Български фен превод на Eclipse (Затъмнение)

20.Компромис
Всичко беше готово. Бях се приготвила за двата дни, които ще прекарам с Алис и чантата
ми ме чакаше на задната седалка на камиона ми. Бях дала билетите за концерта на
Анджела, Бен и Майк. Майк щеше да заведе Джескика, което се нареди точно, както се
надявах. Били беше заел лодката на стария Куил Атеара и беше поканил Чарли до
резервата за малко риболов в откритото море, преди следобедната игра да започне. Колон
и Брейди бяха най-младите върколака в глутницата и те оставаха, за да предпазят Ла Пуш,
въпреки, че бяха деца.И двамата бяха на по тринайсет години. Все пак, Чарли би бил на
много по-безопасно място, от когото и да било във Форкс. Бях направила всичко, което ми
бе по силите. Опитах се да го приема и да оставя нещата, които са извън обсега на
контрола ми, настрана, поне за тази вечер. По един или друг начин, всичко щеше да
свърши след по-малко от 48 часа. Мисълта беше почти удобна.
Едуард ме беше помолил да се успокоя, и аз щях да дам всичко от себе си.
- Само за тази нощ, можем ли да забравим всичко, освен теб и мен?-умоляваше ме той,
освобождавайки пълната сила на очите си върху мен.
- Изглежда сякак никога не мога да се наситя на времето ни прекарано така. Имам нужда
да бъда с теб. Само с теб.- това не беше молба, на която лесно се отказва, въпреки че знех,
че забравянето на страховете ми звучи много по-лесно, когато го казвам, отколкото, когато
се опитам да го направя. Други мисли завладяха ума ми, знаейки, че тази нощ ще сме
сами, и това можеше да помогне. Някои неща се бяха променили. Например, че бях
готова.
Бях готова да се присъедниня към семейството му. Страхът, вината и болката ме бяха
нучили на това. Имаше шанс да се концентрирам върху това, докато гледах към луната
през облаците и лежах до върколак, и знаех, че няма да се паникьосам отново.
Следващият път, когато нещо ни връхлети, аз щях да съм готова. Предимство, а не
задължение. Никога повече не би му се наложило да избира между мен и семейството си.
Ще сме партньори точно като Алис и Джаспър. Следващият път, щях да заема мястото си
до тях. Щях да изчакам, докато опасноста премине, за да е спокоен Едуард.Но не беше
нужно. Бях готова. Липсваше само едно нещо.
Точно едно нещо, защото имаше някои неща, които не бяха се променили, едно от които е
отчаяният начин, по който го обичах. Имах предостатъчно време за размисъл през
усложнението от баса на Емет и Джаспър, за да обмисля нещата, които бях готова да
изгубя заедно с чоевечността ми, и частта, от която не бях готова да се откажа. Знаех за
кое човешко преживяване щях да настоявам преди да стана вампир. Затова имахме някои
неща за уреждане тази вечер. След всичко, което видях през послените две години, вече
не вярвах в думата невъзможно. Щеше да е нужно повече от това, за да ме спре сега.
Добре, честно казано, щеше да е много по-сложно от това. Но щях да опитам.
Колкото и решена да бях, не се изненадах, че все още се чувствах нервна, докато карах по
пътеката, водеща до къщата му, защото не знаех как да направя, това което се опитвах да
направя, и това ми гарантираше сериозни нерви. Той седна на седалката до мен, борейки
се с усмивката си заради ниската ми скорост. Беше здрач, когато стигнахме къщата.
Въпреки това, ливадата бше осветена от светлините, идващи от всеки прозорец.
Веднага след като изгасих двигателя, той беше при вратата ми, отваряйки я. Повдигна ме
от купето с една ръка, плъзгайки чантата ми от седалката върху рамото си с другата ръка.
Устните му намериха моите, докато го чух за затваря вратата на колата с крак зад мен.
Без да прекъсва целувката, той ме вдигна, така че бях сгушена в обятията му и той ме
понесе към къщата.
Входната врата дали беше отворена? Не знаех. Но вече бяхме вътре, а аз бях замаяна.
Трябваше да си напомня да дишам.
Това целуване не ме изплаши. Не беше като преди, когато усещах страха и паниката,
която се процеждаше през контрола му. Устните му не бяха притеснени, а ентусиазирани
сега. Изглежда беше развълнуван колкото мен, че имахме тази нощ, за да се
концентрираме върху това да бъдем заедно. Той продължи да ме целува няколко минути,
стоейки там на входа; изглежда беше по-малко предпазлив от обикновено, устата му беше
студена и настойчива върху моята.
Започнах да се чувствам внимателно оптимистична. Може би получаването на това, което
исках, нямаше да се окаже чак толкова трудно все пак.
Не, разбира се, че щеше да бъде точно толкова трудно.
С тих смях се отдръпна, държейки ме на една ръка разстояние.
- Добре дошла у дома. – каза той, а очите му бяха влажни и топли.
- Това звучи хубаво. – отговорих, останала без дъх.
Внимателно ме постави на краката ми. Обвих и двете си ръце около него, отказвайки да
поставя някакво разстояние помежду ни.
- Имам нещо за теб. – каза с обикновен тон.
- Така ли?
- Твоят подарък, втора ръка, помниш ли? Ти каза, че това е позволено.
- О, точно така. Предполагам, че го казах.
Той се засмя на моета неохота.
- То е горе в спалнята ми. Да отида ли да го взема?
Спалнята му?
- Разбира се. – Съгласих се, чувствайки се доста непочтена, когато преплетох пръсти с
неговите. – Да вървим.
Явно беше доста нетърпелив да ми даде моят не-подарък, защото човешката скорост не
беше достатъчно бърза за него. Той ме взе отново и почти полетя нагоре по стълбите към
стаята си. Остави ме на вратата и се изстреля към килера си.
Беше се върнал преди да направя крачка, но не му обърнах внимание и отидох до
огромното, златно легло, сядайки на ръба и тогава плъзгайки се към средата му. Свих се
на кълбо, ръцете ми се обвиха около коленете ми.
- Добре. – промърморих. Сега бях, където исках да бъда и можех да си позволя малко
неохота. – Дай ми го.
Той се покачи на леглото, за да седне до мен, а сърцето ми пропусна един удар. Да се
надявам да го припише на реакцията ми към подаръка.
- Втора ръка. – напомни ми той твърдо. Придърпа лявата ми ръка от крака ми и докосна
сребърната гривна само за момент. Тогава ми върна ръката.

Изучих го внимателно. На противоположната страна на верижката срещу вълка, сега
висеше изящен сърцевиден кристал. Беше оформен с милиони страни, така че дори на
слабата светлина от лампата, той блестеше. Вдишах с тихо ахване.
- Беше на майка ми. – Той сви рамене осъдително. – Наследих доста такива дреболии.
Дори съм дал подобни на Есме и Алис. Така че, ясно е, че не е голяма работа.
Усмихнах се печално на уверението му.
- Но помислих, че е хубава репрезентация. – продължи той. – Твърдо е и е студено. – той
се засмя. – И хвърля дъги на слънчева светлина.
- Забрави най-важната прилика. – промърморих. – Красиво е.
- Сърцето ми е също толкова мълчаливо. – размишлява той. – И то, също така, е твое.
Извих китката си, така че сърцето да проблесне.
- Благодаря ти. И за двете.
- Не, аз ти благодаря. Успокоение е да приемеш подарък толкова лесно. Добра практика е
за теб, също така. – ухили се той, показвайки зъбите си.
Облегнах се на него, пъхайки глава под рамото му и сгушвайки се в него. Вероятно
усещането беше същото като да прегръщаш статуята Давид на Микеланджело, само че
това перфектно мраморно същество обви ръце около мен и ме придърпа по-близо до себе
си.
Това беше добро място като за начало.
- Може ли да обсъдим нещо? Ще съм ти признателна, ако започнем с това да обещаеш да
нямаш предразсъдъци.
Той се поколеба за момент.
- Ще се постарая. – съгласи се той, внимателно.
- Не нарушавам никакви правила. – обещах аз. – Това се отнася само до теб и мен. –
прочистих гърлото си. – Та...Бях впечатлена от това, как добре можах да направим
компромис онази нощ. Мислех си да приложим същата практика, но за различно
ситуация. – Чудех се защо съм толкова официална.
Може би беше от нервите.
- За какво ще искаш да преговаряме? – попита той с усмивка в гласа му.
Свих рамене, опитвайки се да намеря най-точните думи, с които да започна.
- Слушай как лети сърцето ти. – промърмори той. – Припка като крилете на малка птичка.
Добре ли си?
- Чувствам се страхотно.
- Моля, продължи тогава. – окуражи ме той.
- Ами, предполагам, първо, исках да поговорим за цялото нелепо условие с брака.
- Нелепо е само за теб. Какво за него?
- Чудех се...за това може ли да се преговаря?
Едуард се намръщи, вече изглеждаше сериозен.
- Вече се съгласих да направя най-голямата отстъпка – съгласих се да отнема живота ти,
въпреки че съм против. Мисля, че имам право да изискам няколко компромиса от твоя
страна.
- Не. – поклатих глава, съсредоточавайки се да запазя лицето си спокойно. – Тази част е
сключена сделка. Няма да обсъждаме моите .....обновления сега. Искам да изгладим някои
други детайли.
Той ме погледна подозрително.
- Кои детайли имаш предвид?
Аз се поколебах.
- Нека първо изясним изискванията ти.
- Знаеш какво искам.
- Брак. – накарах това да звучи като мръсна дума.
- Да. – той се усмихна със широка усмивка. – Като за започване.
Шокът провали внимателно подреденото ми изражение.
- Има и още?
- Ами. – каза той, изчислявайки. – Ако ще ми бъдеш жена, това означава, че всичко мое
ще е и твое...като учебната такса. Така че няма да има проблем с Дартмаут.
- Нещо друго? След като вече си абсурден?
- Няма да имам нищо против малко време.
- Не. Никакво време. Това вече ще развали сделката.
Той въздъхна с копнеж.
- Само година-две?
Поклатих глава, устните ми бяха свити с упорито начумерване.
- Мини на следващият.
- Това е. Освен ако не искаш да говорим за коли...
Той се ухили широко, когато аз направих гримаса, тогава взе ръката ми и започна да си
играе с пръстите ми.
- Не осъзнавах, че искаш още нещо, освен това да бъдеш превърната в чудовище.
-Страшно съм любопитен. – гласът му беше нисък и нежен. Малката нотка щеше трудно
да се забележи, ако не го познавах толкова добре.
Направих пауза, гледайки ръката му в моята. Все още не знаех как да започна. Усетих как
очите му ме наблюдаваха и ме беше страх да погледна нагоре. Кръвта започна да изгаря
лицето ми. Хладните му пръсти погалиха бузата ми.
- Изчервяваш се? – попита той изненадан. Аз държах погледа си наведен.
- Моля те, Бела, напрежението ме убива.
Прехапах устни.
- Бела. – тонът му вече беше укорен, напомняйки ми, че за него беше трудно, когато не му
споделях мислите си.
- Ами, малко съм разтревожена ...за после. – признах си, най-накрая поглеждайки го.
Усетих как тялото му се стегна, но гласът му беше нежен и кадифен.
- Какво те тревожи?
- Всички вие сте толкова сигурни, че единственото нещо, което ще ме интересува после,
ще бъде убиването на всички в този град. – Признах, докато той потрепна при избора ми
на думи. – И ме е толкова страх, че ще бъда толкова погълната от осакатяването, че вече
няма да бъде себе си...и че няма...че няма да те искам както сега.
- Бела, тази част не трае вечно. – увери ме той.
Той изпускаше мисълта ми.
- Едуард. – Казах, нервна, гледайки една луничка на китката ми. – Искам да направя нещо,
докато все още съм човек.
Той ме изчака да продължа. Не го направих. Лицето ми направо гореше.
- Каквото поискаш. – насърчи ме той, загрижен и нямащ ни най-малка представа за какво
говорех.
- Обещаваш ли? – промърморих, знаейки че опитът ми да го вкарам в капана на
собствените му думи нямаше да проработи, но не можах да се сдържа.
- Да. – каза той. Погледнах нагоре, само за да видя, че очите му бяха искрени и загрижени.
– кажи ми какво искаш и ще го имаш.
Не можех да повярвам колко неудобно и идиотски се чувствах. Бях прекалено невинна –
което беше, разбира се, главно за дискусията. Нямах и най-малка представа как да бъда
прелъстителна. Трябваше да се примиря, че съм изчервена и стеснителна.
- Теб. – промърморих почти неразбираемо.
- Твой съм. – усмихна се той, все още неразбиращ, опитвайки се да задържи погледа ми,
когато аз отново го отклоних.
Поех си дълбоко въздух и се преместих напред, така че сега коленичех на леглото. Тогава
обвик ръка около врата му и го целунах.

Той отвърна на целувката ми, объркан, но желаещ. Устните му бяха нежни срещу моите и
можех да позная, че умът му беше другаде – опитвайки се да разбере какво се върти в
моя. Реших, че той се нуждае от жокер.
Ръцете ми бяха леко разтреперани, докато отключвах хватката си от врата му. Пръстите
ми се плъзнаха от врата към яката на ризата му. Треперенето не помогна особено, докато
бързах да разкопчая копчетата преди той да ме спре. Устните му замръзнаха и почти
можех да чуя прещракването в главата му, докато свързваше думите с действията ми. Той
ме отблъсна изведнъж, лицето му бе истински неодобрително.
- Бъди разумна, Бела.
- Ти обеща, каквото поискам. - припомних му, изгубила надежда.
- Няма да водим този разговор.
Той ме изгледа, докато закопчаваше обратно двете копчета, които бях успяла да отворя.
Зъбите ми се затегнаха.
- Аз казвам, че ще го водим. - изръмжах.
Преместих ръцете си към блузата си и откопчах най-горното копче.Той грабна китките ми
и ги постави от двете ми страни.
- Аз казвам, че няма.- каза той остро.
Изръмжахме си един на друг.
- Ти искаше да знаеш. - отбелязах.
- Мислех, че ще е нещо поне малко реалистично.
- Значи ти можеш да попиташ за някое глупаво и абсурдно нещо, което ти искаш, като
например да се оженим, а на мен не ми е позволено дори да обсъдим какво. -Докато
празнословничех, той хвана ръцете ми в едната си китка, а с другата сложи пръст върху
устата ми.
- Не.- лицето му беше твърдо.
Поех си дълбок дъх, за да се успокоя. И докато гневът избледняваше, почувствах нещо
друго. Отне ми минута, за да разбера причината да гледам надолу отново, изчервявайки
се, защо стомахът ми се разбунтува, защо имаше прекалено много влага в очите ми, защо
изведнъж исках да избягам от стаята.Отказът ме връхлетя инстинктивно и силно.Знаех, че
не е рационално. В други случай той е бил много ясен, че безопасноста ми е на първо
място. Засега. Никога преди не съм се чувствала толкова уязвима. Намръщих се на
златното одеало, което съвпадаше с цветът на очите му и се опитах да пропъдя
инстинктивната реакция, която ми казваше, че не бях желана. Едуард въздъхна. Ръката,
която беше на устата ми се премести под брадичката ми и я повдигна, докато нямах друг
избор, освен да го погледна.
- Какво сега?
- Нищо.- измънках.
Той изследва лицето ми внимателно за един дълъг момент, докато аз се опитах да се
извърна от погледа му. Едната му вежда се сбръчи и изражението му стана ужасено.
- Нараних ли чувствата ти? - попита ме шокиран.
- Не. - излъгах.
Изведнъж, толкова бързо, че не осъзнах как точно се случи, се озовах в ръцете му. Лицето
ми беше обгърнато между рамото и ръката му, докато палецът му галеше успокоително
бузата ми.
-Знаеш защо трябва да кажа „не”. - проговори той. - Знаеш, че и аз те искам.
- Така ли? - прошепнах с глас, изпълнен със съмнение.
- Разбира се, че да, ти глупаво, красиво, свръхчувствително момиче. -Той се засмя
изведнъж, след което гласът му стана мрачен. -Не е ли така с всички? Имам чувството, че
зад мен има опашка готова на всичко за теб, чакайки ме да направя достатъчно голяма
грешка...Ти си по-привлекателна, отколкото си мислиш.
- Кой се държи глупаво сега?
Съмнявах се, че "странна", "предпазлива" и "вглъбена" се вписваха в определението на
някого за "привлекателен".
-Трябва ли да да пусна петиция наоколо, за да ми повярваш? Да ти кажа ли кои имена са
на върха на списъка? Ти знаеш някои от тях, но има и такива, които може би ще те
изненадат.
Заклатих глава срещу гърдите му.
- Само се опитваш да ми отвлечеш вниманието. Нека се върнем обратно на темата. - той
въздъхна. - Кажи ми дали пропускам нещо? - опитах се да звуча небрежно. - Твоето
искане е брак. - не можех да изговоря думата, без да направя гримаса. – Да платиш за
обучението ми, отлагане на превръщането ми и не би имал нищо против, ако превозното
ми средство се движеше малко по-бързо. - повдигнах веждите си. - Изброих ли всичко?
Това си е тежък списък.
- Само първото е искане. - изглежда изпитваше трудности с това да запази лицето си с
нормално изражение. - Останалите са просто молби.
- А моето единствено мъничко искане е...
- Искане? - прекъсна ме той, изведнъж станал отново сериозен.
- Да, искане. - очите му се свиха. - Да се оженя е проблем за мен. Няма да го направя,
освен ако не получа нещо в замяна.
Той се наведе до мен, за да прошепне в ухото ми.
-Не. - каза ми с копринен глас. - Сега това не е възможно. По-късно, когато си по-малко
чуплива. Бъди търпелива Бела.
Опитах се да задържа гласът си твърд и разумен.
- Но точно там е проблема. Няма да съм същата, когато съм по-малко чуплива. Няма да
съм същата. Не знам коя ще съм тогава.
-Пак ще си си Бела. -Обеща той.
Аз се намръщих.
- Ако съм толкова далеч от себе си, че искам да убия Чарли, да изпия кръвта на Джейкъб
или тази на Анджела, ако ми се отдаде възможност, тогава как ще съм си същата?
-Това ще премине. И се съмнявам, че ще искаш да изпиеш кръвта на кучето. -Той се
престори, че потръпва при мисълта. -Дори като новородена, ще имаш по-добър вкус от
това.
Игнорирах опитът му да отвлече вниманието ми.
- Но това винаги че бъде нещото, което искам най-силно, нали? - настоях. - Кръв, кръв и
още кръв!
- Фактът, че все още си жива, доказва, че това не е вярно. - каза той.
Да, осемдесет години по-късно. -Напомних му. -Това, което имах предвид обаче е
физически. Умствено знам, че ще мога да бъда себе си...след време. Но чисто физически,
винаги ще бъда повече жадна, отколкото нещо друго. -Той не отговори.-Значи ще бъда
променена. -Заключих, неоспорима .-Защото точно сега, физически няма нищо, което да
искам повече от теб. Повече от храна, вода или кислород. Интелектуално, приоритетите
ми са наредени в малко по-разумен ред. Но физически...
Завъртях главата си, за да целуна дланта на ръката му. Той си пое дълбок дъх. Бях
изненадана, че звучеше малко несигурно.
- Бела, мога да те убия. -Прошепна.
- Не мисля, че би могъл.
Очите на Едуард се присвиха. Той махна ръката си от лицето ми и бързо я сложи зад себе
си, за да достигне нещо, което не виждах. Чух неясен пукащ звук и леглото под нас се
разтрепери. Нещо тъмно беше в ръката му; той ме остави да го разгледам подробно. Беше
метално цвете,една от розите, които украсяваха артистично-направената подпора и
балдахинът от рамката на леглото му. Той затвори ръката си за кратка секунда, като
пръстите му се свиваха нежно, след което отвори отново ръката си. Без да продума, той
ми предложи смачканата неравна буца от черен метал. Беше отливка на вътрешноста на
ръката му, като парче пластелин изстискано от юмрука на дете. Половин секунда измина и
формата се разпадна на черен пясък в дланта му. Погледнах изненадано.
- Нямах това предвид. Вече знам колко си силен.

