Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

- Нима можеш да създадеш безсмъртен? - когато Аро посочи към Хюилен, гласът му стана внезапно напрегнат. Аз отново се концентрирах върху щита си; вероятно си търсеше друга причина.
- Да, но никой от останалите не може.
Чу се стреснат шепот от всичките три групи.
Аро вдигна високо вежди:
- Останалите?
- Сестрите ми. - сви рамене отново Нахуел.
Аро се бе втренчил диво за момент, преди отново да успокои изражението си.
- Вероятно ще ни кажеш и останалата част от историята, защото изглежда има още.
Нахуел замръзна на мястото си.
- Баща ми дойде да ме търси няколко години след смъртта на майка ми. - красивото му лице се изкриви в гримаса. - Зарадва се като ме намери. - от тона на Нахуел си личеше, че радостта не е била взаимна. - Той имаше две дъщери, но нито един син. И очакваше да се присъединя към него, както бяха направили сестрите ми. Беше учуден, че не съм сам. Сестрите ми нямат отрова, но дали заради пола си или случайно... кой знае? Вече имах своето семейство с Хюилен и не проявих интерес - той наблегна на думата – от промяна. Виждам го от време на време. Имам нова сестра – тя достигна зряла възраст преди около десет години.
- Какво е името на баща ти? - попита Аро изпод стиснати зъби.
- Джохан - отвърна Нахуел. - Той се смята за учен. Мисли, че създава нова свръх-раса. - той не се опита да прикрие отвращението в гласа си.
Кай погледна към мен.
- Дъщеря ти – тя отровна ли е? - настоя той сурово.
- Не, - отвърнах аз.
Нахуел вдигна рязко глава, заради въпроса на Аро и очите му с цвят на тиково дърво се обърнаха към, прогаряйки дупки в лицето ми.
Кай погледна към Аро за потвърждение, но Аро бе прекалено погълнат от собствените си мисли. Той стисна устни и се втренчи в Карлайл, после в Едуард и накрая спря погледа си върху мен.
Кай изръмжа:
- Да се погрижим за нарушението тук и после да тръгваме на юг. - пришпори той Аро.
Аро се взря в очите ми за един дълъг, напрегнат момент. Не знаех какво търси в тях, нито пък какво откри, но след като ме проучи през този момент, нещо в лицето му се измени; лека промяна в краищата на устните и очите му, и вече знаех, че Аро е взел решение.
- Братко, - каза той внимателно на Кай. - Изглежда няма никаква опасност. Това е необичаен развой на събитията, но не виждам заплаха. Явно децата полу-вампири са точно като нас.
- Това ли е решението ти? - настоя Кай.
- Да.
Кай се намръщи:
- Ами този Джохам? Този безсмъртен, толкова запален по експерименти.
- Може би трябва да поговорим с него. - съгласи се Аро.
- Спрете Джохам, ако желаете. - каза Нахуел равно. - Но оставете сестрите ми. Те са невинни.
Аро кимна със сериозно изражение на лицето си. И тогава се обърна към стражите си с топла усмивка.
- Скъпи мои, - рече той. - Днес няма да се бием.
Стражите кимнаха в унисон и успокоиха напрегнатите пози на телата си. Мъглата се разсея бързо, но аз задържах щита си. Може би това беше още един номер.
Огледах израженията им, когато Аро се обърна към нас. Лицето му бе благо както винаги, но за разлика от преди, усетих странна пустота зад фасадата. Сякаш лукавството беше изчезнало. Кай несъмнено бе ядосан, но сега се гнетеше вътрешно; беше се предал. Маркус изглеждаше... отегчен; наистина нямаше друга дума, която да го опише. Стражите бяха невъзмутими и отново благонравни; никой не се отличаваше сред тях, бяха едно цяло. Бяха в строй, готови за тръгване. Свидетелите на Волтури все още бяха предпазливи; те напускаха един по един, пръскайки се сред дърветата. Когато броят им намаля и останалите също отпрашиха. Скоро не остана нито един.
