Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

17. На какво ти приличам? На Вълшебника от Оз? Имаш нужда от мозък? От сърце? Давай. Вземи моите. Вземи всичко, което имам.

Един вид имах план, когато побягнах към гаража на Калън. Втората част от него беше да съсипя колата на кръвопиеца на връщане.
Така че, бях в недоумение когато натиснах копчето на дистанционното за алармата и не беше волвото му това, което изпиука и проблесна фарове за мен. Беше друга кола - забележително нещо, дори и в дългата редица от автомобили, които главно бяха такива, че всеки по свой начин да накара лигите ти да потекат.
Наистина ли имаше намерението да ми даде ключовете за Астън Мартин Ванкуиш, или това бе случайност?
Не се спрях, за да помисля върху това, или дали то щеше да промени втората част от плана ми. Просто се хвърлих на меката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още бяха свити едно до друго под волана. Звукът от мъркането на двигателя един ден може би ме накарало да изохкам, но всичко, което можех да направя сега бе да се концентрирам, за да го приведа в движение.
Открих ръчката за седалката и се изтласках назад, когато кракът ми силно натисна педала. Имах чувството, че колата почти се е отделила от земята когато скочи напред.
Отне само секунди да мина с пълна скорост през тесния, лъкатушещ път. Колата реагираше, сякаш по-скоро я управляваха мислите ми, отколкото ръцете ми. Когато изхвърчах от зеления тунел и бях на автомагистралата, зърнах мимолетно сивото лице на Лея да наднича смутено през папратите.
За половин секунда се зачудих какво си мислеше тя, а после осъзнах, че не ми пукаше.
Завих на юг, защото днес нямах достатъчно търпение за фериботи или улично движени, или каквото и да било друго, което означаваше, че навярно щеше да трябва да вдигна крака си от педала..
Някак си, по извратен начин, това бе щастливият ми ден. Ако под щастлив имаш предвид да минеш по натоварен път с 200 километра в час, виждайки само едно ченге, дори в контролираните от радари градове, където скоростта е до 30 километра в час. Какво разочарование. Едно малко преследване щеше да е хубаво, да не споменавам, че картата с разрешителното щеше да стовари гнева върху пиявицата. Със сигурност, той щеше да си купи изхода от това, но може би щеше да му е малко неудобно.
Единствения знак за наблюдение, на който попаднах, бе просто намек за тъмнокафява козина, движеща се бързо през гората, бягайки успоредно на мен няколко мили на юг от Форкс. Изглеждаше като Куил. Той трябва да ме е видял също, защото след минута изчезна без да наддаде сигнал за тревога. Отново, почти се зачудих какъв ли щеше да бъде разказът му, преди да се сетя, че не ми пукаше.
Карах бързо по дългите У-образни шосета, насочвайки се към най-големия град, който можех да намеря. Това беше първата част от плана ми.
Изглеждаше сякаш ми отне цяла вечност, навярно защото все още бях на ръба на бръснача, но всъщност дори не отне два часа, преди да подкарам на север през неопределената разпръснато застроена площ, която беше част от Тахома и част от Сиатъл. Тогава намалих, защото наистина не се опитвах да убия никакви невинни наблюдатели.
Това беше глупав план. Нямаше да сработи. Но това, което Лея бе казала днес, се пъхна в ума ми, докато го претърсвах за какъвто и да било начин да избягам от болката.
Това ще отмине, знаеш, ако се отпечаташ. Повече няма да трябва да се нараняваш заради нея.
Изглеждаше сякаш, навярно, това да отнемат от теб възможностите ти за избор не бе най-лошото нещо на света. Може би това да се чувствам така, както сега, беше най-лошото нещо на света.
Но бях виждал всичките момичета в Ла Пуш и нагоре до резервата Маках, и във Форкс. Имах нужда от по-широк обсег за ловуване.
И как търсиш наслуки другар по душа в тълпата? Ами, първо, имах нужда от тълпа. Така че, карах наоколо, търсейки подходящо място. Минах няколко търговски центъра, които вероятно щяха да са много подходящи места да намеря момичета на моята възраст, но не можех да се накарам да спра. Исках ли да се отпечатам върху някакво момиче, което цял ден виси в мола?
Продължих на север и ставаше все по и по-многолюдно. В края на краищата, намерих един голям парк, пълен с деца и семейства, и скейтбордове, и велосипеди, и хвърчила, и пикници, и всичко. До сега не бях забелязал - денят беше хубав. Слънце и всичко останало. Хората бяха навън и празнуваха синьото небе.
Паркирах напречно на две места за инвалиди - просто си просех акта - и се присъединих към тълпата.
Разхождах се наоколо сякаш с часове. Достатъчно дълго, че слънцето промени положението си на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минеше някъде край мен, напрягайки се наистина да гледам, да забелязвам коя бе хубава и коя имаше сини очи, коя изглеждаше добре и със скоби, и коя имаше прекалено много грим. Опитвах се да намеря нещо интересно относно всяко лице, така че щях да зная, че наистина се бях опитал. Неща като: тази имаше наистина странен нос; онази трябва да си дръпне косата от очите; тази можеше да прави реклами за червила, ако останалата част от лицето й бе толкова перфектна, колкото устата й...
Понякога те отвръщаха на погледа ми. Понякога изглеждаха уплашени - сякаш си мислеха Кой е този голям откачалник, който ме гледа свирепо? Понякога си мислех, че изглеждат, един вид, заинтересовани, но може би това бе просто егото ми, което вилнееше.

Във всеки случай, нищо. Дори когато срещнах очите на момичето, което беше - безспорно - най-секси в парка, а може би и в целия град, и тя се вгледа точно в мен с размишление, което изглеждаше като интерес, не почувствах нищо. Просто същият отчаян импулс да открия път навън от болката.
Докато времето минаваше, започнах да забелязвам всичките грешни неща. Нещата на Бела. Косата на тази беше със същия цвят. Очите на онази бяха един вид със същата форма. Скулите на тази минаваха по същия начин през лицето й. Онази имаше същата малка бръчка между очите си - което ме накара да се зачудя за какво се притесняваше ...
Тогава се отказах. Защото беше отвъд глупостта да мисля, че съм избрал точното време и място и че щях просто да се срещна със родната си душа, само защото бях толкова отчаян да го направя.
Нямаше смисъл да я намеря тук, така или иначе. Ако Сам бе прав, най-доброто място да открия генетичната ми половинка щеше да е в Ла Пуш. И, очевидно, никоя там не пасваше. Ако Били беше прав, тогава кой знае? Какво допринасяше за един по-силен вълк?
Отклоних се назад към колата, а после се отпуснах върху капака и се заиграх с ключовете.
Може би бях това, което Лея мислеше, че е. Някакъв вид безизходно положение, което не бива да се предава на следващо поколение. Или, може би, беше просто това, че животът ми бе голяма, жестока шега и нямаше спасение от кулминационната точка.
- Хей, добре ли си? Ехо? Ти там, с откраднатата кола.
Отне ми секунда да осъзная, че гласът говореше на мен, а след това още една секунда, за да реша да вдигна глава.
Едно познато на външен вид момиче се взираше в мен, изражението й бе някак загрижено. Знаех защо разпознах лицето й - това вече го бях сложил в списъка. Светла, червеникаво-златна коса, хубава кожа, няколко златни лунички на бузите и носа й, и очи с цвят на канела.
- Ако се чувстваш толкова разкаян от кражбата на колата - каза тя, усмихвайки се, така че трапчинка се появи на брадичката й, - винаги можеш да се предадеш.
- Взета е на заем, не е открадната - казах остро. Гласът ми звучеше ужасно - сякаш бях плакал за нещо. Неудобно.
- Разбира се, това ще издържи в съда.
Намръщих се.
- Нуждаеш ли се от нещо?
- Всъщност не. Майтапех се за колата, знаеш. Просто ... изглеждаш наистина разстроен за нещо. Оу, хей, аз съм Лизи.
Тя протегна ръката си.
Погледнах я, докато не я остави да се спусне.
- Както и да е ... - каза неловко тя, - просто се чудех дали мога да помогна. Преди изглеждаше сякаш търсиш някого.
Посочи парка и сви рамене.
- Мда.
Тя чакаше.
Въздъхнах.
- Не се нуждая от никаква помощ. Тя не е тук
- Оу. Съжалявам.
- Аз също - промърморих аз.
Погледнах отново към момичето. Лизи. Тя беше хубава. Достатъчно мила, за да се опита да помогне на един нацупен непознат, който би трябвало да изглежда луд. Защо не можеше тя да е избраната? Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Мило момиче, хубаво, един вид забавно. Защо не?
- Това е красива кола. - каза тя. - Наистина е позор, че вече не ги правят. Имам предвид оформлението на шасито на Вентидж също е великолепно, но просто има нещо във Ванкуиша ...
Мило момиче, което познава колите. Уоу. Вгледах се по-усилено в лицето й, като копнеех да зная как да го накарам да проработи. Хайде, Джейк - отпечатай се вече.
- Как е на каране? - попита тя.
- Не би и повярвала - казах й аз.
Тя се ухили с трапчинката от усмивката й, несъмнено доволна, че бе измъкнала наполовина цивилизован отговор от моя страна, и аз й отвърнах с една неохотна усмивка.
Но усмивката й не направи нищо относно острите, режещи остриета, които драскаха нагоре-надолу в тялото ми. Без значение колко го исках, животът ми нямаше да се съедини ей така.
Не бях на това по-здравословно място, към което се бе насочила Лея. Нямаше да съм в състояние да се влюбя като нормален човек. Не и когато кървях за някого другиго. Може би - ако от сега бяха минали 10 години и сърцето на Бела бе отдавна мъртво, а аз се бях провлачил през целия опечален процес, и бях излязъл отново цял - може би тогава щях да мога да предложа на Лизи да се повози в бързата кола и да поговорим за марки и модели, и да науча нещо за нея, и да видя дали ще я харесам като човек. Но сега това нямаше да се случи.
Магията нямаше да ме спаси. Просто щеше да трябва да приема мъченията като мъж. Да ги преглътна.
Лизи чакаше, може би надявайки се да й предложа разходка. Или може би не.

- По-добре да върна колата на момчето, от което я заех - промърморих аз.
Тя се усмихна отново.
- Радвам се да чуя, че отново ставаш порядъчен.
- Мда, ти ме убеди.
Тя ме гледа как се качих в колата, все още един вид загрижена. Вероятно изглеждах като някой, който щеше да се метне с колата от някоя скала. Което може би щях да направя, ако този вид ход щеше да проработи при един върколак. Тя помаха веднъж, очите й проследяващи колата.
Отначало карах по-разумно по обратния път. Не бързах. Не исках да отида там, където отивах. Обратно в тази къща, обратно в тази гора. Обратно при болката, от която бягах. Обратно към това да бъда напълно сам с нея.
Добре, това беше мелодраматично. Нямаше да съм напълно сам, но това бе лош нещо. Лея и Сет щеше да трябва да страдат с мен. Бях доволен, че Сет нямаше да трябва да страда дълго. Детето не заслужаваше душевното му спокойствие да бъде съсипано. Нито пък Лея, но поне бе нещо, което тя разбираше. Нищо ново относно болката за Лея.
Въздъхнах дълбоко когато си помислих какво искаше Лея от мен, защото сега знаех, че щеше да го получи. Все още й бях ядосан, но не можех да игнорирам факта, че можех да направя живота й по-лесен. И - сега, когато я познавах по-добре - си помислих, че тя вероятно би направила това за мен, ако местата ни бяха разменени.
Най-малкото, щеше да е интересно, и също така странно, Лея да ми е като другар - като приятел. Доста щяхме да си влизаме под кожата един на друг, това бе сигурно. Тя нямаше да е тази, която да ме остави да се валям, но мислех, че това бе хубаво нещо. Вероятно щях да се нуждая от някой, който да ме сритва по задника от време на време. Но когато станеше въпрос за това, тя наистина бе единственият приятел, който имаше някаква възможност да разбере през какво преминавах сега аз.
Помислих си за лова тази сутрин и колко близки са били умовете ни за този един момент. Не бе било нещо лошо. Различно. Малко страшно, малко неловко. Но също така и приятно, по един странен начин.
Нямаше нужда да съм напълно сам.
И знаех, че Лея бе достатъчно силна, за да посрещне заедно с мен месеците, който идваха. Месеци и години. Помъчих се да мисля за това. Почувствах се сякаш се взирах отвъд океан, който щеше да трябва да преплувам от бряг до бряг, преди отново да мога да си почина.
Толкова много време, което идваше, а също така толкова малко време, преди това да започне. Преди да се хвърля в този океан. Малко повече от три дни и половина, и ето ме мен, пропиляващ малкото време, което имах.
Отново започнах да карам прекалено бързо.
Видях Сам и Джаред, по един от всяка страна на пътя като наблюдатели, докато се движех нагоре по пътя към Форкс. Те бяха добре скрити в гъстите клони, но ги очаквах и знаех какво да търся. Кимнах когато прелетях край тях, без да се занимавам да се чудя какво ли бяха съчинили относно еднодневната ми екскурзия.
Също кимнах на Лея и Сет, когато завих по пътя на Калън. Беше започнало да се смрачава и облаците бяха гъсти от тази страна на тесния пролив, но видях очите им да блестят на светлината на фаровете. Щях да им обясня по-късно. Щеше да има предостатъчно време за това.
Беше изненада да открия Едуард да ме чака в гаража. Не го бях виждал далеч от Бела дни наред. По лицето му можех да кажа, че нищо лошо не й се бе случило. Всъщност, изглеждаше по-спокоен от преди. Стомахът ми се сви като си спомних от къде идваше спокойствието.
Беше прекалено болезнено това, че - с всичкото ми премисляне - бях забравил да разбия колата му. Е, добре. Вероятно нямаше да понеса да нараня тази кола, така или иначе. Може би той се бе досетил до толкова и затова още отначало ми беше дал на заем нея.
- Няколко неща, Джейкъб - каза той веднага щом изключих двигателя.
Поех дълбоко въздух и го задържах за момент. После, бавно излязох от колата и му метнах ключовете.
- Мерси за заема - казах кисело. Очевидно, щеше да трябва да се отплати. - Какво искаш сега?
- Първо ... знам колко против си това да използваш авторитета си в глутницата, но ...
Мигнах, учуден, че той дори би си представил да започне точно с това.
- Какво?
- Ако не можеш. Или ако няма да контролираш Лея, тогава аз …
- Лея? - прекъснах аз, говорейки през зъби. - Какво стана?
Лицето на Едуард беше строго. „Тя дойде да види защо ти си тръгна толкова внезапно. Опитах се да обясня. Предполагам, че не е прозвучало правилно.”
- Какво направи тя?
- Тя премина в човешката се форма и …
- Наистина? - прекъснах отново аз, този път шокиран. Не можех да анализирам това. Лея да спре да бъде предпазлива в леговището на врага?
- Тя искаше да ... говори с Бела.
- С Бела?
Тогава Едуард внезапно се раздразни.
- Няма да позволя Бела да бъде разстройвана така отново. Не ми пука колко оправдана си мисли Лея, че е ! Не я нараних - разбира се, че не бих - но ще я изхвърля от къщата, ако се случи отново. Ще я метна точно отвъд реката ...
- Задръж. Какво каза тя? - Нищо от това нямаше смисъл.
Едуард пое дълбоко въздух, успокоявайки се.
- Лея бе ненужно груба. Няма да се преструвам, че разбирам защо Бела не е способна да те остави, но знам, че не се държи така, за да те нарани. Тя страда много от болката, която е нанесла на теб, и тази на мен, от това, че те помоли да останеш. Това, което Лея каза, бе ненужно. Бела се разплака ...
- Почакай - Лея е викала на Бела заради мен?
Той кимна остро.
- Ти беше доста буйно защитен.
Уау.
- Не съм я молил да го прави.