Не беше нужно да трошиш мебелите.
- Тогава какво имаше предвид? - попита той с тъмен глас, изтърсвайки ръката си пълна с
пясък в единия ъгъл на стаята.
Звукът на падането на песъчинките беше като от дъжд. Очите на Едуард бяха
съсредоточени върху лицето ми, докато се опитвах да обясня.
- Очевидно не е това, че можеш да ме нараниш физически, ако искаш...По-скоро е това, че
не искаш да го направиш...толкова много, че не мисля, че някога би го сторил. - той беше
започнал да клати главата си още преди да съм свършила.
- Може и да не стане така, Бела.
- Може. - казах аз с насмешка. - Нямаш си идея за какво говориш, точно колкото мен.
- Точно така.Можеш ли да си представиш, че ще рискувам по този начин с теб? - загледах
се в очите му за дълга минута.
Нямаше знак за компромис, нямаше дори частица несигурност.
- Моля те. -Прошепнах най-накрая, обезнадеждена.-Това е всичко, което искам.
Затворих очите си, победена, чакайки бързото и окончателно „не”. Но той не ми отговори
веднага. Поколебах се, невярваща и учудена да чуя как дишането му стана неравно
отново. Отворих очите си и лицето му беше измъчено.
- Моля те. - Прошепнах отново, докато сърдечния ми пулс отново набираше скорост.
Думите ми се объркаха, докато бързах да взема предимство от внезапната несигурност в
очите му.
- Не е нужно да ми гарантираш нищо. Ако не се получи както трябва, ами тогава здраве да
е. Нека да опитаме...само да опитаме.И ще ти дам, каквото искаш. - обещах прибързано. -
Ще се оженя за теб. Ще ти позволя да платиш за Дартмаут, и няма да се оплаквам за
подкупа, с който ще ме вкараш вътре. Дори можеш да ми купиш бърза кола, ако това ще
те направи по-щастлив! Само...моля те.
Ледените му ръце ме обгърнаха и устните му бяха до ухото ми. Студеният му дъх ме
накара да потръпна.
- Това е непоносимо.Толкова много неща, които исках да ти дам, а това е което искаш.
Имаш ли представа колко е болезнено да се опитвам да ти откажа, когато ме умоляваш по
този начин?
- Тогава не отказвай. - предложих бездиханна.Той не отговори. - Моля те.-опитах отново.
-Бела... - поклати главата си бавно, но не като отказ, докато лицето му, устните му се
движеха напред и назад по врата ми.
По-скоро се предаваше. Сърцето ми, което и без това се движеше бързо, направо изхвърча
като обезумяло. Отново взех предимството, което можах. Когато лицето му се обърна към
моето с кратки движения на несигурност, аз бързо го обгърнах с ръцете си, докато
устните ми не достигнаха неговите. Ръцете му се протегнаха към лицето ми и аз си
помислих, че ще ме отблъсне отново. Грешах.
Устните му не бяха нежни; вече имаше съвсем нова нотка на конфликт и отчаяние в
начина, по който те се движеха. Сключих ръце зад врата му и тялото му ми се стори по-
студено от всякога, за внезапно нагорещената ми кожа,. Потреперих, но не беше от
студенината.
Той не спря да ме целува. Аз бях тази, която трябваше да се отдели, бореща се за въздух.
Дори тогава, устните му не се отделиха от кожата ми, те просто се преместиха върху
гърлото ми. Вълнението от победата беше като странен наркотик; накара ме да се
почувствам могъща. Смела. Ръцете ми вече не бяха несигурни; този път бързо се справих
с копчетата на ризата му и пръстите ми проследиха перфектната повърхност на ледените
му гърди. Беше прекалено красив. Каква дума беше използвал току-що? Непоносим –
така беше. Красотата му беше просто непоносима....
Издърпах устата му обратно върху моята и той изглежда го желаеше не по-малко от мен.
Едната от ръцете му все още държеше лицето ми, другата му ръка беше стегната около
талията ми, придърпвайки ме по-близо до него. Беше ми малко трудно като се опитах да
стигна до предницата на блузата си, но не и невъзможно.
Студени железни пера се сключиха около китките ми и издърпаха ръцете ми над главата,
която внезапно беше върху възглавница.
Устните му беше при ухото ми отново.
- Бела. – промърмори той, гласът му звучеше топъл и кадифен. – Ще престанеш ли, моля
те, да се опитваш да си свалиш дрехите?
- Ти ли искаш да го направиш? – попитах аз, объркана.
- Не и тази нощ. – отговори той нежно. Устните му се движеха по-бавно срещу бузата и
челюстта ми, цялата неотложност беше изчезнала.
- Едуард, недей.... – започнах да споря.
- Не казвам не. – увери ми той. – Просто казвам не тази нощ.
Помислих върху това, докато дишането ми се успокояваше.
- Дай ми поне една причина тази нощ да е по-различна от която и да е друга. – все още
бях задъхана; това направи разочарованието в гласа ми по-малко впечатляващо.
- Не съм роден вчера. – засмя се той в ухото ми. – От двама ни, кой мислиш е по-неохотен
да даде на другия това, което той иска? Ти току-що ми обеща да се омъжиш за мен преди
да правиш каквито и да е промени, но ако аз се поддам тази нощ, каква гаранция имам, че
няма да изтичаш при Карлайл на сутринта? Аз съм, очевидно, много по-малко неохотен
да ти дам каквото поискаш. Така че...ти първа.
Издишах с шумно негодувание.
- Трябва първо да се омъжа за теб? – попитах невярващо.
- Това е сделката – приеми я или се откажи. Компромис, помниш ли?
Ръцете му се обвиха от мен и той започна да ме целува по начин, който трябва да е
незаконен. Беше прекалено убедителен, това беше натиск, принуда. Опитах се да запазя
трезва мисълта си...и се провалих бързо и напълно.
- Мисля, че това е много лоша идея. – ахнах, когато той ме остави да дишам.
- Не съм изненадан, че се чувстваш така. – усмихна се самодоволно той. – Имаш само
еднопосочен поток на мисълта.
- Как се случи това? – промърморих. – Мислех, че държах на своето тази вечер, като
никога, а сега, внезапно...си сгодена. – довърши той.
- Иу! Моля те, не го казвай на глас.
- Ще се отметнеш ли? – поиска да знае той. Отдръпна се, за да разчете лицето ми.
Изражението му беше развеселено. Той се забавляваше.
Изгледах го накриво, опитвайки се да не обръщам внимание на начина, по който
усмивката му забързваше сърцето ми.
- Така ли е? – настоя той.
- Ъгх! – изпъшках. – Не. Не се отметвам. Сега доволен ли си?
Усмивката му беше ослепителна.
- Изключително много.
Изпъшках отново.
- Ти изобщо ли не си щастлива?
Той ме целуна преди да успея да отговоря. Още една прекалено убедителна целувка.
- Мъничко – признах, когато можах да говоря. – Но не затова, че ще се омъжвам.
Той ме целуна още веднъж.
- Нямаш ли усещането, че всичко е наобратно? – засмя се той на ухото ми. – Обикновено,
не трябва ли ти да спориш за моето искане, а аз за твоето?
- Няма почти нищо обикновено за теб и мен.
- Вярно е.
Той ме целуна отново и продължи да го прави, докато сърцето ми не препускаше бясно, а
кожата ми беше почервеняла.
- Виж, Едуард – промърморих, а гласът ми беше ласкав, когато той направи пауза, за да
целуне дланта на ръката ми. – Казах, че ще се омъжа за теб и ще го направя. Обещавам.
Кълна се. Ако искаш, ще подпиша договора със собствената си кръв.

- Не е смешно – промърмори той срещу вътрешната страна на китката ми.
- Това, което се опитвам да кажа е това, няма да ти въртя номера или нещо подобно.
Познаваш ме по-добре от това. Така че наистина няма причина да чакаме. Напълно сами
сме – колко често се случва това? – А ти си ни снабдил с това много голямо и удобно
легло...
- Не тази нощ – каза той отново.
- Нямаш ли ми доверие?
- Разбира се, че ти се доверявам.
Използвайки ръката, която той целуваше, придърпах лицето му, така че да мога да виждам
изражението му.
- Тогава какъв е проблемът? Все пак си знаел, че в края ще спечелиш. – Намръщих се и
промърморих – Ти винаги печелиш.
- Просто осигурявам залозите си. – Отвърна той спокойно.
- Има нещо друго – предположих, а очите ми се свиха. Имаше една отбранителност в
лицето му, мъничък жокер за някакъв таен мотив, който той се опитваше да скрие с
небрежното си поведение. – Да не би ти да се отметнеш?
- Не – обеща той тържествено. – Кълна ти се, ще опитаме. След като се омъжиш за мен.
Поклатих глава и се засмях начумерено.
- Караш ме да се чувствам като злодея в някоя мелодрама – сучейки мустак, докато се
опитвам да открадна невинността на някоя бедна девойка.
Очите му бяха предпазливи, когато преминаха през лицето ми, тогава той побърза да се
наведе и да притисне устните си към ключицита ми.
- Това е, нали така? – Краткият смях, който излезе от устата ми, беше повече шокиран,
отколкото весел. – Ти се опитваш да опазиш невинността си! – Покрих устата си с ръка,
за да подтисна кикота, който последва. Думите бяха толкова...старомодни.
- Не, глупаво момиче – промърмори той срещу рамото ми. – Опитвам се да опазя твоята
невинност. И ти го правиш шокиращо трудно.
- От всички абсурдни...
- Нека те попитам нещо – прекъсна ме той бързо. – И преди сме имали този разговор, но
ми угоди. Колко души в тази стая имат душа? Шанс за рая, или каквото и да има след този
живот?
- Двама – отговорих моментално, а гласът ми беше яростен.
- Добре. Това може би е вярно. Сега, целият свят е в несъгласие за това, но по-голямата
част смятат, че има някои правила, които трябва да бъдат спазени.
- Вампирските правила не са ли ти достатъчни? Искаш да се притесняваш и за човешките
ли?
- Няма да ни нарани – сви рамене той. – За всеки случай.
Изгледах го мръсно през свити очи.
- Сега, разбира се, може би е твърде късно за мен, дори ако си права за душата ми.
- Не, не е късно! – Започнах да споря ядно.
- „Не убивай” е общоприето от по-големите религии. А аз съм убил много хора, Бела.
- Само лоши.
Той сви рамене.
- Може би това се брои, може би не. Но ти не си убивала никого....
- За когото ти знаеш – промърморих.
Той се усмихва, но иначе не обърна внимание на прекъсването.
- И аз ще дам всичко от себе си, за да те пазя от пътя на изкушението.
- Добре. Но ние не се карахме за убийства – припомних му.
- Същият принцип важи, единствената разлика е, че в тази област аз съм толкова
съвършено чист, колкото и ти. Не може ли да оставя поне едно правило ненарушено?
- Едно?
- Знаеш, че съм крал, лъгал съм, пожелавам съм чуждото...невинността ми е останала
единствено. – Той се ухили накриво.
- Аз лъжа през цялото време.
- Да, но си толкова жалък лъжец, че това въобще не се брои. Никой не ти вярва.
- Наистина се надявам да грешиш, защото иначе Чарли ще нахлуе всеки момент през
вратата със заредена пушка.
- Чарли е по-щастлив, когато се преструва да приема твоите истории. Той предпочита да
се самозалъгва, отколкото да се задълбава. – Той ми се ухили.
- Но какво чуждо си пожелал? – попитах съмнително. – Ти имаш всичко.
- Пожелах теб. – Усмивката му помръкна. – Нямах право да те искам, но аз се пресегнах и
все пак те взех. И сега виж в какво си се превърнала! Опитваш се да съблазниш вампир. –
Той поклати глава в пародиен ужас.
- Не можеш да пожелаеш това, което вече е твое – информирах го. – Все пак, мислех, че се
тревожеше за моята невинност.
- Така е. Ако е прекалено късно за мен...Ами, проклет да бъда – без да си играя с думите –
ако ги оставя да те имат също.
- Не можеш да ме накараш да отида някъде, където теб няма да те има. – Заклех се. – Това
е моето определение за Ад. Както и да е, аз имам лесно решение за всичко това: нека
никога не умираме, става ли?
- Звучи достатъчно просто. Защо ли не се сетих за това?
Той ми се усмихваше, докато аз се предадох с ядно хъмф.
- Значи е така. Ти няма да спиш с мен, докато не сме женени.
- На практика, аз никога няма да мога да спя с теб.
Аз извъртях очи.
- Много зряло, Едуард.
- Но, освен този детайл, да, правилно си разбрала.
-Мисля, че имаш скрит мотив.
Очите му се разшириха невинно.
-Още един?
-Знаеш, че това ще ускори нещата. – обвиних аз.
Той се опита да не се усмихне.
-Има само едно нещо, което искам да ускоря, а останалото може да чака завинаги… но за
това, истина е, твоите нетърпеливи човешки хормони са най-силният ми съюзник на този
етап.
-Не мога да повярвам, че се съгласявам с това. Когато помисля за Чарли… и Рене! Можеш
ли да си представиш какво ще си помисли Анджела? Или Джесика? Ъх. Направо мога да
чуя клюките вече.
Той повдигна едната си вежда и аз знаех защо. Какво значение имаше какво ще кажат за
мен, след като скоро си заминавах и нямаше да се върна? Наистина ли бях толкова свръх-
чувствителна, че да не мога да понеса няколко седмици да ме гледат и да ме разпитват?
Може би нямаше да ме тормози толкова, ако не знаех, че вероятно и аз бих клюкарствала
като останалите ако някой друг се омъжваше това лято.
Аа… Омъжена това лято! Потреперих.
И може би нямаше да ме тормози толкова, ако не бях отгледана да треперя при мисълта за
брак. Едуард прекъсна мислите ми.
-Не е нужно да е нещо голямо. Не ми трябват фанфари. Няма да трябва да казваш на
никого или да правиш някакви промени. Просто искам да е официално, че принадлежиш
на мен и никого другиго.
-Не може да е по-официално отколкото вече е. - измърморих аз.
Но описанието му не звучеше толкова зле. Само Алис щеше да е разочарована.
- Ще видим за това.- той се усмихна недоволно.- Предполагам, че не си искаш пръстена
сега.
Трябваше да преглътна преди да заговоря.

- Правилно предполагаш.
Той се засмя на изражението ми.
- Това е добре. Скоро ще ти го сложа на пръста.
Аз го изгледах.
- Говориш така, сякаш вече имаш пръстен.
- Така е. - каза той безсрамно. – Бях готов да ти го сложа в първия момент на слабост.
- Невероятен си.
- Искаш ли да го видиш. - попита той.
Неговите течни топазени очи изведнъж засияха от вълнение.
- Не! - почти изкрещях аз, рефлексна рeакция. Веднага съжалих. Лицето му стана леко
унило. – Освен ако наистина искаш да ми го покажеш. – поправих се аз.
Стихнах зъби, за да не позволя на нелогичният ми страх да се покаже.
- Всичко е наред. - сви рамене той. - Мога да почакам.
- Покажи ми проклетия пръстен, Едуард. - въздъхнах.
Той поклати глава.
- Не.
Изучавах изражението му за една дълга минута.
- Моля? - казах тихо, експериментирайки с новооткритото ми оръжие. Докоснах лицето
му леко с върховете на пръстите си. - Може ли да го видя?
Очите му се присвиха.
- Ти си най-опасното създание, което някога съм срещал. - промърмори той.
Но той се изправи и се придвижи с несъзнателна грация да коленичи пред малкото нощно
шкафче. След секунда беше обратно на леглото, сядайки до мен с една ръка около рамото
ми. В другата му ръка беше една малка черна кутийка. Той я балансира на лявото ми
коляно.
- Давай, погледни тогава. – Каза той грубо.
Беше по-трудно отколкото трябваше да бъде да вдигна малката безобидна кутийка, но не
исках да го нараня отново, затова се опитах да спра ръката си да трепери. Повърхността
беше мека и покрита с черен сатен. Потърках пръстите си в капачето, колебаейки се.
- Не си похарчил много пари, нали? Излъжи ме, ако си.
- Не съм похарчил нищо. - увери ме той. – Това е още едно наследено нещо. Това е
пръстенът, който баща ми е дал на майка ми.
- О-о. -Изненада освети лицето ми.
Хванах капака между палеца и показалеца си, но не го отворих.
- Предполагам, че е малко демоде. - тонът му беше игриво-извинителен.- Старомоден
точно като мен. Можа да ти взема нещо по-модерно. Нещо от Тифани?
- Харесвам старомодните неща.- промърморих аз и колебливо вдигнах капака.
Положен в черния сатен, пръстенът на Елизабет Мейсън блещукаше на слабата светлина.
Беше дълъг и овален, с полегати редове от блестящи кръгли камъни. Дръжката беше
златна, деликатна и свита. Златото правеше крехка мрежа около диамантите. Никога не
бях виждала нещо подобно.
Без да мисля потрих блещукащите скъпоценни камъни.
- Толкова е красиво. -промърморих на себе си изненадано.
- Харесва ли ти?
- Красив е.- свих рамене симулирайки липса на интерес.- Кой не би го харесал?
Той се изкикоти!
- Виж дали ти става.
Лявата ми ръка се сви в юмрук.
- Бела, -въздъхна той. - Няма да го запоявам за пръста ти. Просто го пробвай, за да видя
дали има нужда да се стесни. След това може веднага да го махнеш.
- Добре. - промърморих аз.
Протегнах се за пръстена, но дългите му пръсти ме изпревариха. Той хвана лявата ми
ръка в неговата и сложи пръстена на място на третия ми пръст. Задържа ръката ми и
двамата изследвахме овалното снопче светлина срещу кожата ми.
- Пасва идеално. - каза той равнодушно.- Това е добре – ще ми спести разходка до
бижутер.
Можех да чуя някаква силна емоция, изгаряща под небрежния тон на гласа му и се
загледах в лицето му. Беше също и в очите му, но видимо, въпреки внимателното
безгрижие на изражението му.
- Харесва ти, нали? - попитах аз подозрително, размърдвайки пръстите си и мислейки си,
че е лошо, че не си бях счупила лявата ръка. Той присви рамене.
- Разбира се.- каза той, все още равнодушно.- Изглежда много добре на ръката ти.
Загледах се в очите му опитвайки се да дешифрирам емоцията, която тлееше точно под
повърхността. Той също ме погледна и небрежната преструвка изведнъж изчезна. Сияеше
- ангелското му лице искреше от радост и победа. Беше толкова величествен, че ме остави
без дъх. Преди да можех да си поема този дъх, той ме целуваше с тържествуващи устни.
Не бях на себе си, когато премести устните си да прошепне в ухото ми – но дишането му
беше също толкова неравно, колкото и моето.
- Да, харесва ми. Идея си нямаш.
Засмях се, задъхвайки се малко.
- Вярвам ти.
- Имаш ли против да направя нещо?- прошепна той, ръцете му се затегнаха около мен.
- Всичко, което искаш.
Но той ме остави и се плъзна настрани.
- Всичко освен това. - оплаках се аз.
Той не ми обърна внимание, хвана ръката ми и ме издърпа от леглото. Той стоеше пред
мен, ръцете му на раменете ми със сериозно лице.
- Искам да го направя правилно. Моля, моля, отчети факта, че бездруго вече се съгласи на
това и не ми разваляй момента.
- О, не. – изпъшках аз, когато той падна на едно коляно.
- Бъди мила. – измърмори той.
Поех си дълбоко дъх.
- Изабела Суон?- той ме погледна през невъзможно дългите си мигли, златните му очи -
меки, но някак си все още изгарящи.- Обещавам да те обичам завинаги – всеки един ден
от вечността. Ще се омъжиш ли за мен?
Имаше неща, които исках да кажа, някои от тях съвсем не бяха мили, други по-
отвратително романтични отколкото той очакваше да съм способна да изрека. Вместо да
се излагам с което и да е от двете, прошепнах:
– Да.
- Благодаря ти. – каза той просто.
Взе лявата ми ръка и целуна всичките ми пръсти преди да целуне пръстена, който сега
беше мой.

