Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце)

"Така мисля. Той е някъде тук, но него не го накараха да използва носилка."
Видях многозначителния поглед върху лицето й, подозрителното присвиване на очите й, но тези малки промени бяха изгубени в Тайлър.
Тя е хубава, мислеше си той, дори с почуда. Дори разбъркана. Не обичайният ми тип, все пак ... Трябва да я изведа на среща. Да се компенсирам за днес.
Тогава бях навън в коридора, на половината път до стаята за спешни случаи, без да мисля и за секунда какво правя. За щастие, сестрата влезе в стаята преди аз да успея - беше ред на Бела за рентгена. Облегнах се на станата в едно тъмно място точно зад ъгъла и се опитах да се съвзема докато я откарваха нататък.
Нямаше значение, че Тайлър я мислеше за хубава. Всеки би забелязал това. Нямаше никаква причина аз да се чувствам ... как се чувствах? Притеснен? Или ядосан бе по-близо до истината? Това нямаше никакъв смисъл.
Стоях там, където бях толкова дълго, колкото можех, но нетърпението взе връх и се върнах назад към стаята по рентгенология. Тя вече беше мръдната от машината, но можех да надникна в снимката й докато гърба на сестрата беше обърнат настрани.
Почувствах се по-спокоен, когато го направих. Главата й беше добре. Не я бях наранил, поне не наистина.
Карлайл ме хвана там.
Изглеждаш по-добре, изкоментира той.
Аз просто погледнах право напред. Не бяхме сами, коридорите пълни със санитари и посетители.
А, да. Той закачи снимките й на осветената дъска, но аз нямах нужда от втори поглед. Виждам. Тя е напълно добре. Добра работа, Едуард.
Звукът от одобрението на баща ми създаде смесена реакция у мен. Трябваше да съм доволен, въпреки това, че знае, че няма да одобри това, което мислех да направя сега. Най-малкото, нямаше да го одобри, ако знаеше истинските ми мотивации ...
"Мисля да отида да говоря с нея - преди тя да те види," промърморих тихо. "Дръж се нормално, сякаш нищо не е станало. Приглади нещата." Всички допустими причини.
Карлайл кимна разсеяно, все още гледайки рентгеновите снимки. "Добра идея. Хмм."
Погледнах, за да видя какво бе хванало вниманието му.
Виж всичките заздравели контузии. Колко пъти майка й я е изпущала? Карлайл се засмя, сам на себе си, на шегата.
"Започвам да мисля, че това момиче наистина има много лош късмет. Винаги на грешното място в грешното време."
Форкс определено е грешното място за нея, с теб тук.
Трепнах.
Отивай. Приглади нещата. Веднага ще се присъединя.
Отдалечих се бързо, чувствайки се виновен. Навярно бях прекалено добър лъжец, ако можех да заблудя Карлайл.
Когато стигнах до стаята Тайлър мърмореше нещо тихо, все още извинявайки се. Момичето се опитваше да избегне разкаянието му като се преструваше, че спи. Очите й бяха затворени, но дишането й не беше равномерно и от време на време пръстите й се свиваха неочаквано.
Вгледах се в нея за дълго. Това беше последния път, в който я виждах. Този факт причини остра болка в гърдите ми. Беше ли защото мразех да оставям някаква загадка нерешена? Това не изглеждаше достатъчно обяснение.
Най-накрая, поех дълбока глътка въздух и се появих.
Когато Тайлър ме видя започна да говори, но аз сложих единия си пръст пред устните си.
"Тя спи ли?" промърморих аз.
Очите на Бела се отвориха и се фокусираха върху лицето ми. Веднага се разшириха, а после се стесниха от яд и подозрение. Спомних си, че имам да играя роля, така че й се усмихнах сякаш нищо необичайно не се бе случило тази сутрин - освен подутина на главата й, и доста развихрено въображение.
"Хей, Едуард," каза Тайлър. "Много съжалявам - "
Вдигнах една ръка, за да спра извинението му. "Няма ли кръв, няма наказание," казах аз иронично. Без да мисля, се усмихнах прекалено широко на личната си шега.
Беше учудващо лесно да игнорирам Тайлър, лежащ на не повече от четири фута от мен, покрит с прясна кръв. Никога не бях разбирал как Каралайл е способен да го прави - да игнорира кръвта на пациентите си, с цел да ги излекува. Нямаше ли постоянното изкушение да е толкова разсейващо, толкова опасно ...? Но сега, ... можех да видя как, ако се фокусираш върху нещо друго достатъчно силно, изкушението е нищо.
Дори прясна и на показ, кръвта на Тайлър нямаше нищо общо с тази на Бела.
Пазех дистанция от нея, намествайки е в края на матрака на Тайлър.
"Е, каква е присъдата?" я попитах аз.
Долната й устна излезе леко напред. "Няма ми абсолютно нищо, но те не ме пускат. Как така ти не си завързан за носилка, като останалите от нас?"
Раздразнението й ме накара да се усмихна.
Сега можех да чуя Каралайл в коридора.
"Всичко е до това кого познаваш," казах аз безгрижно. "Но не се притеснявай, дойдох да те развържа."
Наблюдавах реакцията й, когато баща ми влезе в стаята. Очите й се разшириха, а устата й направо се отвори от учудване. Изстенах вътрешно. Да, тя определено забеляза приликата.
"Е, г-це Суон, как се чувствате?" попита Каралайл. Той имаше, в допълнение на това, чудесно, успокояващо държание, което което облекчаваше повечето пациенти за секунди. Не можех да кажа как се отрази на Бела.
"Добре съм," каза тя тихо.
Карлайл закачи рентгеновите й снимки на осветената дъска до леглото. "Снимките ти изглеждат добре. Боли ли те главата? Едуард каза, че си я ударила доста силно."
Тя въздъхна и каза, "Добре съм," отново, раздразнението се просмука в гласа й. После погледна гневно в моя посока.
Карлайл се приближи до нея и мина с пръстите си нежно по главата й, докато не намери подутината под косата й.
Бях хванат неподготвен от вълната чувства, която се разби в мен.
Бях виждал Карлайл да работи с пациенти хиляди пъти. Преди години, неофициално му асистирах - въпреки че само в ситуации, където кръвта не бе замесена. Така че не беше ново нещо за мен да го гледам как контактува с момичето сякаш беше толкова човек, колкото и тя. Много пъти бях завиждал за контрола му, но това не беше същото като това чувство. Завиждах му за нещо повече от контрола. Болеше ме от разликата между мен и Карлайл - това, че той можеше да я докосва толкова нежно, без страх, знаейки, че никога не би могъл да я нарани ...

Тя трепна и аз се извъртях на мястото си. Трябваше да се концентрирам за момент, за да запазя отпуснатата си поза.
"Болезнено?" попита Карлайл.
Брадичката й се дръпна нагоре. "Не много," каза тя
Още едно малко парченце от характера й: тя беше смела. Не обичаше да показва слабост.
Навярно най-уязвимото същество, което някога съм виждал, а тя не иска да изглежда слаба. Сподавен смях се изплъзна през устните ми.
Тя ми прати още един гневен поглед.
"Е," каза Карлайл. "Баща ти е в чакалнята - може да си ходиш вкъщи с него. Но ела пак, ако се почувстваш замаена или ако имаш проблеми със зрението като цяло."
Баща й беше тук? Понесох се бързо из мислите в претъпканата чакалня, но не можех да открия едва доловимия глас на съзнанието му преди тя да проговори отново, лицето й притеснено.
"Мога ли да се върна в училище?"
"Може би трябва да го караш по-полека днес," предложи Карлайл.
Очите й проблеснаха обратно към мен. "Той ще се върне ли на училище?"
Дръж се нормално, приглади нещата ... игнорирай начина по който се чувстваш, когато тя те погледне в очите ...
"Някой трябва да разнесе добрите вести, че сме оцелели," казах аз.
"Всъщност," поправи Карлайл, "по-голяма част от училището изглежда е в чакалнята."
Този път предвидих реакцията й - омразата й от вниманието. Тя не ме разочарова.
"О не," простена тя и сложи ръце върху лицето си.
Хареса ми това, че най-накрая отгатнах правилно. Започвах да я разбирам ...
"Искаш ли да останеш?" попита Карлайл.
"Не, не!" каза бързо тя, мятайки краката си отстрани на дюшека и плъзгайки се, преди краката й да стигнат пода. Тя залитна, загубила равновесие, към ръцете на Карлайл. Той я хвана и я закрепи.
Отново, завистта ме заля.
"Добре съм," каза тя, преди той да успее да изкоментира, с леко порозовели бузи.
Разбира се, това не би притеснило Карлайл. Той се увери, че тя е стабилна и пусна ръцете си.
"Вземи малко Туленол за болката," инструктира той.
"Не боли чак толкова."
Карлайл се усмихна когато подписа картона й. "Изглежда си имала невероятен късмет."
Тя леко обърна лицето си, за да се вгледа в очите ми. "Късмет, че Едуард беше близо до мен."
"О, ами, да," съгласи се бързо Карлайл, чувайки същото нещо в гласа й, което и аз чух. Тя не бе отписала подозренията си като въображение. Не още.
Цялата е твоя, помисли си Карлайл. Справи се с това, както мислиш, че ще е най-добре.
"Благодаря ти толкова много," прошепнах аз, бързо и тихо. Никой човек не ме чу. Устните на Карлайл се вдигнаха малко нагоре от сарказма ми, когато се обърна към Тайлър. "Страхувам се, че ти ще трябва да останеш с нас малко по-дълго," каза той като започна да изследва разрезите, оставени от строшеното предно стъкло.
Ами, аз бях забъркал кашата, така че беше честно, че аз трябваше да я оправя.
Бела тръгна преднамерено към мен без да спира, преди да застане неудобно наблизо. Спомних си, как се бях надявал, преди целия хаос, че тя ще ме приближи ... Това беше като подигравка с онова желание.
"Мога ли да поговоря с теб за секунда?" просъска тя към мен.
Топлият й дъх погали лицето ми и трябваше да се олюлея крачка назад. Привлекателността й не беше отслабнала. Всеки път, когато беше около мен, притискаше най-лошите ми, най-настоятелните ми инстинкти. Отрова се вля в устата ми, а тялото ми гореше от желание да я хвана - да я дръпна силно в ръцете си и да прилепя зъби към гърлото й.
Умът ми бе по-силен от тялото, но само едва-едва.
"Баща ти те очаква," напомних й аз, стискайки челюст.
Тя погледна бързо към Карлайл и Тайлър. Тайлър не ни обръщаше никакво внимание, но Карлайл отмерваше всеки мой дъх.
Внимателно, Едуард.
"Искам да говоря с теб насаме, ако нямаш нищо против," настоя тя с нисък глас.
Исках да й кажа, че съм много против, но знаех, че в крайна сметка ще се наложи да свърша това. Можех, също така, да продължа.
Бях изпълнен с толкова много противоречиви емоции, докато крачех наперено навън от стаята, слушайки запъващите й се крачки, опитващи се да ме настигнат.
Имах шоу за изнасяне. Знаех ролята, която щях да играя - имах лошия герой: аз щях да съм негодника. Никога преди не бях искал да заслужа доверие повече отколкото в този момент, когато трябваше да унищожа всички възможности за него.
Беше и по-зле, като знаех, че това щеше да е последният й спомен за мен. Това беше сцената ми на сбогуване.
Обърнах се към нея.
"Какво искаш?" попитах хладно.
Тя се сви малко от враждебността ми. Очите й се смутиха, изражението, което ме бе преследвало ...
"Дължиш ми обяснение," кажа тя със слаб глас; бялото й като слонова кост лице пребледня.
Беше много трудно да поддържам гласа си остър. "Спасих ти живота - не ти дължа нищо."
Тя потръпна - гореше ме като киселина да гледам как думите ми я нараняват.
"Ти ми обеща," прошепна тя.
"Бела, ти си удари главата, не знаеш за какво говориш."
Брадичката й се вдигна. "Нищо й няма на главата ми."
Сега тя бе ядосана, а това ме улесняваше. Срещнах гневния й поглед, правейки лицето си по-враждебно.
"Какво искаш от мен, Бела?"
"Искам да знам истината. Искам да знам защо лъжа заради теб."
Това, което искаше беше просто честно - разстрои ме това, че трябваше да й го откажа.
"Какво мислиш, че се случи?" почти й изръмжах.
Думите й се изляха като порой. "Всичко, което знам е, че ти не беше никъде до мен - Тайлър не те е видял също, така че не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Този микробус щеше да ни смачка и двамата - и не го направи, а ръцете ти оставиха вдлъбнатини в него - и остави вдлъбнатина и в другата кола, а не си наранен въобще - а микробусът трябваше да е смазал краката ми, но ти го държеше нагоре ... " Внезапно, тя стисна зъбите си и очите й заблестяха от непроронени сълзи.

Вгледах се в нея, изражението ми подигравателно, въпреки че това, което наистина чувствах бе страхопочитание; тя бе видяла всичко.
"Мислиш, че съм вдигнал микробус над теб?" попитах саркастично.
Тя отговори с едно остро кимване.
Гласът ми стана по-подигравателен. "Знаеш, че никой няма да ти повярва."
Тя се опита да контролира гнева си. Когато ми отговори, каза всяка дума с бавно обмисляне. "Не съм тръгнала да казвам на никого."
Тя наистина го мислеше - можех да го видя в очите й. Дори гневна и предадена тя щеше да запази тайната ми.
Защо?
Шокът от това развали внимателно изграденото ми изражение за половин секунда, а после се съвзех.
"Тогава защо има значение?" попитах аз, работейки върху това да запазя гласа си суров.
"Има значение за мен," каза тя силно. "Не обичам да лъжа - така че е по-добре да има добра причина за това, че го правя."
Тя ме молеше да й се доверя. Точно както аз исках тя да ми се довери. Но това беше граница, която не можех да прекрача.
Гласът ми остана груб. "Не можеш ли просто да ми благодариш и да го преодолееш?"
„Благодаря ти," каза тя, а после се ядоса мълчаливо, чакайки.
"Няма да се задоволиш с това, нали?"
"Не."
"В такъв случай ... " не можех да й кажа истината, дори и да исках ... а не исках. По-скоро тя да си измисли история, отколкото да разбере какво бях аз, защото нищо не би могло да е по-лошо от истината - аз бях жив кошмар, направо от страниците на роман на ужасите. "Надявам се, че се наслаждаваш на разочарованието."
Изгледахме се навъсено един друг. Беше странно колко привлекателен бе гневът й. Като вбесено коте, мило и невинно, и толкова не наясно със собствената си уязвимост.
Тя се изчерви и отново стисна зъби. "Защо въобще го направи?"
Въпросът й не беше такъв, какъвто очаквах, или за какъвто се бях подготвил да отговоря. Изгубих контрола върху ролята, която играех. Усетих маската да се изплъзва от лицето ми, и й казах - този път - истината.
"Не знам."
Запаметих лицето й още един последен път - то все още бе ядосано, кръвта не бе изчезнала от бузите й - а после се обърнах и се отдалечих от нея.

4.Видения

Върнах се в училище. Това беше правилното нещо, най-неподозрителния начин на поведение.
Към края на деня, почти всички останали ученици също се бяха върнали. Само Тайлър и Бела и няколко други - които вероятно използваха инцидента като шанс да се чупят от час - отсъстваха.
Не би трябвало да ми е толкова трудно да направя правилното нещо. Но цял следобед стисках зъби срещу копнежа също да си тръгна - за да отида да намеря момичето отново.
Като ловец. Маниакален ловец. Маниакален ловец вампир.
Училището днес беше - по някакъв невъзможен начин - още по-отегчително, отколкото изглеждаше преди седмица. Като в кома. Сякаш цветът се бе изтрил от тухлите, от дърветата, от небето, от лицата около мен ... взирах се в пукнатините на стените.
Имаше друго правилно нещо, което да правя ... но не правих. Разбира се, то беше също така и грешно нещо. Зависеше от гледната точка, от която го наблюдаваш.
От перспективата на един Калън - не само вампир, но Калън, някой, който принадлежеше на семейство, толкова рядко социално положение в света ни - това, което е правилно да се направи трябваше да мине по този начин:
"Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин."
"Да, бях, г-н Бенър, но аз бях щастливеца." Приятелска усмивка. "Въобще не се нараних ... Бих искал да кажа същото за Тайлър и Бела."
"Как са те?"
"Мисля, че Тайлър е добре ... само няколко повърхностни драскотини от предното стъкло. Въпреки че, не съм сигурен за Бела." Притеснено смръщване. " Може да има сътресение. Чух че за известно време не можела да говори доста свързано - да вижда нещата нормално. Знам, че докторите бяха притеснени ..."
Така трябваше да протече. Това дължах на семейството си.
"Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин."
"Не бях наранен." Без усмивка.
Г-н Бенър прехвърляше тежестта си от крак на крак, неудобно.
"Имаш ли някаква идея как са Тайлър и Бела? Чух, че имало няколко наранявания ... "
Свих рамене. "Не знам."
Г-н Бенър прочисти гърлото си. "Е, добре ... " каза той, студеното ми взиране правеше гласа му малко напрегнат.
Той бързо отиде обратно в предната част на стаята и започна лекцията си.
Беше грешното нещо. Освен ако не го гледаш от по-мрачната гледна точка.
Просто изглеждаше толкова ... толкова не-кавалерско да клеветя момичето зад гърба й, особено когато тя доказваше, че заслужава повече доверие, отколкото си представях. Не беше казала нищо, за да ме предаде, въпреки че имаше добра причина да го направи. Щях ли аз да я преда, когато тя не бе направила нищо друго, освен да запази тайната ми?
Имах почти същия разговор с г-жа Гоф - едва в часа по испански, отколкото в този по английски - и Емет ме изгледа за дълго.
Надявам се да имаш добро обяснение, за това какво се случи днес. Роуз е заела войнствена позиция.
Завъртях очи, без да го поглеждам.
Всъщност, бях стихнал до перфектно звучащото обяснение. Да предположим, че не бях направил нищо, за да спра колата от това да смачка момичето ... ужасих се от тази мисъл. Но ако тя беше ударена, ако бе премазана и кървяща, червената течност да се разлива, да се пропилява на земята, миризмата на прясна кръв, пулсираща във въздуха ...
Потръпнах отново, но не само в ужас. Част от мен трептеше от желание. Не, нямаше да съм способен да гледам кръвта й без да ни изложа на показ по много по-плашещ и шокиращ начин.
Беше перфектно звучащо извинение ... но нямаше да го използвам. Беше прекалено срамно.
И бях помислил за него дълго след това, въпреки всичко.
Потърси Джаспър, продължи Емет, наясно със замислеността ми. Той не е толкова ядосан ... но е по-непоколебим.
Видях какво имаше предвид и за момент стаята се завъртя пред мен. Яростта ми беше толкова унищожителна, че червена мъгла падна пред очите ми. Помислих си, че ще се задуша от нея.
ШШШ, ЕДУАРД! ОВЛАДЕЙ СЕ! Ми извика Емет в главата си. Ръката му бе върху рамото ми, задържаща ме на стола ми, преди да мога да скоча на крака. Той рядко използваше цялата си сила - рядко имаше нужда, тъй като той бе толкова по-силен от който и да е вампир, който някога някой от нас бе срещал - но сега я използваше. Той хвана подмишницата ми, отколкото да ме бута надолу. Ако ме буташе, столът под мен щеше да се строши.
СПОКОЙНО! нареди ми той.
Опитах се да се успокоя, но беше трудно. Яростта гореше в главата ми.
Джаспър няма да направи нищо докато всички не поговорим. Просто си помислих, че трябва да знаеш посоката, по която е тръгнал.