Аро простря ръцете си напред към нас, почти извинително. Зад него, по-голямата част от стражите, заедно с Кай, Маркъс и тихите им, загадъчни съпруги, напускаха мястото, отново в строга редица. Само трима, които явно бяха личната му стража, се забавиха с него.
- Толкова се радвам, че нещата се решиха без насилие. - каза той сладко. - Моят приятел, Карлайл – колко съм щастлив, че отново мога да те нарека свой приятел! Надявам се, че няма лоши чувства. Уверен съм, че разбирате какво тежно бреме е поставил дългът на раменете ни.

- Напусни с мир, Аро. - каза твърдо Карлайл. - Моля те, помни, че самоличността ни в тази околност трябва да бъде пазена и нека стражите си се въздържат от ловуване в този район.
- Разбира се, Карлайл. - увери го Аро. - Съжалявам, че съм спечелил неодобрението ти, скъпи приятелю. Може би след време ще ми простиш.
- Може би след време отново ще докажеш, че си наш приятел.
Аро наклони глава в знак на разкаяние и направи няколко крачки назад, преди да се обърне. Гледахме мълчаливо, докато и последните четирима Волтури изчезнаха сред дърветата.
Беше мого тихо, а аз не свалях щита си.
- Наистина ли свърши? - прошепнах на Едуард.
Усмивката му беше огромна.
- Да. Отказаха се. Като всички побойници и те са страхливци под наперената си походка. - той се засмя.
Алис се засмя заедно с него:
- Сериозно, хора. Те няма да се върнат. Вече можете да се отпуснете.
Последва още мълчание.
- Да му се не види и късмета. - промърмори Стефан.
И тогава избухна.
Последва вълна от поздравления. Оглушителни викове изпълниха поляната. Маги се хвърли върху Сайобан изотзад. Розали и Емет отново се целунаха – по-дълго и по-пламенно от преди. Бенджамин и Тиа се бяха вкопчили един в друг, също както Елизар и Кармен. Есме държеше Алис и Джаспър с стегнатата си прегръдка. Карлайл горещо благодареше на новодошлите южняци, които бяха спасили всички ни. Качири стоеше много близо до Зафрина и Сена, а пръстите им бяха сключени едни с други. Гарет вдигна Кейт от земята и я завъртя в кръг.
Стефан се изплю в снега. Владимир стисна зъби с кисело изражение на лицето.
А аз се изкачих едва-едва върху огромният червеникавокафяв върколак, за да дръпна дъщеря си от гърба му и тогава я притиснах към гърдите си.
- Неси, Неси, Неси – тананиках си аз.
Джейкъб се засмя със силния си, подобен на лай смях и отърка нос в главата ми.
- Млъкни. - промърморих аз.
- Мога да остана? - настоя Неси.
- Завинаги. - обещах аз.
Вечността беше наша. А Неси щеше да е добре, здрава и силна. Като полу-човекът Нахуел, дори на 150 години пак щеше да е млада. И всички щяхме да сме заедно. Щастието избухна като експлозия вътре в мен – толкова силно и нестихващо, че не бях сигурна дали ще оцелея.
- Завинаги. - повтори Едуард в ухото ми.
Не можех да говоря повече. Вдигнах глава и го целунах със страст, която можеше да подпали и гората.
Нямаше да забележа.

39. И ЗАЖИВЕЛИ ЩАСТЛИВО...


- Значи бе комбинация от няколко неща, които се случиха накрая, но всичко бе благодарение на... Бела – обясняваше Едуард.
Семейството ни и двамата ни останали гости седяха във всекидневната на Кълънови, докато гората помръкваше отвъд високите прозорци.
Владимир и Стефан бяха изчезнали преди да приключим с празнуването. Те бяха изключително разочаровани от развоя на нещата, но Едуард каза, че страхливостта на Волтурите им е доставила почти достатъчно удоволствие, което да компенсира недоволството им.
Бенджамин и Тиа побързаха да последват Амун и Кеби, нетърпеливи да им разкажат резултата от конфликта; бях сигурна, че ще ги видя отново – поне Бенджамин и Тиа. Никой от номадите не остана. Питър и Шарлот проведоха бърз разговор с Джаспър, след което и те си заминаха.