21. Пътеки
Не исках да пропилявам която и да е част от нощта в сън, но това беше неизбежно.
Слънцето беше ярко извън прозрачната стена, когато се събудих, с малки облачета
пъплещи прекалено бързо по небето. Вятърът люлееше върховете на дърветата докато
цялата гора изглеждаше сякаш ще се разпадне. Той ме остави сама, за да се облека и аз се
възползвах от шанса, за да помисля. Някак си планът ми за снощи беше тръгна накриво и
трябваше да си понасям последствията. Въпреки че бях върнала предавания по поколения
пръстен веднага щом можех да го направя без да нараня чувствата му, усещах лявата си
ръка по-тежка, сякаш той още беше там на мястото си, само че невидим. „Това не би
трябвало да ме притеснява”, аргументирах си аз. Не беше кой знае какво – пътуване до
Вегас. Щях да направя нещо малко по-добро от стари джинси – щях да нося стар анцуг.
Церемонията нямаше да отнеме много време, не повече от петнадесет минути най-много,
нали? Така че щях да се справя с това. И тогава, когато свърши, ще трябва той да изпълни
своята част от сделката. Щях да се концентрирам върху това и да забравя останалото. Той
каза, че може и да не казвам на никого и планирах да го накарам да се придържа към това.
Разбира се беше много глупаво да не помисля за Алис.
Кълънови се прибраха вкъщи около обяд. Имаше ново делово чувство в атмосфера около
тях, и то ме дръпна обратно в огромните предели на това, което се задаваше. Алис
изглеждаше в необичайно лошо настроение. Отдавах го на разстройването й от това, че се
чувства нормална, защото първите й думи към Едуард бяха оплакване за съвместната
работа с вълците.
- Мисля, - тя направи физиономия, когато използва несигурната дума,- Че ще се
екипироваш за студено време, Едуард. Не мога да видя къде точно си, защото тръгваш
заедно с това куче днес следобед. Но бурята, която идва изглежда особено лоша в тази
област.
Едуард кимна.
- Ще вали сняг в планините. - предупреди го тя.
- Йуу, Сняг.- промърморих на себе си. Беше Юни, за Бога.
- Носи яке.- ми каза Алис.
Гласът й беше враждебен и това ме изненада. Опитах се да разчета лицето й, но тя се
обърна настрани. Погледнах към Едуард, който се усмихваше. Каквото и да тормозеше
Алис, го развеселяваше. Едуард имаше повече от достатъчно къмпинг екипировка, от
която да избира - плюсове от човешката шарада. Кълънови бяха добри клиенти в магазина
на Нютънови. Той грабна спален чувал, малка палатка и няколко пакета дехидратирана
храна, ухилвайки се, когато направих физиономия, и пъхна всичко това в раницата. Алис
се мотаеше из гаража докато бяхме там, безмълвно гледайки приготовленията на Едуард.
Той не й обърна внимание. Когато свърши с опаковането, Едуард ми подаде телефона си.
- Защо не се обадиш на Джейкъб да му кажеш, че ще сме готови след около час. Той знае
къде да се срещнем.
Джейкъб не беше вкъщи, но Били обеща да се обажда докато не намери върколак, който е
на разположение да предаде новините.
- Не се тревожи за Чарли, Бела. – каза Били. - Държа моята част от това под контрол.
- Да, знам, че Чарли ще е наред.- не се чувствах толкова сигурна за безопасността на сина
му, но не добавих това.
- Иска ми се да можех да съм с тях утре. – Били се изкикоти съжалително.- Да си стар
човек е трудно, Бела.
Копнежа за битки явно е дефинираща характеристика на У-хромозомата. Всички са
еднакви.
- Забавлявай се с Чарли.
- Късмет, Бела. - отговори той. - И…предай това на, ъъъ, Кълънови от мен.
- Ще предам. – обещах аз, изненадана от жеста.
Когато върнах телефона на Едуард, видях че той и Алис провеждаха някаква тиха
дискусия. Тя го гледаше, молейки се с очи, той се намръщи в отговор, недоволен от
каквото и да беше, което тя искаше.
- Били каза да ви пожелая късмет.
- Това е много великодушно от негова страна. – каза Едуард, откъсвайки се от нея.
- Бела, може ли моля да поговоря с теб насаме? – попита Алис бързо.
- Ще направиш живота ми по-труден, отколкото трябва да е, Алис, - предупреди я Едуард
през зъби.- Наистина бих предпочел да не го правиш.
- Това не е свързано с теб, Едуард.
Той се изсмя. Нещо в отговора й му беше смешно.
- Не е. -Алис настоя. -Това е женско нещо.
Той се намръщи.
- Остави я да говори с мен. - казах му аз. Бях любопитна.
- Сама си го изпроси.- измърмори той.
Изсмя се отново – наполовина ядосано, наполовина развеселено и излезе от гаража.
Обърнах се към Алис вече притеснена, но тя не ме погледна. Лошото й настроение още не
беше отминало. Отиде да седне на капака на поршето си, лицето й обезсърчено.
Последвах я и се облегнах на вратата до нея.
- Бела? – попита Алис с тъжен глас измествайки се и свивайки се около мен.
Гласът й звучеше толкова отчаян, че обвих ръце около нея утешително.
- Какво има, Алис?
- Не ме ли обичаш? – попита тя със същия тъжен тон.
- Разбира се, че те обичам. Знаеш това.
- Тогава защо те виждам как се измъкваш до Вегас, за да се омъжиш без да ме поканиш?
- Оу. - промърморих аз, бузите ми порозовяха. Можех да видя, че сериозно бях наранила
чувствата й и побързах да се защитя.- Знаеш, че мразя да преувеличавам с нещата, а пък и
идеята беше на Едуард.
- Не ме интересува чия е била идеята! Как може да ми причиниш това? Очаквах това от
Едуард, но не и от теб. Обичам те все едно си ми сестра.
- За мен, Алис, ти си моя сестра.
- Думи. - изръмжа тя.
- Добре, може да дойдеш. Няма да има много за гледане.
Тя все още правеше гримаси.
- Какво? - настоях аз.
- Колко много ме обичаш, Бела?
- Защо?
Тя ме погледна с молещи очи, дългите й черни вежди се събраха, устните й трепереха в
краищата. Беше сърцераздирателно изражение.
- Моля, моля, моля…- прошепна тя. - Моля те, Бела, моля те! Ако наистина ме обичаш…
Моля те, нека аз организирам сватбата ти.
- Ау, Алис. - изстенах аз, отдръпвайки се и изправяйки се. - Не! Не ми причинявай това!
- Ако наистина ме обичаш, Бела.
Скръстих ръце пред гърдите си.
- Това е толкова нечестно. А и Едуард вече използва това върху мен.
- Обзалагам се, че на Едуард повече ще му хареса ако го направиш по традиционния
начин, въпреки, че никога не би ти го казал. И Есме, помисли какво би означавало за нея.
Аз изстенах.
- Предпочитам да се изправя пред новородените сама.
- Ще съм ти задължена за десетилетие.
- Ще си ми задължена за цял век!
Очите й засияха.
- Това „да” ли значи?
- Не! Не искам да правя това!
- Ще трябва само да извървиш няколко метра и след това да повтаряш след свещеника.
- Ъх! Ъх, ъх!
- Моля? – тя започна да подскача на място.- Моля, моля, моля, моля, моля?
- Никога, ама никога няма да ти го простя, Алис.
- Йей! - изписка тя, плясвайки с ръце.
- Това не е „да”!
- Но ще бъде. – изчурулика тя.
- Едуард, - извиках аз, излизайки от гаража.- Знам, че слушаш. Ела тук!
Алис беше точно зад мен, все още пляскайки.
- Благодаря ти много, Алис.- каза Едуард ядно, идвайки иззад мен.

Обърнах се да му дам да се разбере, но изражението му беше толкова притеснено и
разстроено, че не можах да изкажа оплакванията си. Вместо това хвърлих ръцете си около
него, скривайки лицето си в случай че ядосаната влага в очите ми ме караше да
изглеждам все едно плача.
- Вегас.- обеща Едуард в ухото ми.
- Няма шанс. – злорадстваше Алис. – Бела никога не би ми го причинила. Знаеш ли,
Едуард? Като брат понякога си разочарование.
- Не бъди гадна.- измърморих й аз. – Той се опитва да ме направи щастлива, не като теб!
- И аз се опитвам да те направя щастлива, Бела. Просто знам, кое ще те зарадва повече…в
дългосрочни планове. Ще ми благодариш за това. Може би не в следващите петдесет
години, но определено някой ден.
- Не мислех, че ще видя деня, в който ще желая да се обзаложа срещу теб, Алис. Но той
дойде.
Тя се засмя със звънкия си глас.
- Е, ще ми покажеш ли пръстена?
Направих гримаса на ужас, когато тя хвана лявата ми ръка и я пусна точно толкова бързо.
- Хъх. Видях го да ти го слага…Пропуснах ли нещо? -попита тя. Концентрира се за
половин секунда, сбръчквайки вежди, преди да отговори на собствените си въпроси.- Не.
Ще има сватба.
- Бела има проблеми с бижутата.- обясни Едуард.
- Какво е още един диамант? Е, предполагам, че пръстена има много диаманти, но искам
да кажа, че вече е сложила един на –
- Достатъчно, Алис. – прекъсна я Едуард изведнъж. Начинът, по който я изгледа….той
отново приличаше на вампир. – Бързаме.
- Не разбирам. Какво е това за диамантите?- попитах аз.
- Ще говорим по-късно.- каза Алис.- Едуард е прав, по-добре да тръгвате. Трябва да
положите следата и да направите лагер преди да дойде бурята.- Тя се намръщи и
изражението й беше разтревожено, почти нервно. – Не си забравяй палтото, Бела.
Изглежда…несезонно студено.
- Вече съм го взел. – увери я Едуард.
- Приятна вечер.- каза ми тя за довиждане.
Пътят беше два пъти по-далеч до поляната, от колкото обикновено, Едуард направи дълго
отклонение, уверявайки се, че миризмата ми няма да е никъде край следата, която
Джейкъб щеше да замаскира по-късно. Той ме носеше на ръце, огромната раница - на
обичайното си място на гърба ми. Спря в най-далечния край на поляната и ме сложи на
краката ми.
- Добре. Просто върви на север, докосвайки колкото може повече. Алис ми даде ясна
картина на техния път и няма да ни отнеме много да го пресечем.
- Север?
Той се усмихна и посочи правилната посока.
Отправих се в гората, оставяйки ясна жълта светлина на странно слънчевия ден в
поляната зад мен. Може би размазаното прозрение на Алис щеше да сгреши за снега.
Надявах се да е така. Останалата част от небето беше ясна, въпреки че вятърът удряше
яростно през отворените пространства. Сред дърветата беше по-спокойно, но прекалено
студено за Юни – дори с риза с дълги ръкави и с дебел пуловер отгоре бях настръхнала.
Вървях бавно, прокарвайки пръсти по всичко, което беше достатъчно близо: грубата кора
на дърветата, мокрите папрати, покритите с мъх камъни.
Едуард беше с мен, вървейки в паралелна линия на около двадесет метра от мен.
- Както трябва ли го правя?- извиках аз.
- Перфектно!
Имах идея.
-Това ще помогне ли? -попитах, прокарвайки пръсти през косата си и хванах няколко
паднали косъма. Пуснах ги в папратите.
-Да, това прави следата по-силна. Но не е нужно да си скубеш косата, Бела. Така е добре.
- Имам няколко излишни косъма.
Беше мрачно сред дърветата и ми се искаше да вървя по-близо до Едуард и да го държа за
ръката. Навих още коса около един счупен клон, който пресичаше пътеката ми.
-Няма нужда да оставяш Алис да го прави по нейния намин, нали знаеш? -каза Едуард.
-Не се притесняваи за това, Едуард. Няма да те оставя пред олтара.
Имах чувство, че Алис ще го направи по нейния начин, най-вече защото тя беше тотално
безскруполна, когато се стремеше към нещо и също така защото не ме биваше в
справянето с вината.
- Не затова съм разтревожен. Искам това да бъде както ти го искаш.
Спрях въздишката си. Щеше да нарани чувствата му, ако кажех истината- че наистина
няма значение, защото беше в различни варианти на ужасното.
-Дори и да стане по нейния начин, можем да го направим скромно. Само ние. Eмет може
да получи свещенически лиценз по Интернет.
Изхилих се.
-Това звучи по-добре. - Нямаше да е много официално, ако Емет чете обетите, което беше
плюс. Но щях да се затрудня да запазя лицето си сериозно.
-Виждаш ли?- каза той с усмивка. -Винаги има компромис.
Отне ми време да достигна мястото, на което новородените със сигурност ще пресекат
следата ми, но Едуард никога не беше нетърпелив да върви с моето темпо. Той трябваше
да води малко повече по обратния път, за да ме държи на същата пътека. На мен всичко
ми изглеждаше еднакво.
Бяхме почти до сечището, когато паднах. Можех да видя широкото отворено
пространство напред и затова вероятно бях нетърпелива и забравих да гледам в краката
си. Задържах се преди главата ми да се удари в най-близкото дърво, но малък клон се
счупи под лявата ми ръка и се заби в дланта ми.
-Ауч! О, страхотно! -промърморих аз.
-Добре ли си?
-Добре съм. Стой където си! Кървя. Ще спре след минутка.
Той ми игнорира. Беше до мен преди да успея да довърша.
-Имам аптечка. –Каза той, сваляйки раницата. -Имах чувството, че може да ни потрябва.
-Не е зле. Мога да се погрижа-няма нужда да се чувстваш неудобно.
-Не се чувствам неудобно. -каза той спокойно. –Ето, дай да го почистя.
-Почакай малко! Хрумна ми друга идея.
Без да гледам кръвта и дишайки през устата, в случай че стомахът ми реагира
неподходящо, притиснах дланта си до скалата, докъдето стигах.
-Какво правиш?
-Джаспър ще хареса това! -промърморих на себе си. Започнах от сечището обратно,
притискайки дланта си до всичко , което беше на пътя ми. -Обзалагам се, че наистина ще
се хванат.
Едуард въздъхна.
-Задръж дъха си. -казах му аз.
-Аз съм добре. Просто мисля, че преиграваш.
-Това е единственото, което трябва да направя.Искам да свърша работата си добре.
Докато говорех преминахме последното дърво. Позволих на ранената си ръка да се допре
до папратите.
-Е, направи го! - увери ме Едуард. -Новородените ще обезумеят, а Джаспър ще бъде
впечатлен от твоята посветеност. Сега ми позволи да излекувам ръката ти- замърсила си
раната.
-Остави ме да го направя, моля те.
Той взе ръката ми и се усмихваше, изучавайки я.

-Това не ме притеснява повече.
Гледах го внимателно, докато чистеше раната, търсейки някаква следа от някакво
напрежение. Той продължи да вдишва и издишва със същата усмивка на устните си.
-Защо не? -най-накрая попитах, докато той залепваше лепенка на дланта ми.
Той ме пренебрегна.
-Преодолях го.
-Ти...си го преодолял! Как? Кога?
Опитвах се да си спомня последния път, когато сдържаше дъха и около мен. Всичко, за
което можех да се сетя, беше ужасния ми рожден ден миналия септември. Едуард сви
устните си, търсейки думите.
-Живях цели 24 часа, мислейки че си мъртва, Бела. Това промени погледа ми върху много
неща.
-Промени ли начина, по който мириша за теб?
-Ни най-малко.Но....имайки опита от начина, по който се чувствах , когато мислех, че съм
те изгубил...Реакциите ми се промениха. Цялото ми съществуване се противи на всички
действия, които биха предизвикали същата болка отново.
Не знаех какво да кажа за това.Той се усмихна на изражението ми.
-Предполагам, че може да се нарече много поучително преживяване.
Вятърът премена през сечището, развявайки косата около лицато ми и карайки ме да
треперя.
-Добре. - каза той, достигайки до раницата си. -Ти свърши своята работа. Извади тежкото
ми зимно яке и го задържа, за да мога да вкарм ръцете си вътре. -Вече не е в наши ръце.
Да отиваме да лагеруваме.
Засмях се на фалшивия ентусиазъм в гласа му. Той взе превързаната ми ръка, другата
беше още по-зле, все още в шина, и тръгна към другия край на сечището.
-Къде ще се срещнем с Джейкъб? -попитах.
-Точно тук. -Той посочи дърветата пред нас, точно когато Джейкъб пристъпваше
предпазливо от техните сенки.
Не ме изненада да го видя като човек. Не бях сигурна защо се бях оглеждала за големия
червено-кафяв вълк. Джейкъб отново ми изглеждаше по-голям – несъмнено в резултат на
моите очаквания. Би трябвало несъзнателно да съм очаквала малкият Джейкъб от
спомените ми – безгрижния приятел, който не правеше всичко толкова трудно. Беше
скръстил ръце пред голите си гърди, стискаше яке в единия си юмрук. Лицето му беше
безизразно докато ни гледаше.
Устните на Едуард се извиха надолу в ъгълчетата.
-Трябва да има по-добър начин да направим това.
-Сега е твърде късно. -измърморих мрачно.
Той въздъхна.
-Хей, Джейк! -поздравих го, когато наближихме.
-Здрасти, Бела!
-Здравей, Джейкъб. -каза Едуард.
Джейкъб пренебрегна тази учтивост, изцяло сериозен.
-Къде да я отведа?
Едуард извади карта от страничния джоб на раницата и му я предложи. Джейкъб я
разгърна.
-Сега сме тук- Едуард се пресегна да посочи вярното място. Джейкъб се отдръпна от
ръката му автоматично, но след това се успокои. Едуард се престори че не забеляза.- И ще
я заведеш тук горе. -Едуард продължи, проследявайки криволичещ път около
вертикалните линии на хартията. - Грубо около девет мили.
Джейкъб кимна веднъж.
-Когато си на миля оттук трябва да пресечеш пътя ми. Това ще те води. Имаш ли нужда от
карта?
-Не, благодаря. Познавам околността доста добре.Мисля че знам къде отивам.
Изглежда Джейкъб трябваше да полага повече усилия да поддържа тона на гласа любезен
както Едуард.
-Ще взема по-дълъг маршрут. -каза Едуард. -Ще се видим след няколко часа.
Едуард се взря в мен нещастно. Не харесваше тази част от плана.
-Ще се видим. -промърморих.
Едуард изчезна сред дърветата, отправяйки се в обратна посока. Скоро след като си
тръгна, Джейкъб стана весел.
-Какво става, Бела?-попита той с голяма усмивка.
Извъртях очи.
-Все същото. Все същото.
-Да. -съгласи се. -Група вампири се опитват да те убият. Обичайното.
-Обичайното.
-Е, -каза той докато обличаше якето, за да освободи ръцете си. -Да вървим!
Правейки гримаса, пристъпих една крачка по-близо да него. Той се наведе и постави ръка
зад колената ми, повдигайки ме във въздуха. Другата му ръка ме хвана преди да ударя
главата си в земята.
-Глупак. -измърморих аз.
Джейкъб се засмя, вече тичайки сред дърветата. Той поддържаше стабилно темпо, бърз
бяг, който здрав човек можеше да поддържа...при равна повърхност...ако не носеше сто и
нагоре паунда както той.
-Не е нужно да тичаш. Ще се умориш.
-Тичането не ме уморява. -каза той. Дишането му беше спокойно - равномерно като на
маратонец. -Освен това, скоро ще стане по-студено. Надявам се че той ще е приготвил
лагера, когато стигнем.
-Мислех че не ти става студено сега.
-Не ми става. Взех го за теб, в случай че не си подготвена. -той погледна якето ми сякаш
беше разочарован че съм. -Не ми харесва начинът, по който се усеща времето. Изнервя ме.
Забеляза ли, че не срещнахме никакви животни по пътя си.
-Ъм, не точно.
-Предполагам че не си. Сетивата ти са толкова притъпени.
Направих се, че не съм го чула.
-Алис също се тревожеше за бурята.
-Доста е нужно, за да се смълчи така гората. Избрахте дяволска вечер за къмпинг.
-Идеята не беше изцяло моя.
Непознатият път, който избра започна да става все по-стръмен, но това не го забави.
Скачаше с лекота от камък на камък, сякаш въобще нямаше нужда от ръцете си за това.
Перфектният му баланс ми напомни за планински козел
- Как е допълнението към гривната ти? - попита той.
Погледнах надолу и осъзнах, че кристалното сърчице понасяше какво ли не на китката
ми. Свих се от неудобство.
- Още един подарък за завършването.
Той изсумтя.
- Камък. Предполага се.
Камък? Внезапно се сетих за недовършеното изречение на Алис пред гаража. Взрях се в
светлия бял кристал и се опитах да си припомня какво беше казала Алис преди... за
диамантите. Дали се бе опитала да каже „Той вече ти е сложил един“ . Сякаш вече носех
диамант от Едуард. Не, това бе невъзможно. Сърцето би трябвало да е пет карата или
нещо такова! Едуард не би...
- Доста време мина откакто беше за последно в Ла Пуш. – каза Джейкъб, прекъсвайки
тревожните ми догадки.
- Бях заета, – казах. – А и да не бях... вероятно пак нямаше да дойда.