Концентрирах се върху отпускането и усетих, че Емет не се беше отпуснал.
Опитай се да не правиш допълнителен спектакъл със себе си. И без това вече си в достатъчно проблеми.
Поех дълбоко въздух и Емет ме пусна.
Проверих рутинно в стаята, но конфронтацията ни бе толкова кратка и тика, че само няколко души, седящи зад Емет, едва бяха забелязали. Никой от тях не знаеше какво да си помисли, затова го пренебрегнаха. Калън бяха откачалки - вече всички знаеха това.
По дяволите, момче, загазил си, добави Емет, състрадание в гласа му.
"Ухапи ме," промърморих тихо и чух ниското му кикотене.
Емет не таеше злоба и навярно трябваше да съм благодарен за лесния му характер. Но можех да видя, че намеренията на Джаспър бяха ясни на Емет, това, че той обмисляше какъв би бил най-добрият курс за нещата.
Гневът се надигна, едва под контрол. Да, Емет беше по-силен от мен, но все още не ме беше побеждавал при борба. Той твърдеше, че това е така, защото аз мамя, но чуването на мисли беше просто такава част от мен, каквато беше от него огромната му сила. Ние бяхме еднакво равни в боя.
Бой? На там ли бяха тръгнали нещата? Щях ли да се бия със семейството си за човек, когото едва познавах?
Помислих върху това за момент, помислих за нежното чувство от тялото на момичето в ръцете ми, съпоставено с Джаспър, Розали и Емет - неестествено силни и бързи, машини за убиване по природа ...
Да, щях да се бия за нея. Срещу семейството си. Потреперих.
Но не беше честно да я оставя незащитена, след като аз я бях поставил в опасност.
Не можех сам да победя, все пак, не и срещу тримата, и се чудех кои ще са съюзниците ми.
Карлайл, със сигурност. Той няма да се бие с никого, но ще е твърдо против решенията на Розали и Джаспър. Може би това беше всичко, от което се нуждаех. Ще видя ...
Езмe, съмнително. Нито пък ще застане срещу мен и ще й е крайно неприятно да не се съгласи с Карлайл, но ще е за всеки план, който запазва семейството й непокътнато. Първият й приоритет ще биде не справедливостта, а аз. Ако Карлайл бе душата на семейството ни, то Езмe бе сърцето. Той беше водач, който си заслужаваше да следваш; тя превръщаше това последване в деяние от любов. Ние всички се обичахме - дори под гнева, който изпитвах към Джаспър и Розали в момента, дори планирайки да се бия с тях, за да спася момичето, знаех, че ги обичам.
Алис ... нямах никаква представа. Навярно зависеше от това какво бе видяла, че предстои. Тя ще е с победителя, предположих.
Така че, трябваше да го направя без помощ. Не можех да се сравнявам с тях сам, но нямаше да позволя момичето да бъде наранено заради мен. Това можеше да означава уклончива постъпка ...
Гневът ми спадна малко от внезапния черен хумор. Можех да си представя как щеше да реагира момичето, ако я отвлека. Разбира се, рядко отгатвах реакциите й - но каква друга реакция би имала освен ужас?
Не бях сигурен, все пак, как да го постигна - да я отвлека. Нямаше да мога да стоя близо зад нея много дълго. Може би щях просто да я занеса обратно при майка й. Дори това ще е изпълнено с опасност. За нея.
А също и за мен, осъзнах внезапно. Ако я убиех случайно ... не бях сигурен колко точно болка би ми причинило това, но знаех, че ще е многостранно и силно.
Времето мина бързо, докато мислех за всичките усложнения пред мен: караницата, която ме чакаше вкъщи, конфликтът със семейството ми, това, до което може би щях да бъда подтикнат да стигна ...
Е, не можех да се оплача, че живота извън училище вече беше толкова монотонен. Момичето го беше променило толкова много.
Емет и аз отидохме мълчаливо до колата, когато звънна звънеца. Той се притесняваше за мен, и се притесняваше за Розали. Знаеше коя страна трябваше да избере в караницата, и това го тревожеше.
Останалите ни чакаха в колата, също мълчаливи. Бяхме много тиха група. Само аз можех да чуя викането.
Идиот! Лунатик! Слабоумен! Глупак! Егоистичен, безотговорен тъпак! Розали държеше постоянен поток от обиди на върха на езика си. Това ме затрудняваше да чуя останалите, но я игнорирах, доколкото можех.
Емет беше прав за Джаспър. Той бе сигурен за линията на поведението си.
Алис бе затруднена, притеснявайки се за Джаспър, прехвърляйки видения от бъдещето. Без значение от коя страна Джаспър отиваше към момичето, Алис винаги ме виждаше как го спирам. Интересно ... нито Розали, нито Емет бяха с него в тези видения. Значи Джаспър мислеше да действа сам. Това би изравнило нещата.
Джаспър бе най-добрия, определено най-опитния боец сред нас. Единственото ми предимство бе, че можех да чуя движенията му преди той да ги направи.
Никога не се бях бил повече от на майтап с Емет или Джаспър - просто лудувайки. Прилоша ми от мисълта наистина да нараня Джаспър ...
Не, не това. Само да го блокирам. Това бе всичко.
Концентрирах се върху Алис, запаметявайки различните начини за атака на Джаспър.
Когато направих това виденията й се промениха, движейки се много по-далеч от къщата на Суон. Препречвах го по-рано ...
Спри това, Едуард! Не може да стане по този начин. Няма да го позволя.
Не й отговорих, само продължих да гледам.
Тя започна да търси по-напред, в мъгливото, несигурно царство на далечните възможности. Всичко бе засенчено и неясно.
През целия път до вкъщи заредената тишина не се вдигна. Паркирах в големия гараж зад къщата; мерцедесът на Карлайл беше там, до големия джип на Емет, М3-то на Роуз и моят Ванкуиш. Бях доволен, че Каралайл беше вече у дома - тази тишина трябваше да завърши експлозивно и го исках там, когато това се случи.

Отидохме право в столовата.
Стаята, разбира се, никога не бе използвана за очакваната цел. Но бе обзаведена с дълга овална махагонова маса, заобиколена от столове - бяхме внимателни да имаме целия правилен реквизит на място. Карлайл обичаше да я използва като конферентна зала. В група с такива силни и коренно различни личности, понякога бе нужно да обсъждаме нещата по спокоен, седнал начин.
Имах чувството, че средата нямаше да помогне много днес.
Карлайл седна на обичайното си място в източната част на стаята. Езмe беше до него - те се държаха ръка за ръка над масата.
Очите на Езмe бяха върху мен, златните им бездни, пълни с безпокойство.
Остани. Това беше единствената й мисъл.
Искаше ми се да можех да се усмихна на жената, която наистина бе майка за мен, но нямах уверения за нея сега.
Седнах от другата страна на Карлайл. Езмe се протегна през него, за да постави свободната си ръка върху рамото ми. Тя си нямаше и представа какво щеше да започне; тя просто се притесняваше за мен.
Карлайл имаше по-добро усещана, за това какво предстоеше. Устните му бяха здраво стиснати и челото му бе набръчкано. Изражението изглеждаше прекалено старо за младото му лице.
Когато всички седнаха видях как границите бяха начертани.
Розали седна директно срещу Карлайл, от другата страна на масата. Тя се вгледа в мен гневно, без да отмества поглед.
Емет седна до нея, и лицето и мислите му огорчени.
Джаспър се поколеба и после отиде да застане срещу стената до Розали. Той беше решен, равнодушен към предстоящата дискусия. Зъбите ми се стиснаха.
Алис беше последната, която влезе, и очите й бяха фокусирани върху нещо много надалеч - бъдещето, все още прекалено неясно за нея, за да го използва. Изглежда без да мисли за това, тя седна до Езми. Разтри челото си, сякаш имаше главоболие. Джаспър се обърна неловко, обмисляйки това да отиде при нея, но запази мястото си.
Поех дълбоко въздух. Аз бях започнал това - аз трябваше да говоря първи.
"Съжалявам," казах аз, поглеждайки първо Розали, после Джаспър и накрая Емет. "Нямах намерение да поставям никой от нас в риск. Беше необмислено и поемам пълната отговорност за действията си."
Розали се вгледа в мен злокобно. "Какво имаш предвид с 'поемам пълна отговорност'? Ще го поправиш ли?"
"Не по начина, който имаш предвид," казах аз, опитвайки се да задържа гласа си спокоен и тих. "Готов съм да си тръгна сега, ако това направи нещата по-добри." Ако вярвах, че момичето ще е в безопасност, ако вярвах, че никой от вас няма да я докосне, поправих, в главата си.
"Не," промърмори Езмe. "Не, Едуард."
Потупах ръката й. "Това са само няколко години."
"Езмe е права, въпреки това," каза Емет. "Сега никъде не можеш да отиваш. Това ще е противоположното на полезно. Сега, повече от всякога, имаме нужда да знаем какво си мислят хората."
"Алис ще хване всичко важно," не се съгласих аз.
Каралайл поклати глава. "Мисля, че Емет е прав, Едуард. По-вероятно е момичето да проговори, ако ти изчезнеш. Или всички заминаваме, или никой."
"Тя няма да каже нищо," настоях бързо аз. Роуз набираше сили да избухне и аз исках да извадя първо този факт.
"Не знаеш ума й," напомни ми Карлайл.
"До толкова го знам. Алис, подкрепи ме."
Алис се вгледа уморено в мен. "Не мога да видя какво ще се случи, ако игнорираме това." Тя хвърли бегъл поглед на Роуз и Джаспър.
Не, не можеше да види това бъдеще - не когато Роуз и Джаспър бяха толкова категорични относно игнорирането на инцидента.
Дланта на Розали удари силно масата. "Не можем да дадем на човека шанса да каже каквото и да било. Карлайл, трябва да видиш това. Дори да решим всички да изчезнем не е безопасно да оставяме легенди след нас. Живеем толкова по-различно от останалите от нашия вид - знаеш, че има такива, които биха използвали с най-голямо удоволствие извинението, за да ни посочат с пръст. Трябва да сме по-внимателни от когото и да било!"
"И преди сме оставяли слухове зад нас," напомних й аз.
"Само слухове и подозрение, Едуард. Не свидетели и доказателство!"
"Доказателство!" присмях се аз.
Но Джаспър кимаше, очите му неотстъпчиви.
"Роуз - " започна Карлайл.
"Остави ме да довърша, Карлайл. Не е нужно да има кой знае какво голямо представление. Момичето удари главата си днес. Така че, може би това нараняване се оказва по-сложно, отколкото изглежда." Розали сви рамене. "Всеки смъртен си ляга с шанса повече да не се събуди. Останалите ще очакват да почистим след себе си. Технически, това ще е работа на Едуард, но очевидно той не може да го проумее. Знаеш, че съм способна на контрол. Няма да оставя доказателства след себе си."
"Да, Розали, всички знаем какъв професионален убиец си," изръмжах аз.
Тя изсъска яростно към мен.
"Едуард, моля те," каза Карлайл. После се обърна към Розали. "Розали, гледах по друг начин в Рочестър, защото почувствах, че заслужаваш справедливостта си. Мъжът, когото уби те бе оклеветил чудовищно. Това не е същата ситуация. Момичето Суон е невинно."
"Не е лично, Карлайл," каза Розали през зъбите си. "Това е да защити всички ни."
Имаше кратък момент на тишина, докато Карлайл премисля отговора си. Когато кимна, очите на Ризали светнаха. Тя трябваше да го знае по-добре. Дори и да не можех да прочета мислите му, можех да очаквам следващите му думи. Карлайл никога не излагаше на риск.
"Знам, че ни мислиш доброто, Розали, но ... много бих искал семейството ни да заслужава защита. Случайните ... инциденти или грешките в контрола са простима част от това какви сме ние." Беше много типично за него да се поставя в множествено число, въпреки че той самият никога не е бил този, който да сгреши. "Да убиеш невинно дете хладнокръвно вече е напълно различно нещо. Вярвам, че риска, който представлява, все едно дали ще каже подозренията си или не, не е близко до по-големия риск. Ако правим изключения, за да се защитим, рискуваме нещо много по-важно. Рискуваме да загубим същността на това, което сме."
Много внимателно контролирах изражението си. Правех всичко възможно, за да не се усмихна. Или да не изръкопляска, както ми се искаше да направя.
Розали се смръщи. "Това е просто да бъдеш отговорен."
"Това е да си коравосърдечен," поправи внимателно Карлайл. "Всеки живот е ценен."
Розали въздъхна тежко и долната й устна се издаде напред. Емет потупа рамото й. "Всичко ще е наред, Роуз," окуражи я той с тих глас.

"Въпросът," продължи Карлайл," е дали да се местим?"
"Не," простена Розали. "Тъкмо се установихме. Не искам да започвам втората си година в средното училище наново!"
"Можеш да запазиш сегашната си възраст, разбира се," каза Карлайл.
"И да се налижи да се местим пак така скоро?" продължи тя.
Той сви рамене.
"Харесва ми тук. Има толкова малко слънце, че почти станахме нормални."
"Ами, определено не е нужно да решим сега. Можем да изчакаме и да видим дали ще се наложи. Едуард изглежда сигурен относно мълчанието на момичето Суон."
Розали изсумтя.
Но вече не бях притеснен за Роуз. Можех да видя, че тя ще се съгласи с решението на Карлайл, без значение колко бясна ми беше. Разговорът им се насочи към маловажни подробности.
Джаспър остана неподвижен.
Разбрах защо. Преди той и Алис да се срещнат, той бе живял в район на битки, неотстъпчива заплаха за война. Той знаеше последствията от пренебрегването на правилата - той беше виждал ужасяващите последици със собствените си очи.
Това, че не се беше опитал да успокои Розали с допълнителните си способности, нито пък да я раздразни, говореше сравнително много. Той държеше себе си настрана от тази дискусия - стоеше над нея.
"Джаспър," казах аз.
Той срещна погледа ми, лицето му безизразно.
"Тя няма да заплати за моята грешка. Няма да позволя това."
"Значи тя извлича полза от това? Тя трябваше да умре днес, Едуард. Аз просто ще наредя това."
Повторих се, наблягайки на всяка дума. "Няма да го позволя."
Веждите му се събраха. Той не очакваше това - не очакваше, че ще го спра.
Той поклати главата си веднъж. "Няма да позволя Алис да живее в опасност, дори лека опасност. Ти не изпитваш чувствата, които аз изпитвам към нея, Едуард, и не си преживявал това, което аз съм, все едно дали си виждал спомените ми или не. Не разбираш."
"Не оспорвам това, Джаспър. Но сега ти казвам, няма да ти позволя да нараниш Изабела Суон."
Вгледахме се един в друг - не свирепо, а преценейки възможностите. Усетих как анализира настроението около мен, изпитвайки решимостта ми.
"Джаз," каза Алис, прекъсвайки ни.
Той задържа погледа ми за още един миг и после погледна към нея. "Не се занимавай с това да ми казваш, че можеш да се грижиш за себе си, Алис. Вече знам това. Все още трябва да - "
"Не това тръгнах да казвам," прекъсна Алис. "Щях да те помоля за услуга."
Видях какво имаше в ума й и устата ми отвори с доловимо ахване. Вгледах се в нея, шокиран, едвам наясно с това, че сега Алис и Джаспър ме гледаха притеснено.
"Знам, че ме обичаш. Благодаря. Но наистина ще го оценя, ако не се опитваш да убиеш Бела. Като начало, Едуард е сериозен, а аз не искам да се биете. Второ, тя ми е приятелка. Поне, ще бъде."
Беше ясно като през стъкло в главата й: Алис, усмихваща се, ледената й ръка около топлите, крехки рамена на момичето. И Бела също се усмихваше, ръката й около кръста на Алис.
Видението бе стабилно като скала; само точният момент не беше сигурен.
"Но ... Алис ... " ахна Джаспър. Не успях да завъртя глава, за да видя изражението му. Не можех да откъсна очи от образа в главата на Алис, за да го чуя.
"Аз ще я обичам един ден, Джаз. Ще е много далечен, ако не я оставиш на мира."
Все още бях заключен в мислите на Алис. Видях бъдещето да трепти, когато решението на Джаспър се заплете в лицето на неочакваната й молба.
"Ах," въздъхна тя - нерешителността му проясни ново бъдеще. "Виждаш ли? Бела няма да каже нищо. Няма за какво да се тревожим."
Начинът, по който каза името на момичето ... сякаш вече бяха близки и верни приятелки ...
"Алис," задавих се аз." Какво ... означава ... ?"
"Казах ти, че идва промяна. Не знам, Едуард." Но тя стисна челюст и можех да видя, че има още. Тя се опитваше да не мисли за него; тя внезапно се фокусираше много силно върху Джаспър, въпреки че той беше прекалено смаян, за да направи голям прогрес в решението си.
Тя правеше това понякога, когато се опитваше да скрие нещо от мен.
"Какво, Алис? Какво криеш?"
Чух Емет да мърмори. Той винаги се дразнеше, когато Алис и аз имахме този тип разговори.
Тя разклати глава, опитвайки се да не ме допусне вътре.
"За момичето ли е?" настоях аз. "За Бела ли е?"
Беше стиснала зъби в концентрация, но когато казах името на Бела, тя направи неволна грешка. Грешката й траеше само малка част от секундата, но беше достатъчно.
"НЕ!" извиках аз. Чух как стола ми удари пода и едва тогава осъзнах, че съм на крака.
"Едуард!" Карлайл също беше на крака, ръката му на рамото ми. Едва го забелязвах.
"Става по-ясно," прошепна Алис. "Със всяка минута ставаш все по-решен. Наистина са й останали само два пътя. Единият или другият, Едуард."
Можех да видя какво бе видяла тя ... но не можех да го възприема.
"Не," казах отново; нямаше звучност в отказа ми. Усетих краката си нестабилни и трябваше да се подпра на масата