Събраните отново амазонки също бързаха да се върнат вкъщи – беше им трудно да бъдат далеч от любимата им тропическа гора – въпреки че им бе по-неохотно да си тръгнат от останалите.
- Трябва да доведете детето да ме види – настоя Зафрина. – Обещай ми, момиче.
Неси притисна ръката си към шията ми, също умоляваща.
- Разбира се, Зафрина – съгласих се аз.
- Ще бъдем големи приятелки, моя Неси – обяви дивата жена, преди да напусне заедно със сестрите си.
Ирландският клан продължи масовото изселване.
- Добра работа, Сайобан – поздрави я Карлайл, докато се сбогуваха.
- Ах, силата на желанието – отвърна саркастично тя, извъртайки очи. След което бе сериозна. – Разбира се, това не е приключило. Волтурите няма да простят това, което се случи тук.
Едуард отговори на това.
- Сериозно бяха разтърсени; увереността им е разбита. Но, да, сигурен съм, че някой ден ще се възстановят от удара. И тогава... – Очите му се присвиха. – Предполагам, че ще ни подгонят поотделно.
- Алис ще ни предупреди, когато възнамеряват да ни нападнат – каза Сайобан с уверен глас. – И отново ще се съберем. Вероятно ще дойде времето, когато нашият свят ще е готов да се освободи изцяло от Волтурите.
- Може и да дойде това време – отвърна Карлайл. – И ако дойде, ще бъдем заедно.
- Да, приятелю, така ще е – съгласи се Сайобан. – И как ще се провалим, когато аз го желая? – Тя се засмя бурно.
- Точно – каза Карлайл. Двамата със Сайобан се прегърнаха, след което тя взе ръката на Лиам. – Опитай се да откриеш Алистър и да му разкажеш какво се е случило. Не бих искал от него да се крие под камък през следващото десетилетие.
Сайобан отново се изсмя. Маги прегърна едновременно мен и Неси, след което ирландският клан си замина.
Денали бяха последните, които си заминаха, като Гарет бе с тях – както щеше и да е оттук нататък, бях сигурна в това. Атмосферата на празнуването бе прекалено много за Таня и Кейт. Имаха нужда да поскърбят за изгубената им сестра.
Хюилен и Нахуел бяха единствените, които останаха, макар, че очаквах да заминат обратно с амазонките. Карлайл бе потънал във възхитен разговор с Хюилен; Нахуел седеше близо до нея, слушайки, докато Едуард разказваше остатъка от историята на конфликта, така както той я знаеше.
- Алис даде това извинение на Аро, от което той се нуждаеше, за да се измъкне от битката. Ако не бе толкова ужасен от Бела, вероятно щеше да продължи с първоначалния си план.
- Ужасен? – казах скептично. – От мен?
Той ми се усмихна с поглед, който не разпознах напълно – беше нежен, но също така имаше страхопочитание и раздразнение в него.
- Ще се видиш ли някога такава, каквато си? – каза меко той. След което заговори по-силно, за да го чуят и другите, освен мен. – Волтури не са се били честно от двеста и петдесет години насам. И никога, ама никога не са участвали в битка, в която да са били в неизгодно положение. Особено откакто са придобили Джейн и Алек, са се занимавали само с несрещащи съпротива кръвопролития. Трябваше да видите как им изглеждахме! Обикновено Алек отсича всичките сетива и чувства на жертвите, докато онези правят шарадата със съвета. По този начин никой не може да избяга, докато не се даде присъдата. Но ние стояхме там, готови, очакващи, превъзхождащи ги числено, с наши собствени дарби, докато техните собствени бяха оттласнати от Бела. Аро знаеше, че със Зафрина на наша страна, те щяха да бъдат слепите, когато започнеше битката. Сигурен съм, че част от бройките ни щяха да бъдат заличени, но и те бяха сигурни, че това щеше да се случи и с тях. Дори имаше доста добра възможност да загубят. Досега не се бяха изправяли пред подобна алтернатива. Не се справиха добре днес с нея.