Той направи гримаса.
- Мислех, че ти ще си тази, която ще прости, а аз онзи, който задържа гнева си.
Свих рамене.
- Мислила си за последния път, нали?
- Не.
Той се засмя.
- Или лъжеш, или си най-упоритият жив човек.
- Не съм сигурна за второто, но не те лъжа.
Не ми беше приятно да водя този разговор при сегашните обстоятелства – прекалено
топлите му ръце, обвили плътно тялото ми и нищо, което мога да направя по въпроса.
Лицето му беше по-близо, отколкото го исках. Искаше ми се да мога да направя стъпка
назад.
- Умният човек разглежда всички варианти преди да реши.
- Направила съм го. – отвърнах язвително.
- Ако не си мислила за нашия... ъм, разговор, последният път, когато дойде, тогава това не
е истината.
- Този разговор въобще не е свързан с решението ми.
- Някой хора са способни на всичко, само и само да заблудят себе си.
- Забелязала съм, че върколаците в частност са склонни да правят същата грешка –
мислиш ли, че е генетично?
- Това означава ли, че той се целува по-добре от мен? - попита Джейкъб начумерен.
- Наистина не мога да ти отговоря, Джейк. Едуард е единственият, когото съм целувала.
- Освен мен.
- Но аз не го считам за целувка, Джейкъб. По-скоро мисля за случилото се като за
нападение.
- Оу! Това беше жестоко!
Свих рамене. Нямах намерение да си взема думите обратно.
- Но аз ти се извиних. - напомни ми той.
- И аз ти простих... отчасти. Но това не променя начина, по който го помня.
Той промърмори нещо неразбираемо.
Беше тихо за момент; чуваше се само равномерното му дишане и силното бучене на
вятъра над нас при върховете на дърветата. Урвата се издигаше стръмна над нас – гол,
груб сив камък.
Ние вървяхме по основата, докато тя се извиваше все нагоре извън гората.
- Мисля, че това е доста безотговорно. - внезапно каза Джейкъб.
- За каквото и да говориш, грешиш.
- Само помисли, Бела. Според теб си целувала само един човек – който всъщност не е
човек – през целия си живот, и го смяташ за решено? Откъде знаеш, че точно това искаш?
Не трябва ли да обиграеш малко терена?
Запазих студенината в гласа си:
- Знам точно какво искам.
- Тогава няма проблем да провериш. Може би трябва да опиташ да целунеш някой друг –
просто за сравнение... след като случилото се онзи път не се брои. Можеш да целунеш
мен, например. Нямам против да ме използваш за експеримента си.
Той ме притисна още по-плътно към гърдите си, така че лицето ми бе по-близо до
неговото. Усмихваше се на шегата си, но на мен не ми беше забавно.
- Не ме закачай, Джейкъб. Кълна се, че няма да го спра, ако поиска да ти счупи челюстта.
Изплашените нотки в гласа ми го накараха да се усмихне по-широко.
- Ако ти поискаш да те целуна, той няма да има причина да се разстройва. Сам каза, че
няма проблем.
- Не се надявай, Джейкъб – не, почакай, промених си мнението. Давай. Просто си задръж
дъха си, докато поискам да ме целунеш.
- Днес си в лошо настроение.
- Защо ли?
- Понякога си мисля, че ме харесваш повече във вълчата ми форма.
- Да, понякога. Предполагам, че има нещо общо с това, че тогава не можеш да говориш.
Той присви пълните си устни замислено:
- Не, не мисля че е това. Мисля, че ти е по-лесно да си около мен, когато не съм човек,
защото тогава не трябва да се преструваш, че не си привлечена от мен.
Устата ми се разтвори с леко изпукване. Незабавно я затворих, скърцайки със зъби.
Той ме чу. Устните му се извиха в победоносна усмивка. Поех си бавно дъх преди да
отговоря:
- Не, сигурна съм, че е, защото не говориш.
Той въздъхна:
- Някога уморяваш ли се от това самозалъгване? Трябва да си наясно какво чувстваш към
мен. Физически, имам предвид.
- Че кой не би бил наясно какво чувства към теб физически, Джейкъб? - настоях аз. - Ти
си огромно чудовище, което отказва да зачита личното пространство на останалите.
- Нервна си около мен, Бела, само когато съм човек. Когато съм вълк ти е по-удобно да си
с мен.
- Нервност и раздразнение са две различни неща
Той се втренчи в мен за минута, забавяйки крачките си, развеселеността напускаше
лицето му. Очите му се присвиха и потъмняха от сянката, която хвърляха веждите му.
Дишането му, толкова нормално, докато тичаше, започна да се ускорява. Бавно наклони
лицето си по-близо до моето.
Взрях с в него, знаейки отлично какво възнамерява да направи.
- Рискуваш собственото си лице. - напомних му аз.
Той се засмя високо и отново се затича.
- Наистина не искам да се бия с вампира ти тази вечер – искам да кажа, всяка друга вечер,
няма проблем. Но утре и двамата имаме работа, а аз не искам да оставя Кълънови с един
по-малко.
Внезапна, неочаквана вълна на срам изкриви чертите на лицето ми.
- Знам, знам – рече той, не-разбирайки. - Мислиш, че той ще ме победи.
Не можах да отговоря. Аз ги оставях с един по-малко. Ами ако някой се наранеше, защото
аз бях толкова слаба? Но ако бях силна и Едуард... дори не ми се мислеше за това.
- Какво ти има, Бела? - насмешливото перчене изчезна от лицето му, оставяйки моя
Джейкъб отвън, сякаш бе премахната маска. - Ако нещо от това, което казах те е
натъжило, знаеш, че само се шегувах. Нищо не исках да кажа – хей, добре ли си? Не
плачи, Бела. - примоли се той.
Опитах да се успокоя:
- Нямам намерение да плача.
- Какво казах?
- Не е нещо, което каза. Проблемът е, ами, в мен. Направих нещо... лошо.
Той се взря в мен, а очите му се разшириха от недоумение.
- Едуард няма да се бие утре – прошепнах обяснението си. - Накарах го да остане при
мен. Аз съм огромен страхливец.
Той замръзна.
- Мислиш, че планът няма да проработи? Че те ще те намерят тук? Знаеш ли нещо, което
не е известно на мен?
- Не, не. Не ме е страх от това. Аз просто... не мога да го пусна да отиде. Ако не се
върне... - потреперих и затворих очи, опитвайки се да избягам от мисълта.
Джейкъб не казваше нещо. Аз продължих да шептя със затворени очи:
- Ако някой се нарани, вината ще е моя. А дори и да няма пострадали... ще е ужасно. Аз
трябваше да го убедя да остане с мен.

Той не би ми се разсърдил, но винаги ще знам на
какво съм способна. - почувствах се малко по-добре като свалих това от раменете си.
Дори и да можех да го споделя само на Джейкъб.
Той изсумтя. Очите ми се разтвориха бавно и се натъжих, виждайки че той отново бе
сложил онази маска на лицето си.
- Не мога да повярвам, че те е оставил да го убедиш. Аз не бих пропуснал битката за
нищо на света.
Въздъхнах:
- Знам.
- Но това нищо не означава – внезапно той започна да се връща назад. - Не означава, че те
обича повече от мен.
- Но ти не би останал при мен, дори ако те бях помолила.
Той сви устните си за момент и аз се зачудих дали ще се опита да отрече. И двамата
знаехме истината.
- Това е така, само защото аз те познавам по-добре – най-после каза той. - Всичко ще мине
без усложнение. Дори да ме бе помолила, а аз щях да ти откажа, ти нямаше да си ми
ядосана по-късно.
- Ако наистина няма произшествия, тогава вероятно си прав. Нямаше да съм ти ядосана.
Но докато те няма ще се поболея от притеснение, Джейк. Ще откача.
- Защо? - попита грубо. - Защо да те интересува, че нещо може да се случи с мен?
- Не говори така. Знаеш, че означаваш много за мен. Съжалявам, че не е по начина, по
който ти се иска, но това е истината. Ти си моят най-добър приятел. Или поне беше. И
понякога пак си... когато не се държиш толкова нападателно.
Той изви устни в старата усмивка, която обичах.
- Винаги съм ти приятел – обеща той. - Дори когато не се... държа както трябва. Отвътре
още съществувам.
Знам. Защо иначе ще търпя всичките ти глупости?
Той ми се засмя, а после очите му станаха тъжни.
- Кога най-накрая ще осъзнаеш, че обичаш и мен?
- Само ти можеш точно сега да развалиш момента.
- Не казвам, че не го обичаш. Не съм глупак. Но е възможно да обичаш повече от един
човек по едно и също време, Бела. Виждал съм го в действие.
- Аз не съм някакъв нередовен върколак, Джейкъб.
Сбърчи нос и аз бях на път да се извиня за този последен удар, но той смени темата.
- Не сме далеч вече, мога да го подуша.
Аз въздъхнах с облекчение.
Той разбра това погрешно.
- С радост ще намаля, Бела, но ти ще искаш да се подслониш преди това да се разрази.
И двамата погледнахме към небето.
Солидна стена от лилаво-черни облаци бързо се придвижваше от запад, потапайки гората
под себе си в мрак.
- Уау – промърморих. – По-добре побързай, Джейк. Ще искаш да се прибереш у дома
преди да дойде тук.
- Няма да се прибирам у дома.
Аз го изгледах, вбесена.
- Няма да лагеруваш с нас.
- На практика, не – като във, няма да споделям палатката ви. Предпочитам бурята пред
смрадта. Но съм сигурен, че кръвопиецът ти ще иска да държи връзка с глутницата за
съгласуване, така че аз благородно ще предоставя услугите си.
- Мислех, че това е работа на Сет.
- Той ще поеме утре, по време на битката.
Напомнянето ме остави без думи за секунда. Загледах се в него, докато тревогата отново
се надигна с внезапна жестокост.
- Предполагам няма смисъл да те карам да останеш, след като си вече тук? – Предложих.
– Ако наистина те умолявах? Или да предложа цял живот робство или нещо подобно?
- Изкушаващо, но не. И все пак, умоляването ще бъде интересно за гледане. Можеш да
опиташ, ако искаш.
- Наистина ли няма нищо, изобщо нищо, което мога да кажа?
- Не. Не и ако не ми предложих по-добра битка. Както и да е, Сам командва, не аз.
Това ми напомни.
- Едуард ми каза нещо онзи ден...за теб.
Той се нервира.
- Вероятно е лъжа.
- О, така ли? Тогава ти не си вторият командващ в глутницата?
Той замига, а лицето му се смути от изненадата.
- О. Това.
- Защо никога не си ми казал?
- Защо да го правя? Не е голяма работа.
- Не знам. Защо не? Интересно е. Та, как работи? Как се оказа, че Сам е Алфа, а ти...Бета?
Джейкъб се засмя на измисления ми термин.
- Сам беше първият, най-възрастният. Беше логично той да поеме командването.
Аз се намръщих.
- Но тогава, не би ли трябвало Джаред или Пол да се втори? Те бяха следващите, които се
промениха.
- Ами...трудно е за обяснение. – каза Джейкъб уклончиво.
- Опитай.
Той въздъхна.
- Повече се отнася за произхода, сещаш ли се? Някак старомодно. Защо трябва да има
значение кой е бил дядо ти?
Запомних нещо, което Джейкъб ми беше казал преди много време, преди кой и да е от нас
да знаеше нещо за върколаците.
- Ти не каза ли, че Ефраим Блек е бил последният главен на Куилеутите?
- Да, така е. Защото той е бил Алфата. Знаеше ли, че Сам на практика е главният на
цялото племе сега? – той се засмя. – Луди традиции.
Помислих върху това, опитвайки се да подредя парченцата.
- Но ти не каза ли също, че хората слушали най-много баща ти от съвета, защото той е
внук на Ефраим Блек?
- Какво за това?
- Ами, ако е за родословието...не би ли трябвало да си главният?
Джейкъб не ми отговори. Той се загледа в притъмняващата гора, като че изведнъж той
трябваше да се съсредоточи върху това накъде върви.
- Джейк?
- Не. Това е работа на Сам. – той държеше очите си върху безпътния ни курс.
- Защо? Неговият прадядо не е ли бил Ливай Ули? И Ливай ли е бил Алфа?
- Има само една Алфа. – отговори той автоматично.
- Тогава какъв е бил Ливай?
- Някак Бета, предполагам. – той изсумтя на моя термин. – Като мен.
- Това няма смисъл.
- Няма значение.
- Просто искам да разбера.
Джейкъб най-накрая срещна объркания ми поглед и тогава въздъхна.
- Да. Аз трябваше да бъда Алфата.
Веждите ми се сключиха.
- Сам не е искал да бъде понижен?
- Едва ли. Аз не исках да бъда повишен.

- Защо не?
Той се намръщи, чувствайки се неудобно от въпросите ми. Е, беше негов ред да се
чувства неудобно.
- Не исках това, Бела. Не исках нищо да се променя. Не исках да бъда някакъв легендарен
лидер. Не исках да бъде част от глутница върколаци, камо ли техният водач. Не го приех,
когато Сам го предложи.
Помислих върху това за дълго време. Джейкъб не ме прекъсна. Той се загледа в гората
отново.
- Но аз мислех, че си по-щастлив. Че нямаш проблем с това. – най-накрая прошепнах.
Джейкъб ми се усмихна насърчително.
- Да. Всъщност не е толкова зле. Вълнуващо е понякога, като това нещо утре. Но отначало
имах чувството, че съм въвлечен във война, която дори не знаех, че съществува. Нямах
избор, разбираш ли? И беше толкова окончателно. – Сви рамене той. – Както и да е,
предлогам, че сега се радвам. Трябва да бъде свършено, а бил ли могъл да се доверя на
някой друг да го свърши както трябва? По-добре сам да се уверя.
Загледах се в него, чувствайки неочаквано благоговение към приятеля си. Той беше по-
израстнал, отколкото смятах. Както с Били онази нощ при огъня на открито, имаше
някаква величественост, за която никога не бях подоризала.
- Началник Джейкъб. – прошепнах, усмихвайки се на начина, по който думите звучаха
заедно.
Той извъртя очи.
Точно тогава, вятърът заплющя по-силно през дърветата около нас и имах чувството, че
идва право от някой ледник. Острият звук на пречупващото се дърво се разнесе из
планината. Въпреки че светлината изчезваше, докато огромният облак покриваше небето,
все още можех да видя малките бели трошички, които се носеха около нас.
Джейкъб забърза темпото си, вече гледайки в земята като направо спринтираше. Аз се
сгуших по-охотно в гърдите му, отдръпвайки се от нежелания сняг.
Само след минути, след като той се беше стурнал към безветрената страна на каменния
връх, можахме да видим малката палатка, сгушена с лице към подслона. Още повече
снежинки се спускаха покрай нас, но вятърът беше прекалено силен, за да им позволи да
се наслоят някъде.
- Бела! – извика Едуард със съобразително облекчение. Бяхме го сварили по средата на
ходенето напред-назад в малкото отворено пространство.
Той профуча през разстоянието до мен, с някак неясни очертания като се движеше
толкова бързо. Джейкъб се сви, а после ме постави на краката ми. Едуард не обърна
внимание на реакцията му и ме хвана в здрава прегръдка.
- Благодаря ти. – каза Едуард над главата ми. Тонът му беше безпогрешно искрен. – Това
беше по-бързо, отколкото очаквах, и наистина го оценявам.
Аз се извъртях, за да видя отговора на Джейкъб.
Джейкъб просто сви рамене, цялата приветливост беше изтрита от лицето му.
- Вкарай я вътре. Това ще бъде лошо – косата на скалпа ми се изправи. Обезопасена ли е
тази палатка?
- Едва ли не я споих със скалата.
- Добре.
Джейкъб погледна нагоре към небето, сега черно от бурята, изпръскано с въртящите се
снежинки. Ноздрите му се разшириха.
- Ще се преобразя. – Каза той. – искам да знам какво става у дома.
Той закачи якето си на един нисък, набит клон и се запъти към мрачната гора без да
погледне назад.

22. Огън и лед
Вятърът отново разтърси палатката и аз се разтресох с нея.
Температурата спадаше. Можех да го усетя през спалния чувал, през якето си. Бях
напълно облечена, ботушите ми все още на краката ми. Нямаше никаква разлика. Как
можеше да е толкова студено?
И как можеше да става още по-студено? Трябваше да спре по някое време, нали така?
- К-к-к-к-колко е-е-е-е ч-ч-ч-ч-часът? – насилих думите през тракащите ми зъби.
- Два. – отговори ми Едуард.
Едуард седеше колкото се може по-далече от мен в тясното пространство, страх го беше
дори да диша срещу мен, след като вече ми беше толково студено. Беше прекалено тъмно,
за да видя лицето му, но гласът му беше подивял от тревога, нерешителност и яд.
- Може би...
- Не, д-д-д-добре съм, н-н-н-наистина. Не и-и-искам да х-х-ходя навън.
Той се беше опитал да ми примами да бягаме около дузина пъти вече, но аз бях ужасена
от това, да напусна подслона си. Ако беше толкова студено тук, защитена от яростния
вятър, можех да си представя колко лошо щеше да бъде да бягам през него.
И това щеше да направи ненужни всичките ни усилия от следобяда. Ще имаме ли
достатъчно време да се преустроим, когато бурята приключи? Ами ако не приключеше?
Нямаше смисъл да се местим сега. Можех да прекарам една нощ, тресейки се от студ. Бях
притеснена, че следата, която бях оставила, ще се загуби, но той обеща, че тя все още ще
бъде ясна за идващите чудовища.
- Какво мога да направя? – почти умоляваше той.
Аз просто поклатих глава. Навън на снега, Джейкъб нададе нерадостен вой.
- М-м-м-махай се от т-т-т-тук. – заповядах аз отново.
- Той е просто притеснен за теб. – преведе ми Едуард. – Той е добре. Неговото тяло е
добре устроено, за да се справи с това.
- Т-т-т-т-т. – исках да кажа, че той все пак трябва да си тръгне, но думите не можеха да
минат през зъбите ми.
Почти си отхапах езика, докато се опитвах да го изрека. Поне Джейкъб наистина
изглеждаше добре оборудван за снега, по-добре от останалите от глутницата му, с
неговата по-гъста, по-дълга, рошава, червеникавокафява козина. Чудех се защо ли.
Джейкъб захленчи, гърлен звук на оплакване.
- Какво искаш да направя? – изръмжа Едуард, прекалено притеснен, за да се тревожи за
учтивостта вече. – Да я нося през това? Не виждам с какво ти си полезен. Защо не идеш
да донесеш печка или нещо подобно?
- Д-д-д-добре съм. – запротестирах аз.
Съдейки по стона на Едуард и заглушеното ръмжене отвън на палатката, явно не бях
убедила никого. Вятърът разтресе палатката грубо и аз затреперих в хармония с нея.
Внезапен вой разкъса рева на вятъра и аз покрих ушите си срещу шума.
Едуард се намръщи.
- Това едва ли е необходимо. – промърмори той. – И това е най-лошата идея, която някога
съм чувал. – Извика той малко по-силно.
- По-добре е от всичко, което ти измисли. – отговори Джейкъб, а човешкият му глас ме
зашемети. – „Иди донеси печка.” – промърмори той. – Да не съм ти Сан бернар.
Чух звукът от гладкото спускане на ципа около вратата на палатката. Джейкъб се
промуши през възможно най-малкият процеп, който масивното му тяло позволяваше,
докато арктичният въздух премина покрай него, а няколко снежинки паднаха на пода на
палатката. Затреперих толкова силно, че беше конвулсивно.
- Това не ми харесва. – изсъска Едуард, докато Джейкъб затравяше ципа на вратата на
палатката. – Просто й дай палтото и се махай.
Очите ми бяха достатъчно фокусирани, че различавах силуети – Джейкъб носеше кожуха,
който бе висял на дървото до палатката. Опитах да ги попитам за какво говореха, но
единственото, което излезе от устата ми беше:
- К-к-к-к-к-к. – докато треперенето ме накара да заеквам неконтролируемо.
- Кожухът е за утре – прекалено е измръзнала, за да го затопли сама. Студен е. – той го
пусна на земята. – Ти каза, че тя има нужда от печка и ето ме и мен. – Джейкъб разпери
ръцете си толкова широко, колкото позволяваше палатката.
Както обикновено, когато е обикалял наоколо като вълк, той беше обякъл само най-
важното – просто чифт шорти, без блуза, без обувки.
- Д-д-д-джейк, ще з-з-з-замръз-з-з-знеш. – опитах да се оплача.
- Не и аз. – каза той весело. – Аз съм с постоянна температура 40 градуса тези дни. Ще те
изпотя за нула време.
Едуард изръмжа, но Джейкъб дори не го погледна. Вместо това, той долази до мен и
започна да разкопчава спалният ми човал.
Ръката на Едуард внезапно беше здраво стиснала рамото му, ограничавайки го –
снежнобяла върху тъмна кожа. Челюстта на Джейкъб се стегна, ноздрите му се
разшириха, тялото му се отдръпна от студеното докосване. Дългите мускули на ръката му
автоматично се свиха.
- Разкарай ръката си от мен. – той изръмжа през зъби.
- Ти си разкарай ръцете от нея. – отговори Едуард студено.
- Н-н-н-не се к-к-к-карайте. – започнах да моля аз.
Още едно треперене ме разтресе. Имах чувството, че зъбите ми ще се счупят, толкова
силно тракаха.
- Сигурен съм, че ще ти благодари за това, когато пръстите на краката й станах черни и
паднат. – отговори рязко Джейкъб.
Едуард се поколеба, тогава ръката му падна и той се върна на мястото си в ъгъла.
Гласът му беше равен и заплашителен.
- Внимавай какво правиш.
Джейкъб се засмя.
- Премести се малко, Бела. – каза той, отваряйки още повече спалния човал.
Аз го изгледах обидено. Нищо чудно, че Едуард реагираше по този начин.
- Н-н-н-н. – опитах се да протестирам.
- Не ставай глупава. – каза той нетърпеливо. – Не ти ли харесва да имаш десет пръста на
краката?
Той натика тялото си в несъществуващото пространство, насилвайки ципа да се затрови
зад него. И тогава не можех да протестирам повече – вече не исках. Той беше толкова
топъл. Ръцете му се стегнаха около мен, държейки ме уютно срещу голите си гърди.
Топлината беше неустоима, като въздух след като си бил под вода прекалено дълго. Той се
сви, когато притиснах ледените си пръсти към кожата му.
- Боже, ти замръзваш, Бела. – оплака се той.
- И-и-и-извинявай. – заекнах аз.
- Опитай се да се отпуснеш. – предложи той, когато отново се разтресох жестоко. – Ще се
стоплиш за минута. Разбира се, ще се стоплиш още по-бързо, ако си свалиш дрехите.
Едуард остро изръмжа.
- Това е прост факт. – Джейкъб се защити. – Оцеляване.
- П-п-п-престани, Джейк. – казах ядосано аз, въпреки че тялото ми отказа да се помести
дори на сантиметър от него. – На н-н-никого не му т-т-трябват всичките д-д-д-десет
пръста.
- Не се притеснявай за кръвопиеца си. – предложи Джейкъб и тонът му беше
самодоволен. – Той просто ревнува.
- Разбира се, че ревнувам. – гласът на Едуард отново беше кадифен, под контрол,
музикален шепот в тъмнината. – Нямаш си ни най-малка представа колко искам да мога
да направя това, което ти правиш за нея, помияр.