- Знам.
Завъртях очи. Разбира се, че знаеше. Той знаеше всичко.
Но това определено бе нещо за Лея. Кой би повярвал? Лея да влиза в дома на кръвопиец като човек, за да се оплаква как са се отнасяли с мен.
- Не мога да обещая да контролирам Лея - казах му аз. - Няма да направя това. Но ще говоря с нея, ОК? И не мисля, че ще има повторение. Лея не е от тези, които премълчават, така че вероятно днес си го е казала и й е олекнало.
- Така бих казал.
- Както и да е, също ще говоря с Бела за това. Няма нужда тя да се чувства зле. Това е относно мен.
- Вече й казах това.
- Разбира се, че си. Тя добре ли е?
- Сега спи. Роуз е с нея.
Значи психопатката беше „Роуз” сега. Напълно бе преминал на тъмната страна.
Той игнорира тази мисъл, продължавайки с по-пълен отговор на въпроса ми.
- Тя е ... по-добре в някои отношения. Настрана от дългата, гневна реч на Лея и вината като последствие.
По-добре. Защото Едуард чуваше чудовището сега всичко беше разнежено. Фантастично.
- Малко повече от това е - промърмори той. - Сега, когато мога да разбера мислите на детето, е очевидно, че той или тя има забележително развити умствени способности. Може да ни разбере, до някаква степен.
Зяпнах.
- Сериозен ли си?
- Да. То явно има смътно усещане на това какво я наранява сега. Опитва се да избегне това, доколкото е възможно. То ... я обича. Вече.
Ококорих се срещу Едуард, чувствайки се сякаш очите ми можеха да изскочат от орбитите си. Под този отказ да повярвам, можех веднага да видя, че това бе критичния фактор. Това бе променило Едуард - чудовището го бе убедило в тази любов. Той не можеше да мрази това, което обичаше Бела. Всъщност, вероятно затова и не можеше да мрази мен. Въпреки това, имаше голяма разлика. Аз не я убивах.
Едуард продължи, държейки се така, сякаш не бе чул всичко това.
- Вярвам, че развитието е повече отколкото бяхме преценили. Когато Карлайл се върне …
- Не са се върнали? - прекъснах остро аз. Помислих си за Сам и Джаред, които наблюдаваха пътя. Щеше ли да им стане любопитно относно това какво се случваше?
- Алис и Джаспър се върнаха. Карлайл прати цялата кръв, с която успя да се сдобие, но не беше толкова много, колкото се бе надявал - Бела ще използва този запас за още един ден, с начина, по който апетита й се усили. Карлайл се задържа, за да намери друг източник. Не мисля, че сега това е необходимо, но той иска да бъде подготвен за всяка възможност.
- Защо не е необходимо? Ако има нужда от повече?
Можех да кажа, че той внимателно наблюдаваше и слушаше за реакцията ми, докато обясняваше.
- Опитвам се да убедя Карлайл да извади бебето веднага щом се върне.
- Какво?
- Детето изглежда се опитва да избегне грубите движения, но е трудно. Станало е прекалено голямо. Лудост е да чакаме, след като е напълно развито, отвъд това, което Карлайл бе предположил. Бела е прекалено крехка, за да отлагаме.
Продължих да изтощавам коленете си под себе си. Първо, разчитайки толкова много на омразата на Едуард към нещото. Сега, осъзнах, че мислих за онези 4 дена като нещо сигурно. Бях заложил на тях.
Безкрайният океан от скръб се простря пред мен.
Опитах се да затая дъх.
Едуард чакаше. Вгледах се в лицето му, докато се съвземах, разпознавайки друга промяна там.
- Мислиш, че тя ще успее - прошепнах аз.
- Да. Това бе другото нещо, за което исках да говоря с теб.
Не можех да кажа нищо. След момент той продължи.
- Да - каза отново той. - Да чакаме, както направихме, за да бъде детето готово, това беше ненормално опасно. Във всеки момент можеше да е прекалено късно. Но ако се намесим, ако действаме бързо, не виждам причина защо да не мине добре. Да знам ума на детето е невероятно полезно. За щастие, Бела и Роуз са съгласни с мен. Сега, когато ги убедих, че е безопасно за детето, ако действаме, няма защо да не позволим на това да сработи.
- Кога ще се прибере Карлайл? - попитах аз, все пак шептейки. Все още не бях дошъл на себе си.
- До утре по обяд.
Коленете ми се пристегнаха. Трябваше да хвана колата, за да се задържа прав. Едуард се протегна сякаш предлагаше опора, но после го премисли по-добре и отпусна ръката си.

- Съжалявам - прошепна той. - Наистина съжалявам за болката, която ти причинява всичко това, Джейкъб. Въпреки че ме мразиш, трябва да призная, че не чувствам същото към теб. Мисля за теб като за ... брат по много начини. Другар по оръжие, най-малкото. Но Бела ще оцелее, - когато каза това гласът му бе свиреп, дори яростен - и знам, че това е нещото, което наистина е от значение за теб.
Вероятно бе прав. Беше трудно да се каже. Виеше ми се свят.
- Омразно ми е да правя това сега, когато вече се справяш с прекалено много, но, очевидно има малко време. Трябва да те помоля за нещо - да те умолявам, ако трябва.
- Нищо не ми остана - задавих се аз.
Той вдигна ръката си отново, сякаш за да я постави на рамото ми, но после, както и преди, я отпусна и въздъхна.
- Знам колко много си дал - каза тихо той. - Но това е нещо, което имаш, и то само ти. Моля това от истинския Алфа, Джейкъб. Моля за това от наследника на Ефраим.
Далеч бях от възможността да отговоря.
- Искам разрешението ти да се отклоня от това, което сме се уговорили в договора си с Ефраим. Искам да ни признаеш едно изключение. Искам разрешението ти да спася живота й. Знаеш, че така или иначе ще го направя, но не искам да нарушавам обещанието си към теб, ако има някакъв начин да го избегна. Никога не сме възнамерявали да се връщаме към нашия свят, и не го правим лекомислено сега. Искам разбирането ти, Джейкъб, защото знаеш точно защо правим това. Искам съюзът между семействата ни да оцелее когато това приключи.
Опитах се да преглътна. Сам, помислих си аз. Сам е този, от когото се нуждаеш.
- Не. Авторитетът на Сам е приписан. Той принадлежи на теб. Ти никога няма да му го отнемеш, но никой освен теб не може да се съгласи законно с молбата ми.
Решението не е мое.
- Твое е, Джейкъб, и ти го знаеш. Думата ти относно това ще ни осъди или ще ни опрости. Само ти можеш да ми дадеш това.
Не мога да мисля. Не знам.
- Нямаме много време.
Той погледна бегло назад към къщата.
Не, нямаше време. Няколкото ми дни се бяха превърнали в няколко часа.
Не знам. Нека помисля. Само ми дай минута, ок?
- Добре.
Тръгнах към къщата и той ме последва. Лудост, колко просто бе да вървя през тъмнината с вампир зад себе си. Не се чувствах в опасност, или дори некомфортно, наистина. Чувствах се, сякаш вървях до когото и да било. Е, някой, който мирише лошо.
Имаше движение в храста на ръба на голямата ливада, а после ниско скимтене. Сет сви рамене в папратите и дойде със скокове до нас.
- Здравей, хлапе - промърморих аз.
Той наклони глава и аз потупах рамото му.
- Всичко е наред - излъгах аз. - Ще ти разкажа по-късно. Съжалявам, че те изоставих така.
Той ми се ухили.
- Хей, кажи на сестра си да отстъпи веднага, ясно? Достатъчно.
Сет кимна веднъж.
Този път го бутнах по рамото.
- Връщай се на работа. Ще те сменя след малко.
Сет се опря до мен, бутайки ме обратно, а после препусна с всички сили към дърветата.
- Той има един от най-чистите, искрени, мили умове, които някога съм чувал, - промърмори Едуард, когато той не се виждаше. - Късметлия си, че споделяш мислите си с него.
- Знам това - изсумтях аз.
Тръгнахме към къщата и главите и на двама ни рязко се вдигнаха, когато чухме звука от това как някой смучеше през сламка. Тогава Едуард се забърза. Втурна се към стълбите и изчезна.
- Бела, скъпа, мислех си, че спиш - чух го да казва. - Съжалявам, не трябваше да си тръгвам.
- Не се притеснявай. Просто толкова ожаднях - че ме събуди. Добре че Карлайл носи още. Дете ще се нуждае от това когато излезе от мен.
- Правилно. Това е добра позиция.
- Чудя се дали ще иска нещо друго - замисли се тя.
- Предполагам, че ще разберем.
Минах през вратата.
Алис каза „Най-накрая” а очите на Бела проблеснаха към мен. Тази вбесяваща, неустоима усмивка прекоси лицето й за секунда. После трепна и лицето й се сниши. Устните й се нацупиха, сякаш се опитваше да не заплаче.
Искаше ми се да ударя Лея право в тъпата й уста.
- Здрасти, Белс - казах бързо аз. - Как я караш?
- Добре съм - каза тя.
- Голям ден е днес, а? Много нови неща.
- Не е нужно да правиш това, Джейкъб.
- Не знам за какво говориш, - казах аз, тръгвайки да седна на облегалката за ръка на дивана, до главата й. Едуард вече бе там на пода.
Тя ме погледна укорително.
- Толкова съ … - започна да казва тя.
Стиснах устните й между палеца и показалеца си.
- Джейк - смънка тя, опитвайки се да избута ръката ми. Опитите й бяха толкова слаби, че бе трудно да повярвам, че наистина се опитва.
Поклатих глава.
- Можеш да говориш когато не си глупава.
- Добре, няма да го казвам - прозвуча, когато смънка тя.
Дръпнах ръката си.
- Съжалавам! - довърши бързо тя, а после се ухили.
Завъртях очи, а след това й се усмихнах.
Когато се вгледах в очите й видях всичко, което бях търсил в парка.
Утре, тя щеше да е някой друг. Но за щастие жива, а това бе от значение, нали? Тя щеше да ме гледа със същите очи, до някаква степен. Щеше да се усмихва със същите устни, почти. Все още щеше да ме познава по-добре от всеки друг, който е имал пълен достъп до същността на ума ми.
Лея можеше да е интересен другар, може би дори истински приятел - някой, който да остане с мен. Но тя не беше най-добрият ми приятел, по начинът по който бе Бела. Настрана от невъзможната любов, която изпитвах към Бела, също така я имаше и другата връзка, и тя бе чак до костите ми.

Утре тя щеше да е мой враг. Или мой съюзник. И, очевидно, тази разлика зависеше от мен.
Въздъхнах.
Добре! Помислих си аз, отстъпвайки последното нещо, което трябваше да дам. То ме накара да се почувствам празен. Давай. Спаси я. Като наследник на Ефраим, имаш разрешението ми, думата ми, че това няма да наруши договора. Останалите просто ще трябва да винят мен. Прав си - не могат да отрекат, че е мое право да се съглася на това.
- Благодаря ти - Шепотът на Едуард бе достатъчно тих, че Бела да не чуе нищо. Но думите бяха толкова пламенни, че с ъгълчетата на очите си видях, че останалите вампири се обърнаха, за да погледнат.
- Значи - попита Бела, опитвайки се да е небрежна. - Как мина денят ти?
- Чудесно. Излязох да пошьофирам. Помотах се в парка.
- Звучи хубаво.
- Разбира се, разбира се.
Изведнъж тя направи гримаса.
- Роуз? - помоли тя.
Чух Блонди да се кикоти.
- Отново?
- Мисля, че съм изпила два галона през последния час - обясни Бела.
Едуард и аз се мръднахме от пътя, докато Розали дойде да повдигне Бела от креслото и да я отведе в банята.
- Мога ли да вървя? - попита Бела. - Краката ми са толкова вдървени.
- Сигурна ли си? - попита Едуард.
- Роуз ще ме хване, ако се препъна в краката си. Което може да се случи доста лесно, откакто не мога да ги виждам.
Розали изправи внимателно Бела на крака, държейки ръцете си изцяло върху раменете й. Бела протегна ръцете си пред себе си, трепвайки леко.
- Чувствам се добре - въздъхна тя. - Ъх, но съм огромна.
Наистина беше. Коремът й беше свой собствен континент.
- Още един ден - каза тя и потупа корема си.
Не можех да предотвратя болката, която премина през мен във внезапен, пробождащ изблик, но се опитах да я държа на разстояние от лицето си. Можех да я скрия за още един ден, нали?
- Добре тогава. Ууупс - о не!
Купата, която Бела бе оставила на дивана се прекатури на една страна, тъмната червена кръв се разля на бледата тъкан.
Автоматично, въпреки че имаше три други ръце, които я превъзхождаха, Бела се наведе, протягайки се да я хване.
Чу се най-странният, заглушен, разцепващ звук от центъра на тялото й.
- Оу! - изпъшка тя.
А после се отпусна напълно, падайки на пода. Розали я хвана в същия момент, преди да успее да падне. Едуард беше там също, с протегнати ръце, мръсотията на дивана бе забравена.
- Бела? - попита той, а после очите му се разконцентрираха и паника прекоси чертите му.
Половин секунда по-късно Бела изпищя.
Не беше просто писък, беше страшен крясък от агония. Ужасяващият звук секна с бълбукане и очите й се завъртяха навътре. Тялото й потрепери, обвито от ръцете на Розали, а после Бела избълва фонтан от кръв.

18. НЯМА ДУМИ ЗА ТОВА


Тялото на Бела, плувнало в кръв, започна да се извива и да се мята в ръцете на Розали сякаш я е ударил ток. През цялото това време тя беше в безсъзнание, с безизразно лице. Дивите тласъци в центъра на тялото и бяха причината тя да се тресе. Докато се гърчеше, заедно със спазмите се чуваше и рязък пукот.
Розали и Едуард сякаш бяха замръзнали, но само след миг се раздвижиха.
Розали пови тялото на Бела в ръцете си и крещейки толкова бързо, че беше трудно да се различат отделните думи, тя и Едуард се втурнаха по стълбището към втория етаж.
- Морфин! – изкрещя Едуард на Розали
- Алис, звънни на Карлайл по телефона!
Стаята, в която ги последвах, приличаше на спешно отделение по средата на библиотека. Стените бяха лъскави и бели. Бела се намираше върху една маса, а кожата и изглеждаше прозрачна на фона на светлината. Тялото и се мяташе като риба на сухо. Розали я притисна надолу, късайки и изтръгвайки дрехите и настрани, докато Едуард заби една спринцовка в ръката и.
Колко много пъти си я бях представял гола? А сега не можех да гледам. Беше ме страх от спомените, които щяха да останат в главата ми.
- Какво става Едуард?
- Той се задушава!
- Плацентата трябва да се е разкъсала!
Някъде по това време, Бела се свести, отвръщайки на тези техни думи с крясък, който проглуши тъпанчетата ми.
- Изкарайте го оттам! – изкрещя тя. – Не може да ДИША! Направете го СЕГА!
Видях червените петна по нея буквално да изскачат, когато писъкът и спука кръвоносните съдове в очите и.
- Морфинът! – изръмжа Едуард.
- НЕ! СЕГА! – следващата бликаща струя кръв я задави и заглуши крясъка и.
Той задържа главата и изправена, опитвайки се да изчисти устата й, за да може да диша отново.
Алис влетя в стаята и защипа малка синя телефонна слушалка под косата на Розали. След това се отдръпна отново, а златните и очи горяха, широко отворени. През това време Розали съскаше обезумяла в слушалката.
На фона на ярката светлина, кожата на Бела изглеждаше по скоро лилаво-черна, отколкото бяла. Нещо ярко червено се беше просмукало под кожата й, върху огромната и потръпваща издутина, която представляваше коремът й. Ръката на Розали се появи, държейки скалпел.
- Остави морфина да подейства! – извика и Едуард.
- Няма време! – изсъска Розали – Той умира!
Ръката и докосна корема на Бела и ярко червено изригна от мястото, където беше пробила кожата. Приличаше на преобърнато ведро, на кран на чешма, отворен докрай. Бела трепна, но не изкрещя. Все още се задушаваше.
И точно тогава Розали загуби контрол. Видях как изражението на лицето и се промени, как устните и се отдръпнаха и оголиха зъбите и, а черните и очи жадно проблеснаха.
- Не, Роуз! – изрева Едуард, но ръцете му бяха заети, все още опитвайки се да подпрат Бела, за да може тя да диша.
Хвърлих се към Розали, прескачайки над масата, без изобщо да губя време да се преобразявам. Когато се ударих в каменното и тяло, изблъсквайки я към вратата, усетих скалпела в ръката и да се забива дълбоко в моята лявата. Ударих лицето и с дясната си длан, стискайки челюстта и, и блокирайки дихателните и пътища.
Използвах хватката си, за да завъртя тялото на Розали и да успея да и нанеса здрав ритник в стомаха; беше все едно да риташ бетон. Тя полетя към вратата, изкривявайки едната част от рамката. Телефонната слушалка в ухото и се счупи на парчета. Тогава Алис се озова там, дърпайки я за гърлото, за да я завлече във фоайето.
И все пак трябваше да отдам значимото на Русокоска – тя не превърна това във борба. Искаше НИЕ да спечелим. Позволи ми да я подхвърлям така, само и само да спаси Бела. Е, поне за да спаси онова нещо.
Изтръгнах скалпела от ръката си.
- Алис, изкарай я оттук! – изкрещя Едуард. – заведи я при Джаспър и я дръж там! Джейкъб, имам нужда от теб!
Не гледах как Алис изпълнява поставената и задача. Завъртях се обратно към операционната маса, където Бела вече ставаше синя, опулените и очи гледаха втренчено.
- Спешна помощ? – бързо и очаквателно изръмжа Едуард.
- Да!
Огледах преценяващо лицето му, търсейки някакъв знак, че и той ще реагира като Розали. Там беше изписана единствено ярост.
- Накарай я да диша! Трябва да го изкарам оттам преди...

