогне. Погледнах я
подозрително. Какво правеше?
- Алис, мила, защо не дойдеш да останеш с нас. - предложи Чарли. – Не ми харесва да си
мисля за теб съвсем сама в онази голяма къща.
Тя въздъхна. Нещо ме настъпи изпод масата.
- Оу! – запротестирах.
Чарли се обърна към мен.
- Какво?
Алис ме стрелна с раздразнен поглед. Можех да разбера, че мисли, че тази вечер съм
много бавна.
- Ударих си крака. - прошепнах.
- О. – той погледна обратно към Алис. – Е, какво ще кажеш?
Тя отново ме настъпи, този път не чак толкова силно.
- Ъ, тате, знаеш, че нямаме най-добрите условия тук. Обзалагам се, че Алис не иска да
спи на пода ми…
Чарли стисна устни. Алис отново извади отчаяното изражение.
- Може би Бела трябва да остане там горе с теб. - предложи той. – Само докато вашите се
върнат.
- О, ще го направиш ли, Бела? - Алис ми се усмихна сияеща. – Нямаш против да
пазаруваш с мен, нали?
- Разбира се. - съгласих се. – Пазаруване... Добре.
- Кога тръгват? – попита Чарли.
Алис направи друга физиономия.
- Утре.
- Кога ме искаш? – попитах.
-След вечеря, предполагам. – каза тя слагайки пръст на брадичката си замислено. –
Нямаш нищо запланувано за събота, нали? Искам да излезем извън града, за да
пазаруваме и ще бъде цял ден.
- Не Сиатъл. – Чарли я прекъсна, събирайки вежди.
-Разбира се, че не. - Алис веднага се съгласи, въпреки че и двете знаехме, че Сиатъл щеше
да бъде най-безопасното място в събота.
- Мислех си за Олимпия, може би…
- Ще ти хареса, Бела. – каза Чарли с радостно облекчение. – Вървете да се забавлявате в
града.
- Да, татко, ще бъде чудесно.
С един лесен разговор Алис ми беше разчистила целия график за битката. Едуард се
върна не много по-късно. Прие пожеланията на Чарли за приятно пътуване без изненада.
Той твърдеше, че тръгвали рано сутринта, и каза лека нощ преди обичайното време. Алис
си тръгна с него.
Извиних се скоро, след като си тръгнаха.
-Не може да си уморена! - запротестира Чарли.
- Само малко, - излъгах.
- Нищо чудно, че обичаш да пропускаш партитата, - измърмори той. - Отнема ти толкова
дълго да се възстановиш.
Горе, Едуард лежеше в леглото ми.
- Кога ще се срещнем с вълците? – прошепнах аз като отидох при него.
- След един час.
- Това е добре. Джейк и приятелите му имат нужда да поспят.
- Не толкова колкото ти. - отбеляза той.
Преминах на друга тема, предполагайки че щеше да се опита да ме убеди да си остана
вкъщи.

- Алис каза ли ти, че ще ме отвлича отново?
Той се ухили.
- Всъщност не те.
Гледах го объркана и той тихо се засмя на изражението ми.
- Аз съм единственият, който има разрешение да те държи за заложница, не помниш ли? –
каза той. - Алис отива на лов с останалите. – той въздъхна. – Предполагам, че сега няма
нужда да го правя.
- Ти ще ме отвличаш?
Той кимна. Помислих върху това за кратко. Никакъв Чарли, който да слуша отдолу, да ме
проверява толкова често. И без къща пълна с вампири със свръх чувствителен слух…
Само той и аз – наистина сами.
- Това добре ли е? - попита той, притеснен от мълчанието ми.
- Ами… разбира се, освен едно нещо.
- Какво нещо? – очите му показваха нервността му.
Беше поразително , но някак си изглеждаше несигурен в това колко здрава е връзката ни.
Може би трябваше да изясня какво имах предвид.
- Защо Алис не каза на Чарли, че тръгвате тази вечер? – попитах.
Той се засмя, облекчен.