- Това са спънките ти. – каза Джейкъб весело, но после тонът му стана кисел. – Поне
знаеш, че на нея й се иска да беше ти.
- Вярно е. – съгласи се Едуард.
Треперенето се забави, стана поносимо, докато те се караха.
- Ето. – каза доволно Джейкъб. – По-добре ли си?
Най-накрая можех да говоря ясно.
- Да.
- Устните ти все още са сини. – започна да размишлява той. – Искаш ли тях също да ги
затопля? Само трябва да попиташ.
Едуард въздъхна тежко.
- Дръж се прилично. – промърморих, притискайки лицето си към рамото му.
Той отново се отдръпна, когато студената ми кожа докосна неговата и аз се усмихнах с
леко отмъстително удоволствие.
В спалния чувал вече беше топло и уютно. Топлината на тялото на Джейкъб изглежда се
излъчваше от всички страни, може би защото имаше толкова много от него. Свалих си
ботушите с ритане и допрях пръстите на крака си до неговите крака. Той леко подскочи,
но после наведе глава, за да притисне горещата си буза към безчувственото ми ухо.
Забелязах, че кожата на Джейкъб мирише на гора и мускус, пасваше си с обстановката,
тук, между дърветата. Беше приятно. Чудех се дали семейство Кълън и племето Куилеути
просто не си измисляха целият проблем с миризмите, заради предразсъдъците си. На мен
всички ми миришеха чудесно.
Бурята виеше като животно, което нападаше палатката, но тя вече не ме притесняваше.
Джейкъб не беше на студено, пък и аз също. Плюс това, аз просто бях прекалено
изтощена, за да се тревожа за каквото и да е, изморена само от опита да съм будна толкова
късно и всичко ме болеше от мускулните спазми. Тялото ми се отпускаше бавно, докато
се топях, една по една замръзнала част, а после се отпусна.
- Джейк? – промърморих сънено. – Може ли да те попитам нещо? Не се опитвам да съм
гаднярка или нещо такова, честно, просто съм любопитна. – това бяха същите думи, които
той беше използвал в кухнята ми....преди колко време беше?
- Разбира се. – Засмя се той, спомняйки си.
- Защо си толкова по-рунтав от приятелите ти? Не е нужно да отговаряш, ако съм груба. –
Не знаех правилата за етикета, които се отнасяха за вълчата култура.
- Защото косата ми е по-дълга. – каза той, развеселен, моят въпрос поне не го беше
обидил.
Той поклати глава, за да може пусната му коса, която вече беше стигнала до брадичката
му, да погъделичка бузата ми.
- Оу. – бях изненадана, но имаше смисъл. Ето защо всички те бяха отрязали косите си в
началото, когато се присъединяваха към глутницата. – Тогава защо не я отрежеш? Да не
би да ти харесва да си рошав?
Този път той не отговори веднага и Едуард се засмя тихичко.
- Извинявай. – казах, спирайки, за да се прозея. – Не исках да си пъхам носа. Не е нужно
да ми казваш.
Джейкъб издаде раздразнен звук.
- О, той ще ти каже, така че по-добре аз...Оставях си косата дълга, защото...изглеждаше,
че ти я харесваш по-дълга.
- Оу. – почувствах се неудобно. – Аз, ъъ, я харесвам и по двата начина, Джейк. Не е нужно
да си причиняваш...неудобства.
Той сви рамене.
- Оказва се, че беше много полезно тази вечер, така че не се притеснявай.
Нямах какво друго да кажа. Докато мълчанието се проточваше, клепачите ми се
разтвориха и дишането ми се забави, стана по-равномерно.
- Точно така, скъпа, заспивай. – Прошепна Джейкъб.
Въздъхнах, доволна, вече в полу-безсъзнание.
- Сет е тук. – Промърмори Едуард на Джейкъб и аз внезапно разбрах целта на виенето.
- Идеално. Сега ти можеш да държиш всичко друго под око, докато аз се грижа за
приятелката ти вместо теб.
Едуард не отговори, но аз изпъшках несвързано.
- Престани. – промърморих.
Беше тихо тогава, поне вътре. Отвън, вятърът пищеше лудо през дърветата. Клатушкането
на палатката затрудняваше спането ми. Клоните внезапно изскърцваха и се тресяха,
издърпвайки ме от ръба на безсъзнанието, всеки път, когато бях близо да се потопя в него.
Чувствах се толкова зле за вълка, момчето, което беше отвън на снега.
Умът ми се рееше, докато чаках сънят да ме намери. Това топло малко място ме накара да
си помисля за първите дни с Джейкъб и се сетих какво беше, когато той беше
заместителят на моето слънце, топлината, която правеше празният ми живот „годен за
пребиваване”. Беше минало доста време откакто бях мислила за Джейк по този начин, а
ето го тук, топлейки ме отново.
-Моля те! – изсъска Едуард. – Имаш ли нещо против да престанеш!
-Какво? – Джейкъб прошепна, тонът му изненадан.
-Мислиш ли, че би могъл да се опиташ да контролираш мислите си? – тихият шепот на
Едуард подсказваше яда му.
-Никой не е казвал, че трябва да слушаш, - Джейкъб измърмори, тонът му изпълнен с
нотки на оправдаване и все пак смутен. – Разкарай се от главата ми.
-Иска ми се да можех. И идея си нямаш колко са шумни малките ти фантазии. Сякаш ги
крещиш към мен.
-Ще се опитам да съм тих. – прошепна Джейкъб саркастично.
Имаше кратък момент на тишина.
-Да, - Едуард отговори на неизречена мисъл с шепот толкова тих, че едва разбрах какво
каза. – Ревнувам от това, също.
-Предположих, че е така, - Джейкъб прошепна самодоволно. – някак си изравнява силите
поне малко, нали?
-В мечтите ти, - изкикоти се Едуард.
-Нали знаеш, че все още може да промени решението си, - Джейкъб се надсмя над него. -
Имайки предвид всички неща, които бих могъл да направя с нея, които ти не можеш. Е,
поне без да я убия.
-Заспивай, Джейкъб, - измърмори Едуард. – Започваш да ми лазиш по нервите.
-Мисля, че така ще направя. Наистина ми е много удобно.
Едуард не отговори. Бях прекалено отнесена за да ги помоля да спрат да говорят за мен
сякаш не съм там. Разговорът бе придобил естеството на сън за мен, и не бях сигурна
дали наистина бях будна.
-Може би бих, - каза Едуард след момент, отговаряйки на въпрос който не бях чула.
-Но ще бъдеш честен?
-Можеш винаги да попиташ и да видиш. – Тонът на Едуард ме накара да се чудя дали не
изпусках шега.
-Е, ти виждаш в главата ми – позволи ми да надникна в твоята тази вечер, честно е. –
Джейкъб каза.
-Главата ти е пълна с въпроси. На кой от тях искаш да отговоря?
-Ревността… трябва да те изяжда. Не може да си толкова сигурен в себе си, колкото
изглеждаш. Освен ако изобщо нямаш емоции.
-Разбира се, че ме изяжда, - съгласи се Едуард и вече не беше весел. – В момента е
толкова зле, че едвам контролирам гласа си. Разбира се, още по зле е, когато тя е далеч от
мен, с теб и не мога да я виждам.
-Постоянно ли мислиш за това? – прошепна Джейкъб. – Прави ли трудно да се
концентрираш, когато тя не е наоколо?
-И да, и не. – Каза Едуард, изглежда беше решен да отговаря честно. – Умът ми не работи
съвсем като твоя. Мога да мисля за много повече неща наведнъж. Разбира се, това
означава, че винаги мога да мисля за теб, мога да се чудя къде са я отнесли мислите й,
когато е тиха и вглъбена.

И двамата мълчаха за минута.
-Да, предполагам, че си мисли за теб често. – прошепна Едуард в отговор на мислите на
Джейкъб. – По-често отколкото ми се иска. Тревожи се, че не си щастлив. Не че не знаеш
това. Не че не го използваш.
-Трябва да използвам каквото мога. – промърмори Джейкъб. – Не действам с твоите
предимства. Предимства като това, че знае, че е влюбена в теб.
-Това помага, - съгласи се Едуард със спокоен тон.
Джейкъб беше се защити:
-Да знаеш, че е влюбена и в мен.
Едуард не отговори.
-Само дето още не го знае, - въздъхна Джейкъб.
-Не мога да знам дали си прав.
-Това дразни ли те? Иска ли ти се да знаеш какво си мисли и тя?
-Да… и не, отново. На нея й харесва така, и, въпреки че понякога това ме влудява,
предпочитам тя да е щастлива.
Вятърът пореше около палатката, тресейки я като че ли имаше земетресение. Ръцете на
Джейкъб се стегнаха отбранително около мен.
-Благодаря ти, - Едуард прошепна. – Колкото и странно да звучи, предполагам, че се
радвам, че си тук, Джейкъб.
-Имаш предвид ‘‘колкото и да искам да те убия, се радвам, че й е топло’’ нали?
-Неудобно примирие, нали?
Шепота на Джейкъб изведнъж беше самодоволен.
-Знаех, че си побъркан от ревност колкото и аз.
-Не съм такъв глупак, че да го нося изписано на челото ми, както ти правиш. Знаеш, че не
ти помага.
-Имаш повече търпение от мен.
-Би трябвало. Имах сто години да го придобия. Сто години, в които чаках нея.
-Значи… на кой етап избираш да играеш много добрия търпелив тип?
-Когато видях колко много я боли да избира. Обикновено не е толкова трудно за
контролиране. Мога да обуздая… по-малко цивилизованите чувства, които изпитвам към
теб, лесно е през повечето време. Понякога си мисля, че тя вижда през фасадата, но не
мога да съм сигурен.
-Мисля, че просто си бил притеснен, че ако наистина я беше насилил да избира, е можело
и да не избере теб.
Едуард не отговори веднага.
-Това беше една част, - призна той накрая. – Но само една малка част. Всички имаме
своите моменти на съмнение. Най-много се притеснявах, че може да се нарани, опитвайки
се да се измъкне, за да те види. След като приех, че е повече или по-малко в безопасност с
теб – имайки в предвид колко Бела може да е в безопасност – изглеждаше най-добре да не
я принуждавам да стига до крайности.
-Бих й казал всичко това, но не би ми повярвала, - въздъхна Джейкъб.
-Знам, - звучеше сякаш Едуард се усмихва.
-Мислиш си, че знаеш всичко, - измърмори Джейкъб.
-Не знам бъдещето, - каза Едуард, гласът му изведнъж несигурен.
Имаше дълга пауза.
-Какво би направил, ако тя промени решението си? – Джейкъб попита.
-И това не знам.
Джейкъб се изкикоти тихичко.
-Би ли се опитал да ме убиеш? – беше саркастичен отново, сякаш съмнявайки се в
способността на Едуард да го направи.
-Не.
-Защо не? – Тонът на Джейкъб все още беше подигравателен.
-Наистина ли мислиш, че бих я наранил така?
Джейкъб се поколеба за секунда и след това въздъхна.
-Да, прав си. Знам, че е правилно. Но понякога…?
-Понякога е примамлива идея.
Джейкъб притисна лицето си към спалния чувал за да заглуши смеха си.
-Именно, - съгласи се той впоследствие.
Какъв странен сън беше това. Чудех се дали не беше неумолимия вятър това, което ме
караше да си представям целия този шепот…
-Какво е? Да я загубиш? – Джейкъб попита след тих момент и нямаше никакъв намек за
хумор в изведнъж дрезгавия му глас. – Когато мислеше, че си я изгубил завинаги? Как
се… справи?
-Трудно ми е да говоря за това.
Джейкъб зачака.
-Имаше два различни момента, в които си мислех това. – Едуард изговори всяка дума
съвсем леко, по-бавно от обикновено. – Първият път, когато мислех, че мога да я оставя…
това беше… почти поносимо. Защото мислех, че ще ме забрави и ще е сякаш не се бях
докоснал до живота й. За повече от шест месеца бях способен да стоя надалеч, да спазвам
обещанието си, че повече няма да се намесвам. Приближаваше се – борех се, но знаех, че
няма да спечеля, щях да се върна… само да я проверя. Поне това щях да си кажа. И ако я
бях намерил поносимо щастлива… иска ми се да мисля, че щях да мога да замина отново.
Но тя не беше щастлива. И щях да остана. Така ме убеди да остана с нея утре, разбира се.
Одеве се чудеше за това, какво би ме мотивирало, защо се чувстваше толкова ненужно
виновна. Тя ми напомни какво й причиних , когато си заминах; какво все още й
причинявам, когато си тръгвам. Чувства се ужасно, че зачекна темата, но е права. Никога
няма да мога да се реванширам за това, но все пак никога няма да спра да се опитвам.
Джейкъб не отговори за момент, слушаше бурята или смилаше това, което беше чул. Не
знаех кое от двете.
-А другият път – когато мислеше, че е мъртва? – Прошепна Джейкъб с неравен глас.
-Да. – Едуард отговори на различен въпрос. – Вероятно и ти ще се чувстваш така нали?
Начинът по който ни възприемаш, може би вече няма да я виждаш като Бела. Но това е ,
който ще бъде.
-Не това попитах.
Гласът на Едуард се върна бърз и твърд.
-Не мога да ти кажа, как се чувствах. Няма такива думи.
Ръцете на Джейкъб се стегнаха около мен.
-Но си тръгна, защото не искаше да я направиш кръвопиец. Искаш тя да е човек.
Едуард говореше бавно.
-Джейкъб, от секундата, в която я обикнах, знаех че има само четири възможности.
Първата алтернатива, най-добрата за Бела, би била ако чувствата й към мен не бяха
толкова силни; ако го беше преодоляла и продължила напред. Бих приел това, въпреки, че
никога не би променило начина по който се чувствам. Ти ме мислиш за… жив камък –
твърд и студен. Това е вярно. Устроени сме по начина, по който сме устроени, и е
необратима промяна. Няма връщане назад….Втарата алтернатива, тази, която бях избрал
първоначално беше да остана с нея през човешкия й живот. Не беше добра опция за нея -
да пропилява живота си с някой който никога не би могъл да бъде човек с нея, но беше
алтернативата с която най-лесно бих могъл да се примиря. През цялото време знаех, че
щом тя умре, щях да намеря начин и аз да го направя.

Шейсет, седемдесет години – би ми
изглеждало много, много кратко време… Но пък беше прекалено опасно за нея да живее в
такава близост до моя свят. Изглеждаше сякаш всичко, което можеше да се обърка, се
обърка. Или висеше над нас… очаквайки да се обърка. Бях ужасен, че няма да получа
тези шейсет години ако остана близко до нея, докато е човек. За това избрах вариант три.
Което се оказа най-голямата грешка на много дългия ми живот, както знаеш. Реших да се
извадя от света й насила, надявайки се, да я бутна към първата алтернатива. Не се получи
и беше на косъм да доведе и двама ни до смърт. Какво друго ми остава, освен четвъртата
опция? Това е което тя иска – или поне, което мисли, че иска. Опитвах се да я забавя, да й
дам време да намери причина да си промени решението, но тя е много… голям инат.
Знаеш това. Ще съм късметлия да отложа това още няколко месеца. Тя изпитва ужас от
остаряването, а рожденият й ден е през септември…
-Харесвам алтернатива едно. – промърмори Джейкъб.
Едуард не отговори.
-Знаеш точно колко много мразя да приема това, - Джейкъб прошепна бавно. - Но мога да
видя, че я обичаш… по твой начин. Не мога повече да споря с това. Имайки предвид това,
не мисля че трябва да се отказваш от първата алтернатива, още не. Мисля, че има много
добър шанс тя да е добре. След време. Знаеш ли, ако не беше скочила от скала през
март… и ако беше изчакал още шест месеца преди да я провериш… Е, можеше да я
завариш прилично щастлива. Имах план за действие.
-Може би щеше да проработи. Бил добре измислен план.
-Да. – Джейкъб въздъхна. – Но… - изведнъж шепнеше толкова бързо, че думите се
оплетоха, - дай ми една година кръ…Едуард. Наистина мисля, че мога да я направя
щастлива. Тя е инат, никой не го знае по-добре от мен, но е способна да се лекува. Щеше
да се излекува преди. И може да е човек, с Чарли и Рене, и може да порасне, и да има
деца, и… да бъде Бела. Обичаш я достатъчно, за да видиш предимствата на този план. Тя
мисли, че си много неегоистичен…. Такъв ли си наистина? Можеш ли да обмислиш
идеята че може би аз съм по-добър за нея отколкото ти?
-Обмислял съм го. – отговори тихо Едуард. -В някои начини си по-добре устроен за нея
отколкото друг човек. Тя има нужда от някой да я гледа, а ти си достатъчно силен за да
можеш да я предпази от нея самата и всичко, което конспирира срещу нея. Вече си го
правил и ще съм ти задължен през целия си живот или за цяла вечност – което дойде по-
напред…Дори помолих Алис да види това – да види дали Бела ще е по добре с теб. Не
можа, разбира се. Не може да те види, а и Бела изглежда сигурна за пътя си засега.
-Но не съм достатъчно глупав да направя същата грешка като преди, Джейкъб. Няма да се
опитам отново да я насиля в първата опция. Докато ме иска ще съм тук.
- Ами ако реши, че иска мен?- предизвика Джейкъб. – Добре де, надеждата е малка, ще
призная това.
- Бих я пуснал.
- Просто така?
- При това никога няма да й покажа колко ми е трудно, да. Но ще я наглеждам. Виждаш
ли, Джейкъб, може и да я оставиш някой ден. Като Сам и Емили, няма да имаш избор.
Винаги ще чакам, скрит в сенките, надявайки се това да стане.
Джейкъб изсумтя тихо.
- Е, беше много по-честен, отколкото имах право да очаквам… Едуард. Благодаря че ме
пусна в главата си.
- Както казах, чувствам се странно благодарен за присъствието ти в живота й тази вечер.
Това е най-малкото, което можех да направя… Знаеш ли Джейкъб, ако не беше факта, че
сме смъртни врагове и че също се опитваш да откраднеш причината за съществуването
ми, може би щях да те харесам.
-Може би… ако не беше отвратителен вампир, който планира да изсмуче живота на
момичето, което обичам… е, не, може би дори и тогава не.
Едуард се изкикоти.
-Може ли да те попитам нещо? – Едуард каза след момент.
-Защо трябва да питаш?
-Мога да чуя само ако си мислиш за него. Просто история, която Бела не изглеждаше
склонна да сподели онази вечер. Нещо за трета съпруга…?
-Какво за историята?
Едуард не отговори, слушаше историята в главата на Джейкъб. Чух го да изсъсква тихо в
тъмнината.
- Какво? – Джейкъб настоя отново.
- Разбира се, - избухна Едуард. – Разбира се! Предпочитам старейшините ви да си бяха
запазили тази история за тях, Джейкъб.
- Не ти харесва пиявиците да са описани като лошите? – Джейкъб се подигра. – Нали
знаеш, че наистина са. Тогава и сега.
- Наистина не бих могъл да се интересувам по-малко от тази част. Не можеш ли да
познаеш с кой герой би се идентифицирала Бела?
На Джейкъб му отне минутка.
- Оу. Ъх. Третата съпруга. Добре, разбирам те.
- Тя иска да е там на поляната. За да направи и малкото, което може, както тя казва. – той
въздъхна. – Това беше втората причина за оставането ми с нея утре. Доста е
изобретателна, когато иска нещо.
-Нали знаеш, че военният ти брат й е дал идеята точно толкова, колкото и историята.
-Никоя от страните не е искала да навреди. – прошепна Едуард, сега помирявайки се.
-И кога приключва това малко примирие? – попита Джейкъб. – При първа зора? Или ще
чакаме до след битката?
Имаше пауза докато и двамата обмисляха.
-При първа зора, - прошепнаха те заедно, след това се засмяха тихо.
-Спи добре, Джейкъб. – Едуард промърмори. – Наслаждавай се на момента.
Отново беше тихо и палатката се задържа на място за няколко минути. Изглежда вятърът
беше решил, че няма да успее да ни изравни със земята и се предаваше.
-Нямах предвид чак толкова буквално. – изстена Едуард меко.
-Извинявай, - Джейкъб прошепна. – Можеш да си тръгнеш, нали се сещаш – да ни
оставиш малко насаме.
-Искаш ли да ти помогна да заспиш, Джейкъб? – предложи Едуард.
-Може да опиташ, - каза Джейкъб не-притеснен. – Ще е интересно да се види кой ще си
отиде, нали?
-Не ме изкушавай прекалено много, вълчо. Търпението ми не е чак толкова перфектно.
Джейкъб се засмя.
-Точно сега бих предпочел да не мърдам, ако нямаш нищо против.
Едуард започна да си тананика, по силно от обикновено – опитвайки се да заглуши
мислите на Джейкъб, предположих аз. Но тананикаше моята приспивна песен, и въпреки
нарастващото у мен неудобство към този прошепнат сън, потънах по дълбоко в
безсъзнание… в други сънища с повече смисъл.