Чу се още един разтърсващ пукот в тялото й, най-силният досега, толкова силен, че и двамата замръзнахме шокирани, очакващи писъка й. Но нищо не последва. Краката й, които бяха изкривени от агонията, увиснаха, отпускайки се по неестествен начин.
- Гръбначният й стълб... - той се задави в ужаса си.
- Изкарай го от нея! – извиках аз, размахвайки скалпела пред него. – Няма да почувства нищо сега!
И се наведох над главата й. Устата и изглеждаше чиста, така че притиснах устните си към нейните и издишах въздух. Усетих треперещото и тяло да го поема и да се разширява, така че определено нямаше нищо, което да блокира гърлото й. Устните и имаха вкус на кръв. Можех да чуя неравномерното туптене на сърцето й.
„Накарай го да продължи да бие”, помислих яростно, докато продължавах да издишам въздух в устата й. „Ти обеща. Накарай го да продължи…”
Чух мекия, мокър звук от скалпела, който се вряза в стомаха й. И още капки кръв по пода.
Следващият звук ме разтърси, неочакван и ужасяващ. Приличаше на стържене на метал. Звукът довя споменът от битката преди толкова много месеци, звукът, когато новородените бяха разкъсвани на части. Погледнах към Едуард и го видях, опрял лице към издутината. Зъбите на вампира – един много сигурен начин да пробиеш кожата на вампира.
Потреперих, докато издишвах още въздух към Бела. Тя се изкашля и ме погледна, мигащите и очи бясно се въртяха.
- Стой с мен, Бела! – изкрещях. – Чуващ ли ме? Стой с мен! Няма да ме изоставиш! Накарай сърцето си да бие!
Очите и се завъртяха, търсейки мен или него, но не виждаха никого. Въпреки това аз продължих да гледам в тях, задържайки погледа си.
И след това изведнъж тялото й се отпусна в ръцете ми, макар че дишането й се забърза и сърцето й продължи да бие. Тогава разбрах, че тази отпуснатост означаваше, че всичко е свършило. Онова вътрешно туптене беше престанало. Трябваше да е извън нея.
И всъщност беше.
- Ренезме… - прошепна Едуард.
Значи Бела е грешала. Това не беше момчето, което си бе представяла. Е, това не беше чак такава изненада. Всъщност… за какво се бе оказала права?
Не отвърнах погледа си от червените петна в очите й, но усетих как ръцете и немощно се повдигнаха.
- Дай ми… - с дрезгав шепот каза тя. – Дай ми я.
Предполагам, че трябваше да съм наясно, че той винаги щеше да й даде онова, което тя искаше, без значение колко глупава е молбата й. Но не си и мечтаех, че той ще я послуша този път, затова дори и не си помислих да го спра.
Нещо топло докосна ръката ми. На това вече трябваше да обърна внимание. Нищо никога не ми се струваше топло.
И все пак не можех да отвърна погледа си от лицето на Бела. Тя примигна и след това се вгледа, най-накрая виждайки нещо.
- Ренез… ме. Колко е… хубава…
И после простена – простена от болка.
Докато успея да видя какво става, вече беше прекален късно. Едуард беше изтръгнал топлото, кърваво нещо от отпуснатите й ръце. Очите ми се стрелнаха по кожата й. Цялата беше червена от кръвта. Кръвта, която се беше стичала от устата й, кръвта, с която беше омазано малкото същество, и най – накрая – прясната кръв, която шуртеше от малкия сърповиден белег върху лявата й гърда.
- Не, Ренезме. – промърмори Едуард, сякаш учеше малкото чудовище на добри маниери.
Изобщо не погледнах към него или към детето. Гледах към Бела, докато очите и отново се разфокусираха.
И с последно, туп-туп, сърцето й забави ритъма си и накрая спря.
Тя пропусна най -много половин удар. Веднага след това ръцете ми бяха на гърдите й, правейки сърдечен масаж. Броях в главата си, опитвайки се да поддържам ритъма й стабилен. Едно. Две. Три. Четири.
Спирайки точно за секунда, отново издишах въздух в устата й.
Повече не можех да видя нищо. Очите ми бяха мокри и замъглени от сълзите. Но въпреки това можех да чуя всеки един звук в стаята. Нежеланото глухо туптене на сърцето й под настоятелните ми ръце, биенето на собственото ми сърце, и още един звук – един прекалено лек и ускорен ритъм. Него обаче не можех да разгранича.
Издишах още въздух в гърлото на Бела.
- Какво чакаш? – попитах задавено останал без въздух, докато продължавах да масажирам сърцето й. Едно. Две. Три. Четири.
- Вземи бебето. – настоятелно каза Едуард.
- Хвърли го през прозореца. – Едно. Две. Три. Четири.
- Дай ми я. – чу се нисък напевен глас от вратата.
Едуард и аз изръмжахме по едно и също време.
Едно. Две. Три. Четири.
- Всичко е под контрол. – обеща Розали. – дай ми бебето, Едуард. Ще се грижа за нея докато Бела…
Докато размяната се състоя, отново продължих да подавам въздух на Бела. Ускореното туп – туп – туп заглъхна, с разстоянието.
- Мръдни си ръцете, Джейкъб.
Отделих погледа си от празните очи на Бела и го погледнах, все още поддържайки ритъма на сърцето й вместо нея. Едуард държеше спринцовка в ръката си – цялата сребриста на цвят, сякаш бе направена от стомана.
- Какво е това?
Каменната му ръка избута моята. Чу се лек пукот, когато кутрето ми се счупи. В същия момент той заби иглата право в сърцето й.
- Отровата ми. – отговори той, докато натискаше буталото на спринцовката надолу.
Чух разтуптяването на сърцето й, сякаш я беше ударил ток.
- Продължавай да го караш да бие. – нареди ми той. Гласът му беше студен като лед, мъртъв. Яростен и немислещ. Точно като на робот.
Игнорирах болката във вече заздравяващия ми пръст и започнах отново да масажирам сърцето й. беше по-трудно, сякаш кръвта там се съсирваше – по-гъста и по-бавна. Докато раздвижвах полутечната кръв във вените й, погледнах, за да видя какво прави той.
Сякаш я целуваше, докосвайки с устните си гърлото й, китките й, сгъвката на вътрешната страна на ръката й. Но можех да чуя сочното разкъсване на кожата й, докато зъбите му я пробиваха, отново и отново, вливайки отрова във вените й на колкото можеше повече места. Видях бледият му език да се стрелка по дължината на кървящите рани, но преди да се отвратя, или дори да се ядосам, осъзнах какво прави. На мястото, където езикът му облизваше отровата от кожата й, раните се затваряха, задържайки и отровата, и кръвта вътре в тялото й.
Издишах още въздух в устата й, но нямаше нищо там. Просто безжизненото повдигане на гърдите й в отговор, Продължавах да масажирам сърцето й, броейки, докато той неспокойно работеше върху нея, опитвайки се да я върне обратно.

Всичките коне, всичките хора на краля….
Но там вече нямаше нищо, само аз и той.
Защото това беше всичко останало от момичето, което и двамата обичахме. Разкъсаният, обезкървен и обезобразен труп. Не можехме да върнем Бела обратно.
Знаех, че е твърде късно. Знаех, че е мъртва. Знаех това със сигурност, защото притеглянето беше изчезнало. Не виждах никакъв смисъл да продължа да бъда до нея. Тя вече не беше тук. Така че това тяло вече не ме привикваше към себе си. Безумната нужда да бъда близо до нея се беше изпарила.
Или може би „преместила” бе по-точната дума. Сега сякаш усещах същото това притегляне от противоположната посока. Отдолу, откъм стълбите, извън вратата. Желанието да се махна оттук и никога, никога повече да не се върна.
- Върви тогава! – изръмжа той и отново избута ръцете ми настрани, този път заемайки моето място. Имах чувството, че този път счупените ми пръсти ще са три на брой.
Мълчаливо ги разпънах, нямайки нищо против пулсиращата болка.
Той започна да натиска мъртвото й сърце по бързо от мен.
- Тя не е мъртва! – изръмжа той. – Ще се оправи!
Вече не бях толкова сигурен, че говори на мен.
Обърнах се, оставяйки го с мъртвото тяло, и бавно се запътих към вратата. Толкова бавно... Не можех да накарам краката си да се движат по-бързо.
И тогава, той дойде. Океанът от болка. Другият бряг беше от другата страна на кипящата вода, толкова далеч, че не можех да си го представя, камо ли да го видя.
Отново се почувствах празен, сега когато бях загубил целта си. Спасяването на Бела беше моята битка от толкова много време. А тя нямаше да бъде спасена. Беше се пожертвала, доброволно, за да бъде разкъсана на парчета от малкото на онова чудовище, и битката беше загубена. Всичко беше свършило.
Потреперах от звука, който идваше зад гърба ми, докато се влачех по стълбите – звукът на едно мъртво сърце, принуждавано да тупти.
Някак исках да излея белина вътре в главата си, и да я оставя да изпържи мозъка ми. Да изгори спомените, останали там от последните мигове на Бела. Бих приел мозъчните увреждания, стига да успеех да се отърва от това – писъците, кръвта, непоносимите неща, които се разнасяха, докато новороденото чудовище я разкъсваше отвътре навън…
Исках да се спусна и да бягам, да взема стълбите по десет наведнъж и да изхвърча през вратата, но краката ми бяха тежки като желязо и се чувствах по-уморен, отколкото си спомнях да съм се чувствал някога. Затътрих се надолу по стълбището като сакат стар човек.
Починах си на най-долното стъпало, събирайки сили да изляза през вратата.
Розали стоеше в чистия край на белия диван, с гръб към мен, гукайки на нещото в ръцете си, цялото повито в одеала. Трябваше да ме е чула, но ме игнорира, хваната в момент на откраднато майчинство. Може би сега щеше да бъде щастлива. Розали получи онова, което искаше, а Бела никога нямаше да дойде, за да и отнеме съществото. Зачудих се дали отровната блондинка не се бе надявала на това от самото начало.
Тя задържа нещо тъмно в ръцете си и се чу алчен всмукващ звук, идващ от малкия убиец, когото държеше.
Мирис на кръв във въздуха. Човешка кръв. Розали го хранеше. Естествено, че искаше кръв. С какво друго би могло да се нахрани такова чудовище, толкова брутално осакатило собствената си майка? Можеше да пие и кръвта на Бела. А може би всъщност правеше точно това.
Силата ми се възвърна, докато слушах звука, идващ от малкия хранещ се екзекутор.
Сила, гняв и горещина – нажежена до червено, обземаща главата ми, горейки, но не изгаряйки нищо. Всички онези картини в главата ми бяха горивото, запалващо този огън, отказвайки да изчезнат. Усетих побиващите ме тръпки от глава до пети, и дори не се опитах да ги спра.
Розали беше прекалено заета със съществото, за да ми обърне внимание. Нямаше да е достатъчно бърза, за да ме спре, след като беше толкова разсеяна.
Сам беше прав. Това нещо беше нарушение – съществуването му беше срещу законите на природата. Един черен демон без душа. Нещо, което нямаше никакво право да съществува. Нещо, което трябваше да бъде унищожено.
Изглежда че онова притегляне все пак изобщо не ме бе водило към вратата. Сега вече можех да го усетя, окуражавайки ме, побутвайки ме напред. Подканвайки ме да сложа край на всичко, да пречистя света от това извращение.
Розали щеше да се опита да ме убие, когато онова нещо вече е мъртво, и аз щях да се отбранявам. Не бях сигурен дали щях да имам време да я довърша, преди останалите да нахлуят в стаята. Може би, а може би не. Във всеки случай, не ми пукаше особено.
Не ме интересуваше дали вълците, така и така на крак, щяха да отмъстят за мен, или да нарекат отмъщението на Калънови „справедливо”. Нищо от това нямаше значение. Всичко, което ме интересуваше беше собствената ми справедливост. Моето отмъщение. Онова, което бе убило Бела нямаше да живее и минута повече.
Ако Бела беше оцеляла, щеше да ме намрази за това. Щеше лично да иска да ме убие.
Но мен не ме интересуваше. На нея не и пукаше какво ми беше причинила – оставяйки се да бъде заколена като животно. Защо тогава да взимам предвид и нейните чувства?
И, естествено, оставаше Едуард. Той със сигурност беше доста зает в момента – прекалено погълнат от лудият си отказ да приеме случилото се, опитвайки се да реанимира един труп – за да слуша моите планове.
Така че нямаше да получа шанса да спазя обещанието си, което му дадох, освен ако – а и не беше облог, на който бих заложил много пари – не възнамерявах да спечеля битката срещу Розали, Джаспър и Алис, три на един. Но дори и да победях, не мисля, че ми стискаше да убия Едуард.
Защото ми липсваше състраданието да го направя. Защо да го оставя да се измъкне от това, което беше извършил? Нямаше ли да бъде по-честно, по-задоволително, да го оставя да живее с нищо, с абсолютно нищо останало?
Мисълта за това почти ме накара да се усмихна, толкова бях изпълнен с омраза, че да мога да си го представя. Никаква Бела. Никакво потомство за убиеца. И липсата на всички членове на семейството му, които успеех да поваля. Разбира се, той сигурно щеше отново да ги съедини, след като нямаше да имам възможността да ги изгоря. За разлика от Бела, която никога нямаше да бъде цяла отново.
Почудих се дали нещото можеше да бъде съединено обратно, но се съмнявах. То беше и част от Бела, така че трябваше да е наследило част от нейната уязвимост. Можех да чуя тихото туптене на сърцето му.
Неговото сърце биеше. А нейното – не.
Измина само секунда, докато взимах тези лесни решения.
Ритъмът на сърцето продължаваше да се ускорява. Аз се свих, приготвен да скоча върху Розали и да изтръгна със зъби чудовището от ръцете й.
Тя изгука на съществото отново, оставяйки празното метално шише настрани и вдигайки го във въздуха, за да потърка лице в бузката му.
Идеално. Новата и позиция беше перфектна за моя удар. Наведох се напред и усетих как горещината започна да ме облива и да ме превръща във върколак, докато притеглянето към убиеца нарастваше – беше нещо по-силно от всичко друго, което бях изпитвал досега, толкова силно, че ми напомни на Алфа командите - сякаш щеше да ме смачка, ако не се подчинявам.
Този път аз исках да се подчиня.
Убиецът ме погледна през рамото на Розали, с по-фокусиран поглед от нормалния за новородено.
Топли кафяви очи, с цвят на млечен шоколад – точно същия цвят, каквито бяха очите на Бела.
Аз спрях да се треса, горещината ме обля, по-силна от всеки друг път, но беше друг вид – не ме изгаряше.
А светеше…
Всичко в мен се разпадна на парчета докато се взирах в малкото порцеланово личице на бебето, полу-вампир, полу-човек. Всички връзки, които ме прикрепяха към досегашния ми начин на живот бяха срязани с бързи удари, като късането на връзката, свързваща няколко балона. Всичко това, което ме правеше такъв, какъвто съм – любовта ми към мъртвото момиче на горния етаж, към баща ми, лоялността ми към глутницата ми, омразата към враговете ми, името ми, самият АЗ – бяха разделени от мен в същата тази секунда – щрак, щрак, щрак – и отлетяха в небето.
Но и аз не се отнесох нанякъде. Една нова връзка ме прикрепяше, там където бях.
Всъщност не само една, а милиони. Не просто връзки, а стоманени нишки. Милиони стоманени нишки, всички те ме прикрепяха към едно единствено нещо – центърът на вселената.
Вече можех много ясно да видя това – как целият ми свят се завъртя около тази точка. Никога преди не бях виждал съразмерността на Вселената, но сега ми беше пределно ясна.

Земната гравитация вече не беше това, което ме държеше за мястото, на което стоях.
Този, който правеше това, бе малкото момиченце в ръцете на вампира.
Ренезме.
От горния етаж се чу нов звук.
Неистово туптене, нарастващ пулс.
Едно променящо се сърце...

ПРЕДГОВОР

Линията от черно, която вече не бе само кошмар, се приближаваше към нас през ледената мъгла, която се виеше в краката им.
Ще умрем, помислих си аз паникьосано. Бях отчаяна за скъпоценността, която пазех, но дори да помисля за това бе отвличане на вниманието, което не можех да си позволя.
Идваха все по-близо, като черните им роби леко се издуваха от движението. Видях ръцете им да се свиват заплашително. Те се откъснаха един от друг, като не обградиха от всички страни. Бяха повече от нас. Беше свършено.
И тогава, като внезапната светлина на светкавица, цялата сцена изглеждаше различно. И все пак нищо не се бе променило - Волтури все още крачеха към нас, готови да ни убият. Това, което се промени бе как аз виждах картината. Внезапно, жадувах за това. Исках да нападнат. Паниката се превърна кръвожадност, докато се придвижвах приведена напред, с усмивка на лицето, докато тихо ръмжене се откъсна от оголените ми зъби.


19. ИЗГАРЯНЕ

Болката беше зашеметяваща.
Точно това- аз бях зашеметена. Не можех да разбера, не можех да осъзная, какво се случваше. Тялото ми се опита да отхвърли болката, и бях отново и отново погълната от чернота, която ме откъсваше за цели секунди или дори, може би минути, от агонията, правейки още по-трудно за мен да остана в крак с реалността.
Опитах се да ги разделя.
Не-реалността беше черна и не болеше толкова много.
Реалността беше червена и ме караше да се чувствам сякаш бях разсечена на половина, блъсната от автобус, ударена от боксьор- призьор, прегазена от бикове и потопена в киселина, всичко това, едновременно.
Реалността беше усещането, че тялото ми се извива и подскача, когато дори не беше възможно да помръдна, заради болката.
Реалността беше да знам, че имаше нещо много по-важно от цялото това мъчение, и да не мога да си спомня какво беше то.
Реалността беше дошла толкова бързо.
В един момент всичко беше както би трябвало да бъде. Заобиколена от хора, които обичах. Усмивки. Някак си, колкото и малко вероятно да беше, изглеждаше сякаш щях да получа всичко, за което се бях борила.
И едно малко, незначително нещо се беше объркало.
Бях гледала как чашата ми се преобръща, разливайки тъмна кръв и изцапвайки перфектното бяло, и инстинктивно се бях сетила за инцидента. Бях видяла другата, по-бърза, ръка, но тялото ми бе продължило да се протяга, разтяга...
Вътре в мен, нещо се беше дръпнало в другата посока.
Разкъсваща. Чупеща. Агония.
Тъмнината ме беше завзела, а после беше отмита от вълна мъчение. Не можех да дишам- веднъж вече се бях давила и това тук беше различно; беше прекалено горещо в гърлото ми.
Части от мен се разтрошаваха, разпадаха, разрязваха...
Още тъмнина.
Гласове, този път крещяха, докато болката се завръщаше.
„Плацентата трябва да се е отделила!”
Нещо по-остро от нож ме разкъса- думите, въпреки цялото мъчение, имаха смисъл. Отделена плацента- знаех какво означаваше това. Значеше, че бебето ми умираше вътре в мен.
- Изкарайте го!- изкрещях на Едуард. Защо вече не го беше направил? Не може да диша!Направи го сега!
- Морфинът...
Той искаше да изчака, искаше да ми даде болкоуспокояващи, докато нашето бебе умираше?!
- Не! Сега..- задавих се, неспособна да довърша.
Черни петна покриха светлината в стаята, когато студена точка на нова болка се заби ледено в стомаха ми. Беше грешно- борех се механично да предпазя утробата си, моето бебе, моят малък Едуард Джейкъб, но бях слаба. Дробовете ми ме боляха, кислородът изгаряше.
Болката отново избледня, макар че сега аз се бях закачила за нея. Моето бебе, моето бебе, умиращо...
Колко време беше минало? Секунди или минути? Болката беше преминала. Вцепенена. Не можех да чувствам. Нито все още можех да виждам, но чувах. Отново имаше въздух в дробовете ми, боричкайки се, под формата на грапави балони, нагоре- надолу, по гърлото ми.
- Сега стой с мен Бела! Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме оставиш! Продължавай да караш сърцето си да бие!
Джейкъб? Джейкъб, все още тук, все още опитващ да ме спаси.
Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че ще продължавам да карам сърцето си да бие. Не им ли бях обещала и на двамата?
Опитах да почувствам сърцето си, да го намеря, но бях толкова изгубена в собственото си тяло. Не можех да усещам това, което трябваше и нищо не си беше на мястото. Мигнах и намерих очите си. Можех да видя светлината. Не това търсех, но беше по-добре от нищо.
Докато очите ми се бореха да се нагодят, Едуард прошепна:
- Ренесме.
Ренесме?
Не беше бледият и перфектен син от моето въображение? Изпитах моментен шок. И след това, вълна от топлина.
Ренесме.
Принудих устните си да помръднат, накарах балоните въздух в гърлото ми да се превърнат в шепот на върха на езика ми. Насилих вдървените си ръце да се протегнат.
- Позволи ми...дай ми я.