"Някой, моля, ще включи ли и нас в мистерията?" оплака се Емет.
"Трябва да замина," прошепнах на Алис, игнорирайки го.
"Едуард, вече минахме през това," каза Емет високо. "Това е най-добрия начин да накараш момичето да говори. Освен това, ако заминеш, няма да знаем със сигурност дали тя говори или не. Трябва да останеш и да се справиш с това."
"Не те виждам да заминаваш за никъде, Едуард," ми каза Алис. "Не знам дали вече можеш да заминеш." Помисли върху това, добави тя безмълвно. Помисли си за заминаване.
Видях какво има предвид. Да, идеята да не видя момичето отново беше ... болезнена. Но това беше, също така, необходимо. Не можех да съдя което и да е бъдеще, на което очевидно я осъждах.
Не съм напълно сигурна за Джаспър, Едуард, продължи Алис. Ако заминеш, ако той смята, че тя е опасност за нас ...
"Не чувам това," опровергах я аз, все още само наполовина наясно с публиката ни. Джаспър се колебаеше. Той не би направил нещо, което ще нарани Алис.
Не точно в този момент. Ще рискуваш ли живота й, ще я оставиш ли незащитена?
"Защо ми причиняваш това?" изстенах аз. Главата ми падна към ръцете ми.
Аз не бях защитник на Бела. Не можех да съм това. Не потвърди ли това достатъчно раздвоеното бъдеще на Алис.
Аз също я обичам. Или ще я обичам. Не е същото, но я искам наоколо за това.
"Също я обичаш?" прошепнах скептичен.
Тя въздъхна. Толкова си сляп, Едуард. Не виждаш ли накъде си се отправил? Не можеш ли да видиш къде вече си? По-неизбежно е от изгрева на слънцето от изток. Виж това, което виждам аз ...
Разклатих глава ужасен. "Не." Опитах се да изключа образите, които тя ми разкриваше. "Не трябва да следвам тази посока. Ще замина. Ще променя бъдещето."
"Можеш да опиташ," каза тя, гласът й скептичен.
"О, я стига!" измуча Емет.
"Обръщай внимание, изсъска му Роуз. "Алис го вижда как си пада по човек! Колко класическо, Едуард! Тя издаде някакъв импровизиран звук.
Едва я чух.
"Какво?" каза Емет, сепнат. После оживения му смях отекна в стаята. "Това ли се случва?" Той се засмя пак. "Тежък прелом, Едуард."
Усетих ръката му на рамото си и я тръснах разсеяно. Не можех да му обърна внимание.
"Да си пада по човек?" повтори Езми с шокиран глас. "По момичето, което спаси днес? Влюбва се в нея?"
"Какво виждаш, Алис? Точно," настоя Джаспър.
Тя се обърна към него; аз продължих да се взирам вцепенено в лицето й.
"Зависи от това дали той е достатъчно силен или не. Или ще я убие сам" - тя се обърна към мен, за да срещне погледа му отново, свирепо - "което наистина би ме ядосало, Едуард, да не споменавам какво ще причини на теб - " тя се обърна отново към Джаспър, "или тя ще е една от нас, един ден."
Някой ахна; Не погледнах да видя кой.
"Това няма да се случи!" отново виках. "Нито едно от двете."
Алис изглежда не ме чу. "Всичко зависи," повтори тя. "Той може да е точно достатъчно силен, за да не я убие - но ще е непосредствено. Ще отнеме изключително количество контрол," замисли се тя. "повече отколкото дори Карлайл има. Той може да е просто достатъчно силен ... Единственото нещо, за което не е достатъчно силен, е да стои настрана от нея. Това е загубена кауза."
Не можех да открия гласа си. Изглежда и останалите не можеха. Стаята беше безмълвна.
Вгледах се в Алис, а всички останали се взираха в мен. Можех да видя собственото си ужасено лице от пет различни гледни точки.
След дълъг момент Карлайл въздъхна.
"Ами, това ... усложнява нещата."
"Я виж ти," съгласи се Емет. Гласът му все още се доближаваше до смях. Сигурен бях в това, че Емет би намерил шега в разрушението на живота ми.
"Предполагам, че въпреки това плановете остават същите," каза Карлайл замислено. "Ще останем и ще наблюдаваме. Очевидно, никой няма ... да нарани момичето."
Настръхнах.
"Не," каза Джаспър тихо. "Не мога да се съглася с това. Ако Алис вижда само два пътя - "
"Не!" Гласът ми не беше вик или ръмжене, или плач, а някаква комбинация от трите. "Не!"
Трябваше да напусна, да съм надалеч от мислите им - самодоволността на Розали, хумора на Емет, несвършващото търпение на Карлайл ...
По-лошо: увереността на Алис. Увереносттна на Джаспър в тази увереност.
Най-лошото: ...радостта на Езмe.
Излязох от стаята. Езмe докосна ръката ми, когато минах край нея, но не отчетох и не направих знак.
Бягах още преди да съм излязъл от къщата. Преминах реката с един скок и запрепусках през гората. Дъждът отново се бе върнал, като валеше толкова силно, че бях накиснат за няколко мига. Харесвах дебелия пласт от вода - между мен и останалата част от света. Той ме затваряше, позволяваше ми да съм сам.
Бягах на изток, над и през планини, без да нарушавам правия си курс, докато не видях светлините на Сиатъл от другата страна на тесния пролив. спрях преди да прекося границата на човешката цивилизация.
Затворен от дъжда, сам самичък, аз най-накрая погледнах на това, което бях направил - начинът, по който бях развалил бъдещето.
Първо, видението за Алис и момичето, прегърнати - доверието и приятелството бяха толкова очевидни, че сякаш крещяха от картината. Широките шоколадови очи на Бела не бяха объркани във видението, но все още бяха пълни с тайни - в този момент тези тайни изглеждаха толкова щастливи. Тя не се дръпна от студената ръка на Алис.
Какво означаваше това? Колко знаеше тя? В този все още жив момент от бъдещето, какво си мислеше тя за мен?
После другият образ, толкова приличащ на този, но този път оцветен от ужас. Алис и Бела, все още прегърнати, с ръце обвити една около друга в доверено приятелство. Но сега нямаше разлика между тези ръце - и двете бели, гладки като мрамор, твърди като стомана. Широките очи на Бела вече не бяха шоколадови. Ирисите им бяха шокиращо ясно червени. Тайните в тях бяха неразбираеми - одобрение или неутешимост? Беше невъзможно да се каже. Лицето й бе студено и безсмъртно.
Потръпнах. Не можех да потисна въпросите, близки, но различни: Какво означаваше това - как се бе случило това? И какво си мислеше сега за мен?
Можех да отговоря на последния. Ако я насиля в този празен половинчат живот чрез слабостта си и егоизма си, със сигурност тя ще ме мрази.
Но имаше още един по-ужасяващ образ - по-лош от всеки образ, който някога бях пазел в съзнанието си.
Моите собствени очи, наситено червени с човешка кръв, очите на чудовище. Строшеното тяло на Бела в ръцете ми, бяло като пепел, пресушено, безжизнено. Беше толкова здрав, толкова ясен образ.
Не можех да понасям да виждам това. Не можех да го търпя. Опитах се да го прогоня от главата си, опитах се да видя нещо друго, каквото и да било друго. Опитах се да видя отново изражението на живото й лице, което бе препречило зрението ми през последния период от съществуването ми. Всичко безрезултатно.
Пустото видение на Алис изпълни главата ми и аз се превивах от агонията, която то причиняваше. Междувременно, чудовището в мен преливаше от радост, тържествуващо от възможността от успеха му. То ме отвращаваше.
Това не можеше да се позволи. Трябваше да има начин да надхитря бъдещето. Нямаше да позволя виденията на Алис да ме водят. Можех да избера различна пътека. Имаше друг избор.
Трябваше да има.

5. Покани

Гимназия. Не вече чистилище, сега беше чист ад. Мъчения и огън ... да, изпитвах и двете.
Сега вършех всичко правилно. Всичко изяснено с подробности. Никой не можеше да се оплаче, че бягам от отговорностите си.
За да угодя на Езмe, и за да защитя останалите, останах във Форкс. Върнах се към стария си график. Ходех да ловувам повече от тях. Всеки ден, влизах в училище и се правех на човек. Всеки ден слушах внимателно за нещо ново относно семейство Калън – никога нямаше нищо ново. Момичето не бе казало ни една дума от подозренията си. Тя само повтаряше същата история отново и отново – аз съм стоял до нея и съм я бутнал от пътя – докато пламенните й слушатели се отегчиха и спряха да търсят повече подробности. Нямаше опасност. Прибързаното ми действие не бе наранило никого.
Никого освен мен.
Бях решен да променя бъдещето. Не бе най-лесната задача, която да си поставя, но нямаше друг избор, с който бих могъл да живея.
Алис каза, че няма да съм достатъчно силен, за да стоя настрана от момичето. Щях да й докажа, че греши.
Мислех си, че първият ден ще е най-трудният. Към края му, бях сигурен, че случаят бе такъв. Въпреки това, грешях.
Измъчвах се, знаейки, че ще нараня момичето. Успокоявах се с факта, че болката й нямаше да е нищо повече от леко убождане – просто малко оскърбление от отхвърлянето – в сравнение с моята. Бела бе човек и знаеше, че аз съм нещо друго, нещо лошо, нещо плашещо. Тя навярно ще е по-скоро облекчена, отколкото учудена, когато извърна лице от нея и се престоря, че тя не съществува.
„Здравей, Едуард,” поздрави ме тя, този първи ден, обратно в час по биология. Гласът й бе приятен, приятелски, на 180 градуса от последния път, когато бях говорил с нея.
Защо? Какво бе направило промяната? Беше ли забравила? Беше ли решила, че си е измислила целия епизод? Възможно ли бе да ми е простила, задето не спазих обещанието си?
Въпросите ме бяха изгорили като жаждата, която атакуваше гърлото ми всеки път, когато вдишвах.
Само един момент, за да погледна в учите й. Само да видя дали мога да прочета отговорите в очите й ...
Не. Не можех да си позволя дори това. Не и ако бях тръгнал до променям бъдещето.
Бях мръднал брадичката си с един инч в нейна посока, без да откъсвам поглед от предната част на стаята. Кимнах веднъж и после обърнах лицето си право напред.
Тя не ми проговори отново.
Този следобед, веднага след като училището свърши, ролята ми изиграна, бягах до Сиатъл, както бях направил предния ден. Изглежда можех да понеса болката малко по-добре когато летях над земята, превръщайки всичко наоколо в зелено размазано петно.
Това тичане стана мой ежедневен навик.
Обичах ли я? Не мислех така. Не още. Въпреки че беглите погледи на Алис в бъдещето не ме изоставяха, можех да видя колко лесно би било да се влюбя в Бела. Ще бъде точно като падане: без усилие. Да не си позволявам да се влюбя беше обратното на падането – беше избутването ми нагоре по стръмната скала, ръка след ръка, задачата толкова изтощаваща, сякаш нямах нещо повече от безсмъртна сила.
Мина повече от месец и всеки ден ставаше по-трудно. Това нямаше смисъл според мен – продължих да очаквам да го преодолея, да ми стане по-лесно. Това би трябвало да е имала предвид Алис, когато предвиди, че няма да съм способен да стоя настрана от момичето. Тя бе видяла усилването на болката. Но аз можех да понасям болка.
Нямаше да унищожа бъдещето на Бела. Ако това да я обичам беше унищожително, тогава не беше ли избягването й най-малкото, което можех да направя?
Въпреки това, да я избягвам беше над лимита, който можех да поема. Можех да се преструвам, че я игнорирам и никога да не поглеждам към нея. Можех да се преструвам, че тя не ми бе интересна. Но това бе степента, преструвка, а не реалност.
Все още слушах внимателно всеки дъх, който поемаше, всяка дума, която казваше.
Степенувах мъченията си в четири категории.
Първите две бяха познати. Ароматът и тишината й. Или, по-скоро – да поема отговорността си, там където тя принадлежеше – моята жажда и любопитството ми.
Жаждата бе най-важното от мъченията ми. Сега ми беше просто навик въобще да не дишам по биология. Разбира се, винаги си имаше изключения – когато трябваше да отговоря на въпрос, или нещо такова, и имах нужда от дъха си, за да говоря. Всеки път, когато вкусвах въздуха около момичето, беше същото като първия ден – огън и нужда, и брутална жар, отчаяни да се освободят. Беше трудно да се държа здраво за разсъдъка си или да устоя в онези моменти. И, също като първия ден, чудовището в мен ръмжеше, толкова близо до повърхността ...
Любопитството бе най-постоянно в мъченията ми. Въпросите никога не излизаха от главата ми: Какво си мисли в момента? Когато чуех тихата й въздишка. Когато завърташе кичур коса между пръстите си разсеяно. Когато хвърлеше книгите си с повече от нужната сила. Когато се втурваше в час закъсняла. Когато потупваше с крак нетърпеливо по пода. Всяко движение, хванато от периферното ми зрение, бе мистерия. Когато говореше на останалите ученици – човеци, анализирах всяка нейна дума и всеки тон. Казваше ли каквото мисли, или това, което си мислеше, че трябва да каже? Често ми звучеше така, сякаш казваше това, което слушателите й очакваха, а това ми напомняше на семейството ми и на всекидневният ни живот в илюзия – ние бяхме по-добри от нея. Освен ако не бърках това, само представяйки си нещата. Защо ще й трябва да играе роля? Тя бе една от тях – човек тинейджър.
Майк Нютън беше най-изненадващ за мъченията ми. Кой би повярвал, че такъв обикновен, отегчителен смъртен може да е толкова вбесяващ? Да бъда честен, трябваше да изпитвам някаква благодарност към дразнещото момче; повече от останалите, тай караше момичето да говори. Научих толкова много за нея чрез тези разговори – все още попълвах списъка си – но, напротив, помощта на Майк в този проект ме изнервяше повече. Не исках Майк да е този, който да разкрие тайните й. Исках аз да го направя.
Помагаше това, че той никога не забелязваше малките й откровения, малките й неволни грешки. Той не знаеше нищо за нея. Той бе създал една Бела в главата си, която не съществуваше – момиче просто толкова общоприето, като самия него. Той не бе забелязал безкористността и смелостта й, които я отделяха от останалите хора, той не чуваше ненормалната зрялост на изречените й мисли. Той не долавяше това, когато тя говореше за майка си, тя звучеше като родител, говорещ за дете, отколкото по обратния начин – любящо, снизходително, леко развеселено и силно покровителски. Той не чуваше търпение в гласа й, когато се преструваше на заинтересована в несвързаните му истории, и не предполагаше за добротата, скрита зад това търпение.