23. Чудовище
Когато се събудих сутринта беше много светло – дори вътре в палатката, слънчевата
светлина дразнеше очите ми. И се потях, както Джейкъб беше предсказал. Той самият
хъркаше леко в ухото ми, ръцете му все още обвити около мен. Издърпах главата си от
трескаво топлите му гърди и усетих щипането на студената утрин върху затоплената ми
буза. Джейкъб въздъхна в съня си, ръцете му се стегнаха несъзнателно. Извъртях се,
неспособна да разхлабя хватката му, борейки се да повдигна главата си достатъчно за да
видя…
Едуард срещна погледа ми равнодушно. Изражението му беше спокойно, но болката в
очите му беше явна.
-По-топло ли е отвън? – прошепнах аз.
-Да. Не мисля че ще имаме нужда от печката днес.
Опитах се да се добера до ципа, но не можех да освободя ръцете си. Опънах се, борейки
се срещу непреодолимата сила на Джейкъб. Той измърмори, все още заспал, ръцете му се
стегнаха отново.
-Малко помощ? – помолих тихо.
-Искаш ли съвсем да махна ръцете му от теб? – усмихна се Едуард.
-Не, благодаря. Просто ме освободи. Ще получа топлинен удар.
Едуард разкопча спалния чувал с ловко, грубо движение. Джейкъб изпадна, голият му
гръб се удари в ледения под на палатката.
-Хей! – оплака се той и очите му се отвориха. Дърпайки се инстинктивно от студа, той се
претърколи върху мен. Задъхах се, когато тежестта му ми изкара въздуха. И тогава
тежестта му изчезна. Усетих сблъсъка, когато Джейкъб полетя в един от прътовете на
палатката и тя цялата се разтресе.
Ръмженето избухна от всякъде. Едуард беше приведен пред мен и не можех да видя
лицето му, но ръмженето се откъсваше гневно от гърдите му. Джейкъб също беше полу-
приведен. Цялото му тяло трепереше, докато диви гърлени звуци се чуваха през
стиснатите му зъби. Извън палатката ужасяващото ръмжене на Сет Клиъруотър отекна в
скалите.
-Спрете, спрете! – изкрещях аз, пълзейки неловко, за да стана между тях.
Мястото беше толкова малко че не трябваше много да се протягам, за да сложа по една
ръка на гърдите и на двама им. Едуард обви ръката си около кръста ми, готов да ме
издърпа от пътя.
-Спри се. Сега, - предупредих го аз.
Под докосването ми Джейкъб започна да се успокоява. Тресенето се забави, но зъбите му
още бяха оголени, очите му злобно фокусирани върху Едуард. Сет продължи да ръмжи,
дълъг непрекъснат звук, зъл фон на изведнъж настъпилата тишина в палатката.
-Джейкъб? – попитах, чакайки докато спусна погледа си за да ме погледне. – Ранен ли си?
-Разбира се че не! – изсъска той.
Обърнах се към Едуард, той ме гледаше, изражението му твърдо и ядосано.
– Това не беше мило. Трябва да се извиниш.
Очите му се разшириха с отвращение.
-Трябва да се шегуваш, та той щеше да те смачка!
-Защото го хвърли на пода! Не го направи нарочно и не ме нарани.
Едуард изстена, отвратен. Бавно той вдигна поглед, за да погледне Джейкъб с враждебни
очи.
-Моите извинения, куче.
-Никаква вреда не е нанесена. – каза Джейкъб, с подигравателна нотка в гласа си.
Все още беше студено, въпреки че не колкото преди. Свих ръце около гърдите си.
-Ето, - каза Едуард, отново спокоен. Той взе кожуха от пода и го обви около края на якето
ми.
-Това е на Джейкъб, - възразих аз.
-Джейкъб си има палто от козина. – намекна Едуард.
-Ще използвам спалния чувал отново, ако нямаш нищо против, - игнорира го Джейкъб,
минавайки покрай нас и плъзвайки се в чъвала. – Не бях съвсем готов да се събудя. Не
беше най-добрият ми сън.
-Идеята беше твоя, - каза Едуард спокойно.
Джейкъб беше свит, очите му вече затворени. Той се прозя.
-Не казах, че не беше най-добрата нощ, която съм прекарвал. Просто не можах да се наспя
добре. Мислех че Бела никога няма да млъкне.
Потреперих, чудейки се какво ли може да е излязло от устата ми в съня ми.
Възможностите бяха ужасяващи.
- Радвам се, че си се наслаждавал. – промърмори Едуард.
Тъмните очи на Джейкъб се отвориха.
- А твоята нощ беше ли приятна? – попита той, самодоволен.
- Не беше най-лошата нощ на живота ми.
- А успя ли да се помести в първите десет? – попита Джейкъб с извратена наслада.
- Вероятно.
Джейкъб се усмихна и затвори очи.
- Но, - продължи Едуард. – ако аз имах възможност да заема твоето място снощи, тя
нямаше да стигне до първите десет от най-хубавите нощи на живота ми. Сънувай това.
Очите на Джекъб се отвориха за гаден поглед. Той седна сковано, а раменете му бяха
напрегнати.
- Знаеш ли какво? Мисля, че тук е пренаселено.
- Напълно съгласен съм.
Сръгах с лакът Едуард в ребрата – най-вероятно оставяйки си синина.
- Явно ще си наваксам със съня по-късно, тогава. – Джейкъб направи физиономия. – И без
това трябва да говоря със Сам.
Той се изправи на колене и хвана ципа на вратата.
Внезапна болка се спусна по гърба ми и се настани в стомаха ми, когато осъзнах, че това
може да е последният път, когато щях да го видя. Щеше да се върне обратно при Сам, за
да се бие с цяла орда кръвожадни новородени вампири.
- Джейк, чакай... – ръката ми се протегна към него, спускайки се по ръката му.
Той я дръпна преди пръстите ми да намерят целта си.
- Моля те, Джейк? Няма ли да останеш?
- Не.
Думата беше твърда и студена. Знаех, че лицето ми издава болката ми, защото той издиша
и една полу-усмивка смекчи изражението му.
- Не се тревожи за мен, Белс. Аз ще се оправя, както винаги. – насили се да се засмее. –
Все пак, мислиш ли, че ще оставя Сет да отиде на моето място – да вземе цялото
забавление и да открадне цялата слава? Да бе. – той изсумтя.
- Внимавай...
Той излезе от палатката преди да мога да довърша.
- Успокой се, Бела. – 1ух го да мърмори, докато дърпаше ципа на вратата на палатката.
Ослушах се за звукът от отдалечаващите му се стъпки, но всичко беше напълно
неподвижно. Вече нямаше вятър. Можех да чуя утринната песен на птиците далеч в
планината и нищо повече. Сега Джейкъб се движеше в тишината.
Сгуших се в палтата си и се облегнах на рамото на Едуард. Стояхме мълчаливи доста
дълго.
- Още колко? – попитах го.
- Алис каза на Сам, че трябва да мине поне още час. – каза Едуард, нежен и безизразен.
- Ние оставаме заедно. Каквото и да стане.
- Каквото и да стане. – Съгласи се той, а очите му бяха напрегнати.
- Знам, аз също съм ужасно притеснена за тях.
- Те знаят как да се пазят. – увери ме Едуард, нарочно правейки гласа си весел. – Просто
не ми се ще да пропусна цялото забавление.
Отново с това забавление. Ноздрите ми се разшириха.
Обви ръка около раменете ми.
- Не се тревожи. – настоя той, а после целуна челото ми.
Като че имаше начин да го избегна.
- Разбира се, разбира се.
- Искаш ли да ти отвлека вниманието? – издиша той, плъзгайки студените си пръсти по
скулата ми.

Аз затреперих неволно; сутринта все още беше мразовита.
- Може би не точно сега. – отговори си сам, дърпайки ръката си.
- Има и други начини да ме разсееш.
- Какво би искала?
- Би могъл да ми кажеш за десетте ти най-добри нощи. – предложих аз. – Любопитна съм.
Той се засмя.
- Опитай се да се познаеш.
Поклатих глава.
- Има прекалено много нощи, за които не зная. Цяло столетие.
- Ще стесня кръга за теб. Всичките ми най-добри нощи са се случили след като те
срещнах.
- Наистина ли?
- Да, наистина, и то в доста голям предел.
Помислих за минута.
- Мога да се сетя само за моите. – признах си.
- Те може да са същите. – насърчи ме той.
- Ами, първата нощ. Нощта, в която ти остана.
- Да, тя е една от моите също. Разбира се, ти беше в безсъзнание за любимата ми част.
- Така е. – спомних си. – Онази нощ също говорех.
- Да. – съгласи се той.
Лицето му пламна, когато се зачудих отново какво ли бях казала, докато съм спяла в
обятията на Джейкъб. Не можех да си спомня какво бях сънувала или дали изобщо бях
сънувала, така че това не помагаше.
- Какво казах снощи? – прошепнах, по-тихо от преди.
Той вси рамене, вместо да ми отговори и аз трепнах.
- Толкова ли беше лошо?
- Нищо твърде ужасяващо. – въздъхна той.
- Моля те, кажи ми.
- Най-много казваше името ми, същото както обикновено.
- Това не е лошо. – съгласих се предпазливо.
- Почти към края, обаче, ти започна за мърмориш някаква безсмислица за „Джейкъб, моят
Джейкъб”. – можех да чуя болката, дори в шепота му. – Твоят Джейкъб доста се наслади
на това.
Протегнах врата си, напрягайки се да достигна краят на брадичката му с устните си. Не
можех да видя очите му. Той се беше вгледал в тавана на палатката.
- Съжалявам. – промърморих. – Просто това е начинът, по който го различавам.
- Различаваш?
- Между д-р Джекил и мистър Хайд. Между Джейкъб, когото харесвам, и Джейкъб, който
ме изнервя до крайности. – Обясних аз.
- В това има смисъл. – той звучеше по-успокоен. – Кажи ми друга любима нощ.
- Летенето обратно от Италия.
Той се намръщи.
- Не е ли една от твоите? – зачудих се.
- Не, тя е една от моите, всъщност, но съм изненадан, че е в твоят списък. Ти не беше ли
под нелогичното впечатление, че аз просто се преструвах, заради гузната си съвест, и че
ще избягам веднага щом вратите на самолета се отворят?
- Да. – усмихнах се. – Но все пак, ти беше там.
Той целуна косата ми.
- Обичаш ме повече, отколкото заслужавам.
Засмях се на невъзможността на тази идея.
- След това е нощта след Италия. – Продължих.
- Да, тази е в списъка. Ти беше толкова смешна.
- Смешна? – запротестирах.
- Нямах си и на идея, че сънищата ти са са толкова реалистични. Отне ми толкова много
време да те убедя, че си будна.
- Все още не съм сигурна. – смутолевих. – Ти винаги си ми приличал повече на сън,
отколкото на реалност. Сега, ти ми кажи една от твоите. Познах ли първото ти място?
- Не – то е от преди две нощи, когато ти най-накрая се съгласи да се омъжиш за мен.
Аз направих физиономия.
- Тя не влиза ли в списъка ти?
Спомних си за начина, по който ме бе целувал, за отстъпката, която бях постигнала и си
промених мнението.
- Да...стига. Но по друг начин. Не разбирам защо е толкова важна за теб. Ти вече ме имаш
завинаги.
- След сто години, когато си събрала достатъчно гледни точки, за да оцениш отговора
напълно, ще ти обясня.
- Ще ти напомня – след сто години.
- Достатъчно топло ли ти е? – попита той внезапно.
- Добре съм. – уверих го. – Защо?
Преди да може да отговори, тишината отвън беше разцепена от оглушителен вой на
болка. Воят се впи в ума ми като торнадо, странен и познат. Странен, защото никога
досега не бях чувала толкова изтерзан рев. Познат, защото веднага познах гласа –
разпознах гласа и разбрах значението, като че сама го бях издала. Нямаше разлика, че
Джейкъб не беше човек, когато беше извикал. Нямах нужда от превод.
Джейкъб беше близо. Джейкъб беше чул всяка дума, която бяхме изрекли. Джейкъб беше
в агония.
Воят се задави до особено бълбукащо хълцане и тогава всичко отново беше тихо.
Не чух безшумното му бягство, но можех да го усетя, можех да усетя остъствието, което
погрешно бях приела преди малко, празното място, което той остави зад себе си.
- Защото твоята печка достигна пределът си. – отговори ми Едуард тихичко. – Мирът
приключи. – Добави той, толкова тихо, че не можех да съм сигурна, че наистина това
беше казал.
- Джейкъб слушаше.-прошепнах аз. Не беше въпрос.
- Да.
- Ти си знаел.
- Да.
Загледах се в безкрая, без да виждам нищо.
- Никога не съм обещавал да се бия честно,- напомни ми тихо.- И той заслужава да знае.
Главата ми падна в ръцете ми.
- Ядосана ли си ми?- попита той.
- Не на теб.- прошепнах.- Ужасена съм от себе си.
- Не се изтезавай.- помоли ме той.
- Да.- съгласих се неохотно.- Трябва да си запазя енергията, за да изтезавам Джейкъб още
малко. Не искам да оставя някоя част от него неповредена.
- Той знаеше какво прави.
- Мислиш ли, че това има значение? - усещаха болката в гласа ми.- Мислиш ли, че ме
интересува дали е честно или той е бил съответно предупреден. Наранявам го. Всеки път,
който направя нещо, го наранявам.- гласът ми увеличаваше истеричната си нотка.- Аз съм
ужасен човек.
Той затегнаха ръцете си около мен.
- Не, не си.
- Съм. Какво не ми е наред?- и се противопоставих на ръцете му. Той ме пусна.- Трябва да го намеря.

- Бела, той е вече на километри от тук. А и навън е студено.
- Не ме интересува. Не мога просто да седя тук.- изхлузих анорака на Джейкъб, напъхах
си краката в ботушите и се затътрих към вратата; краката ми се вцепениха.-
Трябва...трябва...- Не знаех как да довърша изречението, не знаех какво трябваше да
направя, но въпреки всичко отворих вратата и пристъпих към светлата и ледена сутрин.
Имаше по-малко сняг, отколкото си мислех, след вилнеенето на снощната буря. По-
вероятно вятърът да го е издухал, отколкото да се е разтопил от слънцето, което сега
грееше слабо от югозапад, отразявайки се в снега, който заслепяваше не-свикналите ми
очи. Въздуха все още щипеше обонянието ми, но беше дяволски мек и бавно ставаше по-
поносим, след като слънцето си издигна по-високо. Сет Клиъруотър се беше свил върху
купчина борови иглички в сянката на дебел смърч, главата му – върху лапите му. Неговата
пясъчна козина беше почти невидима срещу мъртвия пън, но можех да видя как снегът се
отразява в очите му. Той се взираше в мен, както аз си представях, с обвинение.
Знаех, че Едуард ме следва докато се препъвах сред дърветата. Не можех да го чуя, но
слънцето се отразяваше в неговата кожа в блестящи дъги, които танцуваха около мен. Той
не се доближи да ме спре, докато не бях на няколко крачки от сянката на гората. Ръката му
хвана лявата ми китка. Той не обърна внимание, когато се опитвах да се освободя.
- Не можеш да го последваш. Не и днес. Почти е време. А да се изгубиш няма да помогне
на никого.
Завъртях си китката, дърпайки я ненужно.
- Съжалявам, Бела. – той шепнеше. – Съжалявам, че го направих.
- Не си направил нищо. Вината е моя. Аз го сторих. Всичко провалих. Трябваше да...
когато той... не трябваше... аз... аз... – плачех.
- Бела, Бела.
Той скръсти ръце около мен, а ризата му попиваше сълзите ми.
- Трябваше да... да му кажа... трябваше... да кажа... – Какво? Какво щеше да оправи
нещата? – Не трябваше да... разбира по този начин.
- Искаш ли да видя дали ще мога да го върна обратно, така че да можеш да говориш с
него? Все още има малко време! – Каза Едуард с прикрита агония в гласа.
Кимнах срещу гърдите му, уплашена да видя лицето му.
- Стой до палатката. Ще се върна скоро.
Ръцете му изчезнаха. Той тръгна толкова бързо – секундата която ми отне да погледна
нагоре, той вече беше заминал. Бях сама.
Ново ридание излезна от гърдите ми. Днес наранявах всички. Имаше ли нещо, което да
докосна без да разваля ? Не знаех защо ме удря толкова силно сега. Не беше като да не
знаех, че това ще се случи. Но Джейкъб никога не беше реагирал толкова остро – губейки
неговото подчертано доверие и показвайки силата на болката си. Звука от агонията му все
още ме пронизваше, някъде дълбоко в мен. Точно до нея беше другата болка. Болката,
чувствайки болката на Джейкъб. Болката от нараняването на Едуард, също. За
невъзможността да видя как Джейкъб си отива със спокоствие, узнавайки по правилния
начин. Бях егоистична, наранявах. Наранявах всички, които обичах. Бях като Кати, като
Лутеринг Хейтс, само дето обектите на моята жестокост бяха по-добри от нейните – нито
един зъл, нито един слаб. И седях там, плачейки за това, не правейки нищо смислено, за
да подобря нещата. Точно като Кати.
Не можех да позволя на това, което ме наранява, да повлияе повече на решенията ми.
Беше твърде късно, но сега трябваше да направя това, което бе редно. Може би вече беше
свършено за мен. Може би Едуард нямаше да може да го върне. Тогава щях да го приема и
щяха да продължа с живота си. Едуард никога нямаше да види да пропилявам и една
сълза за Джейкъб Блек. Няма да има повече сълзи. Избърсах и последната със студени
пръсти. Но ако Едуард се върне с Джейкъб, това беше. Трябва да му кажа да си тръгне и
повече да не се връща.
Защо беше толкова трудно? Много по-трудно от това да кажа сбогом на моите приятели.
На Анджела, на Майк? Защо болеше толкова? Не беше редно. Това не би трябвало да ме
наранява. Имах, каквото исках. Не можех да имам и двете, защото Джейкъб не може да ми
бъде само приятел. Време беше да се откажа да желая това. Колко абсурдно-егоистичен
може да бъде един човек! Трябваше да превъзмогна това неразумно чувство, че Джейкъб
принадлежеше към живота ми. Той не можеше да ми принадлежи, не можеше да бъде
моят Джейкъб,когато принадлежах на друг.
Вървях бавно към малките сечища, влачейки крака. Когато спрях в празното
пространство, премигвайки срещу острата светлина, хвърлих един поглед на Сет – не
беше мръднал от неговото легло от борови иглички – и след това погледнах настрани,
отбягвайки очите му.
Можех да усетя, че косата ми беше рошава, усукана на топка като змиите на Медуза.
Раздърпах я с пръстите си, но бързо се отказах. Кой се интересува как изглеждам?
Грабнах манерката, която висеше при вратата на палатката и я разтресох. Тя се разля, за
това отвъртях капачката и поех голяма глътка, за да изплакна устата си със студената вода.
Някъде наблизо имаше храна, но не се чувствах достатъчно гладна, за да я потърся.
Започнах да крача през светлото пространство, усещайки очите на Сет върху мен през
цялото време. Защото нямаше да го погледна, в главата ми той стана отново момче, а не
огромен вълк. Толкова приличаше на младия Джейкъб.
Исках да помоля Сет да излае или да даде някакъв друг знак, че Джейкъб се връща, но се
спрях. Нямаше значение дали Джейкъб се връща. Може би щеше да бъде по-лесно ако не
идваше. Пожелах по някакъв начин да се обадя на Едуард.
Сет изстена и скочи на крака.
- Какво има? – попитах го глуповато.
Той ме игнорира, вървейки към края на дърветата, насочвайки носа си към запад. Той
започна да скимти.
- Това другите ли са, Сет? В сечището?
Той ме погледна и изскимтя тихо веднъж, а след това обърна муцуната си бавно на запад.
Ушите му се наостриха назад и той изсена отново.
Защо бях такава глупачка? Какво си мислех, когато изпратих Едуард далеч? Откъде да
предположа какво ставаше? Не говорех вълчи език.
Студена вълна от страх започна да се спуска по гърба ми. Ами какво ако времето беше
изтекло? Ако Едуард и Джейкъб се бяха приближили доста? Ако Едуард беше решил да
се присъедини в борбата? Леденият страх се беше събрал в стомаха ми. Ами ако
страданието на Сет нямаше нищо общо със сечището, а неговия вой беше отричане? Ами
ако Едуард и Джейкъб се биеха помежду си някъде в гората? Те нямаше да го направят,
нали?
С внезапна, студена увереност рабрах, че могат – ако грешните думи бяха казани.
Помислих за безизходното положение в палатката тази сутрин и се зачудих дали не съм
подценила колко близо бяха да се сбият.
Нямаше да бъде повече от това, което заслужавам, ако някак си загубех и двамата. Ледът
обви сърцето ми.
Преди да мога да се свия от страх, Сет измърмори слабо, дълбоко в гърдите, а след това
се обърна от наблюдението си и се насочи към почивното му място. Това ме успокои, но и
ме ядоса. Не можеше ли да издълбае съобщение в пръстта или нещо подобно?
Краченето ме накара да се изпотя под всичките ми дрехи. Хвърлих якето си в палатката, а
след това се обърнах, за да си проправя път през малкото пространство между дърветата.
Сет изведнъж скочи на крака отново, козината отзад на врата му настръхна. Огледах се
наоколо, но не видях нищо. Ако Сет не престанеше, щяха да хвърля някоя шишарка по
него. Той изръмжа, малък предупредителен звук, прокрадвайки се по западния край, и
възвърна нетърпението ми.
- Само ние сме, Сет! – Джейкъб каза от разстояние.
Опитах се да си обясня защо сърцето ми започна да бие силно, когато го чух.