- Малко е трудно да се чувстваш уверен, когато си заобиколен от вълци с размерите на коне – разсмя се Емет, като сръчка Джейкъб по ръката.
Джейкъб му се ухили.
- Вълците бяха тези, които ги спряха отначало – казах аз.

- Естествено – съгласи се Джейкъб.
- Абсолютно – обади се и Едуард. – Това бе друга гледка, която не бяха виждали досега. Истинските Деца на Луната рядко се движат по глутници и никога не могат да се контролират достатъчно. Роякът от шестнайсет гигантски вълка бе една изненада, за която не бяха подготвени. Кай е всъщност ужасен от върколаците. Насмалко е щял да изгуби битка срещу един преди няколко хиляди години и така и не го е преживял.
- Значи има и истински върколаци? – попитах аз. – С пълнолунието, сребърните куршуми и така нататък?
Джейкъб изпръхтя.
- „Истински”. Мен това какво ме прави - въображаем?
- Знаеш какво имам предвид.
- Пълнолунието, да – каза Едуард. – Сребърните куршуми – не, това е просто един от онези митове, който е карал хората да си мислят, че имат някакво предимство. Не са останали много от тях. Кай ги е гонил до пълно изтребване.
- И споменаваш това чак сега защото...?
- Така и не стана на въпрос.
Извъртях очи, а Алис се разсмя като се приведе напред – беше се свила под другата ръка на Едуард – за да ми смигне. Изгледах я гневно.
Обичах я до полуда, естествено. Но когато имах шансът да осъзная, че наистина си е вкъщи, че дезертьорството й бе само уловка, защото Едуард трябваше да вярва, че ни е изоставила, започнах да се чувствам доста подразнена от нея. Алис ни дължеше обяснение.
Тя въздъхна.
- Изплюй камъчето, Бела.
- Как можа да ми го причиниш, Алис?
- Беше необходимо.
- Необходимо! – избухнах аз. – Напълно ме убеди, че всички ще умрем! Бях развалина в продължение на седмици.
- Можеше и да съм се подвела – каза тя спокойно. – И в този случай трябваше да бъдеш подготвена да спасиш Неси.
Инстинктивно придърпах Неси – заспала в скута ми – по-близо в прегръдката ми.
- Но знаеше и че има и други начини – обвиних я аз. – Знаеше, че има надежда. Някога хрумна ли ти, че можеш да ми довериш всичко? Знам, че Едуард трябваше да си мисли, че сме в задънена улица, заради Аро, но можеше поне на мен да ми кажеш.
Тя ме погледна замислено за момент.
- Не мисля – каза тя. – Не си толкова добра актриса.
- Това е било заради актьорските ми умения?
- Намали децибелите, Бела. Имаш ли си на идея колко сложно бе всичко това за подготвяне? Не можех дори да бъда сигурна, че някой като Нахуел съществуваше – знаех само, че ще трябва да търся нещо, което не мога да видя! Представи си да търсиш сляпо петно – не е най-лесното нещо, което съм правила. Освен това трябваше да пратим обратно ключовите свидетели, сякаш не бързахме достатъчно. А и едновременно с това да бъда нащрек в случай, че решиш да ми подметнеш още инструкции. Някога ще трябва да ми кажеш какво точно има в Рио. А и преди всичко това, трябваше да внимавам за всеки трик, който Волтури можеха да измислят и да ви дам няколко следи, за да бъдете готови за стратегията им, а имах само няколко часа да проследя възможностите. Най-вече, трябваше да се уверя, че всички сте убедени, че съм ви зарязала, защото Аро трябваше да бъде сигурен, че нямате скрит коз или никога нямаше да се получи така, както стана. И ако си мислите, че не се чувствах като предателка...
- Добре, добре! – прекъснах я аз. – Съжалявам! Знам, че и на теб ти е било трудно. Просто... ами, липсваше ни ужасно много, Алис. Повече не ми го причинявай.