Светлината танцуваше, разбиваща се в кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени с червено, с кръвта, която покриваше кожата му. И още червено в ръцете му.
Нещо малко и борещо се, от което капеше кръв. Той докосна топлото телце до слабите ми ръце, почти сякаш аз я държах. Мократа й кожа беше гореща- като тази на Джейкъб.
Фокусирах погледа си; изведнъж всичко беше абсолютно ясно.
Ренесме не плачеше, но дишаше на бързи, накъсани вдишвания. Очите й бяха отворени, а изражението й бе толкова шокирано, че почти беше смешно. Малката, перфектно кръгла главичка беше покрита с дебел слой заплетени кървави къдрици. Ирисите на очите й бяха познато, но удивително, шоколадово кафяво. Под кръвта, кожата й изглеждаше бледа, кремава слонова кост. Цялата й кожа, освен бузите, които горяха румени.
Мъничкото й лице беше толкова абсолютно съвършено, че ме порази. Беше дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.
- Ренесме- прошепнах аз. Толкова...красива.
Невъзможното лице изведнъж се усмихна- широка, съзнателна усмивка. Иззад розовите като мидички устни имаше пълен комплект от бели млечни зъбки.
Тя наклони главата си надолу, към гърдите ми, заравяйки я в топлината. Кожата й беше топла и копринена, но не се поддаде като моята.
Имаше болка отново- само едно топло прорязване. Ахнах.
И нея я нямаше. Моето бебе с ангелско лице го нямаше никъде. Не можех да я видя или чуя.
„Не!” – исках да крещя.” Върни ми я обратно!”
Но слабостта беше прекалено много. Ръцете ми за момент бяха като празни гумени маркучи, а след това, бяха просто нищо. Не можех да ги почувствам. Не можех да почувствам себе си.
Тъмнината се втурна пред очите ми, по-силно от преди. Като дебела превръзка за очи, твърда и бърза. Покривайки със смазваща тежест, не само очите ми, но и цялото ми Аз. Бях изтощена да се съпротивлявам. Знаех, че щеше да е толкова по-лесно да се предам. Да оставя черното да ме избута надолу, надолу, надолу към място където нямаше болка и умора, и безпокойство, и страх.
Ако беше само заради мен, не бих могла да се боря много дълго. Аз бях само човек, с не повече от човешка сила. Бях се опитвала да не изоставам от свръхестественото твърде дълго, както беше казал Джейкъб.
Но това не беше само заради мен.
Ако изберях лесния път сега, да оставя черното нищо да ме изтрие, бих наранила тях.
Едуард. Едуард. Моят и неговият живот бяха омотани в една единствена нишка. Отрежеш ли едната, режеш и двете. Ако него го нямаше, не бих могла да го преживея. Нито пък той, ако ме нямаше мен. А един свят без Едуард изглеждаше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.
Джейкъб, който се беше сбогувал с мен отново и отново, но винаги се бе връщал, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова много пъти, че беше чисто престъпление. Щях ли отново да го нараня, този път по-тежко от всякога? Беше останал за мен, въпреки всичко. Сега всичко, което беше поискал от мен, беше аз да остана за него.
Но тук беше толкова тъмно, че не можех да видя никое от лицата им. Нищо не изглеждаше нормално. Трудно беше да не се предам така.
Но продължих да се съпротивлявам срещу черното, макар че, беше почти рефлекс. Не се опитвах да го повдигна, просто устоявах, като не му позволявах да ме смачка напълно. Не бях Атлас, а усещах чернотата по-тежка от планета; не можех да понеса тежестта й. Единственото, което можех да направя беше да не бъда напълно заличена.
Това беше нещо като еталон за живота ми- никога не съм била достатъчно силна да се справям с нещата, извън моя контрол, да нападам враговете си, или да ги надбягам. Да избегна болката. Винаги човек и винаги слаба, единственото нещо, което някога съм можела да направя е да продължавам. Да понасям. Да оцелявам.
До този момент това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да понеса това, докато дойдеше помощ.
Знаех, че Едуард щеше да направи всичко по силите си. Не би се предал. Нито пък аз.
Успявах да одържа чернотата на не съществуването едва на сантиметри.
Все пак не беше достатъчна- тази решителност. Колкото повече време минаваше, а тъмнината печелеше осми и шеснайсти от моите инчове, имах нужда от нещо повече, за да черпя сила от него.
Дори лицето на Едуард не можех да извикам пред очите си. Нито това на Джейкъб, нито на Алис, Розали или Чарли, или Карлайл или Есме...Нищо. Това ме ужаси и се почудих дали не беше твърде късно.
Усещах как се изплъзвам- нямаше за какво да се хвана и задържа.
Не! Трябваше да оцелея това. Едуард зависеше от мен. Джейкъб. Чарли, Алис, Карлайл, Рене, Есме...
Ренесме.
И тогава, макар че все още не можех да видя каквото и да било, изведнъж можех да почувствам нещо. Сякаш бяха крайниците на призрак, аз си представих, че можех отново да почувствам ръцете си. А във тях, нещо малко и твърдо и много, много топло.
Моето бебе. Моят малък побутвач.
Бях успяла. Въпреки нулевата вероятност, аз бях достатъчно силна да остана жива, за да родя Ренесме, да удържа, докато тя беше достатъчно силна да живее без мен.
Почуствах топлото нещо в призрачните ми ръцете толкова реално. Притиснах го по-близо, беше точно където сърцето ми би трябвало да бъде. Знаех, че ще мога да се боря с тъмнината колкото беше нужно, когато държах здраво топлия спомен за дъщеря ми.
Топлината при сърцето ми стана все по-реална и все по-топла. По-гореща. Горещината беше толкова истинска, че беше трудно да повярвам, че си я измислях.
По-горещо.
Сега дори неприятно. Твърде горещо. Твърде, твърде горещо.
Автоматичната ми реакция на това, беше да пусна изгарящото нещо- както когато си хванал откъм грешния край машата за коса. Но в ръцете ми нямаше нищо. Те дори не бяха свити на гърдите ми. Ръцете ми лежаха мъртво и неподвижно някъде до мен. Горещината беше вътре в мен.
Изгарянето нарасна - засили се, после отслабна, и после отново се засили докато не надмина всичко, което някога бях изпитвала.

Усетих пулсът си, под сега беснеещия огън в гърдите ми, и осъзнах, че бях намерила сърцето си , точно на време за да пожелая това да не беше ставало. Да пожелая да бях прегърнала мрака, докато още бях имала възможност. Исках да вдигна ръце, да разкъсам с нокти гърдите си и да изтръгна сърцето си- бях готова на всичко, само да се отърва от това мъчение. Но не можех да помръдна ръцете си, не можех да мръдна дори един от изгубените си пръсти.
Джеймс, който смачква кракът ми. Това не беше нищо. Това беше отдих на меко легло от пера. Бих понесла това сега, сто пъти. Сто удара. Бих ги поела и бих била благодарна.
Бебето, което чупеше, ритайки, ребрата ми, проправяйки пътя си през мен, парче по парче. Това не беше нищо. Беше като да се носиш по повърхността на разхлаждащ басейн. Бих приела това хиляди пъти. И бих била благодарна.
Огънят лумна още по-горещ и исках да крещя. Да се моля на някого да ме убие сега, на момента, преди да трябва да съм живяла и секунда повече в тази болка. Но не можех да помръдна устните си. Тежестта все още беше там, притискайки ме.
Осъзнах, че не тъмнината ме натискаше надолу; беше тялото ми, толкова тежко. То ме погребваше в пламъците, които разяждаха сърцето ми, за да излязат от него, за да се разпространят, носейки невъзможна болка, по раменете и стомаха ми, обгаряйки всичко по пътя си към гърлото ми, облизвайки лицето ми.
Защо не можех да помръдна? Защо не можех да викам? Това не беше част от историите.
Умит ми беше непоносимо ясен- изострен от свирепата болка, и видях отговора почти веднага след като можех да формирам въпросите.
Морфинът.
Сякаш беше преди хиляди живота, когато обсъждахме това- Едуард, Карлайл и аз. Едуард и Карлайл се бяха надявали, че достатъчно болкоуспокояващи щяха да помогнат да се преборя с болката от отровата. Карлайл беше опитал с Емет, но отровата вече горяла преди лекарството, запечатвайки вените му. Не беше имало време да се разпространи.
Бях държала лицето спокойно, бях кимнала и бях благодарила на рядко щастливата ми звезда, че Едуард не можеше да чете мислите ми.
Защото преди вече бях имала морфин и отрова в организма си и знаех истината. Знаех, че упойката на лекарство беше напълно безмислена, докато отровата гореше във вените ми. Но не бе имало никакъв шанс да спомена този факт. Нищо, което би го разобедило още повече да ме промени.
Не бях предполагала, че морфинът би имал такъв ефект, че по този начин ще ме прикове и остави безгласна. Че ще ме парализира, докато изгарях.
Знаех всички истории. Знаех, че Карлайл беше останал достатъчно тих, докато е изгарял, за да не бъде открит. Знаех, че, според Розали, нямаше никаква полза от крещене. И затова, се бях надявала да бъда като Карлайл. Че ще повявам на думите на Розали и ще си държа устата затворена. Защото знаех, че всеки избягал от устните ми вик щеше да измъчва Едуард.
Сега, факта, че желанието ми се беше изпълнило, ми изглеждаше като някаква ужасна шега.
Ако не мога да викам, как бих могла да им кажа да ме убият?
Всичко, което исках беше да умра. Никога да не се бях раждала. Цялото ми съществуване не тежаваше повече от тази болка. Не си заслужаваше да я преживявам дори и миг повече.
Оставете ме да умра, оставете ме да умра, оставете ме да умра.
И в едно безкрайно пространство, това беше всичко. Единствено изгарящото мъчение и моите безгласни писъци, умоляващи смъртта да дойде. Нищо друго, нито дори време. И затова беше безкрайно, без начало и без край. Един безкраен миг на болка.
Единствената промяна дойде когато изведнъж, сякаш това не беше невъзможно, болката ми се удвои. Долната половина на тялото ми, заглъхнала още отпреди морфина, сега изведнъж също гореше. Някаква скъсана връзка беше оправена- свързана от изпепеляващите пръсти на пламъка.
Безкрайното изгаряне продължи с пълна сила. Можеше да са минали секунди или дни, седмици или години, но накрая, времето отново започна да означава нещо за мен.
Три неща се случиха едновременно,израснали едно от друго, така че не знаех, кое беше първо: времето тръгна отново, силата на морфина избледня, и станах по-силна.
Можех да усетя как контролът над тялото ми се връща на приливи, и тези приливи на контрол бяха първите ми показатели за минаващото време. Разбрах го, когато бях способна да мръдна пръстите на краката си и да свия ръката си в юмрук. Знаех, че мога, но не го направих.
Въпреки че огънят не намаля ни на йота, аз всъщност започнах да развивам нова способност да го чуствам, нова чувствителност, за да усетя, по отделно, всеки горещ език на пламъците, който се подаваше от вените ми. Открих че мислите ми можеха да го заобиколят.
Можех да си спомня защо не трябваше да крещя. Можех да си спомня причината, поради която се бях наела да изтърпя тази нетърпима агония. Можех да си спомня, че макар и сега това да изглеждаше невъзможно, съществуваше нещо, което би могло да си струва това мъчение.
Това се случи точно навреме, за да мога да се удържа когато тежестта напусна тялото ми. За всеки, който ме наблюдаваше, не би имало никаква промяна. Но за мен, докато се борех да задържа крясъците и буйстването заключени в тялото ми, където не можеха да наранят никой друг, чувството беше сякаш не бях вързана на кола, изгаряйки както досега, а вече аз се бях вкопчила в този кол за да се задържа в огъня.
Имах точно толкова сила, колкото да лежа там, неподвижно, докато изгарях жива до въглен.
Слухът ми ставаше все по-ясен и можех да отброявам трескавите, блъскащи удари на сърцето ми, за да отбелязвам времето.
Можех да отброявам слабите вдишвания и издишвания, които излизаха от устните ми.
Можех да отброявам и тези на някой, намиращ се близо до мен, неговите бяха ниски и равни. Движеха се по-бавно, затова се концентрирах върху тях. Те бяха най-важни за да осъзнавам минаващото време. По-равномерно и от махалото на часовник, това дишане ме изтегли през изгарящите секунди, към края.
Продължих да ставам все по-силна, а мислите ми все по-ясни. Когато се появиха нови шумове, можех да слушам.
Имаше леки стъпки, шепота на въздух, завъртян от отваряща се врата. Стъпките се приближиха и усетих натиск от вътрешната страна на китката си. Не можех да усетя хладината на пръстите. Огънят изпепели всеки спомен на хлад.
- Все още никаква промяна?
- Никаква.
Съвсем лек натиск, дихание върху горящата ми кожа.
- Не е останала никаква миризма от морфина.
- Знам.
- Бела? Можеш ли да ме чуеш?
Знаех, без никакво съмнение, че ако отключех стиснатите си челюсти, всичко щеше да отиде по дяволите- щях да пищя, крещя, да се гърча и буйствам. Ако отворех очи, ако дори трепнех с пръст- каквато и да е промяна щеше да бъде краят на моя контрол.
- Бела? Бела любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?
Натиск върху пръстите ми. Беше трудно да не откликна на този глас, но останах неподвижна. Знаех, че болката в гласа му сега, беше нищо в сравнение с това, което можеше да бъде. Сега той само се страхуваше, че се мъчех.
- Може би..Карлайл, може би беше твърде късно.

Гласът му беше заглъхнал; пречупи се на думата късно.
За секунда, решителността ми се разколеба.
- Чуй сърцето й Едуард. Бие по-силно дори от това на Емет. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Ще бъде идеално.
Да, бях права да остана безшумна. Карлайл щеше да го успокои. Не беше нужно и той да страда с мен.
- А..а гръбнака й?
- Нараняванията й не бяха много по-лоши от тези на Есме. Отровата ще я излекува, както стана и с Есме.
- Но тя е толкова неподвижна. Трябва да съм направил нещо грешно.
- Или нещо правилно Едуард. Сине, ти направи всичко, което аз бих могъл да направя, че и повече. Не съм сигурен, че щях да имам постоянството, вярата, нужни за да я спасиш. Спри да се упрекваш. Бела ще бъде добре.
Пречупен шепот:
- Сигурно трябва да е в агония.
- Не знаем това. Имаше толкова много морфин в организма й. Не знаем какъв ефект ще даде това на преживяното от нея.
Лек натиск от обратната страна на лакътя ми. Още шепот:
- Бела, обичам те. Бела, съжалявам.
Исках толкова много да му отговоря, но нямаше да направя болката му по-силна. Не и докато имах силата да се държа неподвижно.
През цялото това време мъчителният огън продължаваше все така да ме изгаря. Но сега имаше толкова много пространство в главата ми. Място, да обмислям разговора им, място да си спомням какво се бе случило, място да гледам напред към бъдещето, и още много място останало, за страданието.
Също така и място да се безпокоя.
Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо те не говореха за нея?
- Не, оставам точно тук.- прошепна Едуард, отговаряйки на не изговорена мисъл.- Те ще се оправят.
- Интересна ситуация.- отвърна Карлайл. – А си мислех, че съм виждал горе -долу всичко.
- Ще се занимая с това по-късно. Ние ще се занимаем с това.
Нещо се натисна леко до горящата ми длан.
- Сигурен съм, че между нас петимата, ще одържим да не се превърне в кръвопролитие.
Едуард въздъхна:
- Не знам на чия страна да застана. С удоволствие бих ги набил с камшик и двамата. Е, по-късно.
- Чудя се какво ли ще мисли Бела по въпроса, чия ли страна ще заеме.- почуди се Карлайл.
Едно ниско, обтегнато подсмихване:
- Сигурен съм, че ще ме изненада. Тя винаги го прави.
Стъпките на Карлайл отшумяха и се подразних, че нямаше по-нататъшно обяснение. Говореха толкова загадъчно само за да ме ядосат ли?
Върнах се към броенето на вдишванията и издишванията на Едуард, за да отбелязвам минаващото време.