Беше просто
страх от това, което сега трябваше да направя, това беше всичко. Не можех да си позволя
да се успокоявам, че той се връща. Това щеше да е противоположно на полезно.
Едуард се появи първи, лицето му беше празно и спокойно, когато излезе от сянката.
Слънцето заблещука по кожата му, така както и по снега. Сет отиде да го поздрави,
гледайки съсредоточено в очите му. Едуард кимна бавно, а притеснение сбръчка челото
му.
- Да, това е всичко, от което се нуждаем. – той промъмори на себе си, преди да се обърне
към вълка. – предполагам, че не трябва да сме изненадани. Но подходящият момент
наближава. Моля те, кажи на Сам да помоли Алис да се опита да определи времето по-
добре.
Сет наведе глава веднъж, а аз поисках да мога да изръмжа. Разбира се, той щеше да кимне
сега. Обърнах глава, ядосана, и разбрах, че Джейкъб беше там.
Той беше застанал с гръб към мен, гледайки към пътя, по който беше дошъл. Чаках го
внимателно да се обърне.
- Бела! – Едуард промърмори, изведнъж застанал до мен.
Той се взираше надолу от мен с нищо повече от интерес в очите. Нямаше край на
неговото великодушие. Сега го заслужавах по-малко, от колкото някога съм.
- Има малко объркване! – каза ми той, неговият глас беше внимателно нетревожен. – Ще
отведа Сет малко далеч и ще се опитам да го оправя. Няма да съм далеч, но също няма и
да слушам. Знам, че не искаш публика, без значение по кой начин си решила да действаш.
Бях прекалено разстроена, за да питам какъв е новопоявилият се проблем. Нямах нужда
от повече в момента.
- Върни се бързо! – прошепнах.
Той ме целуна леко по устните и изчезна в гората заедно със Сед от едната си страна.
Джейкъб все още бе в сянката на дърветата; не можех да видя ясно изражението му.
- Бързам, Бела. - каза той глухо. - Защо просто не го направиш?
Преглътнах, гърлото ми бе толкова сухо, че не бях сигурна дали ще успея да издам
някакъв звук.
- Просто кажи думите и да приключваме.
Поех си дълбоко въздух.
- Съжалявам, че съм толкова отвратителен човек. - промълвих аз. - Съжалявам, че бях
такава егоистка. Иска ми се да не те бях срещала, за да не мога да те нараня по този
начин. Няма да го правя повече, обещавам. Ще стоя далеч от теб. Ще се преместя в друг
щат. Няма да си принуден да ме виждаш никога повече.
- Това не звучи точно като извинение. - отвърна той горчиво.
Не можех да повиша гласа си повече от нивото на шепот:
- Кажи ми как да го направя като хората.
- Ами ако не искам да си тръгваш? Ами ако предпочитам да останеш, себична или не?
Нямам ли думата, след като се опитваш да направиш това за мен?
- Няма да има полза, Джейк. Беше грешка да оставам с теб, след като двамата желаехме
толкова различни неща. Положението няма да се подобри. Просто ще продължа да те
наранявам. А аз не искам да те наранявам повече. Мразя да го правя. - гласът ми се
пречупи.
Той въздъхна:
- Спри. Няма нужда да казваш нищо повече. Разбирам.
Исках да му кажа колко много ще ми липсва, но си прехапах езика. Но така или иначе
думите нямаше да помогнат.
Той постоя тихо за момент, с поглед втренчен в земята, а аз се борех с копнежа да отида и
да го прегърна. Да го утеша. И тогава той вдигна рязко глава.
- Е, ти не си единственият човек, способен на саможертва. - каза той силно. - Това всеки
го може.
- Моля?
- Аз също се държах доста зле. Направих нещата доста по-трудни за теб, отколкото
трябваше. Можех да се откажа доброволно още в началото. Но и аз те нараних.
- Грешката е моя.
- Няма да те оставя да си приписваш цялата вина, Бела. Нито пък цялата слава. Знам как
да поправя грешката си.
- За какво говориш? - настоях аз.
Внезапните, безумни светкавици в очите му ме изплашиха. Той хвърли бърз поглед към
слънцето, а после ми се усмихна:
- Там долу кипи доста сериозна битка. Не мисля, че ще е трудно да изляза от картинката.
Думите му прозвучаха в главата ми, бавно, една по една, и не можех да си поема дъх.
Въпреки намеренията ми да премахна Джейкъб окончателно от живота си, точно до тази
секунда не осъзнавах колко дълбоко всъщност трябваше да забия ножа, за да се получи.
- О, не, Джейк! Не, не и не! - изкашлях аз ужасено. - Не, Джейк, не! Моля те, недей.
Коленете ми започнаха да треперят.
- Каква е разликата, Бела? Това просто ще направи нещата по-удобни за всички ни. Дори
няма да се наложи да мръднеш.
- Не! - повиших глас. - Не, Джейкъб! Няма да ти позволя!
- А как ще ме спреш? - заяде се той безгрижно, усмихвайки се, за да прикрие нотката в
гласа си.
- Джейкъб, умолявам те. Остани с мен. - бях готова да падна на колене, ако въобще можех
да помръдна.
- За петнадесет минути, изпускайки страхотна битка? За да избягаш от мен веднага след
като решиш, че съм в безопасност? Сигурно се шегуваш.
- Няма да избягам. Промених си мнението. Ще измислим нещо, Джейкъб. Винаги има
решение. Не отивай!
- Лъжеш.
- Не е вярно. Знаеш какъв ужасен лъжец съм. Погледни ме в очите. Ще остана, ако и ти го
направиш.
Чертите на лицето му добиха студен израз:
- И мога да съм ти кум на сватбата?
Момент преди да успея да проговоря, единственият отговор, който можех да му дам бе:
- Моля те.
- Така си и помислих. - каза той с отново спокойно лице, освен буйните светкавици в
очите му.
- Обичам те, Бела. - промърмори.
- Обичам те, Джейкъб. - прошепнах на пресекулки.
Той се усмихна:
- Знам това дори по-добре и от теб.
Той ми обърна гръб, за да си тръгне.
- Всичко. – извиках след него с приглушен глас. - Всичко, което поискаш, Джейкъб.
Просто не прави това!
Той спря и се обърна бавно.
- Не съм сигурен, че наистина го мислиш.
- Остани. - помолих го.
Той поклати глава:
- Не, отивам. - той направи пауза, сякаш обмисляше нещо. - Но мога да оставя нещата на
произвола на съдбата.
- Какво имаш предвид? - задавих се.
- Няма нужда да правя нещо обмислено – мога просто да дам всичко от себе си за
глутницата и да оставя на останалото просто да се случва. - той сви рамене. - Да можеше
да ме убедиш, че наистина искаш да се върна – повече отколкото искаш да правиш
самоотвержените си глупости.

- Как? - попитах.
- Можеш да ме помолиш - предложи той.
- Върни се. – прошепнах.
Как можеше да се съмнява в искреността ми? Той поклати глава, докато отново се
усмихваше:
- Не това имам предвид.
Отне ми секунда да проумея какво ми казваше, докато ме гледаше с високомерно
изражение на лицето – толкова сигурен в реакцията ми. Когато хванах нишката на
мислите му, изтърсих набързо думите, без да си давам сметка за последствията:
- Ще ме целунеш ли, Джейкъб?
Очите му се разшириха от изненада, а после се присвиха недоверчиво.
- Блъфираш.
- Целуни ме, Джейкъб. Целуни ме, а после се върни обратно.
Той се поколеба в сенките, борейки се със себе си. Бе полу-обърнат на запад, тялото му
извърнато от мен, докато краката му стояха като посадени там, където бе застанал. Все
още гледайки в друга посока, той направи несигурна крачка към мен, а после още една.
Завъртя лице, за да ме погледне с колебание в очите си.
Аз също го погледнах. Нямах никаква представа какво изразяваше лицето ми.
Джейкъб се олюля на петите си, а после, накланяйки се напред, скъси дистанцията
помежду си с три дълги крачки.
Знаех, че ще се възползва от ситуацията. Очаквах го. Стоях съвсем неподвижно със
затворени очи и ръце, свити в юмруци от двете ми страни, когато дланите му обхванаха
лицето ми и устните му намериха моите с нетърпение, което бе почти насилствено.
Можех да усетя гневът му, когато устните му разкриха пасивната ми съпротива. Едната му
ръка се премести на тила ми, свивайки се в юмрук около кичурите коса. Другата му ръка
сграбчи грубо рамото ми, разтърсвайки ме, а после ме притегли към тялото му. Ръката му
продължи към моята собствена, намирайки китката и прехвърляйки я през врата му.
Оставих я там, все още свита в юмрук, несигурна колко далеч съм готова да стигна в
отчаянието си да го запазя жив. През цялото време устните му – смущаващо меки и
топли, се опитваха да насилят отговор от мен.
Когато се убеди, че няма да издърпам ръката си, той освободи китката ми, опипвайки пътя
до талията ми със своята ръка. Изгарящата му длан намери голата кожа на лопатката ми и
той ме дръпна напред, накланяйки тялото ми към неговото. Устните му се отдръпнаха от
моите за момент, но знаех, че няма намерение да приключи скоро. Устата му проследи
линията на челюстта ми,а после проучи дължината на шията ми. Той освободи косата ми
и се пресегна за другата ми ръка, за да преметне и нея през врата си, както стори с
първата. Двете му длани бяха притиснати към талията ми, а устните му стигнаха до ухото
ми.
- Можеш повече от това, Бела – прошепна той дрезгаво. - Прекалено много мислиш.
Потреперих, когато усетих зъбите му да захапват леко възглавничката на ухото ми.
- Точно така. – промърмори той. - Поне веднъж бъди вярна на чувствата си.
Механично поклатих глава, докато една от ръцете му не се впи отново болезнено в косата
ми, за да ме спре.
Гласът му стана кисел:
- Сигурна ли си, че искаш да се върна? Или всъщност ме искаш мъртъв?
Гняв се разля из тялото ми като изплющяване на камшик след силен удар. Това беше
прекалено много – той не играеше честно.
Ръцете ми вече бяха на врата му, затова сграбчих косата му в шепите си – пренебрегвайки
пробождащата болка в дясната ми ръка – и се съпротивлявах, борейки се да отдръпна
лицето си от неговото. Но Джейкъб разбра погрешно.
Беше прекалено силен, за да осъзнае, че ръцете ми, опитващи се да изтръгнат косата му с
корените, имаха за цел да му причинят болка. Вместо яд, той усети страст. Реши, че най-
накрая му отговарям.
С дива въздишка той върна устните си обратно върху моите, с ръце вкопчени диво в
кожата на талията ми.
Внезапен гняв пречупи и без това слабата ми съпротива; неочакваният му възторжен
отклик изцяло ме победи. Ако беше само до триумф, може би щях да намеря сили да му
се противопоставя. Но абсолютната беззащитност на внезапната му радост пречупи
непоколебимостта ми, извади ме от строя. Умът ми се откъсна от тялото и аз също
отвръщах на целувките му. Отвъд разума, устните ми се движеха заедно с неговите по
странни, объркващи начини, непознати им до сега – защото нямаше нужда да съм
внимателна с Джейкъб и той определено не беше внимателен с мен.
Пръстите ми се заровиха в косата му, но сега го придърпвах по-близо към себе си. Той
беше навсякъде по мен. Острите слънчеви лъчи зачервиха клепките ми и цветът беше
уместен, подхождаше на страстта. А страстта бе навсякъде. Не можех да видя или
почувствам нищо, което не бе част от Джейкъб.
Слабо гласче в главата ми, което все още разсъждаваше трезво, ме обсипваше с въпроси:
Защо не спирах всичко това? Най-лошото беше би, че не можех да намеря в себе си
копнежа да го спра? Какво означаваше нежеланието ми той да спира? А това, че ръцете
ми обгърнаха раменете му и ми харесваше колко силни и широки бяха те? Че ръцете му
ме прилепиха прекалено плътно към тялото му, а на мен все още не ми стигаше?
Въпросите бяха безсмислени, защото вече знаех отговора: Лъгала съм се.
А Джейкъб беше прав. Бил е прав през цялото време. Той бе повече от просто приятел.
Ето защо ми бе така невъзможно да му кажа сбогом – защото бях влюбена в него. А и той
в мен. Обичах го повече, отколкото трябваше и в същото време – недостатъчно. Обичах
го, но не стигаше, за да променя нещата, а просто за да нараня и двама ни още повече. Да
нараня него повече, отколкото преди.
Не се интересувах от нищо друго, освен от болката му. Бях повече от заслужила тази
болка, която това ми причиняваше. Надявах се да боли. Надявах се наистина да страдам.
В този момент сякаш бяхме един и същ човек. Неговата болка бе и завинаги щеше да бъде
и моя – сега радостта му се предаваше и на мен. Аз също се радвах и все пак щастието му
пак бе страдание. Почти осезаемо, то изгаряше кожата ми като киселина, едно бавно
мъчение.
За една кратка, сякаш безкрайна секунда, друго, съвсем различно бъдеще се промъкна под
клепачите ми и се изправи пред пълните ми със сълзи очи. Сякаш бях директно в мислите
на Джейкъб, виждайки от какво точно щях да се откажа и как това познание нямаше да ме
предпази от загубата. Можех да видя Чарли и Рене наместени в странен колаж с Били, и
Сам, и Ла Пуш. Виждах как годините минават, носейки промяната ми със себе си. Можех
да видя огромният червено кафяв вълк, когото обичах, винаги готов да ме защити при
нужда. И за малка част от тази секунда, съзрях късо подстриганите глави на две
чернокоси момченца, бягайки от мен към познатата гора. Когато изчезнаха, те взеха и
краят на видението със себе си.
И тогава, съвсем отчетливо, усетих разцепването по и без това натрошената линия на
сърцето ми, когато по-малката част се откъсна от там. Устните на Джейкъб все още бяха
срещу моите. Аз отворих очи, а той се бе втренчил в мен със смесица от учудване и
въодушевление.
- Трябва да тръгвам – прошепна той.
- Не.
Той се усмихна, удовлетворен от отговора ми.
- Няма да се бавя. – обеща – Но преди да тръгна...
Той се наведе, за да ме целуне отново и нямаше причина да се противя. Нима имаше
смисъл? Този път бе различно. Ръцете му почиваха нежно на лицето ми, а целувката му бе
внимателна, неочаквано колеблива. Беше кратка и много, много мила. Ръцете му се
обвиха около мен и той ме прегърна успокояващо, докато шептеше в ухото ми:
- Това трябваше да е първата ни целувка. По-добре късно, отколкото никога.
Прилепена към гърдите му, където не можеше да забележи, сълзите се разляха и бликнаха
от очите ми.

24. Внезапно решение
Бях се излегнала по корем върху спалния си чувал, чакайки справедливостта да
възтържествува. Може би някоя лавина щеше да ме погребе тук. Надявах се да стане. Не
исках да се поглеждам отново. Нямаше никакъв звук, който да ме предупреди. Студените
ръце на Едуард се промъкнаха в заплетената ми коса, стрелкайки се от нищото.
Потреперих виновно заради докосването му.
- Добре ли си? - прошепна той загрижено.
- Не. Искам да умра.
- Това никога няма да стане. Няма да го позволя.
Аз изстенах, а после прошепнах:
- Много е вероятно по-късно да си промениш мнението.
- Къде е Джейкъб?
- Отиде да се бие. – промърморих, забила глава в земята.
Джейкъб бе напуснал малкия ни лагер щастлив, с радостното „Ще се върна скоро“,
бягайки с всички сили към сечището, а тялото му вече потръпваше, докато се приготвяше
да се преобрази. До момента цялата глутница вече знаеше за станалото. Крачещият пред
палатката Сет Клиъруотър бе близък свидетел на позора ми.
Едуард бе тих за момент.
- Оу – каза накрая.
Тонът му ме накара да се тревожа за лавината, която не идваше достатъчно бързо.
Хвърлих му бърз поглед, убедена в липсата на съсредоточеност у него, докато слушаше
нещо, което умирах да не чува. Отново отпуснах лицето си на земята. Слисах се, когато
Едуард се подсмихна неохотно.
- А мислех, че аз не играя честно. – каза той с гневно удивление. - Накара ме да
изглеждам като светец, покровител на морала.
Ръката му се отърка в непокритата ми с нищо буза.
- Не съм ти ядосан, любима. Джейкъб е по-хитър, отколкото си мислех. Макар че
предпочитам да не го беше молила.
- Едуард. – промърморих в грубият синтетичен плат. - Аз... аз... аз съм...
- Тихо. – той ме накара да замълча , докато пръстите му се движеха успокоително по
бузата ми. - Не това имах предвид. Просто той е щял да те целуне така или иначе, дори да
не беше паднала в капана му, а сега нямам извинение да му разбия челюстта. Но и при
тези обстоятелства ще изпитам удовлетворение.
- Паднала в капана му? - смутолевих почти неразбираемо.
- Бела, наистина ли го мислеше за толкова благороден? Че ще се хвърли в пламъците на
жертвоприношението, просто за да разчисти пътя за мен?
Вдигнах глава внимателно, за да срещна търпеливия му поглед. Изражението му бе
нежно, а очите – изпълнени с разбиране, вместо с отвращението, което заслужавах.
- Да, наистина го повярвах - промърморих аз и извърнах погледа си.
Но не усещах гняв към Джейкъб, задето ме изигра. В тялото си нямах място за нищо
друго, освен за омразата, която изпитвах към себе си. Едуард пак се усмихна нежно.
- Такъв ужасен лъжец си, че си готова да повярваш на всеки, който е малко по-обигран.
- Защо не си ми ядосан? - прошепнах аз – Защо не ме мразиш? Или още не си чул цялата
история?
- Мисля, че информацията ми е достатъчно изчерпателна. – рече той безгрижно. -
Картините в ума на Джейкъб са винаги живописни. Тъжно ми е за глутницата му почти
толкова, колкото за самия мен. На бедния Сет му се догади. Но Сам вече го кара да се
съсредоточи
Затворих очи и поклатих глава в агония. Острите синтетични влакна на палатката
драскаха кожата ми.
- Та ти си просто човек. - прошепна той, галейки косата ми отново.
- Това е най-жалкият опит за защита, който съм виждала.
- Но ти си човек, Бела. И колкото и да ми се иска да е другояче, той също е... В живота ти
има пукнатини, които не мога да запълня. Разбирам това.
- Не е вярно. Ето какво ме прави толкова ужасна – няма никакви пукнатини.
- Обичаш го. – промърмори той внимателно.
Всяка клетка в тялото ми възропта срещу твърдението му.
- Обичам теб повече. - казах.
Това бе най-доброто, на което бях способна.
- И това ми е известно. Но... когато те напуснах Бела, те оставих кървяща. И Джейкъб бе
онзи, който заши раните ти. Нямаше как това да не остави следа върху двама ви. А не
мисля, че такива белези изчезват отведнъж. Не мога да виня теб или него, за нещо, което
сам предизвиках. Мога да получа прошка, но това не значи, че съм избягал от
последствията. Знаех си, че ще намериш начин да се самообвиниш. Спри, моля те. Не
мога да го понеса. Какво искаш да ти кажа?
- Искам да ме наречеш с всички оскърбителни думи, които са ти известни, на всеки език,
който владееш. Искам да ми кажеш, че си отвратен от мен и че ще ме напуснеш, за да се
унижавам и да те моля на колене да останеш при мен.
- Съжалявам. - той въздъхна. - Не мога да го направя.
- Тогава поне спри да се опитваш да ме утешиш. Остави ме да страдам. Заслужавам го.
- Не е вярно. - промърмори той.
Аз кимнах бавно:
- Прав си. Бъди все така дразнещо спокоен. Така май е по-зле.
Той притихна за момент и аз усетих напрежение във въздуха, новопоявила се
настойчивост.
- Приближава. – заключих аз.
- Да, остават само още няколко минути. Достатъчни, за да кажа само едно нещо...
Аз зачаках. Когато отново проговори, гласът му бе шепот:
- Аз мога да съм благороден, Бела. Няма да те карам да избираш между него и мен.
Просто бъди щастлива и можеш получиш от мен всичко, което поискаш или пък нищо,
ако така ще е по-добре. Не оставяй мисълта, че ми дължиш нещо, да повлияе на
решението ти.
Отдръпнах се от пода на палатката, заставайки на колене.
- Проклет да си, спри с това! - извиках срещу него.
Очите му се разшириха от изненада:
- Не, ти не разбираш. Не се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, Бела.
Наистина го мисля.
- Знам, че е така. – изпъшках аз. - Око за око, зъб за зъб, нали така? Не ми се прави на
благороден сега! Бори се!
- Как? - попита той, а очите му бяха пълни с древна тъга.
Аз се покатерих в скута му и прехвърлих ръцете си около него.
- Не ме интересува студа. Нито пък това, че в момента мириша на куче. Накарай ме да
забравя колко отвратителна съм. Накарай ме да го забравя. Направи така, че да забравя
дори собственото си име. Бори се!
Не го изчаках да реши (или пък да каже, че му се занимава с жестоко, нечестно чудовище
като мен); прилепих се към него и притиснах устата си към неговите леденостудени
устни.
- По-внимателно, любима. – промърмори той под настоятелната ми целувка.
- Не – изръмжах аз.