По време на разговорите й с Майк, можех да добавя най-важното качество към списъка си, най-разкриващото от тях, толкова просто, колкото и рядко. Бела беше добра. Всичко останали неща, добавени към това обобщаващо – мила и скромна, и неегоистична, и любяща, и смела – тя бе добра във всяко отношение.
Тези полезни открития не ме ентусиазираха относно момчето, въпреки това. Със силното чувство за собственост, с което гледаше Бела – сякаш тя беше някакво завоевание, което да се придобие – ме провокираше почти толкова, колкото и грубите му фантазии за нея. Той също ставаше и по-уверен в нея, с минаването на времето, тъй като тя изглежда го предпочиташе пред онези, които той смяташе за свои съперници – Тайлър Кроули, Ерик Йорки, и дори, случайно, мен. Той обикновено сядаше до нея на масата ни, преди часът да започне, приказвайки си с нея, окуражен от усмивката й. Просто учтиви усмивки, казах си аз. Все едно и също, често се забавлявах, представяйки си как го удрям с опакото на ръката си, запращайки го през стаята към далечната стена ... Вероятно нямаше да го нарани фатално ...
Майк не мислеше за мен често като за съперник. След инцидента се притесняваше, че Бела и аз ще се сплотим от споделеното изживяване, но очевидно резултатът бе противоположен. Все пак, той все още бе разтревожен, че бях избрал Бела пред равните й, за да й обърна внимание. Но сега аз я игнорирах също толкова напълно, колкото и останалите, и той стана самодоволен.
Какво си мислеше тя сега? Дали посрещаше добре дошло вниманието му?
И, най-накрая, последното от мъченията ми, най-болезненото: безразличието на Бела. Докато аз игнорирах нея, тя игнорираше мен. Тя никога не се опита да ме заговори отново. Доколкото знаех, въобще никога не мислеше за мен.
Това май можеше да ме побърка – или дори да строши решението ми да променя бъдещето – с изключение на това, че понякога се взираше в мен както преди. Не го виждах сам, тъй като не можех да си позволя да я погледна, но Алис винаги ни предупреждаваше, когато те бе пред това да го направи; останалите бяха все още притеснени относно съмнителните знания на момичето.
Това, че тя ме гледаше втренчено от време на време, намаляваше част от болката. Разбира се, тя можеше просто да се притеснява каква точно откачалка съм аз.
„Бела ще се вгледа в Едуард след минута. Изглеждай нормален,” ми каза Алис един вторник през Март, а останалите бяха старателни да се мърдат и да преместват тежестта си, като хора; абсолютната тишина беше отличителна черта на вида ни.
Обръщах внимание на това колко често тя се обръщаше в моя посока. Доставяше ми удоволствие, въпреки че не трябваше, че честотата не бе спаднала с минаването на времето. Не знаех какво означава, но ме караше да се чувствам по-добре.
Алис въздъхна. Иска ми се ...
„Стой извън това, Алис,” казах й тихо аз. „Няма да се случи.”
Тя се нацупи. Алис бе нетърпелива да завърже предвиденото й приятелство с Бела. По странен начин, тя пропускаше момичето, което не познаваше.
Ще призная, по-добър си отколкото си мислех. Бъдещето ти отново е цялото объркано и безсмислено. Надявам се, че си щастлив.
„Има голям смисъл за мен.”
Тя изсумтя нежно.
Опитах се да я изключа, прекалено неспокоен за разговори. Не бях в много добро настроение – по-напрегнат, отколкото им позволявах да видят. Само Джаспър беше наясно с това колко силно ще бъда наранен, усещайки стреса да си излъчва от мен с уникалната си способност и да усеща, и да влияе на настроенията на останалите. Той, въпреки това, не разбираше причината зад настроенията, и – откакто бях постоянно в гадно настроение тези дни – той го пренебрегна.
Днес щеше да е труден ден. По-труден от вчерашния, каквато бе тенденцията.
Майк Нютън, омразното момче, на когото не можех да си позволя да съпернича, щеше да покани Бела на среща.
На близкия хоризонт бяха танците ‘дами канят’, и той много се надяваше, че Бела ще помоли него. Това, че още не го беше направила, смити увереността му. Сега той беше в неприятно затруднение – забавлявах се от дискомфорта му повече отколкото трябваше – защото Джесика Стенли току що го бе попитала за танците. Той не искаше да каже „да,” все още надявайки се, че Бела ще го избере (и че ще го обяви за победител сред съперниците му), но не искаше да каже „не” и завърши, пропускай танца като цяло. Джесика , наранена от колебанието му и предполагайки причината зад него, пронизваше с мислите си Бела. Отново, имах интуицията да застана между нейните гневни мисли и Бела. Сега разбирах инстинкта по-добре, но това само ме дразнеше повече, когато не можех да го последвам.
Да си помислиш, че би стигнало до тук! Бях крайно закрепен към дребните училищни драми, които някога толкова презирах.
Майк работеше върху самообладанието си, докато провождаше Бела към часа по биология. Слушах усилията му докато ги чаках да пристигнат. Момчето бе слабо. Бе очаквал този танц нарочно, уплашен да направи увлечението си явно, преди тя да е показала предпочитание към него. Не искаше да става уязвим от отказ, предпочитайки тя да направи този скок първа.
Страхливец.
Той отново седна на масата ни, облекчен от дългите близки отношение, и аз си представих какъв ли звук ще издаде тялото му, ако удареше отсрещната стена с достатъчна сила, за да счупи костите си.
„Е,” каза той на момичето, очите му към пода. „Джесика ме покани на пролетните танци.”
„Това е чудесно,” отговори Бела мигновено и с ентусиазъм. Беше трудно да не се усмихна, когато тонът й се просмука в съзнанието на Майк. Той се надяваше на смут. „ Ще си изкарате весело с Джесика.”
Той се бореше за правилния отговор. „Ами ...” поколеба се той, и почти загуби кураж. После се окопити. „Казах й, че ще си помисля.”

„И защо си направил това?” настоя тя. Тонът й беше неодобрителен, но имаше и най-малкия нюанс на облекчение, също така.
Какво означаваше това? Неочаквана, ослепителна ярост накара ръцете ми да се свият в юмруци.
Майк не чу облекчението. Лицето му бе почервеняло – ярост, когато внезапно усетих, че това звучи като покана – и той погледна отново към пода, докато говореше.
„Чудех се дали... ами, дали може би планираш да ме поканиш.”
Бела се поколеба.
В този момент на колебанието й, видях бъдещето по-ясно отколкото Алис някога бе.
Момичето можеше да каже да на неизказания въпрос на Майк сега, а можеше и да не каже, но във всеки случай, някой ден скоро, тя щеше да каже да на някого. Тя беше привлекателна и интригуваща, и човешките мъже не бяха забравили за този факт. Дали щеше да се съгласи на някого от тази не-похотлива тълпа, или щеше да почака докато не се освободи от Форкс, денят, в който тя ще каже да, щеше да дойде.
Видях живота й както и преди – колеж, кариера ... любов, брак. Видях я под ръка с баща й отново, облечена в прозрачно бяло, лицето й изчервено от щастие, докато се движи под звука на сватбения марш.
Болката бе повече от всичко, което бях чувствал до сега. Човек би бил на косъм от смъртта, за да изпита тази болка – човек не би я преживял.
И не само болка, но и категорична ярост.
Гневът ми причини болка като един вид телесен отдушник. Въпреки това незначително, незаслужаващо момче можеше да не е този, на когото Бела да каже да, горях от желание да смачкам главата му в ръката си, да го оставя да стои като типичен пример за всеки останал.
Не разбирах това чувство – беше такава бъркотия от болка и гняв, и желание, и отчаяние. Никога не го бях изпитвал преди; Не можех да го назова.
„Майк, мисля, че трябва да й кажеш да,” каза Бела с приятен глас.
Надеждите на Майк спаднаха рязко. Щях да се насладя на това при обстоятелствата, но бях изгубен в последвалия шок след болката – и разкаянието от това какво ми бяха причинили болката и гнева.
Алис беше права. Не бях достатъчно силен.
Точно в момента Алис ще гледа бъдещето да се върти и изкривява, ставайки изопачено отново. Щеше ли това да я зарадва?
„Да не би да си поканила вече някого?” попита Майк навъсено. Той ми хвърли поглед, подозрителен за първи път от много седмици насам. Осъзнах, че бях предал интереса си; главата ми беше наклонена към Бела.
Дивата завист в мислите му – завист към всеки, когото момичето предпочита – внезапно сложи име върху неназованото ми чувство.
Ревнувах.
„Не,” каза момичето със следа от хумор в гласа й. „Въобще няма да ходя на танците.”
Въпреки цялото разкаяние и гнева се почувствах облекчен от думите й. Внезапно вземах под внимание моите съперници.
„Защо не?” попита Майк, тонът му почти груб. Ядоса ме, че използва този тон към нея. Сподавих ръмжене.
„Ще ходя в Сиатъл същата събота,” отвърна тя.
Любопитството не беше толкова злобно, колкото преди – сега, когато бях напълно решен да открия отговори на всичко. Ще знам къде-тата и защо-тата на това ново откритие достатъчно скоро.
Тонът на Майк стана неприятно примамлив. „Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?”
„Съжалявам, но не.” Сега Бела беше груба. „Така че, не трябва да караш Джесика да чака дълго – грубо е.”
Грижата й за чувствата на Джесика отвя пламъците на ревността ми. Това пътуване до Сиатъл определено беше извинение, за да каже не – дали отказа просто от лоялност към приятелката си? Тя бе повече от безкористна за това. Не искаше ли всъщност да можеше да каже да? Или и двете предположения бяха грешни? Интересуваше ли се от някого другиго?
„Да, права си,” промърмори Майк, толкова покварен, че почти ми стана жалко за него. Почти.
Той дръпна очите си от момичето, прекъсвайки гледката ми към лицето й в мислите му.
Нямаше да толерирам това.
Обърнах се, за да разчета лицето й сам, за първи път от повече от месец. Беше голямо облекчение да си позволя това, като глътка въздух за потопените за дълго време бели дробове на човек.
Очите й бяха затворени, а ръцете й бяха притиснати отстрани на лицето й. Раменете й се извиваха навътре защитнически. Тя разлати главата си дори толкова леко, сякаш се опитваше да избута някаква мисъл от ума си.
Разочароващо. Разочароващо.
Гласът на г-н Бенър я извади от замислеността й и очите й бавно се отвориха. Тя мигновено ме погледна, навярно виждайки взора ми. Тя се вгледа в очите ми със същото объркано изражение, което ме бе преследвало толкова дълго.
Не усетих разкаянието или вината, или гнева в тази секунда. Знаех, че отново ще дойдат, и ще дойдат скоро, но за този единствен момент имах странен, нервен успех. Сякаш бях триумфирал, отколкото загубил.
Тя не погледна встрани, въпреки че аз се взирах с неуместна напрегнатост, опитвайки се напразно да разчета мислите й през ясните й кафяви очи. Те бяха по-скоро пълни с въпроси, отколкото с отговори.
Можех да виря отражението на собствените си очи и виждах, че са черни от жажда. Бяха минали почти две седмици от последното ми ловуване; това не беше най-безопасния ден за разпадане на волята ми. Но чернотата явно не я плашеше. Тя все още не бе погледнала встрани и нежно, унищожително привлекателно розово започна да обагря кожата й.
Какво си мислеше сега?
Почти зададох въпроса на глас, но в този момент г-н Бенър извика името ми. Взех правилния отговор от главата му, докато хвърлях бърз поглед в негова посока.
Поех една бърза глътка въздух. „Цикълът на Кребс.”
Жажда опърли гърлото ми – свивайки мускулите ми и пълнейки устата ми с отрова – и аз затворих очите си, опитвайки се да се концентрирам през желанието за кръвта й, което бушуваше в мен.
Чудовището бе по-силно от преди. Чудовището ликуваше. То прегърна това раздвоено бъдеще, което му бе дало изход, петдесет на петдесет за това, което то копнееше толкова упорито. Третото, поклащащо се бъдеще, което сам се опитах да построя чрез сила на волята се бе разрушило – пред всички други неща, унищожено от обикновена ревност – и бе толкова близо до финала си.
Угризението и вината горяха с жаждата и, ако имах възможността да отделям сълзи, те щяха да изпълнят очите ми сега.
Какво бях сторил?
Знаейки, че битката е вече изгубена, изглежда нямаше причина да се съпротивлявам на това, което исках; обърнах се, за да се вгледам в момичето пак.
Тя се бе скрила в косата си, но можех да видя през пролуките между кичурите коса, че бузите й бяха силно червени сега.
Чудовището хареса това.
Тя не срещна взора ми отново, но въртеше кичур от тъмната си коса нервно между пръстите си. Деликатните й пръсти, крехките й китки – те бяха толкова чупливи, изглеждайки сякаш в целия свят дори само дъхът ми можеше да ги счупи.
Не, не, не. Не можех да направя това. Тя бе прекалено чуплива, прекалено добра, прекалено ценна, за да заслужи тази съдба. Не можех да позволя живота ми да се сблъска с нейния, да го унищожи.

Но нито пък можех да стоя настрани от нея. Алис беше права за това.
Чудовището в мен изсъска от раздразнение докато се колебаех, накланяйки се първо към единия път, после към другия.
Краткият ми час с нея мина много бързо, докато се люлеех между спасението и тежкото задължение. Звънецът удари и тя започна да си събира нещата без да гледа към мен. Това ме разочарова, но трудно бих очаквал нещо друго. Начинът, по който я третирах от инцидента насам бе непростим.
„Бела?” казах аз, неспособен да се спра. Силата на волята ми вече бе на парчета.
Тя се поколеба за миг преди да ме погледне; когато се обърна изражението й беше предпазливо, недоверчиво.
Напомних си, че тя имаше пълното право да не ми се доверява. Така трябваше да направи.
Тя ме чакаше да продължа, но аз просто се взирах в нея, разчитайки лицето й. Вдишах няколко малки глътки въздух, борейки се с жаждата си.
„Какво?” каза тя най-накрая. „Отново ли ми говориш?” Имаше нотка на негодувание в гласа й, което беше, както и гнева й, привлекателно. Накарах се да се усмихна.
Не знаех как да отговоря на въпроса й. Говорех ли й отново. В смисъла, който тя имаше предвид?
Не. Не и ако можех да направя нещо. Щях да опитам да направя нещо.
„Не, не точно,” казах й аз.
Тя затвори очи, което ме разочарова. Това отряза най-добрия ми път към достъпа до чувствата й. Тя пое дълбока, бавна глътка въздух без да отваря очи. Челюстта й бе стисната.
Очите й все още затворени, тя проговори. Определено това не беше нормален човешки начин за разговор. Защо го направи?
„Тогава какво искаш, Едуард?”
Звукът на името ми върху устните й направи странно нещо с тялото ми. Ако имах пулс, той щеше да се е усилил.
Но как да й отговоря?
С истината, реших аз. Ще й казвам истината до толкова, до колкото мога, от сега нататък. Не исках да заслужа недоверието й, дори ако спечелването на доверието бе невъзможно.
„Съжалявам,” казах й аз. Това бе по-истинско, отколкото тя някога би разбрала. За нещастие, можех само безопасно да се извинявам тривиално. „Държа се много груб, знам. Но така е по-добре, наистина.”
Щеше да е по-добре за нея, ако продължа, ако продължа да бъда груб. Можех ли?
Очите й отворени, изражението им все още предпазливо.
„Не знам какво имаш предвид.”
Опитах се да й дам достатъчно добро предупреждение, доколкото ми бе позволено. „По-добре ще е да не сме приятели,.” Със сигурност поне това можеше да го усети. Тя бе умно момиче. „Довери ми се.”
Очите й се свиха и аз си спомних, че й бях казал тези думи преди – точно преди да наруша обещанието. Премигнах, когато зъбите й се стиснаха – тя също ясно си спомняше.
„Много жалко, че не осъзна това малко по-рано,” каза тя ядосано. „Можеше да си спестиш цялото това съжаление.”
Взрях се в нея с шок. Какво знаеше тя за съжаленията ми?
„Съжаление? Съжаление за какво?” настоях аз.
„За това, че просто не остави тъпия микробус да ме смачка!” сопна се тя.
Замръзнах, смаян.
Как можеше да си мисли това? Спасяването на живота й бе единственото приемливо нещо, което бях сторил откакто я срещнах. Единственото нещо, от което не се срамувах. Едното и единствено нещо, което ме правеше щастлив, че съществувам въобще. Борех се да я запазя жива от първия момент, когато улових аромата й. Как можеше да мисли това за мен? Как смее да подлага под съмнение единственото добро дело в цялата тази бъркотия?
„Мислиш, че съжалявам, че съм спасил живота ти?”
„Знам, че е така,” отвърна язвително тя.
Оценката й за намеренията ми ме накараха да кипна. „Не знаеш нищо.”
Колко объркващо и неразбираемо работеше мозъкът й! Тя явно въобще не мисли по същия начин като останалите хора. Това трябва да е обяснението зад умствената й тишина. Тя бе напълно различна.
Дръпна лицето си настрани, отново стискайки зъби. Бузите й бяха изчервени, този път с гняв. Тя наблъска книгите си на купчина, дръпна ги рязко в ръцете си и се отправи към вратата без да срещне взора ми.
Дори раздразнен, беше невъзможно да не намеря гнева й за малко забавен.
Тя вървеше сковано, без да гледа накъде отива, и кракът й се препъна в прага на вратата. Тя се спъна и всичките й неща се разбиха на земята. Вместо да се наведе към тях, тя застана права, строго, без дори да поглежда надолу, сякаш не бе сигурна дали книгите си заслужават взимането.
Успях да не се засмея.
Нямаше кой да ме види; прелетях до нея и подредих книгите й още преди тя да погледне надолу.
Тя се наведе наполовина, видя ме и после замръзна. Подадох й книгите обратно, убеждавайки се,че ледената ми кожа не е докоснала нейната.
„Благодаря,” каза тя със студен, строг глас.
Тонът й върна обратно раздразнението ми.
„Няма защо,” казах аз също толкова ледено.
Тя се изправи внезапно и тръгна към следващия си час.
Гледах я докато вече не можех да видя ядосаната й фигура.
Испанския мина в мъглявина. Г-жа Гоф не попита за разсеяността ми – тя знаеше, че испанския ми е по-добър от нейния, и ми даваше голяма свобода на действие – оставяйки ме свободен да мисля.
Значи, не можех да игнорирам момичето. Толкова беше очевидно. Но означаваше ли, че нямам избор, освен да я унищожа? Това не може да е единственото възможно бъдеще. Трябваше да има някакъв друг избор, някакъв деликатен баланс. Трябваше да измисля начин ...
Не обърнах много внимание на Емет докато часа не беше почти свършил. Той беше любопитен – Емет не беше много интуитивен относно нюансите в настроенията на останалите, но можеше да види очевидната промяна в мен. Чудеше се какво се бе случило, за да премахне неумолимия суров поглед от лицето ми. Той се мъчеше да определи промяната и най-накрая реши, че изглеждам обещаващ.
Обещаващ? Така ли изглеждаше отвън?
Обмислих идеята за надежда докато вървяхме към волвото, чудейки се за какво точно трябва да се надявам.
Но не трябваше да го обмислям дълго. Чувствителен, какъвто винаги бях относно мисли за момичето, звукът от името на Бела в главите на ... на моите съперници, предполагам, че трябваше да призная, хванаха вниманието ми. Ерик и Тайлър, чули – с голямо удоволствие – за провала на Майк, се приготвяха да направят своите ходове.