Десет хиляди деветстотин четирийсет и три вдишвания по-късно, нечии други стъпки прошумоляха в стаята. По-леки. По-...ритмични.
Странно, че можех да разгранича минимални разлики между стъпките, които до днес изобщо не можех да чуя.
- Още колко?- попита Едуард.
- Няма да е след дълго.- каза му Алис.- Виждаш ли колко е ясна е станала? Мога да я видя толкова по-добре.
Тя въздъхна.
- Още ли ти е тежко?
- Да, мерси, че ми го напомни.- измърмори тя.- И ти би бил огорчен, ако осъзнаеш, че си окован от собствената ти природа. Виждам вампирите най-добре, защото аз самата съм вампир; виждам хората добре, защото бях човек, но тези смесените изобщо не мога да ги виждам, защото никога не съм била нещо подобно.Пфу!
- Съсредоточи се Алис.
- Да. Сега Бела е почти прекалено лесна за виждане.
Имаше дълъг миг мълчание и след това Едуард въздъхна. Беше нов звук, по-щастлив.
- Тя наистина ще се оправи.- издиша той.
- Разбира се.
- Не беше такава оптимистка преди два дни.
- Не можех да видя хубаво, преди два дена. Но сега като е чиста от всички невидими участъци, си е супер лесно.
- Можеш ли да се концентрираш заради мен? Дай ми нещо приблизително във време.
Алис въздъхна:
- Толкова нетърпелив. Добре. Дай ми секунда..
Тихо дишане.
- Благодаря ти Алис.- гласът му бе по-ведър.
Още колко? Не можеха ли поне да го кажат на глас заради мен? Прекалено много ли исках? Още колко много секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още ден- осемдесет и шест хиляди и четиристотин? По-дълго от това?
- Тя ще бъде заслепителна.
Едуарт тихичко изръмжа:
- Тя винаги е била.
- Знаеш какво имам предвид. Погледни я.- подсмъркна Алис.
Едуард не отговори нищо, но думите на Алис ми дадоха надежда, че може би не изглеждах като изгорял въглен, како се чувствах. Струваше ми се, че досега трябваше да съм се превърнала в купчина обгорели кокали. Всяка клетка от тялото ми беше изличена, до пепел.
Чух повея предизвикан от излизането на Алис. Чух шумоленето на материята, която тя раздвижи, търкайки се сама в себе си. Чух тихото „бъззз” на лампата, която висеше от тавана. Чух лекия вятър да минава покрай къщата отвън. Можех да чуя всичко.
Някой долу гледаше мач. Моряците водеха с два гола.
- Мой ред е.- чух как Розали се озъби на някого и в отговор имаше ниско ръмжене.
- Хайде сега..- предупреди Емет.
Някой изсъска.
Заслушах се за нещо повече, но сега се чуваше само мачът. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсея от болката, затова отново се заслушах в дишането на Едуард, броейки секундите.
Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнайсет и половина секунди по-късно, болката се промени.
От светлата страна на нещата, започна да отшумява от пръстите на ръцете и краката ми. Да отшумява бавно, но поне правеше нещо различно. Май това беше. Болката си отиваше...
И тогава, лошите новини. Огънят в гърлото ми не беше същият като преди. Не само, че изгарях, но сега бях и прежадняла. Пресъхнала като пустиня. Толкова жадна. Изгарящ огън и изгаряща жажда...
Още лоши новини: огънят в сърцето ми стана по-горещ.
Как изобщо беше възможно това?
Ударите на сърцето ми, и така прекалено бързи, се засилиха- огънят ги подкара в едно ново трескаво препускане.
- Карлайл- повика Едуард. Гласът му беше тих, но ясен. Знаех, че Карлайл щеше да го чуе, ако се намираше в или около къщата.
Огънят се оттегли от дланите ми, оставяйки ги благословено безболезнени и хладни. Но се отправи към сърцето ми, което пламтеше горещо като слънцето и биеше с обезумяла нова скорост.
Карлайл влезна в стаята, Алис беше до него. Стъпките им бяха толкова отличителни, можех дори да кажа, че Карлайл беше отдясно и крачка напред пред Алис.
- Чуйте.- каза им Едуард.
Най-шумното нещо в стаята беше полудялото ми сърце, удрящо с ритъма на огъна.
- А..- каза Карлайл- Почти свърши.
Облекчението ми от думите му беше засенчено от убийствената болка в сърцето.
Обаче китките и глезените ми бяха свободни. Огънят беше напълно потушен там.
- Скоро.- Алис се съгласи оживено.- Ще повикам другите. Да кажа ли на Розали да...?
- Да,....да държи бебето надалече.
Какво? Не. Не! Какво имаше предвид с това да държи бебето ми надалече? Какво си въобразяваше?
Пръстите ми се свиха конвулсивно- раздразнението пробиваше през перфектната ми фасада. Стаята утихна, като изключим лудешкото блъскане на сърцето ми, всички те спряха да дишат за минута в отговор на това ми движение.
Една ръка стисна своенравните ми пръсти.
- Бела? Бела, любима?
Можех ли да му отговоря без да крещя? Замислих се над това за момент, и тогава огънят избухна още по-горещ във гърдите ми, чезнещ от колената и лактите ми. По-добре да не рискувам.
- Веднага ще ги доведа.- каза Алис, с нотка на спешност в гласа, и чух шумването на вятър при бързото й излизане.

И тогава...О!
Сърцето ми полетя, биещо със силата на въртящите се перки на хеликоптер, звукът беше почти една единствена продължителна нота; чувството беше сякаш щеше да ми раздроби ребрата. Огънят лумна в центъра на гърдите ми, изсмуквайки последните остатъци от другите части на тялото ми, за да захрани най-изпепеляващия досега пламък. Болката беше достатъчно, за да ме зашемети, да разбие желязната ми хватка на кола. Гърбът се изви като дъга, огънат сякаш огънят беше хванал сърцето ми и ме дърпаше нагоре.
Не позволих на никоя друга частичка от тялото ми да помръдне, когато гръдният ми кош се тръшна обратно на масата.
Настана битка вътре в мен- спринтиращото ми сърце се състезаваше с атакуващия огън. И двете губеха. Огънят беше обречен, вече беше изгорил всичко, което ставаше за горене; сърцето ми галопираше към последния си удар.

Огънят затегна хватката си около този последен човешки орган и се нахвърли върху него с един последен, непоносим устрем. На този устрем бе отговорено с дълбок и глух звук. Сърцето ми се запъна два пъти, и след това отново издаде глухия шум, само още един единствен път.
Нямаше звук. Никакво дишане. Нито дори моето.
За миг, отсъствието на болката беше всичко, което можех да проумея.
И тогава отвори очи и се взрях над мен с почуда.

20. НОВА

Всичко беше толкова ясно.
Изострено. Определено.
Ярката светлина отгоре все още беше ослепяващо ярка и въпреки това можех да видя как блести брега, от влакната. Можех да видя всеки един от цветове на дъгата на бялата светлина, и на самият ъгъл на останалия образ, осми цвят, за който нямах име.
Зад светлината можех да разпозная индивидуалните зрънца на тъмната гора, покривайки отгоре. Пред него, във въздуха, можех да видя петънцата прах, страните, които светлината докосваше, и тъмните страни, отдалечени и разделени. Въртяха се като малки планети, движейки се в силестичен танц.
Прахът беше толкова красив, че вдишах в шок, въздухът извири надолу по гърлото ми, въртеейки прашинките във въдовъртеж. Движението ми се струваше грешно. Обмислих и осъзнах, че проблемът беше в това, че нямаше облекчение, свързано с действието. Не се нуждаех от въздух. Дробовете ми не го очакваха. Те реагираха равнодушно на притока.
Не се нуждаех от въздух, но го харесвах. Чрез него, можех да усетя стаята около мен - да вкуся от чудесния прах, смесицата от застоял въздух, преплитайки се с х;адния въздух, идващ от отворената врата. Вкус на голям полъх на коприна. Вкус на малко загатване, на нещо топло и привлекателно, нещо, което трябва да бъде влажно, но не беше...Тази миризма накара сухото ми гърло да гори, лек намек за отровата ме изгори, въпреки че мирисът имаше следа от хлор и амоняк. И най-вече - почти можех да усетя медно-люляковия-слънчев пикантен аромат, който беше най-силен, най-близко до мен.
Чух звука на другите, отново дишайки, сега, когато и аз го правех. Техният дъх се смеси с уханието на нещо, което беше само от мед, люляк и слънце, носейки нови аромати. Канела, зюмбюл, круша, морска вода, приближаващ хляб, бор, ванилия, кожа, ябълка, мъх, лавандула, шоколад... В съзнанието си упражних дозина различни сравнения, но никое от тях не пасваше идеално. Толкова сладки и приятни.
Телевизорът долу беше заглушен и чух някой - Розали? - променяйки тежестта си на първия етаж.
Също така чух слаб, глух ритъм с ядосан крещящ глас на удара. Рап музика? Бях озадачена за момент и тогава звукът изчезна като минаваща кола със спуснати прозорци.
Като начало, осъзнах, че това може да е напълно възможно. Можех ли да чуя целия път до магистралата?
Не бях осъзнала, че някой държи ръката ми, докато, който и да беше, не я стисна леко. Както преди да скрие болката, тялото ми се придвижи надолу изненадано.Кожата беше идеално гладка, но беше с погрешната температура. Не беше студено.
След тази замръзнала секунда в шок, тялото ми отговори на непознатото докосване по начин, който ме шокира още повече.
Въздух премина през гърлото ми, минавайки през стиснатите ми зъби с нисък, заплашителен звук, като рояк пчели. Още преди звукът да излезе, мускулите ми, подути и извити, ме дърпаха от неизвестното. Отърсих гърба си с бързо въртене, от което трябваше да превърна стаята в неразбираемо петно - но не стана.Виждах всяка прашинка, всяка отломка от дървените стени, всяка свободна нишка в микроскопичен детайл, като очите ми се извъртяха зад тях.
Затова за времето, в което се осъзнах защитнически свита зад стената - за около шеснайстна от секунда, по-късно разбрах какво ме изуми, и това, че съм преувеличила.
Оуу. Разбира се. Едуард не би ми изглеждал студен. Вече имаме еднаква температура.
Смених позата си за осма от секундата, свиквайки със сцената пред мен.
Едуард се накланяше през опреционната маса, която е била моят погребален огън, ръката му протегната към мен, изражението му - развълнувано.
Лицето на Едуард беше най-важното нещо, но за всеки случай, моята периферична версия, регистрираше всичко останало.Някакви инстинкти за защита са се включили и автоматично търсех някакви признаци за опасност.
Вампирското ми семейство любопитно чакаше срещу отдалечената стена до вратата, Емет и Джаспър най-отпред.Сякаш имаше някаква опасност.Ноздрите ми пламнаха, търсейки заплахата.Не помирисвах нищо, което да не си е на мястото.Този лек аромат на нещо вкусно - но затъпено от силни химикали - раздразни гърлото ми отново, карайки го да боли и гори.
Алис поглеждаше, от към лакътя на Джаспър, с огромна усмивка на лицето; светлината заблестя от зъбите й, още един осми цвят на дъгата.
Тази усмивка ме насърчи, и тогава сглоби парчетата. Джаспър и Емет бяха отпред, за да предпазят другите, точно както бях предположила. Това което не се бях досетила веднага, беше че аз бях опасноста.
Всичко това бяха странични неща. По-голямата част от сетивата и ума ми все още бяха фокусирани върху лицето на Едуард.
Преди тази секунда никога преди не го бях виждала.
Колко пъти бях зяпала Едурад, и се бях възхищавала на красотата му? Колко много часове – дни – седмици от живота си бях прекарала, сънувайки това, което тогава смятах за съвършено? Мислех си, че ще познавам лицето му по-добре и от своето. Мислех си, че това бе единственото сигурно физическо нещо в целият ми свят : безупречното лице на Едуард.
Като нищо може да съм била сляпа.
За първи път без неясните сенки и ограничеността на човешкото зрение виждах лицето му. Задъхах се и започнах да се боря с речника ми, неспособна да намеря правилните думи. Нуждаех се от по-добри думи.
В този момент другата част от вниманието ми осъзна, че тук няма друга опасност, освен мен самата, и автоматично се изправих; почти цяла секунда премина, откакто бях на масата.
Моментално бях разсеяна от начина, по който се движише тялото ми. В мига, в който обмислях да се изправя, вече бях изправена. Нямаше кратък момент, в който действието да се осмисли; промяната беше незабавна, сякаш почти нямаше движение.
Продължих да зяпам в лицето на Едуард, отново неподвижна.
Движише се бавно около масата - всяка стъпка, отнемаща почти половин секунда, всяка стъпка, правейки я плавно- сериозно, като вода от реката, плаваща над гладки камъни - ръката му все още протегната.
Наблюдавах грацията от напредването му, приемайки я с новите си очи.
-Бела? - попита с нисък, успокояващ тон, но тревогата в гласа му примеси името ми с напрежение.
Не можех да отговоря веднага, изгубена в кадифените гънки на гласа му.Беше най-прекрасната симфония, симфония от един инструмент, интрумент по-дълбок, от който и да е създаден от човек...
-Бела, любов ?Съжалявам, знам, че е дезориентиращо.Но си добре.Всичко е наред.
Всичко ли? Умът ми се завъртя, връщайки ме в последният ми човешки час.Вече споменът беше избледнял, сякаш гледах през плътна, черна завеса - защото човешките ми очи са били наполовина слепи.Всичко е било толкова обикновено.
Когато каза, че всичко е наред, дали това включваше Ренесме? Къде беше тя? С Розали? Опитах се да си спомня лицето й - знаех, че беше красива - но беше дразнещо да се опитвам да виждам, чрез човешките спомени.Лицето й беше покрито от тъмнина, толкова неодобрително мал....
Ами Джейкъб? Той беше ли добре? Дали моят дълго-страдащ най-добър приятел ме мразеше сега? Върнал ли се е към глудницата на Сам? Също така Сет и Лия?
Семейство Кълън бяха ли добре, или превръщането ми е сложило начало на войната с глудницата? Дали уверението на Едуард покриваше всичко това? Или само се опитваше да ме успокои?

Ами Чарли? Какво ще му кажа сега? Би трябавло да се е обадил, докато съм горяла. Какво ли са му казали? Какво ли си мисли, че се е случило с мен?
Докато преосмислях за една малка част от секундата, кой от въпросите да задам първо, Едуард се протегна колебиво и погали с пръсти бузата ми. Гладко като сатен, меко като перце, вече напълно съвпадащо с температурата на кожата ми.
Изглежда, че докосването му премина през повърхнината на кожата ми, напарво през костите на лицето ми.Чувството беше гъделичкащо, елетриково- разнесе се през костите ми към гръбнака и затрепери в стомаха ми.
"Почакай", помислих, докато треперенето премина в топлина, в силно желание. Не трябваше ли да изгубя това? Не беше ли отказването от това чувство част от сделката?
Бях новороден вампир.Сухата, изгаряща болка в гърлото ми доказа това. И разбрах какво налагаше това да си новороден.Човешките емоции и желани, ще се завърнат по-нататък, под някаква форма, но бях приела, че няма да ги изпитвам в началото. Само жажда. Тава беше сделката,това беше цената.Бях се съгласила да я платя.
Но когато ръката на Едуард се беше свила във формата на лицето ми като покрита със сатен стомана, желанието се наддигна в изсъхналите ми вени, пеейки от скалпа ми до стъпалата.
Той повдигна една перфектна вежда, чакайки ме да проговоря.
Хвърлих се върху него.
Отново, нямаше движение. В един момент стоях изправена и все още като статуя, а в същия - той беше в ръцете ми.
Топлина - или поне това усетих. Със сладкия, вкусен мирис, който не успях да възприема наистина с бавните ми човешки сетива, но това беше 100%-ят Едуард. Притиснах лицето си в гладките му гърди.
След което той неудобно премести теглото си, отдъпвайки се от прегръдката ми. Погледнах в лицето му, объркана и уплашена от отхвърлянето му.
- Ъмм... Внимателно, Бела. Оххх.
Отдръпнах ръцете си, скръствайки ги зад гърба си, веднага след като разбрах.
Бях прекалено силна.
- Уппссс. - промърморих.
Усмихна се с онази усмивка, която би спряла сърцето ми, ако то все още биеше.
- Не се панирай,любов. - каза той, повдигайки ръката си, за да докосне усните ми, разтворени от ужас. - Просто си малко по-силна от мен в момента.
Веждите ми се сбръчкаха. Аз също знаех това, но изглеждаше по-нереалистично от която и да е част преди този крайно сюрреалистичен момент. Бях по-силна от Едуард. Накарах го да каже "охх".
Ръката му отново погали бузата ми и изцяло забравих за страданието ми, когато друга въкна от желание премина през неподвижното ми тяло.
Тези емоции бяха много по-силни, отколкото бях свикнала, и затова ми беше трудно да задържа мислите си в една посока, освен допълнителното място в главата ми.Всяко ново чувство ме превземаше.Спомних си, че Едуард каза веднъж - гласът му в главата ми беше като слаба сянка, сравнено с кристално чистата, музикална яснота.В момента чувах, че неговят вид, нашият вид, лесно се разсейват.Можех да разбера защо.
Направих усърден опит да се фокусирам. Имаше нещо, което трябваше да кажа. Най-важното нещо.
Много внимателно, толкова внмателно, че движението беше всъщност едва доловимо, изкарах дясната си ръка,отзад гърба ми и я вдигнах, за да докосна бузата му. Не си позволих да бъда разсеяна от перления цвят на ръката ми, или от гладката коприна на кожата му, или пък от електричеството, моето премина през пръстите ми.
Загледах се в очите му и за първи път чух гласа си.
- Обичам те. - казах, но звучеше като пеене.Гласът ми беше звучен и треперещ, като звънец.
Отговарящата му усмивка ме заслепи, повече от колкото го правеше, когато бях човек; вече можех наистина да я видя.
- Както и аз те обичам. - каза ми той.
Взе лицето ми между ръцете си и наклони своето към него - достатъчно бавно, че да ми напомни да внимавам. Целуна ме леко като шепот в началото, а после изведнъж по-силно, огнено.Опитах се да си напомям да бъда нежна с него, но беше трудна задача да помня нещо от яростното чувство, трудно да задържа каквато и да е определена мисъл.
Беше като че ли никога не ме е целувал - сякаш това беше първата ни целувка. И в интерес на истината, преди никога не ме бе целувал по този начин.
Почто ме накара да е чувствам виновна.Вярно, аз бях пролома на контакта. Също така, не ми беше позволено да имам това.
Въпреки че не се нуждаех от въздух, дишането ми се забърза, точно толкова бързо, когато горях.Но това беше различен вид огън.
Някой прочисти гърло. Емет. Изведнъж разпознах дълбокия звук, звучащ шеговито и отегчено наведнъж.
Забравих, че не сме сами. Тогава осъзнах, че начинт, по който бях завъртяна около Едуард, не беше съвсем за пред компания.
Засрамена, наполовина отстъпих в друго мигновенно движение.
Едуард се изкиска и пристъпи заедно с мен, държейки ръцете си здраво около талията ми. Лицето му сияеше като жълт пламък, изгарящ зад диамантената му кожа.
Поех ненужен дъх, за да се успокоя.
Колко различна беше тази целувка. Прочетох изражението му, като го сравних с бледите човешки спомени на това чисто, напрегнато чувство. Той изглеждаше....леко самодоволен.
- Задържал си за мен.- обвиних го със звънкия си глас, очите ми леко присвити.
Той се засмя, излъчвайки облекчение , че е свъшило- страхът, болката, несигурното, чакането - всичко това вече беше зад нас.
- Донякъде беше необходимо, от време на време. - напомни ми той. - Сега е твой ред да не ме счупиш. - отново се засмя.
Намръщих се, докато обмислях това, и тогава Едуард не беше единсвеният смеещ се.
Карлайл излезна пред Емет и се приближи към мен набързо; очите му бяха само леко внимателни, но Джаспър проследни стъпките му. Никога преди не бях виждала и лицето на Карлайл, не и наистина. Имах странната нужда да мигна - сякаш гледах към слънцето.
- Как се чувстваш, Бела ? - Карлайл попита.
Обмислих за 64-та от секунда.
- Превъзбудена.Има толкова много... - провлачих аз, отново слушайки звънкия тон на гласа ми.
- Да, може да бъде доста объркващо.
Набързо кимнах рязко.
- Но се чувствам като себе си. Или нещо такова. Не очаквах това.
Ръцете на Едуард се затегнаха леко около тялията ми.
- Нали ти казах. - прошепна ми.
- Доста се контролираш. - размишяваше Карлайл. – Повече, от колкото очаквах, въпреки времето, което имаше да се подготвиш психически за това.
Помислих си за дивата смяна на настроение, трудното концентриране и прошепнах:
- Не съм напълно сигурна.
Той кимна сериозно и тогава внимателните му очи заблестяха с интерес.
- Изглежда, че този път напарвихме нещо правилно с морфина.Кажи ми, какво си спомняш от трансформациония процес ?
Изръмжах, напълно наясно с дъхът на Едуард, галещ бузата ми, пращащ ми шепоти на електричество през кожата ми.
- Всичко беше... като в мъгла. Спомянм си, че бебето не можеше да диша...
Погледнах към Едуард, моментално изплашена от спомена.
-Ренесме е здрава и е добре.- с пробляскване в очите, което не бях виждала преди обеща той. Уважение. Начинът по който набожните хора говорех за боговете си. - Какво си спомняш след това?
Концентрирах се върху ръженото си лице. Никога не съм била добър лъжец.
- Трудно е да си спомня. Беше толкова тъмно преди. И тогава... си отворих очите и можех да видя всичко.