Развълнуваният смях на Алис изпълни стаята и ние всички се усмихнахме, щом чухме отново тази музика.
- И ти ми липсваше, Бела. Така че, прости ми, и се опитай да бъдеш доволна от факта, че си супер-героят на деня.
Сега останалите се засмяха и аз скрих засрамено лице в косата на Неси.
Едуард се върна към анализирането на всяка промяна на намерения и контрол, които се бяха случили днес на поляната, обявявайки, че именно моят щит е накарал Волтурите да избягат с опашка между краката. Начинът, по който всички ме гледаха, ме смущаваше. Дори Едуард. Сякаш бях пораснала с един метър през деня. Опитах се да не обръщам внимание на впечатлените погледи, като задържах очите си най-вече върху спящото лице на Неси и непроменената физиономия на Джейкъб. Щях винаги да си остана просто Бела за него и това бе облекчение.
Най-трудният поглед за игнориране бе и най-странният.
Не бе така, сякаш този полу-човек, полу-вампир Нахуел е свикнал да ме гледа по определен начин. Доколкото знаех, всеки ден се справях с върволица от атакуващи вампири и днешната сцена в сечището не бе нищо необичайно за мен. Но момчето не свали погледа си от мен. Или може би просто гледаше Неси. Това също ме смущаваше.
Вероятно не пропускаше факта, че Неси е единствената женска от неговият вид, която не му е полу-сестра.
Не мисля, че тази идея бе хрумнала на Джейкъб все още. Отчасти се надявах това да не се случи скоро. Бях се наситила на битки за доста време напред.
Накрая на останалите им свършиха въпросите към Едуард и дискусията прерастна в по-дребни разговори.
Чувствах се странно уморена. Не ми се спеше, разбира се, но сякаш денят бе прекалено дълъг. Исках малко спокойствие и нормалност. Исках Неси да е в собственото си легло – исках стените на собственият ми малък дом около мен.
Погледнах към Едуард и почувствах за момента, сякаш аз мога да прочета мислите му. Можех да видя, че се чувства точно по същият начин. Готов за малко спокойствие.
- Да занесем ли Неси...
- Това вероятно е добра идея – съгласи се той бързо. – Сигурен съм, че не е спала спокойно миналата нощ, с цялото онова хъркане.
Той се ухили на Джейкъб.
Джейкъб извъртя очи, след което се прозя.
- Отдавна не съм спал в легло. Обзалагам се, че баща ми ще се зарадва, ако се върна под неговият покрив.
Докоснах бузата му.
- Благодаря ти, Джейкъб.
- Винаги съм насреща, Бела. Но ти вече знаеш това.
Той стана, протегна се, целуна Неси по главата, след което целуна и моята. Накрая той удари Едуард по рамото.
- Ще се видим с вас утре. Предполагам, че нещата ще бъдат малко скучни оттук насетне, а?
- Горещо се надявам да е така – каза Едуард.
Изправихме се след като той си тръгна – внимателно преместих Неси в другата си ръка, за да не я събудя. Бях дълбоко благодарна да я видя заспала спокойно. Толкова много неща се бяха струпали на малките й рамене. Беше време отново да бъде дете – защитено и в безопасност. Още няколко години детство.
Идеята за мир и спокойствие ми напомни за някой, който не изпитваше изобщо тези чувства.
- О, Джаспър? – попитах аз, като се обърнахме на вратата.
Джаспър бе като в сандвич между Есме и Алис, някакси по-на място в семейната картинка от обикновено.
- Да, Бела?

- Любопитна съм – защо Джей Дженкс е уплашен до смърт дори при самото споменаване на името ти?
Джаспър се засмя.
- От опит знам, че някои работни взаимоотношения са по-добре стимулирани от страх, отколкото от парична изгода.
Намръщих се, обещавайки си, че оттук нататък аз ще поема работните взаимоотношения и ще спестя на Джей инфарктът, който определено го очакваше някой ден.
Бяхме целунати и прегърнати и ни бе пожелана лека нощ от семейството ни. Единствената част, която бе не на място, бе отново Нахуел, който ни гледаше напрегнато, сякаш искаше да ни последва.