Той внимателно отдръпна лицето ми няколко сантиметри назад:
- Не е нужно да ми доказваш каквото и да било.
- Не се и опитвам да го направя. Каза че мога да имам всичко, което поискам от теб. И
сега искам това. Искам всичко!
Обвих ръце около шията му и се насилих да достигна устните му. Той наклони глава, за да
отвърне на целувката ми, но хладните му устни бяха колебливи, когато нетърпението ми
стана по-ясно изразено. Тялото ми отлично показваше намеренията ми, предлагайки му
се. Както и очаквах, ръцете му се повдигнаха, за да ме удържат.
- Вероятно сега не е най-подходящият момент за това. – предложи той прекалено
спокойно за вкуса ми.
- И защо не? - оплаках се аз.
Нямаше смисъл да опитвам, ако той имаше намерение да бъде все така благоразумен.
Отпуснах ръцете си.
- Първо, защото е студено. – той се пресегна, за да вдигне спалният чувал от пода и го уви
около мен като одеало.
- Грешиш. – отвърнах аз. - Първо, защото си прекалено етичен за вампир.
Той се засмя.
- Добре, това го признавам. Студът е второто нещо. И трето...ами, ти наистина смърдиш,
любов.
Той сбърчи нос. Въздъхнах.
- Четвърто, – Промърмори той, навеждайки лицето си така че сега той шепнеше в ухото
ми. – Ние ще опитаме, Бела. Ще изпълня обещанието си. Но повече ми се иска това да не
беше в реакция към Джейкъб Блек.
Свих се и зарових лицето си в рамото му.
- И пето....
- Това е много дълъг списък. – промърморих.
Той се засмя.
- Да, но искаш ли да слушаш битката или не?
Докато той говореше, Сет рязко нададе вой отвън пред палатката.
Тялото ми се вдърви при звука. Не осъзнавах, че лявата ми ръка беше свита в юмрук, а
ноктите ми се забиваха в превързаната ми ръка, докато Едуард не я взе и нежно не ги
разгъна.
- Всичко ще бъде наред, Бела. – обеща ми той. – Ние имаме умения, тренировка и елемент
на изненада на наша страна. Всичко ще приключи много бързо. Ако наистина не го
вярвах, щях сега да бъде там долу, а ти щеше да бъдеш тук, завързана за някое дърво или
нещо от този десен.
- Алис е толкова мъничка. - Завайках се аз.
Той се засмя.
- Това можеше да е проблем....ако беше възможно някой да я хване.
Сет започна да хленчи.
- Какво става? – поисках да знам.
- Той е просто ядосан, че е принуден да бъде тук с нас. Той знае, че глутницата го държи
настрана от битката, за да го предпази. Той умира да се присъедини към тях.
Аз се намръщих към посоката, където мислех, че е Сет.
- Новородените са достигнали края на следата(проработи като магия, Джаспър е гений) и
са хванали миризмата на тези на поляната, затова сега се разделят на две групи, точно
както Алис каза. – промърмори Едуард, а очите му бяха съсредоточени в нещо много
далечно. - Сам ни води да се присъединим към засадата. – Той беше толкова съсредоточен
върху това, което чуваше, че използва множественото число на глутницата. Внезапно той
погледна надолу към мен. - Дишай, Бела.
Аз се опитах да направя това, което ме помоли. Можех да чуя тежкото дишане на Сет
отвъд стените на палатката и се опитах да придържам дробовете си към същото темпо, та
да не хипервентилирам.
- Първата група е на поляната. Можем да ги чуем как се бият.
Зъбите ми се сключиха. Той се засмя веднъж.
- Можем да чуем Емет – той се забавлява много.
Накарах се да си поема друга глътка въздух със Сет.
- Втората група се подготвя – те не обръщат внимание, все още не са ни чули.
Едуард изръмжа.
- Какво? – ахнах аз.
- Те говорят за теб. – зъбите му се стиснаха. – Те трябва да направят така, че да не
избягаш....Добър ход, Лия! Мммм, тя е доста бърза. – промърмори с одобрение.
- Един от новородените прихвана нашата миризма, а Лия го повали дори преди да може
да се обърне. Сам й помага да го довърши. Пол и Джейкъб са хванали един, но другите са
вече в защита. Те не знаят какво да правят. И двете страни правят маневри....Не, остави
Сам да води. Пази се от пътя. – промърмори той. – Разделете ги – не ги оставяйте да си
пазят гърбовете. –Сет захленчи. - Така е по-добре, подмамете ги към поляната. – одобри
Едуард.
Тялото му несъзнателно се местеше, докато гледаше, напрягайки се за ходовете, които той
би направил. Ръцете му все още държаха моите; аз промуших пръстите си през неговите.
Той поне не беше там долу.
Внезапното отсъствие на звук беше единственото предупреждение. Бързите вдишвания на
Сет престанаха, и, тъй като аз бях изравнила дишанията си с неговите, го забелязах.
Аз също спрях да дишам, прекалено уплашена, за да мога дори да накарам дробовете си
да работят, като осъзнах, че Едуард беше замръзнал като кубче лед до мен.
О, не. Не. Не.
Кой беше загубен? Техен или наш? Мои, всички бяха мои. Каква беше моята загуба?
Толкова бързо, че дори не бях сигурна какво точно се случваше, аз бях на крака, а
палатката се срутваше на неравни парцали около мен. Дали Едуард не я беше разкъсал, за
да ни измъкне оттук? Защо?
Аз премигах, шокирана, към силната светлина. Можех да видя само Сет точно до нас,
лицето му беше само на 15 сантиметра от това на Едуард. Те се гледаха един друг в
абсолютно съсредоточение за една безкрайна секунда. Слънцето се пречупваше в кожата
на Едуард и изпращаше отблясъци, които танцуваха по козината на Сет.
И тогава Едуард настоятелно прошепна на Сет.
- Върви, Сет!
Огромният вълк се затича и изчезна в сенките на гората.
Цели две секунди ли бяха минали? Чувствах ги като часове. Бях ужасена до точката на
гадене от знанието, че нещо много се е объркало на поляната. Отворих уста, за да
поискам Едуард да ме заведе долу и при това да го направи веднага. Те имаха нужда от
него и имаха нужда от мен. Ако трябваше да пролея кръвта си, за да ги спася, щях да го
направя. Щях да умра, за да го направя, точно като третата съпруга. Нямах сребърна кама
в ръката си, но щях да намеря начин....
Преди да мога да изрека и първата сричка, се почувствах сякаш съм ме хвърляха във
въздуха. Но ръцете на Едуард никога не ме пуснаха – аз просто бях преместена, но
толкова бързо, че усещането беше като че падах настрани.
Намерих се с гръб, притиснат в голата скала. Едуард стоеше пред мен, в позиция, която
веднага познах. Облекчение се разля в ума ми по същото време, когато стомахът ми падна
чак в краката.
Не бях разбрала правилно. Облекчение – нищо не се беше объркало на поляната. Ужас –
кризата беше тук.
Едуард беше в защитна позиция, полу-приведен, с леко протегнати ръце, която познавах с призляваща убеденост.

Скалата зад гърба ми можеше да бъде древната тухлена стена в
тясната италианска уличка, където той беше стоял между мен и войниците на Волтури,
покрити с черни наметала.
Нещо идваше за нас.
- Кой? – Прошепнах аз.
Думите се процедиха през зъбите му в ръмжене, което беше по-силно, отколкото очаквах.
Прекалено силно. Това значеше, че вече е твърде късно, за да се крием. Бяхме в капан и
нямаше значение дали някой щеше да чуе отговора му.
- Виктория. – Каза той, просъсквайки думата, правейки я да звучи като мръсна. – Не е
сама. Тя пресякла миризмата ми, следвайки новородените, за да наблюдава – тя никога не
е възнамерявала да се бие заедно с тях. Взела моментално решение да ме последва,
мислейки че ти ще бъдеш там, където съм аз. Права е била. Ти беше права. Била е
Виктория.
Тя беше достатъчно близо, че той чуваше мислите й.
Облекчение отново. Ако бяха от Волтури и двамата щяхме да умрем. Но с Виктория
нямаше нужда да умираме и двамата.
Едуард можеше да оцелее. Той беше добър боец, добър колкото Джаспър. Ако тя не
доведеше прекалено много с нея, той щеше да се бие и да се измъкне, да иде обратно при
семейството си. Едуард беше по-бърз от който и да било. Той щеше да се справи.
Толкова се радвах, че беше отпратил Сет. Разбира се, Сет нямаше към кого да се обърне за
помош. Виктория беше изчислила решението си перфектно. Но поне Сет беше в
безопасност; не виждах големият пясъчен вълк в глава си, когато си мислех за него, само
хилавото петнадесет годишно момче.
Тялото на Едуард се помести само на милиметри, но това ми подсказа накъде да гледам.
Аз отправих поглед към сенките на гората.
Беше като че ли кошмарите идваха към мен, за да ме поздравят. Двама вампира бавно
пристъпиха в малкото пространство на нашия къмпинг, с внимателни очи, не изпускайки
нито един детайл. Те блестяха на слънцето като диаманти.
Едва можех да гледам към русото момче, да, той беше само момче, въпреки че беше
мускулест и висок, може би на моята възраст, когато е бил променен. Очите му, по-ярко
червено от което и друго, което бях виждала преди, не можеха да гледах моите. Въпреки
че той беше най-близко до Едуард, най-близката опасност, не можех да гледам него.
Защото на няколко метра настрани и на няколко метра назад, Виктория беше впила
погледът си в мен. Оранжевата й коса беше по-светла, отколкото си я спомнях, причилаща
повече на пламък. Тук нямаше никакъв вятър, но огънят около лицето й изглеждаше
сякаш блещука малко, като че беше жив. Очите й бяха черни от жажда. Тя не се
усмихваше, както винаги беше правила в кошмарите ми – устните й бяха стиснати в тънка
линия. Имаше някакъв поразителен котешки маниер в начина, по който беше свила тялото
си, като лъвица, чакаща шанс да атакува. Неспокойният й див поглед се местеше от
Едуард към мен, но никога не се задържаше на него за повече от половин секунда. Тя не
можеше да държи очите си далеч от мен, също както аз не можех да сваля поглед от нея.
Тя излъчваше напрежение, беше почти видимо във въздуха. Можех да усетя желанието,
всепоглъщата страст, която я държеше в своя плен. Като че ли аз също почти чувах
мислите й, аз знаех за какво се върти в главата й.
Тя беше толкова близко до това, което искаше – фокусът на цялото й съществуване от
повече от година насам беше толкова близо. Моята смърт.
Планът й беше толкова очевиден, колкото и практичен. Голямото русо момче щеше да
атакува Едуард. Веднага, когато Едуард беше достатъчно разсеян, Виктория щеше да ме
довърши.
Щеше да бъде бързо – тя нямаше време за игрички – но щеше да бъде свършено докрай.
Нещо, от което нямаше да има оправяне. Нещо, което дори вампирската отрова нямаше да
може да поправи. Тя трябваше да накара сърцето ми да спре. Вероятно ръка, тласната
през гърдите ми, пръсвайки го. Нещо от този порядък.
Сърцето ми биеше бясно, шумно, като че да направи целта й още по-явна.
На огромно разстояние от тук, през черната гора, вой на вълк отекна в неподвижния
въздух. След като Сет го нямаше, нямаше как да разберем какво значеше този звук.
Русото момче погледна към Виктория с крайчеца на окото си, чакайки заповедта й.
Той беше млад по повече от един начин. Познах по ярките му червени ириси, че той не
беше вампир от дълго. Той щеше да бъде силен, но глупав. Едуард щеше да знае как да се
справи с него. Едуард щеше да оцелее.
Виктория трепна с брадичката си към Едуард, безмълвно заповядвайки на момчето да
напада.
- Райли. – Каза Едуард с мек, умоляващ глас.
Русото момче замръзна, а червените му очи се разшириха.
- Тя те лъже, Райли. – Каза му Едуард. – Чуй ме. Тя те лъже, точно както е излъгала онези,
които сега умират на поляната. Ти знаеш, че тя ги е излъгала, че е накарала и теб да ги
лъжеш, но нито един от вас двамата няма намерение да им помогне. Толкова ли е трудно
да повярваш, че и теб е излъгала?
На лицето на Райли се изписа объркване. Едуард се премести няколко сантиметра встрани
и Райли автоматично направи същото.
- Тя не те обича, Райли. – мекият глас на Едуард бе подкупващ, почти хипнотичен. -
Никога не те е обичала. Обичаше мъж на име Джеймс, а ти за нея не си нищо повече от
средство към целта.
Когато той спомена името на Джеймс, чертите на лицето на Виктория се изкривиха в
зловеща гримаса. Очите й останаха приковани в мен. Райли й хвърли обезумял поглед.
- Райли? - обади се Едуард. Тя знае, че ще те убия, Райли. Тя иска да умреш, за да не се
налага да се преструва повече. Да – усещал си го, нали? Виждал си отвращението в очите
й, намирал си пролуки в обещанията й? Бил си прав. Тя никога не те е желала. Всяка
целувка и всяко докосване са били измамни.
Едуард отново се премести, този път направи няколко крачки към момчето, далеч от мен.
Погледът на Виктория бе насочен в разстоянието помежду ни. Щеше да й отнеме по-
малко от секунда да ме убие – само изчакваше първия сгоден случай.
Този път по-бавно, Райли смени позицията на тялото си.
- Не е нужно да умираш. – обеща Едуард, задържайки погледа на момчето със своя. -
Можеш да живееш различно от начина, който тя ти е показала. Не всичко е лъжи и кръв,
Райли. Можеш да си тръгнеш сега. Няма смисъл да умираш заради лъжите й.
Едуард пристъпи към него. Сега бяхме на крачка разстояние един от друг. Райли се
завъртя прекалено надалеч, за да компенсира двойно движението на Едуард. Виктория се
наклони напред, заставайки на пръсти.
- Последен шанс, Райли. – прошепна Едуард.
Лицето на Райли изразяваше объркване, когато погледна Виктория очаквателно.
- Той е лъжецът, Райли. - каза Виктория и аз зяпнах при звука на гласа й. - Казах ти за
техните номерца. Знаеш, че обичам само теб.
Гласът й вече не бе онова силно и диво, дебнещо ръмжене, което свързвах с лицето и
държанието й. Бе нежен, тъничък – бебешки, звънлив сопрано тембър. Глас, който
вървеше с руси къдрици и розови балони. Не изразяваше никакво чувство.
Челюстта на Райли се стегна и той изправи раменете. Очите му бяха празни – нямаше го
объркването, нито подозрението. Нямаше никаква мисъл. Той се стегна, готвейки се за
атака. Тялото на Виктория сякаш потръпваше, толкова бе разярена. Ръцете й бяха хладни
оръжия, чакащи Едуард да се отдръпне още малко от мен.
Някой от тях изръмжа. И сянка с цвят на слонова кост прелетя към центъра на поляната,
поваляйки Райли на земята.
- Не! – проплака Виктория, а пискливият й бебешки глас бе изпълнен с недоверие.
Срещу мен огромният вълколак разкъсваше русия вампир под себе си. Нещо бяло и
твърдо се разби в камъните над мен. Свих се по-далеч от него.
Виктория дори не погледна момчето, на което допреди малко посвещаваше любовта си.

Очите й все още бяха съсредоточени върху мен, изпълнени с такова свирепо
разочарование, че чак изглеждаше объркана.
- Не. - повтори тя, през стиснатите си зъби, когато Едуард започна да се приближава до
нея, блокирайки пътя й към мен.
Райли отново се изправяше и изглеждаше някак безформен и измъчен, но все още имаше
силата да изрита ожесточено Сет в раменете. Костта изхрущя. Сет отстъпи назад и
започна да се върти в кръг, накуцвайки. Райли бе вдигнал ръце, подготвен, макар че една
от тях сякаш липсваше...
Само на няколко метра от тази битка, Едуард и Виктория танцуваха.
Не точно в кръг, защото Едуард не й позволяваше да се приближи до мен. Тя отстъпи
наперено назад, местейки се от страна на страна, опитвайки се да намери слабо място в
защитата му. Той гъвкаво парираше движенията й, изумявайки я със съвършената си
концентрация. Започна да се движи за части от секундата преди нея, разчитайки
действията й още в ума й.
Сет нападна Райли отстрани и нещо се разкъса с грозен, стържещ звук. Още едно тежко,
бяло парче падна в гората с тупване. Райли изрева от ярост и Сет отскочи назад,
приземявайки се на стъпалата си с учудваща лекота, имайки предвид размера му, когато
Райли замахна да го удари с обезобразената си ръка.
Сега Виктория лъкатушеше между стволовете на дърветата в далечния край на поляната.
Беше раздвоена – краката й я измъкваха от опасността, докато ме изпиваше с очи, сякаш
бях магнит, който я притегляше към себе си. Виждах изгарящия й копнеж да ме убие
борещ се инстинкта й за самосъхранение.
Едуард също го виждаше.
- Не си тръгвай, Виктория. – промърмори той със същия хипнотичен глас като преди. -
Няма да ти се отдаде друг шанс като този!
Тя оголи зъбите си и изсъска срещу него, но изглежда не можеше да се премести по-далеч
от мен.
- По-късно винаги можеш да избягаш. - измърка Едуард. - Имаш достатъчно време да го
направиш. Това вършиш най-добре, нали? Нали по тази причина Джеймс те държеше
около себе си. Полезно е, ако си падаш по смъртоносни игрички. Партньор със
свръхестествена интуиция за бягство. Той не трябваше да те напуска – щеше да си му от
полза, когато го докопахме във Финикс.
Ръмжене се откъсна от устните й.
- Въпреки ,че това е единственото, за което си му била нужна. Колко глупаво – да изхабиш
толкова много енергия, отмъщавайки за някого, чиято привързаност бе по-малка от тази
на ловец към плячката му. Никога не си била нещо повече от удобство. Аз ли не знам.
Краищата на устните му се извиха нагоре, когато я хвана в капана си. Виктория сподави
вика си и се измъкна от прикритието на дърветата, маневрирайки. Едуард й отвърна по
същия начин и танцът започна отново.
Точно тогава юмрукът на Райли закачи хълбока на Сет и от гърлото на върколака излезе
тих лай. Сет отстъпи назад, а раменете му потръпваха конвулсивно, сякаш се опитваше да
се отърси от болката.
„Моля те“, искаше ми се да се обърна към Райли, но не можех да активирам мускулите,
отговарящи за движението на устните ми, за да изразходя насъбралият се в дробовете ми
въздух.“ Моля те, той е само едно дете!“
Защо Сет не беше избягъл? Защо не избяга сега? Райли скъсяваше дистанцията помежду
им, водейки Сет към ръба на урвата зад мен. И внезапно Виктория бе сякаш заинтерувана
за бъдещето на партньора си. Виждах как измерва разстоянието между мен и Райли с
периферното си зрение.
Сет му се нахвърли, отблъсквайки го отново, а Виктория изсъска. Сет не накуцваше вече.
Кръговите му движения го приближиха на сантиметри от Едуард. Опашката му дори го
докосна по гърба, а очите на Виктория се разшириха.
-Не, той няма да нападне мен. – отвърна Едуард на неизречения въпрос на Виктория.
Възползваше се от разсейването й, за да се промъкне по-близо. - Имаме общ враг. Вие ни
сплотихте.
Тя стисна зъби, опитвайки да се съсредоточи върху Едуард.
- Погледни отблизо, Виктория. – промърмори той играейки си с концентрацията й. -
Толкова много ли ти прилича той на чудовището Джеймс, който преследваше жертвите си
чак до Сибир?
Очите й се разтвориха широко и започнаха да се местят диво от Едуард към Сет и мен,
отново и отново.
- Не е ли същият? - изръмжа тя с пискливият си сопранов тембър - Невъзможно!
- Нищо не е невъзможно. – промърмори Едуард с копринено мек глас, докато се
приближаваше към нея. - Като изключим това, което искаш. Никога няма да я нараниш.
Тя разтърси глава рязко и енергично, борейки се с опитите му да я разсее и пробва да се
промъкне покрай него, но той бе готов да й попречи в минутата, в която тя си го помисли.
Чертите на лицето й бяха изкривени от безсилие и тогава се наведе още по-ниско,
подобно на лъв и закрачи преднамерено горделиво напред.
Виктория не беше неопитен, воден само от инстинктите си новороден. Беше смъртоносна.
Дори аз можех да усетя разликата между нея и Райли. И знаех, че Сет нямаше да издържи
толкова дълго, ако се биеше с нея.
Едуард също смени позицията си, когато се доближиха един до друг и вече бяха равни.
Танцът засили темпото си. Беше като Алис и Джаспър на ливадата – неясна спирала от
движения, само дето този път хореографията на танца не бе така съвършена.
Остри изскърцвания и бързина отекваха надолу по урвата, всеки път, когато някой се
подхлъзнеше на някое от нейните образувания. Но се движеха прекалено скоростно, за да
видя кой от двамата правеше тези грешки...
Райли бе объркан от агресивния балет, а очите му следяха загрижено партньорката му.
Сет го нападна , обезобразявайки още една част от тялото му. Райли изрева и се нахвърли
върху Сет, нанасяйки му силен удар в гръдния кош, за който той не бе подготвен.
Огромното му тяло се извиси на десет метра височина и се блъсна в каменната стена над
главата ми със сила, която можеше да разклати цяла планина. Чух как въздухът бе изкаран
от дробовете му и се дръпнах назад, когато тялото му рикошира о камъка и се сгромоляса
на земята на няколко крачки от мен. От устните му излезе тихо скимтене.
Остри парчета сив камък заваляха върху мен, драскайки беззащитната ми кожа. Един
назъбен каменен шип падна към дясната ми ръка и аз го улових инстинктивно. Пръстите
ми се обвиха около продълговатия къс, а инстинктът ми за самосъхранение бе напълно
забравен; след като нямаше къде да избягам, тялото ми – без да се интересува колко
безрезултатни са действията ми – се приготви за битка.
Адреналин закипя във вените ми. Знаех, че зъбчетата на камъка са се впили в дланта ми.
Знаех, че болката в прасеца ми се обаждаше. Знаех, но не чувствах никаква болка.
Зад Райли всичко, което виждах бе усукващия се пламък, който представляваше косата на
Виктория и неясни бели очертания. От честите, увеличаващи се металически движения и
раздиращите звуци, пъшкането и ужасеното съскане ми стана ясно, че танцът ставаше
смъртоносен за някой от двамата...
Но кой по-точно? Райли се наклони към мен, а червените му очи искряха от ярост. Той
хвърли поглед към куцукащата планина от песъчлива козина между нас, а ръцете му –
осакатени, натрошени ръце – се свиха, готови за нападение. Той разтвори широко уста, а
зъбите му проблеснаха, докато се приготвяше да ги забие в гърлото на Сет.
Още един прилив на адреналин ме разтресе като електро-шок и изведнъж всичко ми стана
ясно.
И двете битки бяха прекалено близо една до края си. Сет щеше да загуби своята,а нямах
представа какво ставаше с Едуард. Те имаха нужда от помощ. От отвличане на
вниманието. От нещо, което да изостри сетивата им.