.- Изумително. - издиша Карлайл, със светнали очи.

Раздразнение премина през мен и чаках горещината да изгори бузите ми и да ме издаде.И тогава си спомних, че никога повече няма да се изчервя.Може би това ще предпази Едуард от истината.
Въпреки че ще трябва да намеря начин да информирам Карлайл. Някой ден. Ако някога има нужда да създаде друг вампир. Тази възможност не ми се струваше много вероятна, което ме накара да се почувствам по-добре за лъгането.
- Искам да си помислиш и да ми кажеш всико, което си спомняш.- развълнувано ме притисна Карлайл и не успя да въздържа гримасата, която се появи на лицето ми. Не ми се искаше да продължа да лъжа, защото мога да се изпусна. А и не исках да мисля за горенето. За разлика от човешките спомени, тази част беше кристално чиста и разбрах, че мога да си я спомня с твърде голяма точност.
- Оуу, толкова съжалявам, Бела. - на момента се извини Карлайл. - Разбира се, жаждата ти трябва да е доста неприятна. Този разговор може да почака.
Докато не го беше споменал, жаждата всъщност не беше неконтролируема.Имаше толкова много място в главата ми. Отделна част от мозъка ми следеше горенето в гърлото, почти като рефлекс.Начинът по който старият ми мозък се справяше с дишането и мигането.
Но предположението на Карлайл изкара горенето на повърхнината. Изведнъж сухата болка беше единственото, за което можех да мисля, и колкото повече мислех за нея, толкова повече болеше. Ръката ми окупира гърлото ми, все едно можех да смекча пламъците отвън. Кожата на врата ми беше странна под пръстите ми. Толкова гладка, беше някак си мека, въпреки че беше твърда като камък.
Едуард свали ръцете си и взе другата ми ръка, преплитайки ги нежно. -Хайде да ловуваме, Бела.
Очите ми се разшириха и болката от жаждата намаля, заместена от шок.
Аз? Да ловувам? С Едуард? Но....как? Не знаех какво да правя.
Той прочете изненадата в изражението ми и се усмихна окуражително. - Доста е лесно, любов. Инстиктивно. Не се тревожи. Ще ти покажа. - когато не се помръднах, той се усмихна с кривата си усмивка и повдигна вежди. - Бях останал с впечатлението, че винаги си искала да ме видиш как ловувам.
Засмях се в кратък прилив на хумор (част от мен слушайки и чудейки се на напомнящия камбани,звук), докато думите ми напомниха за замъглените ни човешки разговори. И тогава имах цяла секунда,за да премина набързо през тези първи дни с Едуард - истинското започване на живота ми - за да не ги забравя никога. Не бях предполагала, че ще бъде толкова неудобно да си спомням. Все едно да се опитвам да гледам през мътна вода. Знаех, от опита на Розали, че ако достатъчно мислех за човешките си спомени, няма да ги загубя след време. Не исках да забравя нито една минута, прекарана с Едуард, дори и сега, когато имахме Вечността пред нас. Трябваше да се уверя, че тези човешки спомени са запечатани в моя непоколебим вампирски ум.
- Ще тръгваме ли? - попита Едуард. Пресегна се да вземе ръката,която все още беше на врата ми. Пръстите му ме погалиха. - Не искам да страдаш. – добави той,чрез тихо мърморене.Нещо, което преди не бих била способна да чуя.
- Добре съм.- казах, без да се замислям от човешкия си навик. - Почакай. Първо.
Имаше толкова много. Не успях да стигна до въпросите си. Имаше много по-важни неща от болката.
Карлайл беше този ,който проговори сега. - Да?
- Искам да я видя. Ренесме.
Беше странно трудно да кажа името й. Моята дъщеря - тези думи бяха дори по-трудни за мислене. Всичко изглеждаше толкова далечно. Опитах се да си спомян как се чувствах преди три дни, и автоматично ръцете ми се освободиха от тези на Едуард,като паднаха върху стомаха ми.
Плосък. Празен. Дръпнах бялата коприна,която покриваше кожата ми,отново паникьосана, докато незначителната част от ума ми забеляза, че би трябвало Алис да ме е облякла.
Знаех, че нищо не е останало в мен, и смътно си спомних кървавата сцена, но физическото доказателство все още беше трудно за възприемане. Всичко което знам, бе обичта ми към малкия натрапник, който беше вътре в мен. Извън мен, то изглежда като нещо, което би трябва да е било само фантазия. Накъсан сън - сън, който беше наполовина кошмар.
Докато стоях в объркване, забелязах Едуард и Карлайл да си разменят погледи.
- Какво?- настоях.
- Бела,- смутено каза Едуард. - Това наистина не е добра идея. Тя е наполовина човек, любов моя .Сърцето й бие и кръв тече във вените й. Докато жаждата ти не е напълно под контрол... Не искаш да я поставяш в опасност, нали?
Намръщих се. Разбира се, че не исках това.
Бях ли извън контрол? Объркана, да.С леко нефокусиран поглед, да. Но опасна? За нея? Моята дъщеря?
Не можех да съм сигурна, че отговорът е ‘’не’’. Затова, трябваше да бъда търпелива. Това звучеше трудно. Защото докато не я видя отново, тя няма да бъде истинска. Просто изчезващ сън...сън за непознат...
- Къде е тя? - заслушах се силно, и чак тогава успях да чуя биещото й сърце на долния етаж. Можех да чуя повече от един човек да диша - тихо,като че ли и те се ослушваха. Също така имаше шум като от пърхане,което не можех да определя....
И звукът на биещото сърце беше влажно и примамливо, - толкова,че устата ми започна да се навлажнява.
Значи определено ще трябва да се науча да ловувам, преди да я видя. Моето непознато бебе.
- Розали с нея ли е?

- Да, - отговори Едуард с презрителен тон, и можех да усетя, че нещо за което си мисли, го разстройва. Бях си помислила, че той и Роуз са преодолели различията си. Да не би враждебността отново да се е появила? Преди да успея да попитам, той издърпа ръцете ми от плоския ми стомах,отново преплитайки ги в своите нежно.
- Почакай, - отново запротеститах, опитвайки се да се концентрирам.- Ами Джейкъб? И Чарли? Разкажи ми всичко, което съм изпуснала. Колко време бях в.... безсъзнание?
Изглежда, че Едуард не забеляза колебанието ми над последната дума. Вместо това той размени още един поглед с Карлайл.
- Какво има? - прошепнах.
- Няма нищо.- каза ми Карлайл, изговаряйки последната дума, по странен начин. - Всъщност,нищо не се е променило чак толкова много - беше в безсъзнание само малко повече от 2 дни. Беше доста дълго, как тези неща действат. Едуард е свършил отлична работа. Доста новаторско - инжектирането на отровата напарво в сърцето ти беше негова идея. - Спря за да се усмихне гордо на сина си и тогава въздъхна. - Джейкъб е все още тук, а Чарли мисли, че си болна и че в момента си в Атланта, изследвайки се с тестове в CDC. Направихме му гаден номер, и е разочарован .Говори с Есме.
-Трябва да му се обадя....- промърморих на себе си,но заслушайки се в новият си глас,разбрах притесненията му. Няма да разпознае този глас. Няма да го увери. И тогава предишната изненада се появи. - Почакай – Джейкъб е все още тук?
Отново се спогледаха.
- Бела, - проговори първо Едуард. - Има толкова много за обсъждане,но първо трябва да се погрижим за теб.Би трябвало да чувстваш болка...
Когато го каза, си спомних за изгарянето в гърлото ми конвулсивно преглътнах. -Но, Джейкъб.....
- Имаме цялото време на света за обеснения, любов моя.- нежно ми напомни той.
Разбира се. Мога да почакам още мъничко за отговора - щеше бъде по-лесно да слушам, когато жестоката болка на бясната жажда повече не разваля концентрацията ми.- Добре.
- Чакай,чакай,чакай. - възмути се Алис от вратата и затанцува през стаята замечтано и грациозно. Както при Едуард и Карлайл, почувствах шок, докато гледах лицето й за първи път.Толкова прекрасно. - Обеща ми, че мога да бъда там за първия път! Ами ако двамата пробягате през нещо отразяващо?
- Алис...- протестира Едуард.
- Ще отнеме само секунда! - И с това ,Алис изчезна от стаята.
Едуард въздъхна.
- За какво говори тя?
Но Алис вече се беше върнала, носейки огромно, позлатено, дървено огледало от стаята на Розали, което беше почти два пъти по-високо от нея самата и няколко пъти по-широко.
Джаспър, все беше неподвижен и тих - не го бях забелязала, докато не беше застанал зад Карлайл. Сега, отново се раздвижи, за да покровителства Алис, очите му сключени върху изражението ми. Защото аз бях опасноста тук.
Също така, знаех, че ще опипва почвата за настроенията около мен, за това би трябвало да е усетил вълната на шок, докато изучавах лицето му, гледайки го от близо за първи път.
През слепите ми човешки очи, белезите останали от старият му живот, с новородените армии на юг, бяха почти невидими. Само на ярка светлина, обагряйки техните тънки повдигнати форми, определено можеше да си измислям тяхното съществуване.
Сега обаче можех да видя ясно белезите. Бяха покрили по-голямата част от лицето на Джаспър. Беше трудно да сваля очи от повредената му шия и челюст - трудно да повярвам, че дори и вампир би могъл да оцелее,след толкова много чифтове зъби, забивайки се в гърлото му.
Инстиктивно се напрегнах, за да се защитя. Всеки вампир,който е виждал Джаспър, имаше същата реакция. Белезите бяха като светещ билборд. Крещяха "Опасно!" . Колко ваприри се бяха опитали да убият Джаспър? Стотици? Хиляди? Същият брой, който е умрял поради опитите си.

Той едновременно видя и почувства моята оценка, предположението ми, и се усмихна криво.
- Едуард ми докара неприятностти, че не си се погледнала в огледалото преди сватбата. - каза Алис, отвличайки вниманието ми от плашещият й любовник. - Няма да бъда смъмрена отново.
- Смъмрена? - скептично попита Едуард, с повдигната вежда.
- Може и да преувеличавам малко. - разсеяно промърмори тя, обръщайки огледалото към мен.
- А може би това има връзка с твоето собствено удоволствие.- предположи Едуард.
Алис му смигна.
Бях наясно с тази размяна само с по-малката част от концентрацията ми. По-голямата част беше заета с човека в огледалото.
Първата ми реакция беше немислимо удоволствие. Извънземното създание в огледалната повърхност, бе неоспоримо красиво - напълно като Алис или Есме. Беше плавна, дори и в спокойствие, а безупречното й лице беше бледо като луната, поставено до обрамчващата го тъмна, вълниста коса. Крайниците й бяха, гладки и силни, кожата й блестяща,светеща като перла.
Втората ми реакция беше ужас.
Коя беше тя? От пръв поглед, не можех да намеря лицето си никъде в гладката,перфектна равнина на чертите.
И очите й! Въпреки, че ги очаквах, очите й все пак предизвикваха усещане за смърт и терор в мен. През цялото време, през което изучавах и реагирах вътрешно, лицето й беше перфектно спокойно, като с резба,в която неминуемо беше вплетено господство,непоказвайки нищо от бъркотията,мътеща се в мен. И тогава пълните й устни се размърдаха.
- Очите? - прошепнах,неспособна да изрека "Очите ми". - Колко дълго?
- Ще потъмнеят след няколко месеца. - с мек,успокояващ глас каза Едуард. - Животинската кръв разрежда цвета по-бързо, от диета на човешка. Първо ще станат кехлибарени,а след това златни.
Очите ми ще присветват, като злобни червени пламъчета за месеци?
- Месеци? - гласът ми беше по-висок сега, стресиран. В огледалото,перфектните й вежди се повдигнаха невероятно над светещите й червени очи - по-светли от всичко друго, които съм виждала.
Джаспър направи крачка напред, разтревожен от напрежението, от неочакваната ми тревога. Познаваше младите вампири твърде добре. Да не би тази емоция да водеше до някаква грешка в моята част.
Никой не отговори на въпроса ми. Отместих поглед към Едуард и Алис. Очите и на двамата бяха леко разконцентрирани - реакция от неудобството на Джаспър. Слушайки го,това доведе до гледане напред,в неопределеното бъдеще.
Поех дълбок,ненужен дъх.
- Не,добре съм.- уверих ги. Очите ми прибягаха към непознатата в огледалото и обратно. - Просто...прекалено много за възприемане.
Веждата на Джаспър се сбръчка, повдигайки двата белега, над лявото му око.
- Не знам.- промърмори Едуард.
Жената в огледалото се намръщи. -Кой въпрос пропуснах?
Едуард се ухили.
- Джаспър се чуди как го правиш.
- Правя какво?
- Контролирайки емоциите ти, Бела.- отговори Джаспър. - Никога не съм виждал никой друг новороден да го прави - спирайки емоция, след което да я променя. Беше разстроена,но когато забеляза безспокойството ни,го задържа,контролирайки се.Бях подготвен да помогна,но нямаше нужда.
- Това грешно ли е?- попитах.Тялото ми автоматично замръзна.Чаках отговорът му.
- Не.- каза той, но в гласът му пробягна нотка на несигурност.
Едуард пусна ръката си до моята, насърчавайки ме.
- Много е впечатляващо, Бела,но не го разбираме. Не знаем колко време,ще продължи.
Обмислих това за стотна от секундата. В някой момент,щях ли да се променя? Да се превърна в чудовище?
Не усещах да предстои...Може би нямаше начин да се предвиди такова нещо.
- Но какво мислиш ти?- попита Алис,леко нетърпелива сега,сочейки към огледалото.
- Не съм сигурна.- заовъртах аз. - не желаех да призная,колко уплашена бях в същност.
Загледах се в красивата жена с плашещите очи,търсейки частици от мен.Имаше нещо във формата на устните й - ако погледнеш зад зашеметяващата й красота,наистина горната й устна беше леко несъразмерима,твърде пълна за да съвпадне с долната.Откриването на този малък, познат дефект, ме накара да се почувствам мъничко по-добре.Може би и останалата част от мен беше там.
Експериментално вдигнах ръката си, и жената в огледалото, копира движението ми, докосвайки лицето си. Червеникавите й очи ме наблюдаваха предпазливо.
Едуард въздъхна.
Извърнах поглед от нея, за да го погледна, подвигайки вежда.
- Разочарован?- попитах, звънкият ми глас беше невъзмутим.
Той зе засмя.
- Да.- призна.
Усетих шокът, разбивайки спокойната маска на лицето ми, моментално последвана от болката.
Алис изръмжа. Джаспър отново се приближи, чакайки ме да променя поведнието си.
Но Едуард ги игнорира и обви ръцете си здраво около новото ми,студено тяло, прилепяйки устните си към бузата ми. - Надявах се, да успея да чуя умът ти,сега, когато е по- близък до моя.- промърмори той. - И ето ме тук,както винаги разочарован,чудейки се, какво може да се върти в главата ти.
Изведнъж се почувствах по-добре.
- Оу..ами..- безгрижно казах аз,облекчена,че мислите ми са все още само мои. - Предполагам, че мозъкъ ми никога няма да заработи правилно.Поне бях красива.
Започваше да става по-лесно да се шегувам с него,докато свиквах да мисля в последователно. Да бъда себе си.
Едуард изръмжа в ухото ми.
- Бела, ти никога не си била само красива.
Тогава лицето му се отдръпна от моето,като въздъхна.
- Добре,добре.- каза на някой.
-Какво?- попитах.
- С всяка секунда правиш Джаспър все по-нетърпелив.Може да се успокои малко,след като си ловувала.
Погледнах в разтревоженото изражение на Джаспър, и кимнах.Не исках да превърта тук,ако това предстоеше.По-добре да бъда заобиколена от дървета, отколкото от новото ми семейството.
- Добре.Да ловуваме.- съгласих се,тръпка от нервно очакване накара стомаха ми да потрепери.Свалих ръцете на Едуард от мен,задържайки едната в своята,когато обърнах гръб на непознатата и красива жена в огледалото.