Веднъж щом бяхме пресекли реката, вървяхме малко не по-бързо от човешката скорост, хванати за ръце. Беше ми писнало да ме притискат крайни срокове и просто исках да си почина малко. Едуард сигурно се чувстваше по същият начин.
- Трябва да призная, ужасно съм впечатлен от Джейкъб точно сега – каза ми Едуард.
- Вълците имаха голямо въздействие, нали?
- Нямах предвид това. Нито един път не си помисли днес за факта, който според Нахуел, Неси ще бъде напълно зряла след шест и половина години.
Замислих се за минута.
- Той не я вижда по този начин. Не я припира да расте. Просто иска да е щастлива.
- Знам. Както казах, впечатлен съм. Неприятно ми е да призная, но можеше тя можеше да има и по-лош избор.
Намръщих се.
- Ще мисля по този въпрос след точно шест и половина години.
Едуард се засмя, след което въздъхна.
- Разбира се, изглежда ще има конкуренция, за която да се притеснява, когато дойде точният момент.
Мръщенето ми се задълбочи.
- Забелязах. Благодарна съм на Нахуел за днес, но цялото това зяпане бе малко странно. Не ме интересува, че е единственият полу-вампир, с когото няма родствена връзка.
- О, той не гледаше към нея – гледаше към теб.
И на мен така ми се бе сторило... само че нямаше смисъл.
- Че защо ще го прави?
- Защото си жива – каза той тихо.
- Напълно ме обърка.
- През целият си живот – обясни той, - а е поне с петдесет години по-възрастен от мен...
- Направо е грохнал старец – добавих аз.
Той не ми обърна внимание.
- Винаги се е считал за творение на злото, за убиец по природа. И сестрите му са убили майките си, но не са се замисляли за това. Йохам ги е възпитал да гледат на хората като на животни, докато те самите са като богове. Но Нахуел бил обучен от Хюилен, а Хюилен е обичала сестра си повече от всичко останало. Това е оформило цялата му перспектива. И, по един начин, той наистина се е мразел.
- Това е толкова тъжно – промълвих аз.
- След което ни видя нас тримата – и осъзна за пръв път, че само защото е наполовина безсмъртен, това не означава, че е му е вродено да е зъл. Той ме гледа и вижда... как би могъл да бъде неговият баща.
- Ти си определено съвършен във всеки аспект – съгласих се аз.
Той изсумтя, след което отново стана сериозен.
- Гледа теб и вижда животът, който майка му е трябвало да има.
- Горкият Нахуел – прошепнах аз и въздъхнах, защото знаех, че след това никога няма да мога да си помисля нещо лошо за него, без значение колко ме смущаваше зяпането му.
- Не тъгувай за него. Той е щастлив сега. Днес най-накрая е започнал да си прощава.
Усмихнах се за щастието на Нахуел, след което се замислих, че днешният ден принадлежеше на щастието. Въпреки че саможертвата на Ирина бе тъмна сянка срещу ярката светлина, която отделяше момента от пълно съвършенство, радостта бе невъзможна за отричане. Животът, за който се бях борила отново бе в безопасност. Семейството ми бе цяло. Дъщеря ми я очакваше прекрасно бъдеще. Утре щях да отида да видя баща си – той щеше да види, че страхът в очите ми е заменен от радост, и той също щеше да е щастлив. Внезапно бях сигурна, че няма да го открия там сам. Може и да не бях толкова наблюдателна през изминалите няколко седмици, но в този момент имах чувството, че съм знаела през цялото време. Сю щеше да бъде с Чарли – майката на върколаците и бащата на вампирите – и той нямаше повече да е сам. Усмихнах се широко при това ново прозрение.
Но най-значителната част от тази приливна вълна на щастие бе най-сигурният факт от всички: бях с Едуард. Завинаги.
Не че бих искала изминалите няколко седмици да се повторят, но трябваше да призная, че те ме накараха да оценя това, което имам повече от всякога.