Насладих се на пътуването до поляната повече от снощи. Все още се чувствах виновна,
все още ме беше страх, но вече не бях ужасена. Можех да мисля правилно. Можех да видя
отвъд това, което идваше и почти вярвах че може би всичко щеше да е наред. Едуард
очевидно беше съгласен с идеята да пропусне битката… и това правеше много трудно да
не вярвам когато казваше, че ще е лесно. Не би оставил семейството си ако не вярваше в
себе си. Може би Алис беше права и се притеснявах прекалено много. Стигнахме на
поляната последни. Джаспър и Емет вече се бореха – просто загряваха, съдейки по звука
на смеха им. Алис и Розали, седнали на твърдата земя, ги наблюдаваха. Есме и Карлайл си
говореха на няколко метра разстояние, главите им близко една до друга, пръстите
свързани, без да обръщат внимание на някого другиго.
Беше много по-светло тази вечер, луната сияеше през тънките облаци, и лесно можех да
видя трите вълка, които стояха на ръба на ринга, застанали на голямо разстояние един от
друг, за да гледат от различни ъгли. Беше също лесно да позная Джейкъб, щях веднага да
го позная, дори и ако не беше погледнал нагоре и зяпал при звука на приближаването ни.
- Къде са останалите вълци? - зачудих се.
- Не е нужно всички да са тук.Само един би бил достатъчен, но Сам не ни вярва
достатъчно, за да изпрати само Джейкъб, въпреки че той беше готов да го направи. Куил и
Ембри са неговите обичайни...Предполагам, можеш да ги наречеш неговото
подкрепление.
- Джейкъб ви вярва. - Едуард кимна.
- Вярва, че няма да се опитаме да го убием, но само до там.
- Ти ще участваш ли? - попитах го колебливо.
Знаех, че това щеше да бъде почти толкова трудно за него, колкото за мен да бъда
изоставена. Може би дори по-трудно.
- Ще помогна на Джаспър, когато трябва. Той иска да опита някои неравни групировки, за
да ги научи как да се справят със няколко нападателя. - той сви рамене.
И нова вълна на паника разруши краткотрайният ми прилив на увереност. Все още бяха
твърде малко, в сравнение с армията. И аз влошавах нещата. Гледах към полето,
опитвайки се да скрия реакцията си.Беше неподходящо място за гледане, мъчейки се да се
самоизлъжа, да се убедя, че всичко ще се нареди така, както имах нужда. Защото, когато
принудих погледа ми да гледа далеч от Кълънови, далеч от образа на игривата им борба,
която щеше да бъде истинска и смъртоносна само след няколко дни, Джейкъб хвана
погледа ми, и ми се усмихна. Беше същата вълча усмивка като преди, очите му търсеха
така, както го правеха, когато беше човек.Беше ми трудно да повярвам, че не толкова
отдавна, намирах върколаците за ужасяващи и се събуждах от кошмари с тяхно
участие.Знаех, без да питам, кой от тях беше Ембри и кой Куил, защото Ембри очевидно
беше по-слабият сив вълк със тъмните точки на гърба си, който стоеше търпеливо и
гледаше, докато Ембри, тъмно кафевият вълк, с малко по-светла окраска около лицето,
мърдаше непрекъснато, изглеждайки така сякаш си умираше да се присъедини в
показната битка. Те не бяха чудовища, дори в този вид. Те бяха приятели. Приятели, които
ни най-малко не изглеждаха неразрушими като Емет или Джаспър, които се движеха по-
бързо от кобра в атака, докато лунната светлина се отразяваше във гранитено твърдата им
кожа. Приятели, които явно не виждаха опасността, на която се излагат. Приятели, които
все пак бяха някак смъртни, приятели, които могат да кървят, да умрат...Увереността на
Едуард беше окуражителна, защото беше разбираемо защо не беше истински притеснен
за семейството си. Но би ли го наранило, ако някой от вълците пострада? Имаше ли
някаква причина, заради която той да се чувства разтревожен, ако тази възможност не го
притесняваше? Увереността му само отключи още мои страхове. Опитах се да отвърна на
Джейк с усмивка, преглъщайки буцата в гърлото ми. Явно не схващах нещо.