21. Първият лов

- Прозорецът? - попитах аз, взирайки се два етажа по-надолу.
Вътрешно никога не ме е било страх от височини, но това да имам възможността да видя всичките детайли с такава яснота, правеше гледката по-малко привлекателна. Ъглите на скалите долу бяха по-остри отколкото бих си ги представила.
Едуард се усмихна. „Това е най-удобният изход. Ако си уплашена, мога да те нося.”
- Имаме цяла вечност, а ти се притесняваш за времето, което ще отнеме да отидем до задната врата?
Той се смръщи леко.
- Ренезме и Джейкъб са долу...
- Оу.
Вярно. Сега аз бях чудовището. Трябваше да стоя настрани от аромати, които могат да стимулират буйната част от мен. Особено от хората, които обичах. Дори тези, които все още не познавах наистина.
- Ренезме ... добре ли е ... там с Джейкъб? - прошепнах аз. Със закъснение разбрах, че трябва да е било сърцето на Джейкъб това, което чух от долния етаж. Отново се заслушах усилено, но можех да чуя единствено първия силен пулс.
- Той не я харесва много.
Устните на Едуард се свиха по странен начин.
- Довери ми се, тя е в пълна безопасност. Знам точно какво си мисли Джейкъб.
- Разбира се, - промърморих и погледнах земята отново.
- Печелиш време? - предизвика той.
- Малко. Не знам как ...
И бях доста наясно, че семейството ми е зад мен, наблюдаващо ме мълчаливо. Главно мълчаливо. Емет вече веднъж се бе изкикотил тихичко. Една грешка, и той щеше се търкаля на пода. После шегите за единствения тромав вампир на света щяха да започнат ...
Също така, тази рокля - в която Алис явно ме е мушнала по някое време, когато съм била прекалено изгубена в изгарянето, за да забележа - не беше това, което бих избрала за скачане или лов. Плътно прилепнала, удобна, светлосиня коприна? За какво си мислеше че ще ми е? Да не би да имаше коктейлно парти по-късно?
- Гледай мен - каза Едуард. А после, много небрежно, той престъпи през високия, отворен прозорец и се спусна.
Наблюдавах внимателно, анализирайки ъгъла, под който той сви коленете си, за да поеме удара. Звукът от приземяването му беше много тих - тъп, смекчен звук, който можеше да е леко затваряне на врата, или книга, кротко оставена на масата.
Не изглеждаше трудно.
Стискайки зъбите си, докато се концентрирах, се опитах да копирам небрежната му стъпка в пустия въздух.
Ха! Земята изглеждаше сякаш се движеше към мен толкова бавно, че не беше нищо друго, освен да поставя краката си - какви обувки ми бе сложила Алис? Високи токчета? Беше си изгубила ума - да сложи направо глупавите ми обувки, така че приземяването да не е по-различно от това да направиш една крачка напред по гладка повърхност.
Поех удара на пръсти, тъй като не исках да счупя тънките токчета. Приземяването ми изглеждаше точно толкова тихо, колкото и неговото. Ухилих му се.
- Правилно. Лесно.
Той се усмихна в отговор.
- Бела?
- Да?
- Това беше доста грациозно - дори и за вампир.
Обмислих това за момент, а после засиях от щастие. Ако просто така си говореше, Емет щеше да се засмее. Никой не сметна коментара му за шеговит, значи би трябвало да е истина. Това някой да използва думата грациозен за мен беше за първи път в целия ми живот ... или, е, съществуване, във всеки случай.
- Благодаря, - казах му аз.
А после разкопчах една по една сребристите обувки от краката си и ги метнах заедно обратно през отворения прозорец. Може би малко прекалено силно, но чух как някой ги улови преди да повредят ламперията.
Алис измрънка,
- Усетът й за мода не се е подобрил така, както баланса й.
Едуард хвана ръката ми - не можех да спра да се възхищавам на това колко бе гладка, на приятната температура на кожата му - и се втурнахме към задния двор, към брега на реката. Вървях до него без усилие.
Всичко физическо изглеждаше много просто.
- Ще плуваме ли? - попитах го аз, когато спряхме до водата.
- И да съсипем хубавата ти рокля? Не. Ще прескачаме.
Стиснах устни, обмисляйки. Реката тук беше около 47 метра широка.
- Първо ти, - казах.
Той докосна бузата ми, мръдна две крачки назад, а после избяга тези две крачки, хвърляйки се от един плосък камък, здраво закрепен на брега на реката. Проучих мигновеното движение, когато той се изви над водата, накрая правейки салто, точно преди да изчезне сред гъстите дървета от другата страна на реката.
- Фукльо. - промърморих аз и чух невидимия му смях.
Взех пет крачки назад, просто за всеки случай, и поех дълбоко въздух.
Изведнъж, отново бях притеснена. Не от това да падна или да се нараня - притеснявах се повече, че гората щеше да пострада.
Беше дошла бавно, но сега можех да я усетя - грубата, внушителна сила, трептяща в крайниците ми. Внезапно бях сигурна, че ако исках да мина през тунел под реката, да издера с нокти и да си пробия път направо през твърдата земя, не би ми отнело много време. Предметите около мен - дърветата, храстите, скалите ... къщата - всички бяха започнали да изглеждат много чупливи.
Силно надявайки се Езме да не държи особено на някои определени дървета покрай реката, направих първата си крачка. А после спрях, когато прилепналия атлаз се сцепи 15 сантиметра нагоре по бедрото ми. Алис!
Е, Алис изглежда винаги се отнасяше към дрехите сякаш те бяха в наличност и са за еднократна употреба, така че не би трябвало да има нещо против това. Наведох се, за да хвана внимателно между пръстите си ръба на непострадалия десен шев, упражнявайки възможно най-слабото количество сила, и сцепих роклята до върха на бедрото си. После оправих другата страна, за да си подхождат.
Много по-добре.
Можех да чуя заглушения смях в къщата, и дори звука от това как някой стисна зъби. Смехът дойде от горния и от долния етаж и много лесно разпознах по-различния, бурен, гърлест сподавен смях от първия етаж.
Значи Джейкъб също гледаше? Не можех да си представя какво си мислеше сега, или какво правеше още тук. Представих си срещата ни - ако той можеше някога да ми прости - проведена някъде далеч в бъдещето, когато щях да съм по-стабилна и времето бе излекувало раните, които бях нанесла на сърцето му.
Сега не се обърнах за да го погледна, притеснена от смяната на настроенията ми. Нямаше да е хубаво да позволя на каквато и да било емоция прекалено силно да се затвърди в настроението ми. Страховете на Джаспър също ме бяха притеснили. Трябваше да отида на лов преди да се захвана с каквото и да било друго. Трябваше да забравя всичко останало, така че да се концентрирам.
- Бела? - повика Едуард откъм гората, гласът му се приближаваше. - Искаш ли да гледаш отново?
Но си спомнях всичко перфектно, разбира се, и не исках да давам на Емет причина да открие още хумор в обучението ми. Това бе физическо - би трябвало да е инстинктивно. Така че поех дълбоко дъх и побягнах към реката.
Тъй като роклята не ми пречеше, ми отне само един дълъг скок, за да стигна ръба на водата. Само 1/84 от секундата, и все пак беше достатъчно време - очите ми се движеха толкова бързо, че една стъпка бе достатъчна. Беше лесно да поставя десния си крак по същия начин върху онзи плосък камък и да упражня подходящия натиск, за да завъртя тялото си във въздуха. Обръщах повече внимание да нацеля тази сила и сгреших с нужното й количеството - но поне избегнах по-опасната грешка да се намокря. Тези 47 метра широчина бяха малко прекалено лесно разстояние ...

Беше странно, шеметно, наелектризиращо нещо, но кратко. Не бе изминала цяла секунда и аз бях отвъд.
Очаквах гъстите дървета да са проблем, но те бяха учудващо услужливи. Беше лесно да се протегна с една сигурна ръка, когато вътре в гората се спуснах обратно на земята, и да се хвана за един удобен клон; залюлях се леко от него и се приземих на пръсти, все още на четири метра и половина от земята, на широкия клон на един смърч.
Бях невероятна.
Отвъд звънливия ми смях от възхищение можех да чуя как Едуард побегна, за да ме намери. Скокът ми беше два пъти колкото дължината на неговия. Когато стигна дървото ми очите му бяха разширени. Смеейки се тихо скочих пъргаво от клона към него, отново на пръсти.
- Това добро ли беше? - зачудих се аз, дишането ми учестено от вълнението.
- Много добро. - Той се усмихна одобрително, но небрежният му тон не съвпадаше с учуденото изражение в очите му.
- Можем ли да го направим пак?
- Концентрирай се, Бела - ти си на лов.
- Оу, вярно. - Кимнах. - Ловуване.
- Последвай ме ... ако можеш. - Той се ухили, изражението му изведнъж бе подигравателно, и побягна.
Беше по-бърз от мен. Не можех да си представя как движеше краката си с такава ослепителна скорост, но бе отвъд мен. Все пак, аз бях по-силна и дължината на всяка моя стъпка се равняваше на три негови. И затова летях заедно с него през живата зелена мрежа, до него, без въобще да го гоня. Докато бягах не можех да не се смея тихо на вълнението от това; смехът нито ме забави, нито разсея концентрацията ми.
Най-накрая можех да разбера защо Едуард никога не удряше дърветата когато бягаше - въпрос, който винаги бе бил мистерия за мен. Беше особено чувство, балансът между скоростта и яснотата. Докато се изстрелвах край, под и през гъстия нефритен лабиринт, със скорост, която би трябвало да е превърнала всяко нещо около мен в зелено размазано петно на райета, можех ясно да видя всяко мъничко листо на всичките малки клони на всеки незначителен храст, който отминавах.
Вятърът от скоростта ми духаше косата и разкъсаната ми рокля зад мен и, въпреки че знаех, че не трябваше, го усещах топъл срещу кожата си. Точно както и не биваше да усещам грубата земя на гората като кадифе под босите ми ходила, а клончетата, които се удряха в кожата ми не трябваше да чувствам като милващи пера.
Гората бе много по-жива отколкото някога съм знаела - малки същества, чието съществуване никога не бях предполагала, гъмжаха в листата около мен. Те всички утихнаха след като преминахме, дишането им се учести от страх. Животните имаха много по-умни реакции към миризмата ни, отколкото изглежда имаха хората. Със сигурност, бе имало обратния ефект върху мен.
Продължих да чакам да се задъхам, но въздухът идваше без усилия. Чаках огънят да започне в мускулите ми, но изглежда силата ми само се увеличи, докато свиквах с крачката си. Отскоците ми се протягаха по-надалеч и скоро той се опитваше да остане в крачка с мен. Засмях се отново ликуваща, когато го чух да изостава. Босите ми крака сега докосваха земята толкова рядко, че го чувствах повече като летене, отколкото като бягане.
- Бела, - повика сухо той, гласът му равен, ленив. Не можех да чуя нищо повече; той бе спрял.
За кратко обмислих да се разбунтувам.
Но с въздишка се обърнах и подскочих леко до него, няколко стотина метра назад. Погледнах го очакващо. Той се усмихваше с една вдигната вежда. Беше толкова красив, че можех единствено да се взирам.
- Искаш ли да останеш в страната? - попита той развеселен. - Или планираш този следобед да продължиш в Канада?
- Тук е добре, - съгласих се аз, концентрирайки се по-малко върху това, което бе казал, отколкото върху хипнотизиращия начин, по който устните му се движеха когато проговори. Беше трудно да не се разсейвам с всичко свежо за силните ми нови сетива. - Какво ще ловуваме?
- Лос. Помислих си нещо лесно за първия ти път ... - Той провлачи когато видя очите ми да се разширяват на думата лесно.
Но нямаше да споря; бях прекалено жадна. Веднага щом започнах да се сещам за сухия огън в гърлото ми, това бе всичко, за което можех да мисля. Определено ставаше по-зле. Усещах устата си като 4 часа в юнски следобед в Долината на мъртвите. (Долината на мъртвите е пустиня в Америка с температурни рекорди от 56.7є)
- Къде? - попитах аз, хвърляйки нетърпеливо бегъл поглед на дърветата. Сега, когато бях обърнала внимание на жаждата си, тя изглежда зарази всяка друга мисъл в главата ми, просмуквайки се в по-приятните мисли за бягането и устните на Едуард, и целувките му ... изгаряща жажда. Не можех да се отърва от нея.
- Застани неподвижна за момент, - каза той, поставяйки леко ръцете си на раменете ми. Неотложната нужда на жаждата ми се изгуби за миг при допира му.
- Сега затвори очи, - промърмори той. Когато се подчиних той вдигна ръцете си към лицето ми, милвайки скулите ми. Усетих дишането ми да се забързва и за кратно отново очаквах изчервяването, което нямаше да се появи.
- Слушай, - инструктира Едуард. - Какво чуваш?
Всичко, можех да кажа; перфектния му глас, дишането му, устните му, които се докосват една с друга, докато говори, шепотът на птици, чистещи с клюнове перата си по върховете на дърветата, пърхащите им сърдечни удари, листата на явора, докосващи се леко, слабия цъкащ звук на мравки, следващи се една друга в дълга редица нагоре по кората на най-близкото дърво. Но знаех, че той имаше предвид нещо определено, така че оставих слуха си да се разпростре навън, търсейки нещо различно от малкото бръмчене на живите същества, които ме заобикаляха. До нас имаше отворено пространство - вятърът имаше различен звук над откритата трева - и една рекичка с каменисто дъно. И там, близо до шума на водата, беше плисъка на езици, които пиеха жадно, шумното тупкане на силни сърца, изпомпващите се буйни потоци кръв ...
Почувствах се сякаш стените на гърлото ми се бяха слепнали.
- До рекичката, на североизток? - попитах аз, очите ми все още затворени.
- Да. - Тонът му бе одобрителен. - Сега ... изчакай отново бриза и ... какво подушваш?
Основно него - странният му медено-люляково-слънчев парфюм. Но също така, богатата, естествена миризма на плесен и мъх, смолата по вечнозелените растения, топлият, почти вкусен аромат на малки гризачи, свиващи се под корените на дърветата. А след това, претърсвайки отново, ясната миризма на водата, която беше учудващо непривлекателна въпреки жаждата ми. Концентрирах се към водата и открих аромата, който би трябвало да върви заедно с лочещия звук и пулсиращото сърце. Още една топла миризма, богата и остра, по-силна от другите. И все пак, толкова непривлекателна, колкото и потока. Сбръчках нос.
Той се изкикоти.
- Знам - отнема известно време да свикнеш.
- Три? - предположих аз.
- Пет. Има още два в дърветата зад тях.
- Какво да правя сега?
Гласът му звучеше така, сякаш се усмихваше.
- Какво усещаш, че ти се прави?
Помислих относно това, очите ми все още затворени докато се вслушвах и вдишвах миризмата. Още един пристъп на изгаряща жажда се натрапи на съзнанието ми и изведнъж топлият, остър аромат не беше толкова неприятен. Поне щеше да е нещо горещо и влажно в сухата ми уста. Очите ми се отвориха рязко.
- Не мисли за това, - предложи той когато вдигна ръцете си от лицето ми и направи крачка назад. - Просто последвай инстинктите си.
Оставих се да бъда носена от миризмата, едва наясно с движенията си, докато се спусках като призрак надолу по склона към тясната ливада, където се вливаше потока. Тялото ми автоматично се сви напред в ниска стойка, когато се поколебах до обраслата с папрати периферия на дърветата. На брега на потока можех да видя един голям елен с две дузини разклонения на рогата, увенчали главата му, и леко засенчените очертания на останалите четири, отправящи се с бавна стъпка на изток към гората.
Съсредоточих се върху миризмата на мъжкия, горещата точка на врата му, където топлината пулсираше най-силно. Само 30 метра - два или три скока - между нас. Стегнах се за първия скок.