Къщурката беше мястото на идеално спокойствие изпод сребристо-синята нощ. Отнесохме Неси в леглото й и я завихме. Тя се усмихна в съня си.
Махнах подаръкът на Аро от шията си и го запратих с лекота в ъгъла на стаята. Можеше да си играе с него, ако иска – на нея й харесваха лъскави неща.
Едуард и се отправихме бавно към стаята си, люлеейки ръце.
- Нощ за празнуване – прошепна той и сложи ръката си под брадичката ми, за да вдигне устните ми към своите.
- Почакай – поколебах се аз, отдръпвайки се назад.
Той ме погледна объркано. По прицип не се отдръпвах. Добре де, не само по принцип. Изобщо.
- Искам да опитам нещо – обясних му аз, като се усмихнах леко на озадаченото му изражение.
Сложих ръцете си от двете страни на лицето му и затворих очи в концентрацията си.
Не се бях справила добре с това, когато Зафрина се бе опитала да ме научи преди, но сега познавах по-добре щита си. Разбирах частта, която се бореше да се откъсне от мен, автоматичният инстинкт да запазя преди всичко друго себе си.
Все още не бе толкова лесно, колкото да покривам и други хора освен себе си. Усетих еластичната обвивка отново, когато щитът ми се забори да ме защити. Трябваше да се напрегна, за да го премахна напълно от себе си – отне ми цялата концентрация.
- Бела! – прошепна шокирано Едуард.
Знаех си, че тогава е проработило, така че се концентрирах дори още повече, извличайки специфични спомени, които бях запазила за този момент, оставяйки ги да изпълнят главата ми, и надявам се, неговата също.
Някои от спомените не бяха ясни – мъгляви човешки емоции, видени през слаби очи и чути през слаби уши: първият път, когато бях видяла лицето му... начинът, по който се чувствах, докато ме държеше на ливадата... звукът на гласа му в мрака при отслабващото ми съзнание, след като ме бе спасил от Джеймс... лицето му под балдахин от цветя, докато чакаше, за да се оженим... всеки скъпоценен момент на острова... студените му ръце, които докосваха бебето ни през стомаха ми...

И острите спомени, идеално запомнени: лицето му, когато отворих очи за новият ми живот към безкрайната зора на безсмъртието... онази първа целувка... онази първа нощ...
Устните му, внезапно пламенни срещу моите, нарушиха концентрацията ми.
С ахване изгубих хватката си над борещото тегло, което държах надалеч от себе си. Отново щракна като опънат ластик, защитавайки отново мислите ми.
- О-па, изгубих го – въздъхнах аз.
- Чух те – прошепна той. – Как? Как го направи?
- Идея на Зафрина. Упражнявахме я няколко пъти.
Той бе зашеметен. Премигна два пъти, след което поклати глава.
- Сега знаеш – казах леко аз и свих рамене. – Никой не те е обичал толкова, колкото те обичам аз.
- Почти си права. – Той се усмихна, очите му все още бяха по-разширени от обичайното. – Знам само едно изключение.
- Лъжец.
Той започна отново да ме целува, но после спря рязко.
- Можеш ли да го направиш отново? – зачуди се той.
Направих гримаса.
- Доста е трудно.
Той чакаше с нетърпеливо изражение.
- Няма да смогна, ако продължаваш да ме разсейваш – предупредих го аз.
- Ще бъда добър – обеща той.
Стиснах устни и присвих очи. Тогава се усмихнах.
Сложих ръцете си върху лицето му отново, вдигнах щита от мислите си и започнах оттам, където бях последно – с кристално ясният спомен от първата нощ на новият ми живот... като се концентрирах върху детайлите.
Засмях се задъхано, когато настойчивата му целувка прекъсна отново опита ми.
- По дяволите – изръмжа той, целувайки жадно ръба на ключицата ми.
- Имаме достатъчно време, за да поработим върху това – напомних му аз.
- Завинаги, и завинаги, и завинаги… – прошепна той.
- Звучи ми напълно достатъчно.
След което продължихме блажено в тази малка, но съвършена част от нашата вечност.

КРАЙ