Ерик вече бе на позиция, наместен срещу пикапа на момичето, където тя не можеше да го избегне. Класът на Тайлър бе задържан, за да получат задачи, а той отчаяно бързаше да я хване преди тя да избяга.
Това трябваше да го видя.
„Изчакай останалите тук, ОК?” промърморих на Емет.
Той ме погледна подозрително, но после сви рамене и кимна.
Момчето си е изгубило ума, помисли си той разсмян от странната ми молба.
Видях Бела по пътя й от салона и я очаквах да мине от място, на което тя нямаше да ме види. Когато се приближи към засадата на Ерик, аз се засилих напред, нагласяйки крачката си, така че да вървя с всички правилни движения.
Видях как тялото и се втвърди когато забеляза момчето, което я чакаше. Тя замръзна за момент, после се отпусна и отиде напред.
„Здрасти, Ерик,” чух приятелския поздрав на гласа й.
Внезапно и неочаквано бях разтревожен. Ами ако този дългурест тинейджър с неговата болнава кожа й бе приятен по някакъв начин?
Ерик преглътна шумно, адамовата му ябълка подскочи. „Здрасти, Бела.”
Тя явно не съзнаваше неспокойствието му.
„Какво става?” попита тя, отключвайки пикапа си без да гледа изплашеното му изражение.
„Ъ, просто се чудех ... дали ще дойдеш на пролетните танци с мен?” Гласът му секна.
Накрая тя погледна нагоре. Изненадана ли беше, или доволна? Ерик не можеше да срещне погледа й, така че и аз не можех да видя лицето й в ума му.
„Мислех, че дамите канят,” каза тя, звучейки объркана.
„Ами, да,” съгласи се той нещастно.
Това клето момче не ме ядоса толкова, колкото Майк Нютън, но не можех да открия в себе си съчувствие за тревогата му, докато Бела не му отговори с мил глас.
„Благодаря ти, че ме каниш, но ще съм в Сиатъл този ден.”
Той вече бе чул това; все пак, това си беше разочарование.
„Оу,” смутолеви той, едва осмелявайки се да вдигне очите си на нивото на носа й. „Може би следващият път.”
„Разбира се,” съгласи се тя. После прехапа долната си устна, сякаш съжаляваше, че му оставя вратичка. Това ми хареса.
Ерик се отпусна и се отдалечи, тръгвайки в грешната посока към колата си, единствената му мисъл изчезна.
Аз минах покрай нея в този момент и чух въздишката й на облекчение. Засмях се.
Тя се обърна при шума, но аз се вгледах право напред, опитвайки се да задържа устните си от това да се извият от удоволствие.
Тайлър бе зад мен, почти бягайки в бързината си да я хване преди тя да успее да замине. Той беше по-смел и по-уверен от останалите двама; бе чакал толкова, за да се доближи до Бела, само защото уважаваше правото на Майк да попита с предимство.
Очаквах да успее да я хване по две причини. Ако – както бях започнал да подозирам – цялото му внимание бе дразнещо за Бела, исках да се забавлявам гледайки реакцията й. Но, ако не беше – ако поканата на Тайлър бе тази, за която тя се бе надявала – тогава аз исках да знам това, също.
Прецених Тайлър Кроули като конкурент, знаейки, че е грешно да правя това. Той ми изглеждаше обикновено досаден и с нищо незабележим, но какво знаех за предпочитанията на Бела? Може би тя харесваше обикновени момчета ...
Потръпнах при тази мисъл. Никога нямаше да мога да съм обикновено момче. Колко глупаво бе да се поставям като конкурент за обичта й. Как въобще можеше да й пука за някой, който беше, във всички измерения, чудовище?
Тя беше прекалено добра за чудовище.
Трябваше да й позволя да избяга, но непростимото ми любопитство не ми даваше да направя това, което бе правилно. Отново. Но какво, ако Тайлър пропуснеше шанса си сега, само за да установи контакт с нея по-късно, когато нямаше да има никакъв начин да разбра резултата? Изкарах волвото навън на тесния път, блокирайки изхода й.
Емет и останалите бяха на път, но той им бе описал странното ми държание и те вървяха бавно, гледайки ме, опитвайки се да разгадаят какво правех.
Гледах момичето в огледалото си за обратно виждане. Тя се смръщи към задната част на колата ми, срещайки втренчения ми поглед, като изглеждаше така, сякаш караше танк, а не ръждясал Чеви.
Тайлър се забърза към колата си и влезе в редицата зад нея, щастлив от моето неочаквано поведение. Той й помаха, опитвайки се да хване вниманието й, но тя не забеляза. Изчака един момент, а после напусна колата си, отивайки бавно откъм прозореца на седалката до шофьорското място. Почука по стъклото.
Тя подскочи, а после се вгледа в него объркано. След секунда свали стъклото ръчно изглежда имайки някакъв проблем с него.
„Съжалявам, Тайлър,” каза тя, гласът й раздразнен. „Заседнала съм зад Калън.”
Тя каза фамилията ми с мрачен тон – все още ми беше ядосана.
„Оу, знам,” каза Тайлър, необезсърчен от настроението й. „ Просто исках да те попитам нещо докато сме спрени тук.”
Усмивката му беше самонадеяна.
Аз бях удовлетворен от начина, по който тя пребледня от очевидния му стремеж.
„Ще ме поканиш ли на пролетните танци?” попита тай, без мисъл за поражение в главата му.
„Няма да съм в града, Тайлър,” каза му тя, раздразнение все още ясно в глава й.
„Мда, Майк така каза.”
„Тогава защо - ?” започна да пита тя.
Той сви рамене. „Надявах се, че просто леко го оставяш на сухо.”
Очите й припламнаха, после охладняха. „Съжалявам, Тайлър,” каза тя, без въобще да звучи, че съжалява. „Наистина ще съм извън града.”
Той прие това извинение, увереността му незасегната. „Това е яко. Все още имаме бал.”
Той се върна наперено при колата си.
Бях прав да изчакам това.
Ужасеното изражение на лицето й бе безценно. То ми каза това, което не трябваше да се нуждая толкова отчаяно да узная – това, че тя нямаше никакви чувства към никого от тези хора – мъже, които искаха да се домогнат до нея.
Също, изражението й беше навярно най-смешното нещо, което бях виждал.
Тогава пристигна семейството ми, объркани от факта, че аз, за разнообразие, се тресях от смях, отколкото да се мръщя убийствено на всяка гледка.
Какво е толкова смешно? Искаше да знае Емет.
Аз просто поклатих глава, докато все още се тресях от нов смях, когато Бела форсира гневно двигателя си. Тя изглеждаше сякаш отново си мечтаеше за танк.
„Хайде да тръгваме!” изсъска нетърпеливо Розали. „Спри да се правиш на идиот. Ако можеш.”

Думите й не ме ядосаха – бях прекалено развеселен. Но аз я ядосах, когато тя попита.
Никой не ми проговори по пътя за вкъщи. Аз продължих да хихикам от време на време, мислейки си за лицето на Бела.
Когато завих по пътя към къщата – сега ускорявайки, тъй като нямаше никакви свидетели – Алис съсипа настроението ми.
„Значи, мога ли вече да говоря с Бела?” попита тя изведнъж, без да обмисля думите отначало, без да ми даде предупреждение по този начин.
„Не,” отсякох аз.
„Не е честно! Какво чакам?”
„Не съм решил нищо, Алис.”
„Все едно, Едуард.”
В главата й двете съдби на Бела отново бяха ясни.
„Какъв е смисълът да се запознаваш с нея?” измърморих аз, внезапно мрачен. „Ако просто ще я убия.”
Алис се поколеба са секунда. „Имаш гледна точка,” призна тя.
Взех последния завой с 90 километра в час и после колата изскърца, за да спре на инч от задната стена на гаража.
„Приятно бягане,” каза Розали самодоволно когато изскочих от колата.
Но аз не бягах днес. Вместо това, отидох да ловувам.
Останалите бяха запланували да ловуват утре, но сега не можех да си позволя да съм жаден. Прекалих, пиейки повече от необходимото, подувайки се отново – една мака група елени и една черна мечка, на която имах късмета да попадна толкова рано през годината. Бях толкова пълен, че беше некомфортно. Защо не можеше това да е достатъчно? Защо трябваше миризмата й да е по-силна от каквото и да било друго?
Бях ловувал в подготовка за следващия ден, но, когато вече не можех да ловувам повече и слънцето бе още часове, часове преди залез, знаех, че следващия ден не бе достатъчно скоро.
Паникьосана еуфория премина през тялото ми, когато осъзнах, че щях да отида и да намеря момичето.
Спорих със себе си по целия път към Форкс, но по-неблагородната ми страна спечели спора и продължих с незащитения ми план. Чудовището беше неспокойно, но добре оковано. Знаех, че ще пазя безопасно разстояние от нея. Исках само да зная къде беше. Исках само да видя лицето й.
Беше след полунощ и къщата на Бела бе тъмна и тиха. Камионът й бе паркиран срещу бордюра, патрулката на баща й – на алеята. Нямаше мисли в съзнание никъде в квартала. За момент гледах къщата от тъмнината на гората, която я приближаваше от изток. Входната врата вероятно ще е заключена – не е проблем, освен това, че не исках да оставям счупена врата като доказателство след себе си. Реших първо да опитам с прозореца на втория етаж. Не много хора биха се занимавали да слагат ключалка там.
Прекосих отворения двор и се изкачих по къщата за половин секунда. Висейки на една ръка от стряхата над прозореца, погледнах през стъклото и дъхът ми спря.
Това бе нейната стая. Можех да я видя в едно малко легло, завивките й на земята, а чаршафите усукани около краката й. Докато гледах тя се завъртя неспокойно и метна едната си ръка върху главата си. Тя не спеше шумно, поне не и тази нощ. Усещаше ли опасността до нея?
Бях отвратен от себе си докато гледах премятането и отново. Как аз бях по-добър от някакво надничащо животно? Не бях по-добър. Бях много, много по-лош.
Отпуснах пръстите си, за да се смъкна. Но преди това си позволих един дълъг поглед върху лицето й.
Не беше спокойно. Малката бръчка между веждите й, ъгълчетата на устните й, обърнати надолу. Устните й трепнаха, а после се разделиха.
„Добре, мамо,” промълви тя.
Бела говореше в съня си.
Любопитството пламна, надвивайки самоотвращението ми. Примамката на тези незащитени, несъзнателно изговорени думи беше невъзможно изкушаваща.
Пробвах прозореца и той не беше заключен, въпреки че заяде, тъй като не бе употребяван отдавна. Бутнах го леко навътре, свивайки се от всяко леко скърцане на металната рамка. Трябваше да намеря някакво смазочно масло за следващия път ...
Следващия път? Разклатих глава, отвратен отново.
Минах тихо през полуотворения прозорец.
Стаята й беше малка – разхвърлена, но не мръсна. Имаше книги наредени на купчини на пода до леглото й, настрани от мен, и CD-та разпръснати около евтиния й CD-плеър – това най-отгоре явно бе просто една кутия за бижута. Купчини листи обграждаха компютъра, който изглеждаше сякаш принадлежеше на музей, посветен на старите технологии. Обувки бяха разпръснати по пода.
Много исках да прочета заглавията на книгите и филмите й, но си обещах, че ще пазя дистанция; вместо това отидох да седна в един стар люлеещ се стол в далечния ъгъл на стаята.
Наистина ли някога я бях сметнал за обикновена? Помислих си за онзи първи ден и отвращението ми от момчетата, които бяха толкова внезапно заинтригувани от нея. Но когато сега си спомнях лицето й в умовете им, не можех да разбера защо не я бях сметнал за красива веднага. Изглеждаше очевидно.
Точно сега – с тъмната й коса, заплетена и дива около бледото й лице, носейки овехтяла тениска цялата на дупки и опърпан клин, чертите й отпуснати в безсъзнанието, перфектните й устни леко разтворени – тя направо спираше дъха ми. Или щеше, помислих си иронично, ако дишах.
Тя не проговори. Навярно сънят бе свършил.
Вгледах се в лицето й и се опитах да измисля начин, по който да направя бъдещето поносимо

Това да я нараня не бе поносимо. Означаваше ли това, че единственият ми избор бе да се опитам да я оставя отново?
Останалите нямаше да могат да спорят с мен сега. Отсъствието ми нямаше да постави никого в опасност. Нямаше да има подозрение, нищо, което да свърже мислите на когото и да било обратно с инцидента.
Двоумях се, както и следобеда, и нищо не изглеждаше възможно.
Не можех да се надявам да съпернича на човешките момчета, все едно дали тези определени момчета й се харесваха или не. Аз бях чудовище. Как можеше тя да ме види като нещо друго? Ако тя знаеше истината за мен това щеше да я уплаши и отврати. Като определената жертва от филм на ужасите, тя щеше да избяга, пищейки от страх.
Спомних си първия ден по биология ... и знаех, че това бе правилната реакция от нейна страна.
Глупост беше да си представя, че ако аз бях този, който да я покани на тъпите танци, тя би отменила прибързано направените й планове и би се съгласила да отиде с мен.
Аз не бях този, на когото й бе писано да каже да. Беше някой друг, някой човешки и топъл. И аз не можех да си позволя –един ден, когато това ‘да’ е казано – да го издиря и да го убия, защото тя го заслужава, който и да е той. Тя заслужаваше щастие и любов с този, когото избере.
Дължах й това да направя правилното нещо сега; не можех повече да се преструвам, че обичайки това момиче просто я излагам на опасност.
В крайна сметка, нямаше значение ако замина, тъй като Бела никога нямаше да може да ме види по начина, по който ми се искаше. Никога нямаше да ме види като някой, който заслужава любов.
Никога.
Можеше ли мъртво, замръзнало сърце да бъде разбито? Усещах, че моето щеше.
„Едуард,” каза Бела.
Замръзнах, взирайки се в затворените й очи.
Беше ли се събудила, хващайки ме тук? Тя изглеждаше заспала, все пак, гласа й бе толкова ясен ...
Тя въздъхна леко и после мръдна неспокойно отново, обръщайки се на другата си страна – все още дълбоко заспала и сънуваща.
„Едуард,” промърмори нежно тя.
Тя ме сънуваше.
Можеше ли мъртво, замръзнало сърце да бие отново? Усещах, че моето се канеше.
„Остани,” простена тя. ”Не си отивай. Моля те ... не си отивай.”
Тя ме сънуваше и това дори не беше кошмар. Тя искаше да остана с нея, там, в съня й.
Мъчех се да открия думи, за да опиша чувствата, които ме заляха, но нямах достатъчно силни такива, за да ги изкажа. За един дълъг момент се удавих в тях.
Когато изплувах, вече не бях същият мъж.
Животът ми бе безкраен, постоянен, непрогледен мрак. Трябваше, по необходимост, винаги да е мрак за мен. Така че, как бе възможно слънцето да изгрява сега, по средата на моя среднощен мрак?
От момента, в който се бях превърнал във вампир, продавайки душата си и смъртността си за безсмъртност чрез грубата болка на трансформацията, аз наистина бях замръзнал. Тялото ми се бе превърнало повече в нещо като скала, отколкото плът, издържливо и не-променящо се. Самият аз също бях замръзнал като него – личността ми, предпочитанията и антипатиите ми, настроенията и желанията ми; всички бяха спрели на място.
Беше същото и за останалите от тях. Ние всички бяхме замразени. Живи камъни.
Когато идваше промяна за някого от нас, това беше рядко и нетрайно нещо. Виждал съм го да се случва с Карлйл, а после десетилетие по-късно, с Розали. Любовта ги бе променила по неизменен начин, начин, който никога няма да избледнее. Повече от осемдесет години бяха минали, откакто Карлайл бе открил Езме, и все още я гледаше с недоверчивите очи на първата любов. Винаги ще е по този начин за тях.
Винаги ще е по този начин и за мен, също. Аз винаги ще обичам това крехко човешко момиче, до края на безпределното ми съществуване.
Втренчих се в несъзнателното й лице, усещайки тази любов да се намества във всяка част от каменното ми тяло.
Сега тя спеше по-спокойно, с бегла усмивка върху устните си.
Обичайки я завинаги, аз започнах създавам план.
Обичах я, така че щях да се опитам да бъда достатъчно силен, за да я напусна. Знаех, че в момента не бях. Ще поработя върху това. Но навярно бях достатъчно силен, за да завъртя бъдещето в друга посока.
Алис бе видяла само две фигури на Бела и сега ги разбирах и двете.
Това да я обичам няма да ме спре да я убия, ако си позволя грешки.
Въпреки това, сега не можех да усетя чудовището в момента, не можех да го открия никъде в себе си. Може би любовта го бе усмирила завинаги. Ако я убия сега, няма да е преднамерено, щеше да е просто ужасен инцидент.
Ще трябва да съм прекомерно внимателен. Никога, абсолютно никога, няма да мога да свалям защитата си. Ще контролирам всяко свое вдишване. Винаги ще трябва да спазвам предпазлива дистанция.
Нямаше да правя грешки.
Най-накрая разбрах второто бъдеще. Бях объркан от това видение – какво би могло да се е случило, за да накара Бела да стане затворник на този безсмъртен полу-живот? Сега – опустошен от копнежа по момичето – можех да разбера как може би, с непростим егоизъм, моля баща си за тази услуга. Моля го да отнеме живота и душата й, за да мога да я задържа завинаги.
Тя заслужаваше нещо по-добро.
Но видях още едно бъдеще, една тънка жичка, по която може би щях да мога да вървя, ако успеех да запазя равновесието си.
Можех ли да го направя? Да бъда с нея и да я оставя човек?
Бавно, поех дълбоко дъх, после още веднъж, позволявайки на аромата й да ме разкъсва като опустошителен огън. Стаята й бе изпълнена с благоуханието й; ароматът й бе разпръснат върху всяка повърхност. Главата ми се завъртя, но се борех срещу замайването. Трябваше да свикна с това, ако бях тръгнал да установявам каквото и да било взаимоотношение с нея. Поех още един дълбок, изпепеляващ дъх.
Гледах я как спи, мислейки и дишайки, докато слънцето не изгря зад облаците от изток,