Но когато мускулите ми се свиха в подготовка, вятърът се промени и сега духайки по-силно от юг. Не спрях, за да помисля, хвърляйки се обратно към дърветата, по пътека перпендикулярна на първоначалния ми план, подплашвайки елена към гората, като побягнах след нов аромат, толкова привлекателен, че нямах избор. Беше принудително.
Миризмата управляваше напълно. Бях праволинейна когато я последвах, наясно само с жаждата и аромата, който обещаваше да я потуши. Жаждата стана по-лоша, сега толкова болезнена, че обърка всичките ми други мисли и започна да ми напомня на огъня от отровата във вените ми.
Съществуваше само едно нещо, което имаше шанса да прониже концентрацията ми в момента, инстинкт по-силен, по-основен от нуждата да потуша огъня - беше инстинктът да защитя себе си от опасност. Себеопазване.
Изведнъж бях нащрек от факта, че ме следваха. Притегателната сила на неустоимата миризма се бореше с импулса да се обърна и да защитя лова си. Звук се насъбра като мехур в гръдния ми кош, устните ми сами се дръпнаха назад, за да разкрият зъбите ми като предупреждение. Ходът ми се забави, нуждата да защитя гърба си се пребори с желанието да утоля жаждата си.
И тогава можех да чуя преследвача ми да ме достига и защитата спечели. Докато се завъртах надигащия се звук раздра пътя си нагоре по гърлото ми и навън.
Дивото ръмжене идващо от собствената ми уста бе толкова неочаквано, че привлече вниманието ми. Наруши равновесието ми и прочисти главата ми за секунда - замъглеността, водена от жаждата, се отдръпна, въпреки че жаждата продължаваше да гори.
Вятърът се измени, донасяйки към лицето ми миризмата на влажна почва и наближаващ дъжд, допълнително освобождавайки ме от яростната хватка на другата миризма - миризма толкова апетитна, че можеше да е само човек.
Едуард се поколеба на няколко стъпки настрани, ръцете му вдигнати сякаш за да ме прегърнат - или да ме удържат. Лицето му беше сериозно и предпазливо когато се вцепених ужасена.
Осъзнах, че имах намерението да го нападна. С рязко движение се изправих от отбранителната си свита поза. Задържах дъха си докато се разконцентрирвах, страхувайки се от силата на аромата, издигащ се от юг.
Той можеше да види как здравия разум се върна на лицето ми и направи стъпка към мен, отпускайки ръцете си.
- Трябва да се разкарам от тук, - казах остро през зъби, използвайки въздуха който имах.
Шок прекоси лицето му.
- Можеш ли да си тръгнеш?
Нямах време да го питам какво имаше предвид с това. Знаех, че способността да мисля щеше да продължи точно толкова време, колкото можех да се спра да мисля за ...
Хукнах отново, спринт с пълна скорост право на север, концентрирайки се само върху неприятното чувство на сетивно лишение, което изглежда бе единственият отговор на тялото ми към липсата на въздух. Едничката ми цел бе да избягам достатъчно надалеч, така че миризмата зад мен да бъде напълно изгубена. Невъзможна за откриване, дори и ако променя решението си ...
Още веднъж, бях наясно, че ме следят, но този път бях здравомислеща. Борех се с инстинкта да дишам - да използвам ароматите във въздуха, за да бъда сигурна, че е Едуард. Не се наложи да се боря дълго; въпреки че бягах по-бързо отколкото когато и да било, профучавайки като комета през най-правата пътека, която можех да открия между дърветата; Едуард ме настигна след една кратка минута.
Яви ми се нова мисъл и спрях, краката ми стъпиха здраво. Бях сигурна, че би трябвало да е безопасно, но за всеки случай задържах дъха си.
Едурад прелетя край мен, изненадан от внезапното ми спиране. Той се завъртя и за секунда бе до мен. Постави ръцете си върху раменете ми и се вгледа в очите ми, шокът все още бе преобладаващото чувство върху лицето му.
- Как направи това? - настоя той.
- Ти ме остави да те победя предния път, нали? - настоях в отговор аз, игнорирайки въпроса му. А си бях помислила, че се справям толкова добре!
Когато отворих устата си можех да вкуся въздуха - сега не беше замърсен, без следа от завладяващото благоухание, което да измъчва жаждата ми. Вдишах предпазливо.
Той вдигна рамене и поклати глава, отказвайки да бъде отклонен.
- Бела, как го направи?
- Да избягам? Задържах дъха си.
- Но как спря лова си?
- Когато дойде зад мен ... толкова съжалявам за това.
- Защо ми се извиняваш? Аз съм този, който бе ужасно невнимателен. Предположих, че никой не би бил толкова настрани от пътеките, но първо трябваше да проверя. Такава глупава грешка! Ти нямаш нищо, за което да се извиняваш.
- Но аз ти изръмжах! - Все още бях ужасена, че бях физически способна на такива клевети.
- Разбира се, че го направи. Това е нормално. Но не мога да разбера как избяга.
- Какво друго можех да направя? - попитах аз. Отношението му ме объркваше - какво искаше да се беше случило? - Можеше да е някой, когото познавам.
Стресна ме, когато изведнъж избухна в силен смях, извивайки главата си назад и оставяйки звука да отекне в дърветата.
- Защо ми се смееш?
Той веднага спря и можех да видя, че отново беше предпазлив.
Задръж го под контрол, помислих си аз. Трябваше да следя избухливостта си. Просто сякаш бях млад върколак вместо вампир.
- Не се смея на теб, Бела. Смея се, защото съм в шок. А съм в шок, защото съм напълно смаян.
- Защо?
- Не би трябвало да си способна да направиш което и да било от това. Не би трябвало да си толкова ... разумна. Не би трябвало да можеш да стоиш тук, обсъждайки спокойно и хладнокръвно това с мен. И, повече от всичко това, не би трябвало да можеш да прекъснеш по средата на лова, с аромата на човешка кръв във въздуха. Дори зрелите вампири имат трудности с това - винаги сме внимателни къде ловуваме, така че да не се поставим на пътя на изкушението. Бела, държиш се сякаш си на десетилетия, отколкото на дни.
- Оу. - Но аз знаех, че щеше да е трудно. Затова бях толкова предпазлива. Очаквах да е трудно.
Той постави ръцете си отново върху лицето ми и очите му бяха изпълнени с почуда.
- Какво не бих дал, за да погледна в съзнанието ти само за момент.
Такива силни чувства. Бях подготвена за частта с жаждата, но не и за това. Бях толкова сигурна, че няма да е същото когато той ме докосва. Е, вярно, не беше същото.

Беше по-силно.
Протегнах се, за да проследя равните повърхности на лицето му; пръстите ми се задържаха на устните му.
- Мислех си, че няма да се чувствам по този начин за дълго време? - Неувереността ми направи думите да звучат като въпрос. - Но все още те желая.
Той мигна в шок.
- Как въобще можех да се концентрираш върху това? Не си ли непоносимо жадна?
Разбира се, че сега бях, сега, когато отново повдигна въпроса!
Опитах се да преглътна, а после въздъхнах, затваряйки очите си както бях направила преди, за да си помогна да се концентрирам. Оставих сетивата ми да се разпрострат край мен, този път напрегнати, в случай на друга яростна атака на миризмата, която беше табу.
Едуард отпусна ръцете си, без дори да диша, докато аз се вслушвах все по-далече и по-далеч в паяжината от зелен живот, пресявайки през миризмите и звуците за нещо не напълно отблъскващо за жаждата ми. Имаше намек за нещо различно, бледа следа на изток ...
Очите ми внезапно се отвориха, но концентрацията ми все още беше върху по-острите сетива, когато се обърнах и се втурнах безшумно на изток. Почти веднага земята се издигаше стръмно нагоре и преминах в свита ловна стойка, близо до земята, хващайки се за дърветата когато това бе по-лесно. По-скоро чувствах, отколкото чувах Едуард с мен, следващ ме тихо през гората, оставяйки ме да водя.
Растителността оредя докато се катерехме по-високо; ароматът на смола ставаше по-силен докато проследявах дирята - беше топъл аромат, по-остър от миризмата на елена, и по-привлекателен. Още няколко секунди и щях да мога да чуя заглушените меки стъпки на грамадни ходила, толкова по-нежни от хрущенето на копитата. Звукът беше нагоре - по-скоро в клоните, отколкото на земята. Автоматично се втурнах и в клоните, печелейки стратегическа позиция по-нависоко, на половината път на една внушителна сребриста ела.
Мекото, глухо потупване на лапи сега тихо продължи под мен; богатата миризма бе много близо. Очите ми определиха точно движението, свързано със звука, и видях светлокафявата кожа на голямата котка, промъкваща се по широкия клон на един смърч точно отдолу и наляво на моя пост. Беше голяма - несъмнено четири пъти колкото моето тегло. Очите й бяха съсредоточени върху земята отдолу; котката също ловуваше. Улових миризмата на нещо по-малко, безинтересно в сравнение с аромата на моята плячка, свиващо се в един шубрак под дървото. Опашката на лъва мръдна конвулсивно когато се приготви да скочи.
С един дълъг скок прелетях през въздуха и се приземих на клона на лъва. Той усети потрепването на дървото и се завъртя с крещяща изненада и предизвикване. Мина разстоянието между нас захващайки се с ноктите си, очите му блестящи от ярост. Полу-луда от жажда игнорирах откритите кучешки зъби и изкривените нокти, и се хвърлих към него, блъскайки и двама ни на горската настилка.
Не беше голям бой.
Дерящите му нокти можеха да са милващи пръсти, имайки предвид цялото влияние, което оказаха на кожата ми. Зъбите му не можеха да открият никаква опорна точка по раменете или гърлото ми. Тежестта му беше нищо. Зъбите ми безпогрешно се устремиха към гърлото му и инстинктивното му съпротивление бе състрадателно немощно срещу силата ми. Челюстта ми лесно се заключи върху точното място, където горещината се вливаше силно.
Беше лесно като да захапеш масло. Зъбите ми бяха стоманени бръсначи; те прерязоха козината и мазнината, и сухожилията, сякаш те не бяха там.
Ароматът беше погрешен, но кръвта бе гореща и влажна, и облекчи грапавата, горяща жажда докато пиех пламенно. Усилията на котката ставаха по и по-слаби, а писъците й секнаха с бълбукане. Топлината на кръвта се разпространи в цялото ми тяло, затопляйки дори пръстите на ръцете и краката ми.
Лъвът бе свършил преди да се наситя. Жаждата лумна отново когато той се пресуши и избутах трупа му от тялото си с отвращение. Как можех още да съм жадна след всичко това?
С бързо движение внезапно станах. Стоейки права осъзнах, че бях малко мръсна. Избърсах лицето си с опакото на ръката си и се опитах да поправя роклята. Ноктите, които бяха толкова неефикасни срещу кожата ми бяха имали повече успех с тънкия атлаз.
- Хмм. - каза Едуард. Вдигнах поглед, за да го видя как се е облегнал небрежно на ствола на едно дърво, наблюдавайки ме с замислено изражение върху лицето си.
- Предполагам, че бих могла да направя това по-добре. - Бях покрита с мръсотия, косата ми бе заплетена, роклята ми бе покрита с петна от кръв и висеше на парцали. Едуард не се прибираше вкъщи от лов в такъв вид.
- Справи се напълно добре, - увери ме той. - Просто ... да гледам ми беше много по-трудно, отколкото би трябвало.
Повдигнах една вежда объркано.
- Не ми е по нрава, - обясни той, - да те оставям да се бориш с лъвове. Имах пристъпи на безпокойство през цялото време.
- Глупчо.
- Знам. Старите навици умират трудно. Въпреки това, харесвам подобренията по роклята ти.
Ако можех да се изчервя, щях да го направя. Смених темата.
- Защо още съм жадна?
- Защото си млада.
Въздъхнах.
- И предполагам наблизо няма други планински лъвове.
- Все пак, има много елени.
Направих гримаса.
- Не миришат така хубаво.
- Тревопасни. Месоядните миришат повече на хора.
- Не точно като хора, - не се съгласих аз, опитвайки се да не си спомня.
- Можем да се върнем, - каза сериозно той, но в очите му имаше шеговита светлинка. - Каквото и да е било там навън, ако са били мъже, вероятно не биха имали нищо против смъртта, ако ти бе тази, която я нанасяш. - Втренчения му поглед мина отново по обезобразената ми рокля. - Всъщност, щяха да си помислят, че вече са умрели и са отишли в рая, в момента в който те видят.
Завъртях очи и изсумтях.
- Хайде да отидем на лов за няколко миризливи тревопасни.
Открихме голямо стадо елени докато тичахме към вкъщи. Този път той ловува с мен, сега, когато му бях схванала цаката. Повалих един голям самец, правейки почти същата мръсотия както и с лъва. Той бе приключил с два преди аз да свърша с първия, без нито един разрошен косъм, нито едно петно на бялата му риза. Подгонихме разпръснатото и ужасено стадо, но вместо да се нахраня отново, този път гледах внимателно как той бе в състояние да ловува толкова спретнато.
Всичките пъти когато бях искала да не се налага Едуард да ме оставя, когато отиваше на лов, тайничко бях просто малко облекчена. Защото бях сигурна, че да видя това би било плашещо. Ужасяващо. Че това да го видя как ловува най-накрая щеше да го направи да ми изглежда като вампир.
Разбира се, беше толкова различно от тази гледна точка, когато самата аз бях вампир. Но се съмнявах, че дори и човешките ми очи биха изпуснали красотата тук.
Беше учудващо сладострастно изживяване да наблюдавам как Едуард ловува. Плавният му скок бе като пъргаво нападение на змия; ръцете му бяха толкова изпитани, толкова силни, толкова напълно неизбежни; пълните му устни бяха перфектни когато се разделиха елегантно над блестящите му зъби. Той беше великолепен. Усетих внезапен пристъп на гордост и желание. Той беше мой. Сега нищо не можеше да го отдели от мен. Аз бях прекалено силна, за да бъда откъсната от него.
Беше много бърз. Обърна се към мен и се вторачи любопитно в алчното ми изражение.
- Не си жадна повече? - попита той.

Вдигнах рамене. „Разсея ме. Много по-добър си от мен в това.”
- Векове практика. - Усмихна се. Очите му сега бяха смущаващо-очарователен златен нюанс.
- Само един, - поправих го аз.
Той се засмя.
- Свърши ли за днес? Или искаш да продължиш?
- Свърших, предполагам.
Чувствах се много пълна, един вид дори бландикаща се. Не бях сигурна колко още течност би се побрала в тялото ми. Но огънят в гърлото ми бе само притъпен. Тогава отново, знаех, че жаждата бе просто неизбежна част от този живот.
И си заслужаваше.
Чувствах се под контрол. Навярно чувството ми за сигурност бе лъжливо, но се чувствах много добре от това, че не бях убила никого днес. Ако можех да устоя на напълно непознати хора, нямаше ли да мога да се справя с върколака и наполовина вампирското дете, което обичах?
- Искам да видя Ренезме, - казах аз.
Сега когато жаждата ми беше укротена (ако не нищо близо до заличаване), бе трудно да се забравят по-ранните ми притеснения. Исках да се сдобря с непознатото, което бе дъщеря ми, със съществото, което преди три дена обичах. Беше толкова странно, толкова грешно тя да не е все още в мен. Внезапно се почувствах празна и неспокойна.
Той ми подаде ръката си. Аз я поех и почувствах кожата му по-топла от преди. Бузата му бе леко зачервена, сенките под очите му бяха напълно изчезнали.
Не можех да устоя да не погаля лицето му отново. И отново.
Един вид забравих, че очаквах отговор на молбата си докато се взирах в блещукащите му златни очи.
Беше почти толкова трудно като да се извърна от аромата на човешка кръв, но по някакъв начин решително запазих в главата си нуждата да бъда внимателна, когато се повдигнах на пръсти и обвих ръце около него. Нежно.
Той не беше толкова колеблив в движенията си; ръцете му се стегнаха около кръста ми и ме придърпаха силно към тялото му. Устните му се притиснаха срещу моите, но ги почувствах меки. Моите устни вече не се извиваха около неговите; те самите се движеха.
Както и преди, беше сякаш допирът на кожата му, устните му, ръцете му, се просмукваше направо през гладката ми, твърда кожа и в новите ми кости. Към самата сърцевина на тялото ми. Не бях си и представяла, че можеше да го обичам повече отколкото преди.
Старият ми ум не е бил способен да побере тази голяма любов. Старото ми сърце не е било достатъчно силно, за да я понесе.
Може би това беше частта от мен, която щях да пренеса, за да бъде усилена в новия ми живот. Като състраданието на Карлайл и предаността на Езме. Вероятно никога нямаше да съм способно да правя нещо интересно или специално както Едуард, Алис и Джаспър можеха. Може би просто щях да обичам Едуард повече отколкото всеки друг в историята, обичал някого другиго.
Можех да се примиря с това.
Спомнях си някои части - усукването на пръстите ми в косата му, проследяването на равните повърхности на гърдите му - но другите части бяха толкова нови. Той беше нов. Беше напълно различно изживяване Едуард да ме целува толкова смело, толкова енергично. Отвърнах на интензивността му и после, изведнъж, падахме.
- Уупс, - казах аз, когато той се засмя под мен. - Нямах намерение да те нападам така. Добре ли си?
Той погали лицето ми.
- Малко по-добре от добре. - А след това смутено изражение прекоси лицето му. - Ренезме? - попита несигурно той, опитвайки се да установи какво най-много исках в момента. Много труден въпрос за отговаряне, защото имаше толкова много неща, които исках по едно и също време.
Можех да кажа, че той не беше точно неохотен да отложи пътешествието ни назад, и беше трудно да мисля за нещо друго освен кожата му върху моята - наистина не бе останало много от роклята. Но споменът ми за Ренезме, преди и след раждането й, ми ставаше по и по-неясен. По-неправдоподобен. Всичките ми спомени за нея бяха човешки спомени; аура на неестественост ги притискаше. Всичко, което не бях видяла с тези очи, което не бях пипнала с тези ръце, изглеждаше нереално.
Всяка минута съществуването на тази малка непозната се изплъзваше по-надалеч.
- Ренезме, - съгласих се аз унило, и се изправих бързо на крака, издърпвайки го със себе си.