Джейкъб скочи леко на краката си, бързината му беше странна, имайки предвид ясната му
маса, след което заподскача в посоката, където Едуард и аз стояхме до оборудването.
- Джейкъб. - Едуард го поздрави учтиво.
Той го игнорира, тъмните му очи бяха приковани върху мен. Наклони главата си на
равнището на моята, както бе направил вчера, накланяйки я на една страна.Тихо скимтене
пробягна през муцуната му.
- Добре съм. -Отговорих му, без да се нуждая от превода, който Едуард тъкмо щеше да ми
даде.
- Просто съм разтревожена, нали разбираш. - той продължи да ме гледа.
- Иска да знае защо. - Едуард измърмори.
Джейкъб изръмжа, не заплашително, по-скоро раздразнено и устните на Едуард трепнаха.
- Какво? - попитах.
- Мисли си, че преводите ми имат нужда от подобрение. Това което всъщност си помисли
е: „Това е много тъпо. За какво толкова се тревожиш?” Промених го, защото си помислих,
че е твърде грубо.
Усмихнах се наполовина, но бях твърде обезпокоена, за да се развеселя.
- Има много за които да се тревожа. - казах на Джейк. - Като например,че цял куп много
глупави вълци ще се наранят. - той се засмя с кашлящия си лай. Едуард въздъхна.
-Джаспър иска помощ. Ще се справиш ли без преводач?
- Ще се оправя. - той ме погледна въодушевено за момент, изражението му беше трудно за
разбиране, след което се обърна и закрачи към Джаспър.
Седнах, където бях. Земята беше студена и неудобна.Джейкъб направи крачка напред,
след което ме погледна, и нисък хленчещ глас се надигна от гърлото му. Пристъпи още
половин крачка.
- Отивай без мен. - казах му. - Не искам да гледам. - Джейк наклони главата си на една
страна отново за момент, след което легна на земята до мен с недоволна въздишка .- Не,
наистина можеш да отидеш. - уверих го.
Той не отговори, а само постави главата на лапите си. Загледах се в светло сивите облаци,
неискаща да гледам боя.Въображението ми имаше повече гориво от необходимото. Бриз
задуха през сечището, и аз потреперах. Джейк дойде по-близо до мен, притискайки
топлата си козина до лявата ми страна.
- Ъм, мерси. - измърморих.
Няколко минути по-късно се облегнах на широкото му рамо. Така беше много по-удобно.
Облаците се движеха бавно по небето, замъглявайки части от луната, докато преминаваха.
Разсеяно започнах да прокарвам пръсти през козината около врата му. Същият този тежък
боботен звук излезе от гърлото му, както вчера. Беше някак удобно. По-твърдо, по диво от
мъркането на котка, но носещо същото послание.

- Знаеш ли, никога съм нямала куче. - казах му аз, потънала в размисли. - Винаги съм
искала да имам, но Рене е алергична. - Джейкъб се засмя и тялото му се разтресе под
моето.
- Никак ли не си разтревожен за събота? - попитах.Той обърна огромната си глава към
мен, така че да мога да видя едно от очите му да се завърта.
- Де и аз да бях толкова позитивна. - Джейк постави главата си до крака ми и започна да
издава онзи приятен звук, отново.Това ме накара да се почувствам една идея по-добре.
- И така, предполагам, че ще трябва да ловуваме утре.-Той избоботи, звучеше
ентусиазиран.
- Може и да го направим заедно.-Предупредих го.-Едуард не определя разстоянията, така
както правят нормалните хора.-Джейк излая още един смях. Настаних се по-дълбоко в
топлата му козина, поставяйки главата си на врата му. Беше странно. Дори и в тази
причудлива форма, Джейк си беше същият, и се почувствах така, както бяхме
преди.Лесното приятелство, неизискващо усилия, което си беше естествено както
вдишването и издишването, точно както бях няколкото пъти с Джейкъб, докато беше
човек. Странно, че го усещам тук и сега, имайки предвид, че си мислех, че цялата тази
работа с вълците е причината за загубата му. Убийствените игри продължиха в сечището,
а аз продължих да гледам замъглената луна.