Прибрах се вкъщи след като останалите бяха заминали за училище. Преоблякох се бързо, избягвайки разпитващите очи на Езме. Тя видя възбудената светлина върху лицето ми и се почувства едновременно притеснена и облекчена. Дългата ми меланхолия я нараняваше и тя бе доволна, че явно бе свършила.
Бягах до училище, пристигайки няколко секунди след братята и сестрите си. Те не се обърнаха, въпреки че поне Алис би трябвало да знае, че стоя тук, в гъстите дървета, които се доближаваха до тротоара. Изчаках момента, в който никой не гледаше и после тръгнах небрежно от дърветата към паркинга, пълен с коли.
Чух пикапа на Бела да боботи на ъгъла и се спрях зад един събърбан, откъдето можех да гледам без да бъда забелязан.
Тя дойде на паркинга, гледайки свирепо волвото ми известно време, преди да паркира на едно от най-отдалечените места, смръщено.
Беше странно да си спомня, че тя вероятно още ми беше ядосана, и то с хубава причина.
Исках да се изсмея на себе си – или да се изритам сам. Целите ми кроежи и планувания са били напълно теоретични, ако на нея въобще не й дремеше за мен, нали? Сънят й може да е бил нещо напълно случайно. Бях такъв арогантен глупак.
Е, беше толкова по-добре за нея, ако не и пукаше за мен. Това не би ме накарало да спра да я преследвам, но докато я преследвам ще й давам справедливата й защита. Дължах й това.
Тръгнах тихо напред, чудейки се как да се приближа най-добре.
Тя ме улесни. Ключът от камиона й се изплъзна от пръстите й, когато тя излезе, и падна в една дълбока локва.
Тя се пресегна надолу, но аз го вдигнах първи, връщайки й го, преди да й се наложи да постави пръстите си в студената вода.
Облегнах се на камиона й когато тя тръгна да се навежда, а после се изправи.
„Как го правиш това?” настоя тя.
Да, все още ми беше ядосана.
Предложих й ключа. „Да правя какво?”
Тя протегна ръка и аз пуснах ключа в дланта й. Поех дълбоко въздух, привличайки аромата й.
„Да се появяваш от нищото,” изясни тя.
„Бела, не е моя вината, че ти си изключително ненаблюдателна.” Думите бяха иронични, почти шега. Имаше ли нещо, което тя да не забелязва?
Чу ли тя как гласът ми се обви около името й като милувка?
Тя ме погледна сурово, не оценявайки хумора ми. Пулсът й се ускори – от гняв? От страх? След миг тя погледна надолу.
„За какво беше задръстването снощи?” попита тя, без да среща очите ми. „Мислих си, че трябваше да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.”
Все още много ядосана. Щеше да има нужда от малко усилие, за да оправя нещата с нея. Спомних си решението си да съм честен с нея ...
„Това беше заради Тайлър, не заради мен. Трябваше да му дам шанса му.” И после се засмях. Не можех да не се засмея, мислейки за вчерашното й изражение.
„Ти – ” ахна тя, а после се пречупи, изглежда прекалено яростна, за да довърши. И ето го отново – същото изражение. Сподавих още едно хихикане. Тя вече бе достатъчно обезумяла.
„И не се преструвам, че не съществуваш,” довърших аз. Правилно беше да запазя това непринудено, шеговито. Тя нямаше да разбере, ако й позволя да види как се чувствах в действителност. Щях да я изплаша. Трябваше да контролирам чувствата си, да запазя нещата забавни ...
„Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?”
Бърз проблясък от гняв мина през мен. Можеше ли тя наистина да вярва в това?
Беше неразумно от моя страна да бъда толкова обидчив – тя не знаеше за промяната, която бе станала през ноща. Но аз бях ядосан въпреки това.
„Бела, държиш се крайно нелепо,” казах рязко аз.
Лицето й се изчерви и тя ми обърна гръб. Започна да се отдалечава.
Разкаяние. Аз нямах право да се ядосвам.
„Почакай,” помолих аз.
Тя не спря, така че тръгнах след нея.
„Съжалявам, това беше грубо. Не казвам, че не е вярно” – беше нелепо да си представя, че исках да я видя наранена по какъвто и да било начин – „но така или иначе, беше грубо да го кажа.”
„Защо не ме оставиш намира?”
Повярвай ми, ми се искаше да кажа. Опитах.
О, и също так, ужасно съм влюбен в теб.
Задръж го весело.
„Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея.” Един курс на действие току що се бе появил пред мен и аз се изсмях.
„Да не би да имаш раздвоение на личността?” попита тя.
Би трябвало да изглежда така. Настроенията ми бяха нестабилни, толкова много емоции препускащи в мен.
„Отново го правиш.” Отбелязах аз.
Тя въздъхна. „Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?”
„Чудех се дали другата събота... ” гледах как шок премина през лицето й и сподавих още един смях. „Нали знаеш, в деня на пролетните танци -”
Тя ме отряза, най-накрая връщайки очите си към моите. „Да не би да се опитваш да бъдеш забавен?”
Да. „Ще ми позволиш ли да довърша?”
Тя чакаше мълчаливо, зъбите й допиращи нежната й долна устна.
Тази картина ме разсея за секунда. Странни, непознати реакции се раздвижиха дълбоко в забравената ми човешка същност. Опитах се да ги пропъдя, за да мога да изиграя ролята си.
„Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.” Предложих аз. Осъзнах, че вместо да я разпитвам за плановете й, по-добре, ако можех, да ги споделя

Тя се вгледа в мен безизразно. „Какво?”
„Искаш ли превоз до Сиатъл?” Сам в колата с нея – гърлото ми се подпали при мисълта. Поех дълбоко въздух. Свиквай с това.
„С кого?” попита тя, очите й отново широки и объркани.
„С мен, очевидно,” казах бавно аз.
„Защо?”
Беше ли такъв шок, че желая компанията й? Трябва да е вложила най-лошия смисъл в предишното ми държание.
„Ами,” казах възможно най-небрежно. „Планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.”
Изглеждаше по-лесно да се шегувам с нея, отколкото да си позволявам да съм сериозен.
„Пикапът ми си върви съвсем добре, мерси много за загрижеността,” каза тя със същия изненадан глас. Тръгна да се отдалечава отново. Вървях до нея.
Тя не беше казала не, така че притиснах преимуществото.
Щеше ли да каже не? Какво щях да направя ако го каже?
„Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар бензин?”
„Не виждам защо това изобщо те интересува,” измърмори тя.
Това все още не беше не. И сърцето й биеше по-бързо сега, и тя вдишваше по-често.
„Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всекиго.”
„Честно, Едуард, не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.”
Тръпка премина през мен, когато тя каза името ми.
Как да го запазя весело и да кажа истината същевременно? Е, беше по-важно да съм честен. Особено на този етап.
„Казах, че ще е по-добре, ако не сме приятели, не че не искам да бъдем.”
„О, благодаря, сега всичко ми е изяснено,” каза тя саркастично.
Тя спря под ъгъла на покрива над закусвалнята и отново срещна втренчения ми поглед. Пулсът й се запъна. Страхуваше ли се?
Избрах думите си внимателно. Не, не можех да я изоставя, но може би тя щеше да е достатъчно умна, за да ме остави, преди да е прекалено късно.
„Ще е по- .... благоразумно от твоя страна да не си ми приятелка.” Взирайки се в бездните от разтопения шоколад на очите й, изгубих контрола си върху веселието. „Но съм уморен от опитите си да стоя далеч от теб, Бела.” Думите пламнаха с прекалено много страст.
Дишането й спря и, в секундите които отне рестартирането му, това ме притесни. Колко я бях уплашил? Е, щях да разбера.
„Ще дойдеш ли до Сиатъл с мен?” настоях аз, озадачено.
Тя кимна, сърцето й биеше силно.
Да. Тя каза 'да' на мен.
И после съзнанието ми ме удари. Какво щеше да й струва това?
„Ти наистина трябва да стоиш далеч от мен,” предупредих я аз. Тя чу ли ме? Щеше ли да избегне бъдещето, с което аз я заплашвах? Можех ли да направя нещо, за да я спася от себе си?
Запази го весело, креснах си аз. „Ще се видим в час.”
Трябваше да се концентрирам върху това да не тичам, когато внезапно напуснах.

6. Кръвна група

Следях я цял ден през очите на другите, едва наясно с моето собствено обкръжение.
Не и през очите на Майк Нютън, защото не можех да трая повече противните му фантазии, и не през тези на Джесика Стенли, защото ядът й към Бела ме ядосваше по начин, който не беше безопасен за незначителното момиче. Анджела Уебър беше добър избор когато очите й бяха на разположение; тя бе мила- главата й беше удобно място. А понякога и учителите, които осигуряваха най-добра гледка.
Бях изненадан, гледайки залитанията й през деня – препъвайки се в пукнатини на тротоара, разпилени книги и най-често собствените й крака – че хората, които подслушвах мислеха, че Бела бе тромава.
Обмислих това. Беше истина, че тя често имаше проблеми с това да стои изправена. Спомних си, че се бе препънала в бюрото онзи първи ден, че се хлъзгаше по леда преди инцидента, че се спъна в долния на касата на вратата вчера ... Колко странно, те бяха прави. Тя беше тромава.
Не знаех защо това ми беше толкова смешно, но се засмях силно, докато вървях от часа по американска история към английски, и няколко човека ме погледнаха притеснено. Как така никога не бях забелязал това преди? Може би защото имаше нещо много изящно в нея, когато бе в спокойствие, начина по който държеше главата си, извивката на врата й ...
В момента нямаше нищо грациозно в нея. Г-н Варнър гледаше, когато тя закачи върха на обувката си за килима и буквално падна на стола си.
Изсмях се отново.
Времето минаваше с невероятна мудност докато чаках шанса си да я видя със собствените си очи. Най-накрая звънецът удари. Отидох бързо до закусвалнята, за да се снабдя с мое място. Бях един от първите там. Избрах маса, която бе по принцип празна и със сигурност щеше да остане такава, след като аз седна на нея.
Когато семейството ми влезе и ме видяха, че стоя сам на ново място, те не бяха изненадани. Алис трябва да ги е предупредила.
Розали мина наперено край мен, без да ме погледне.
Идиот.
Розали и аз никога не сме имали лесни взаимоотношения – бях я обидил още първия път, когато ме бе чула да говоря и от тогава беше нанадолнище – но изглежда сякаш беше дори по-раздразнителна от обикновено през последните няколко дни. Въздъхнах. Розали правеше каквото можеше.
Джаспър ми се усмихна наполовина и мина край мен.
Успех, помисли си той съмнително.
Емет завъртя очи и разклати глава.
Изгубило си е ума, горкото дете.
Алис беше лъчезарна, зъбите й блестяха прекалено ярко.
Вече мога ли да говоря с Бела??
„Дръж се настрана,” казах тихо аз.
Лицето и помръкна, но после пак светна.
Добре. Бъди упорит. Само въпрос на време е.
Аз въздъхнах отново.
Не забравяй за днешното лабораторно, напомни ми тя.
Кимнах. Не, нямаше да забравя това.
Докато чаках Бела да пристигне, я последвах през очите на първокурсника, който вървеше зад Джесика по пътя към закусвалнята. Джесика бръщолевеше за предстоящите танци, но Бела не каза нищо в отговор. Не че Джесика й даваше голям шанс.
В момента, в който Бела влезе през вратата, погледът й скочи към масата, където седяха братята и сестрите ми. Тя се вгледа за момент, а после челото й се набръчка, а очите й се спуснаха съм земята. Тя не ме бе забелязала тук.
Изглеждаше ... тъжна. Усетих мощния импулс да стана и да отида до нея, да я утеша по някакъв начин, само че не знаех какво тя би намерила за утешително. Нямах си никаква представа какво я караше да изглежда така. Джесика продължи да дърдори за танците. Беше ли тъжна Бела, защото щеше да ги изтърве? Това не изглеждаше правдоподобно ...
Но това можеше да се поправи, ако искаше.
Тя си купи напитка за обяд, и нищо друго. Беше ли това добре? Не се ли нуждаеше от повече храна? Никога преди не бях обръщал внимание на човешката храна.
Хората бяха доста дразнещо чупливи! Имаше милион различни неща, за които да се притесняваш ...
„Едуард Калън се взира в теб отново,” чух да казва Джесика. „Чудя се защо ли седи сам днес?”
Бях благодарен на Джесика – въпреки че сега бе по-негодуваща – защото главата на Бела се вдигна и очите й търсеха, докато не срещнаха моите.
Сега нямаше никаква следа от тъга на лицето й. Позволих си да се надявам, че тя бе тъжна, защото си бе помислила, че съм напуснал училище по-рано, и тази надежда ме накара да се усмихна.
Посочих й с пръст да дойде при мен. Тя изглеждаше толкова смаяна от това, че ми се искаше отново да се пошегувам с нея.
Така че й смигнах и устата й се отвори.
„Теб ли има предвид?” попита Джесика грубо.
„Може би има нужда от помощ за домашната си по биология,” каза тя с нисък, неуверен глас. „Ъм, по-добре да отида да видя какво иска.”
Това бе още едно ‘да’.
Тя се препъна два пъти по пътя си към масата ми, въпреки че нямаше нищо на пътя й освен перфектно гладък линолеум. Сериозно, как бях пропуснал това преди? Предположих, че съм обръщал по-голямо внимание на безмълвните й мисли ... Какво още бях пропуснал?
Поддържай го честно, поддържай го весело, повторих си монотонно аз.
Тя застана зад стола срещу мен, колебливо. Вдишах дълбоко, този път по-скоро през носа си, отколкото през устата.
Усети огъня, помислих си иронично.
„Защо не седнеш с мен днес?” попитах я аз.
Тя издърпа стола и седна, взирайки се в мен през цялото време. Изглеждаше нервна, но физическото й съгласие бе още едно да.
Чаках я да проговори.
Отне момент, но най-накрая тя каза, „Това е различно.”
„Ами ...” поколебах се аз. „Реших, че след като така и така отивам в ада, трябва да го направя както трябва.”
Какво ме накара да кажа това? Предполагам, че поне беше искрено. И навярно тя бе чула доловимото предупреждение вложено в думите ми. Може би щеше да осъзнае, че трябва възможно най-бързо да стане и да се отдалечи ...
Тя не стана. Вгледа се в мен очаквайки, сякаш бях оставил изречението си недовършено.

„Нали знаеш, че нямам никаква представа какво имаш предвид,” каза тя когато аз не продължих.
Това бе облекчение. Усмихнах се.
„Знам.”
Беше трудно да игнорирам мислите, които крещяха зад гърба й – а във всеки случай, исках да сменя темата.
„Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те откраднах.”
Тя изглежда не се замисли. „Ще оцелеят.”
„Може да не те върна обратно, обаче.” Не знаех дали се мъчех да бъда честен или просто се опитвах да я дразня отново. Когато бях около нея бе трудно да разбера собствените си мисли.
Бела преглътна шумно.
Засмях се на изражението й. „Изглеждаш притеснена.” Наистина не трябваше да е смешно ... Тя трябваше да се притеснява.
„Не.” Каза тя, но като лош лъжец; не й помогна това, че гласът й секна. „Изненадана, всъщност ... Какво доведе до това?”
„Казах ти,” напомних й аз. „Уморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Така че се предавам.” С малко усилие задържах усмивката върху лицето си. Това не се получаваше – да се опитваш да си откровен и непринуден по едно и също време.
„Предаваш се?” повтори тя объркана.
„Да – отказвам се от опитите си да бъда добър.” И, очевидно, се отказвах от опитите да съм небрежен. „Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението.” Това бе достатъчно откровено. Нека тя види егоизма ми. Нека това също да я предупреди.
„Отново ме обърка.”
Бях достатъчно себичен, за да бъда доволен, че положението бе такова. „Винаги казвам прекалено много когато говоря с теб – това е един от проблемите.”
Доста незначителен проблем в сравнение с останалите.
„Не се притеснявай,” увери ме тя. „Не разбирам нищо от казаното.”
Добре. Значи щеше да остане. „Разчитам на това.”
„Значи, на прост английски, сега приятели ли сме?”
Обмислих това за секунда. „Приятели ...” повторих аз. Не ми харесваше звука на това. Не беше достатъчно.
„Или не,” смутолеви тя, изглеждайки смутена.
Мислеше ли си, че не я харесвам толкова?
Усмихнах се. „Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам сега, че не съм добър приятел за теб.”
Чаках отговора й разкъсан на две – надявайки се, че тя най-накрая ще чуе и разбере, като си мислех, че може да умра, ако тя го направи. Колко мелодраматично. Превръщах се в такъв човек!
Сърцето и заби по-бързо. „Често казваш това.”
„Да, защото не ме слушаш,” казах аз, отново прекалено емоционално. „ Все още чакам да го повярваш. Ако си умна, ще ме отбягваш.”
Ах, но щях ли да й позволя да го направи, ако опиташе.
Очите й се присвиха. „Мисля, че си изяснил мнението си относно интелекта ми, също.”
Не бях точно убеден какво имаше предвид тя, но се усмихнах извинително, предполагайки, че съм я обидил случайно.
„Значи,” каза бавно тя. „Докато съм ... не-умна, ще се опитаме да бъдем приятели?”
„Звучи добре.”
Тя погледна надолу, взирайки се съсредоточено в бутилката лимонада в ръцете й.
Старото любопитство ме изкушаваше.
„Какво си мислиш?” попитах аз – беше облекчение най-накрая да кажа думите на глас.
Тя срещна вторачения ми поглед и дишането й се учести, докато бузите й се изчервиха в леко розово. Вдишах, вкусвайки това във въздуха.
„Опитвам се да разбера какво си ти.”
Задържах усмивката на лицето си, заключвайки чертите си по този начин, докато паника се завъртя в тялото ми.
Разбира се, че се чудеше това. Тя не беше глупава. Не можех да се надявам да е така разсеяна за нещо толкова очевидно.
„Имаш ли някакъв късмет до тук?” попитах аз, толкова безразлично, колкото можех.
„Не много,” призна тя.
Изкикотих се от внезапно облекчение. „Какви са теориите ти?”
Не можеха да са по-лоши от истината, без значение какво се бе сетила.
Бузите й станаха светлочервени и тя не каза нищо. Можех да усетя топлината от изчервяването й във въздуха.
Пробвах се, използвайки убедителния си тон върху нея. Работеше добре върху нормалните хора.
„Няма ли да ми кажеш?” усмихнах се окуражаващо.
Тя поклати глава. „Прекалено е смущаващо.”
Ух. Да не знам беше по-зле от всичко останало. Защо биха я смутили размишленията й? Не можех да понеса да не знам.
„Това е много разочароващо, да знаеш.”
Оплакването ми запали някаква искра в нея. Очите й блеснаха, а думите й излязоха по-бързо от обикновено.
„Не, не мога да си представя защо въобще това би било разочароващо – само защото някой не ти казва какво си мисли, дори ако прави тайнствени малки забележки, създадени специално за това да те държат будна нощем, за да се чудиш какво биха могли да означават те ... защо би било това разочароващо?”
Смръщих се към нея, разстроен да осъзная, че тя бе права. Не е било честно.
Тя продължи. „Или, по-добре, да речем, че този човек е извършил голяма поредица странни неща – от това да ти спаси живота при невъзможни обстоятелства единия ден, до това да те третира като прокажен на следващия, и също така, никога да не обясни някое от тези неща, дори и след като е обещал. Това също би било много не-смущаващо.”
Това бе най-дългото слово, което я бях чувал да изказва, и то ми даде ново качество към списъка.
„Малко си избухлива, а?”
„Не харесвам двойнствените стандарти.”
Тя бе напълно оправдана в раздразнението си, разбира се.
Вгледах се в Бела, чудейки се как бих могъл да върша правилно каквото и да било, близо до нея, докато не ме разсееха безмълвните крясъци от главата на Майк Нютън.
Той беше толкова ядосан, че това ме накара да се разсмея.
„Какво?” настоя тя.
„Гаджето ти си мисли, че се държа противно с теб – обмисля дали да дойде да ни разтърве.” С удоволствие бих го гледал как се опитва. Изсмях се отново.
„Не знам за какво говориш,” каза тя с леден глас. „Но съм сигурна, че така или иначе грешиш.”
Много се зарадвах от начина, по който тя се отрече от него с презрителното си изречение.
„Не греша. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.”
„Освен мен, разбира се.”
„Да. Освен теб.” Трябваше ли тя да е изключението във всичко? Нямаше ли да е по-честно – имайки предвид всичко останало, с което сега трябваше да се справя – ако можех най-малкото да чуя нещо от главата й? Толкова ли много искам? „Чудя се защо ли е така?”
Вгледах се в очите й, опитвайки се отново ...
Тя погледна настрани. Отвори лимонадата си и отпи бързо, очите й обърнати към масата.
„Не си ли гладна?” попитах аз.
„Не.” Тя погледна празната маса между нас. „Ти?”
„Не, не съм гладен,” казах аз. Определено не по този начин.
Тя се вгледа в масата със свити устни. Аз чаках.
„Можеш ли да ми направиш една услуга?” помоли тя, внезапно отново срещайки вторачения ми поглед.
Какво ще поиска от мен? Щеше ли да попита за истината, която не можех да й кажа – истината, която не исках тя никога, никога да разбере?
„Зависи какво искаш.”
„Не е много,” обеща тя.
Чаках, отново любопитен.
„Просто се чудех ...” каза тя бавно, загледана в бутилката от лимонада, като обикаляше с пръст около гърлото й. „ Ако може да ме предупредиш отрано следващия път, когато решиш да ме игнорираш за мое собствено добро? За да съм подготвена.”
Тя искаш предупреждение? Значи да бъде игнорирана от мен бе лошо нещо ... Усмихнах се.

Звучи честно.”
„Мерси,” каза тя, вдигайки поглед. Лицето й бе толкова успокоено, че ми се искаше да се засмея заедно с моето собствено успокоение.
„А тогава може ли един отговор в замяна?” попитах обнадеждено.
„Един,” позволи тя.
„Кажи ми една теория.”
Тя се изчерви. „Не точно това.”
„Ти не определи какво, само обеща един отговор,” спорих аз.
„А ти самият си нарушавал обещанията си,” отвърна тя.
Хвана ме.
„Само една теория – няма да се смея.”
„Напротив.” Тя изглеждаше много сигурна, въпреки че не можех да си представя нещо смешно в това.
Дадох на убедителността още един опит. Вгледах се дълбоко в очите й – нещо лесно за вършене с толкова дълбоки очи – и прошепнах, „Моля те?”
Тя премигна и лицето й стана безизразно.
Е, това не беше реакцията, която очаквах.
„Ъ, какво?” попита тя. Изглеждаше толкова замаяна. Какво не й беше наред?
Но аз не се отказвах все още.
„Моля те, кажи ми само една малка теория,” помолих аз с нежния си, не-плашещ глас, гледайки в очите й.
За моя изненада и удовлетворение, това най-накрая проработи.
„Ъм, ами, ухапан от радиоактивен паяк?”
Комикси? Не се учудвам, че си мислеше, че ще се разсмея.
„Това не е много изобретателно,” смъмрих я аз, опитвайки се да скрия новото си облекчение.
„Съжалявам, това е всичко, което имам,” каза тя обидена.
Това ме успокои дори повече. Не бях способен да я дразня отново.
„Дори не си близко.”
„Никакви паяци?”
„Не.”
„И никаква радиоактивност?”
„Никаква.”
„По дяволите,” въздъхна тя.
„Криптонитът също не ме притеснява особено,” казах бързо аз – преди тя да може да попита за ухапвания – и после трябваше да се засмея, защото тя си мислеше, че аз съм супер герой.
„Не трябваше да се смееш, помниш ли?”
Стиснах устните си.
„Рано или късно ще го открия,” обеща тя.
А когато го направеше, щеше да избяга.
„Бих искал да не опитваш,” казах аз, а цялата шеговитост бе изчезнала.
„Защото ...?”
Дължах й искреност. Все пак, опитах се да се усмихна, да накарам думите ми да звучат по-малко заплашителни. „Ами ако не съм супер герой? Ако аз съм лошия?”
Очите й доста се разшириха, а устните й леко се разтвориха. „Оу,” каза тя. А после, след още една секунда, „Разбирам”
Тя най-накрая ме чу.
„Така ли?” попитах аз, опитвайки се да скрия агонията си.
„Ти си опасен?” предположи тя. Дишането й се засили, а пулсът й се учести.
Не можех да й отговоря. Беше ли това последният ми момент с нея? Щеше ли сега тя да избяга? Ще ми бъде ли позволено да й кажа, че я обичам, преди тя да си тръгне? Или това би я изплашило повече?
„Но не си лош,” прошепна тя, клатейки глава, без страх в очите й. „Не, не вярвам, че си лош.”
„Грешиш,” промълвих аз.
Разбира се, че бях лош. Не ликувах ли сега, че тя ме мислеше за по-добър, отколкото бях? Ако бях добър човек, щях да стоя надалеч от нея.
Протегнах ръка през масата, за да стигна до капачката на лимонадата й като извинение. Тя не се сви от внезапната близост на ръката ми. Тя наистина не се страхуваше от мен. Не още.
Завъртях капачката като пумпал, гледайки я, вместо нея. Мислите ми бяха омотани.
Бягай, Бела, бягай. Не можех да се накарам да кажа думите на глас.
Тя скочи на крака. „Ще закъснеем,” каза тя, точно когато се взрях в нея притеснен, че някак си е чула неизказаното ми предупреждение.
„Аз няма да ходя в час.”
„Защо не?”
Защото не искам да те убия. „Здравословно е да се чупиш от клас от време на време.”
За да бъдем точни, за хората бе здравословно, ако вампирите пропускаха дните, когато щеше да се разлива човешка кръв. Г-н Бенър щеше да проверява кръвните групи днес. Алис вече се бе пропуснала сутрешния си час.
„Ами, аз отивам,” каза тя. Това не ме учуди. Тя бе отговорна – тя винаги правеше правилните неща.
Тя бе моя противоположност.
„Ще те видя по-късно тогава,” казах аз, опитвайки се да бъда непринуден отново, взирайки се надолу към въртящата се капачка. И, между другото, обожавам те ... по плашещ, опасен начин.
Тя се поколеба и за момент се надявах, че в крайна сметка ще остане с мен. Но звънецът звънна и тя бързо си отиде.
Изчаках докато си тръгне и после сложих капачката в джоба си – сувенир от най-важния разговор – и отидох през дъжда към колата си.
Пуснах любимото си успокояващо CD – същото, което слушах онзи първи ден – но не слушах тоновете на Дебюси за дълго. Други тонове прелитах през главата ми, част от мелодия, която ми доставяше удоволствие и ме интригуваше. Изключих стереото и се заслушах в музиката в главата ми, играейки си с тази част, докато тя се превърна в по-пълна хармония. Инстинктивно, пръстите ми се движеха във въздуха над въображаемите клавиши на пиано.
Новата композиция наистина ме съпровождаше, когато вниманието ми бе хванато от вълна от мисловно терзание.
Погледнах към бедата.
Ще припадне ли? Какво да направя? Паникьоса се Майк.
Сто ярда нататък Майк Нютън спускаше отпуснатото тяло на Бела на тротоара. Тя падна рязко срещу влажния цимент, очите й затворени, кожата й бяла като на труп.
Аз почти откъртих вратата на колата.
„Бела?” извиках аз.
Нямаше промяна на безжизненото й лице когато извиках името й.
Цялото ми тяло стана по-студено и от лед.
Бях наясно с раздразнената изненада на Майк когато проникнах яростно в мислите му. Той мислеше единствено за яда си към мен, така че не можех да разбера какво не бе наред с Бела. Ако той беше направил нещо, за да я нарани, щях го унищожа.
„Какво става – тя ранена ли е?” настоях аз, опитвайки се да се фокусирам върху мислите му. Подлудяващо беше, че трябваше да вървя с човешка крачка. Не беше трябвало да привличам вниманието към приближаването си.
Тогава можех да чуя сърцето й да бие, и тихото й дишане. Докато гледах тя стисна очите си по-силно. Това успокои част от паниката ми.
Видях проблясък от спомени в главата на Майк, плисък от образи от стаята по биология. Главата на Бела върху масата ни, бледата й кожа, която позеленява. Капки червено върху белите карти ...

Определяне на кръвната група.
Спрях там, където бях, задържайки дъха си. Ароматът й бе едно, изливащата й се кръв – напълно друго.
„Мисля, че й прилоша,” каза Майк, притеснен и сърдит едновременно. „Не знам какво се случи, тя дори не си убоди пръста.”
Облекчение премина през тялото ми и аз вдишах отново, опитвайки въздуха. Ах, можех да помириша малкото изтичане от убодната рана на Майк. Някога, това би могло да ми се хареса.
Коленичих до нея, докато Майк се навърташе около мен, яростен от намесата ми.
„Бела. Чуваш ли ме?”
„Не,” простена тя. „Махай се.”
Облекчението бе толкова силно, че се засмях. Тя беше добре.
„Водех я към медицинската сестра,” каза Майк. „То тя не искаше да отиде по-нататък.”
„Аз ще я заведа. Ти може да се връщаш в клас,” казах аз презрително.
Зъбите на Майк се стиснаха. „Не. Аз трябва да го направя.”
Нямаше да вися и да споря с нещастника.
Разтреперен и ужасен, наполовина доволен и наполовина огорчен от опасното положение, което създаваше нуждата да я докосна, нежно вдигнах Бела от тротоара и я задържах в ръцете си, докосвайки единствено дрехите й, пазейки възможната дистанция между телата ни. Крачех напред със същия ход, бързайки да я спася – по-далеч от мен, с други думи.
Очите й внезапно се отвориха, изненадани.
„Пусни ме долу,” нареди тя със слаб глас – засрамена отново, предположих по изражението й. Тя не обичаше да показва слабост.
Едва чух извикания протест на Майк зад нас.
„Изглеждаш ужасно,” казах й аз, усмихвайки се, защото и нямаше нищо освен замяна глава и слаб стомах.
„Остави ме обратно на тротоара,” каза тя. Устните й бяха бели.
„Значи припадна при вида на кръв?” Можеше ли да стане по-иронично?
Тя затвори очи и стисна устни.
„И дори не твоята собствена кръв,” добавих аз, а усмивката ми се разшири.
Бяхме пред главната канцелария. Вратата бе с един инч отворена и аз я ритнах от пътя си.
Г-ца Коуп скочи смяна. „О, Боже,” ахна тя когато когато разгледа пребледнялото момиче в ръцете ми.
„Припадна по биология,” обясних аз, преди въображението й да бе излязло прекалено извън контрол.
Г-ца Коуп побърза да отвори вратата на кабинета на сестрата. Очите на Бела бяха отворени отново, гледайки я. Чух вътрешната изненада на по-възрастната сестра когато поставих момичето внимателно на едно изтъркано легло. Веднага щом Бела бе извън ръцете ми поставих ширината на стаята между нас. Тялото ми бе прекалено развълнувано, прекалено нетърпеливо, мускулите ми бяха изопнати, а отровата се изливаше. Тя бе толкова топла и крехка.
„Само малко й прилоша,” уверих г-жа Хамънд. „Проверявали са кръвните групи по биология.”
Тя кимна разбиращо. „Винаги има един.”
Сподавих смеха си. Бъди сигурен, че Бела би била този един.
„Просто легни за минутка, скъпа,” каза г-жа Хамънд. „Ще ти мине.”
„Знам,” каза Бела.
„Често ли се случва?” попита сестрата.
„Понякога,” призна Бела.
Опитах се да прикрия смеха си кашляйки.
Това ме постави под вниманието на сестрата. „Вече можеш да се връщаш в клас,” каза тя.
Погледнах я право в очите и излъгах с перфектна увереност. „Трябва да остана с нея.”
Хмм. Чудя се ... е добре. Г-жа Хамънд кимна.
Работеше просто чудесно върху нея. Защо Бела трябваше да е толкова трудна?
„Ще отида да ти донеса малко лед за главата, скъпа,” каза сестрата, леко неудобно от това, че ме гледаше в очите – начинът, по който хората трябваше да се чувстват – и напусна стаята.
„Беше прав,” изпъшка Бела, затваряйки очите си.
Какво имаше предвид? Скочих към най-лошото заключение: тя бе приела предупрежденията ми.
„По принцип съм,” казах аз, опитвайки се да запазя забавлението в гласа си; сега звучеше остър. „Но за какво точно този път?”
„Бягането от час е здравословно,” въздъхна тя.
Ах, облекчение отново.
След това тя бе мълчалива. Просто вдишваше и издишваше бавно. Устните й започваха да стават розови. Устата й бе леко изкривена, долната й устна бе малко прекалено пълна, за да съответства на горната. Взирането ми в устата й ме накара да се почувствам странно. Караше ме да искам да мръдна по-близо до нея, което не бе добра идея.
„Уплаши ме за момент там,” казах аз – за да започна наново разговора, така че да мога да чуя гласа й отново. „Помислих си, че Нютън дърпа мъртвото ти тяло, за да го зарови в гората.”
„Ха ха,” каза тя.
„Честно – виждал съм трупове с по-хубав цвят.” Това всъщност бе истина. „Бях убеден, че ще трябва да отмъстя за убийството ти.” И щях да го направя.
„Горкият Майк,” въздъхна тя. „Обзалагам се, че е бесен.”
Ярост запулсира в мен, но бързо я удържах. Заключението й със сигурност бе само съжаление. Те бе мила. Това бе всичко.
„Той напълно ме ненавижда,” казах й аз, развеселен от идеята.
„Няма как да знаеш това.”
„Видях лицето му – мога да кажа.” Вероятно бе истина, че разчитайки неговото лице би ми дало достатъчно информация, за да направя точно умозаключение. Цялото това упражнение с Бела заостряше уменията ми да разчитам човешките изражения.
„Как ме видя? Мислех си, че бягаш от час.” Лицето й изглеждаше по-добре – зеленият нюанс бе изчезнал от бледата й кожа.
„Бях в колата си, слушайки CD.”
Изражението й се изкриви, сякаш съвършено простият ми отговор я бе изненадал по някакъв начин.
Тя отвори отново очи когато г-жа Хамънд се върна с пакетче лед.
„Заповядай, скъпа,” каза сестрата като го положи върху челото на Бела. „Изглеждаш по-добре.”
„Мисля, че съм добре,” каза Бела и стана докато махаше леда от главата си. Разбира се. Тя не обичаше да се грижат за нея.
Сбръчканите ръце на г-жа Хамънд се понесоха към момичето, сякаш щяха да я бутнат обратно, но точно тогава г-ца Коуп отвори вратата и се наведе напред. С появяването и дойде и миризмата на прясна кръв, само полъх.
Незабележим в офиса зад нея, Майк Нютън все още беше ядосан, желаейки тежкото момче, което дърпаше, да е момичето, което бе тук с мен.
„Имаме още един,” каза г-ца Коуп.
Бела бързо скочи от болничното легло, горяща от нетърпение да е извън светлината на прожектора.

„Ето,” каза тя, подавайки компреса на г-жа Хамънд. „Не се нуждая от това.”
Майк изсумтя когато почти изтика Лий Стивънс през вратата. Кръв все още се стичаше по ръката, която Лий държеше на лицето си, като капеше към кръста му.
„О, не.” Това бе знакът ми да напусна – и Бела изглежда също. „Излез от офиса, Бела.”
Тя се вгледа нагоре към мен с озадачени очи.
„Довери ми се – излез.”
Тя се завъртя и хвана вратата преди тя да успее да се затвори, излитайки от офиса. Последвах я няколко инча зад нея. Разлюляната й коса погали ръката ми ...
Тя се обърна, за да ме погледне, все още с разширени очи.
„Ти наистина ме послуша.” Това бе първият път.
Малкият й нос се смръщи. „Подуших кръвта.”
Вгледах се в нея с безизразна изненада. ”Хората не могат да подушат кръвта.”
„Ами, аз мога – от това ми прилошава. Мирише на ръжда ... и сол.”
Лицето ми замръзна, все още взирайки се.
Беше ли тя наистина човек? Изглеждаше като човек. Беше нежна като човек. Миришеше на човек – всъщност по-добре. Държеше се човешки ... почти. Но не мислеше като човек, нито пък отговаряше като такъв.
Каква друга възможност имаше, въпреки това?
„Какво?” настоя тя.
„Нищо.”
Тогава Майк Нютън ни прекъсна, излизайки от стаята със сърдити, буйни мисли.
„Ти изглеждаш добре,” й каза грубо той.
Ръката ми се завъртя, като ми се искаше да го науча на малко обноски. Трябваше да се контролирам, иначе щях всъщност да свърша убивайки това противно момче.
„Просто дръж ръката си в джоба,” каза тя. За една дива секунда си мислех, че тя говори на мен.
„Вече не кърви,” отговори мрачно той. „Ще се връщаш ли в клас?”
„Майтапиш ли се? Просто ще трябва да се обърна и да се върна пак тук.”
Това бе много добре. Мислех си, че ще трябва да изпусна целия този час с нея, а сега, вместо това, имах допълнително време. Почувствах се алчен, скъперник, който събира всяка минута.
„Е, да, предполагам ...” промърмори Майк. „Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа?”
Ах, те имаха планове. Гняв ме замрази на мястото ми. Беше групова екскурзия, все пак. Бях видял малко относно това в главите на други ученици. Не бяха само те двамата. Все още бях бесен. Облегнах се безмълвно на колоната, опитвайки се да се контролирам.
„Разбира се, казах, че съм навита.” Обеща му тя.
Значи бе казала ‘да’ и на него, също. Тази ревност ме изгори по-болезнено от жаждата.
Не, беше просто групово излизане, опитах се да убедя себе си. Тя просто щеше да прекара деня с приятели. Нищо повече.
„Ще се срещнем до магазина на баща ми в десет.” И Калън НЕ е поканен.
„Там ще съм,” каза тя.
„Ще се видим по физическо, тогава.”
„До скоро,” отвърна тя.
Той се затътри към часа си, мислите му изпълнени с гняв. Какво вижда тя в този особняк? Със сигурност е богат, предполагам. Мацките мислят, че е готин, но аз не виждам това. Прекалено ... прекалено перфектен. Обзалагам се, че баща му експериментира с пластична хирургия върху всички от тях. Ето защо всичките са толкова бели и красиви. Не е нормално. А той е един вид ... плашещ. Понякога, когато се вглежда в мен, кълна се, че си мисли да ме убие ... Откачалка ...
Майк не беше напълно ненаблюдателен.
„Физическо.” Повтори тихо Бела. Стон.
Погледнах я и видях, че тя отново е тъжна за нещо. Не бях сигурен защо, но беше ясно, че тя не искаше да отива в следващия си час заедно с Майк, а аз бях напълно ‘за’ този план.
Отидох до нея и се наклоних до лицето й, усещайки топлината на кожата й да се излъчва към устните ми. Не смеех да вдишам.
„Мога да се погрижа за това,” промърморих аз. „Отиди да седнеш там и изглеждай бледа.”
Тя направи това, за което помолих, сядайки на един от сгъваемите столове и облягайки главата си на стенат, докато зад мен г-ца Коуп излезе от задната стая и отиде към бюрото си. Със затворените си очи Бела изглеждаше така, сякаш отново бе припаднала. Истинският й цвят не се бе върнал все още.
Обърнах се към секретарката. Да се надяваме, че Бела обръща внимание на това, помислих си аз язвително. Ето как човек би трябвало да отвърне.
„Г-це Коуп” попитах аз, използвайки убедителния си глас отново.
Миглите й запърхаха, а сърцето й се забърза. Прекалено млад, съвземи се! „Да?”
Това беше интересно. Когато пулсът на Шели Коуп се ускоряваше, това беше защото тя ме намираше физически привлекателен, не защото се страхуваше. Бях свикнал с това около човешките жени ... Досега не бях обмислял това обяснение за препускащото сърце на Бела.
Това доста ми хареса. Прекалено много, всъщност. Усмихнах се и дишането на г-ца Коуп стана по-шумно.
„Бела има физическо следващия час, а не мисля че се чувства достатъчно добре. Всъщност, си мислех, че би трябвало да я откарам вкъщи сега. Мислите ли, че бихте могли да я извините от клас? Вгледах се в не-дълбоките й очи, забавлявайки се от бъркотията, която това причини на мисловния й процес. Беше ли възможно Бела ...?
Наложи се г-ца Коуп да преглътне шумно преди да отговори. „Имаш ли нужда й ти да бъдеш извинен, Едуард?”
„Не, аз имам час при г-жа Гоф, тя няма да възрази.”
Сега не й обръщах много внимание. Изследвах тази нова възможност.

Хмм. Искаше ми се да вярвам, че Бела ме намира за привлекателен, както останалите хора правеха, но кога Бела бе имала същата реакция като на останалите хора? Не трябваше да увеличавам надеждите си.
„Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела.”
Бела кимна слабо – леко преигравайки.
„Можеш ли да вървиш, или искаш да те нося отново?” попитах аз, развеселен от слабата й актьорска игра. Знаех, че ще иска да върви – тя не би искала да е слаба.
„Ще вървя,” каза тя.
Отново прав. Ставах по-добър в това.
Тя се изправи, колебаейки се за момент, сякаш проверяваше баланса си. Държах вратата отворена за нея и двамата излязохме навън на дъжда.
Наблюдавах я когато тя вдигна лицето си към лекия дъжд със затворени очи, лека усмивка на устните й. За какво си мислеше? Нещо относно това действие изглеждаше не на място и аз бързо разбрах защо позата ми изглеждаше непозната. Нормалните човешки момичета нямаше да вдигнат лицата си към ситния дъжд по този начин; нормалните човешки момичета носеха грим дори тук, на това влажно място.
Бела никога на носеше грим, нито пък трябваше. Козметичната индустрия печелеше билиони долари от жени, които се опитваха да постигнат кожа като нейната.
„Мерси,” каза тя усмихвайки ми се. „Заслужава си да се разболееш, за да пропуснеш физическо.”
Огледах двора на училището, чудейки се как да удължа времето си с нея. „На твоите услуги.” Казах аз.
„Е, идваш ли? Тази събота имам предвид?” Звучеше сякаш се надяваше.
Ах, надеждата й беше успокояваща. Тя искаше мен със себе си, не Майк Нютън. И аз исках да кажа ‘да’. Но имаше много неща за обмисляне. Като начало, слънцето щеше да пече тази събота ...
„Къде точно отивате всички?” опитах се да запазя гласа си безгрижен, сякаш това не беше от голямо значение. Майк беше казал плаж, въпреки това. Без големи шансове да се избегне слънцето там.
„Надолу към Ла Пуш, на Първи Плаж.”
По дяволите. Е, бе невъзможно, тогава.
Във всеки случай Емет щеше да се ядоса ако отменя плановете ни.
Хвърлих й един поглед, усмихвайки се иронично. „Наистина мисля, че не бях поканен.”
Тя въздъхна, вече смирена. „Аз току що те поканих.”
„Нека ти и аз да не притискаме повече горкия Майк тази седмица. Не искаме да се пречупи.” Помислих си как аз самият пречупвам горкия Майк и дълбоко се насладих на картината в ума ми.
„Майк-шмайк,” каза тя, отново презрително. Усмихнах се по-широко.
А после тя тръгна да се отдалечава от мен.
Без да мисля за действията си, аз се протегнах и я хванах за гърба на якето й. Тя спря рязко.
„Какво си мислиш, че правиш?” бях почти ядосан, че ме напуска. Не бях имал достатъчно време с нея. Тя не можеше да си тръгне, не още.
„Отивам си вкъщи,” каза тя, объркана защо това би трябвало да ме разстройва.
„Чу ли ме, че обещах да те закарам безопасно вкъщи? Мислиш ли, че ще те оставя да караш в твоето състояние?” Знаех, че тя няма да хареса това – изводът ми за слабост от нейна страна. Но, във всеки случай, трябваше да се упражнявам за пътуването до Сиатъл. Да видя дали ще мога да понеса близостта й в едно затворено пространство. Това беше много по-кратко пътуване.
„Какво състояние?” настоя тя. „Ами пикапа ми?”
„Алис ще го докара след училище.” Дръпнах я внимателно към колата си, тъй като знаех, че да върви направо бе достатъчно предизвикателство за нея.
„Пусни ме!” каза тя, въртейки се настрани и почти се препъна. Подадох едната си ръка, за да я хвана, но тя се оправи сама преди да стане нужно. Не трябваше да търся извинения, за да я докосна. Това ме накара да мисля за реакцията на г-ца Коуп към мен, но я запазих за по-късно. На този план имаше толкова много за обмисляне.
Оставих я да отиде до колата и тя се спъна пред вратата. Трябваше да съм дори по-внимателен, имайки предвид слабото й равновесие ...
„Толкова си напорист!”
„Отворено е.”
Седнах на мястото си и запалих колата. Тя държеше тялото си строго, все още навън, въпреки че дъждът се бе усилил, а аз знаех, че тя не обича студ и влажност. Вода се просмукваше в гъстата й коса, правейки я тъмна до почти черно.
„Напълно съм в състояние сама да се закарам вкъщи!”
Разбира се че беше – просто аз не бях в състояние да я пусна да си отиде.
Свалих стъклото от нейната страна и се наведох към нея. „Качвай се, Бела.”
Очите й се разшириха и предположих, че се чуди дали да избяга или не.
„Просто ще те домъкна обратно,” обещах й аз, забавлявайки се от раздразнението на лицето й когато осъзна, че наистина го имам предвид.
С вдигната брадичка във въздуха тя отвори вратата и се качи. Косата й пръскаше капки по кожата, а ботушите й скърцаха един срещу друг.
„Това е напълно ненужно,” каза тя студено. Помислих си, че изглежда засрамена от засегнатото си честолюбие.
Просто включих парното, така че тя да не се чувства неудобно, и пуснах музиката за фон. Карах към изхода, гледайки към нея с ъгъла на окото си. Долната й устна бе издадена напред, на инат. Вгледах се в това, проучвайки как ме караше то да се чувствам ... мислейки отново за реакцията на секретарката ...
Внезапно тя погледна към стереото и се усмихна, очите й се разшириха. „Clair de Lune?” попита тя.
Фен на класиката? „Познаваш творбите на Дебюси?”
„Не много,” каза тя. „Майка ми слуша доста класическа музика вкъщи – познавам само любимите си.”
„Това е една от моите любими също.” Вгледах се към дъжда, обмисляйки това. Аз всъщност имах нещо общо с момичето. Бях започнал да си мисля, че сме противоположности във всичко.
Тя изглеждаше по-спокойна сега, гледайки към дъжда като мен, с невиждащи очи. Използвах моментното й разсейване, за да експериментирам с дишането.
Вдишах внимателно през носа си.
Могъщо.
Стиснах волана по-здраво. Дъждът я караше да мирише по-добре. Не бих помислил, че това бе възможно. Глупаво, внезапно си представях как би била тя на вкус.
Опитах се да преглътна срещу огъня, който бе в гърлото ми, да мисля за нещо друго.
„Каква е майка ти?” попитах аз като разсейване.
Бела се усмихна. „Прилича на мен, но е по-хубава.”
Съмнявах се в това.
„Имам прекалено много от Чарли в мен,” продължи тя. „Тя е по-дружелюбна от мен, и по-смела.”
И в това се съмнявах.
„Тя е своеволна и леко ексцентрична, и е доста непредвидима готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка.” Гласът й бе станал меланхоличен; челото й се сбръчка.
Отново, тя звучеше повече като родител, отколкото като дете.

Спрях пред къщата й, като прекалено късно се зачудих дали би трябвало да знам къде живее тя. Не, това нямаше да е подозрително в такъв малък град, с баща й, който е публична личност.
„На колко години се, Бела?” Тя трябва да е по-възрастна от равните й. Може би е закъсняла да започне училище, или е била държана настрани ... това не бе правдоподобно, въпреки това.
„На 17 съм,” отговори тя.
„Не изглеждаш на 17.”
Тя се засмя.
„Какво?”
„Майка ми винаги казва, че съм била родена на 35, и че с всяка година ставам на все по-средна възраст.” Тя се засмя отново и после въздъхна. „Е, някой трябва да бъде възрастния.”
Това ми изясни нещата. Сега можех да видя ... как своеволната й мака ми помогна да обясня зрелостта на Бела. Тя е трябвало рано да порастне, да стане надзирателят. Ето защо не обича да се грижат за нея – чувства, че това е нейно задължение.
„Ти самият не изглеждаш много като ученик.” Каза тя, издърпвайки ме от замислеността ми.
Направих гримаса. За всичко, което забелязвах у нея, тя забелязваше прекалено много умен. Смених темата.
„Та защо майка ти се е омъжила за Фил?”
Тя се поколеба за минута преди да отговори. „Майка ми ... тя е много млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства дори по-млада. Във всеки случай, тя е луда по него.” Тя поклати глава снизходително.
„Одобряваш ли го?” зачудих се аз.
„Има ли значение?” попита тя. „Искам тя да е щастлива ... а тя иска него.”
Не-егоистичността в коментара й би ме шокирал, като изключим, че той се вписваше напълно добре в това, което бях научил за характера й.
„Това е много щедро ... Чудя се.”
„Какво?”
„Тя би ли прочвила същото благородство спрямо теб, как мислиш? Без значение какъв е бил изборът ти?”
Беше глупав въпрос и не можех да запазя гласа си непринуден, когато го зададох. Колко глупаво е да обмислям някой да одобри мен за дъщеря си. Колко глупави дори да мисля как Бела избира мен.
„Аз – аз, така мисля,” заекна т, отговаряйки по някакъв начин на втренчения ми поглед. Страх ... или привличане?
„Но тя е родителят, в крайна сметка. Малко е различно,” завърши тя.
Усмихнах се иронично. „Тогава да не е някой прекалено страшен.”
Тя ми се усмихна. „Какво имаш предвид под страшен? Множество пиерсинги по лицето и огромни татуировки?”
„Това е едно определение, предполага,” Едно много не опасно определение, по мое мнение.
„Какво е твоето определение?”
Тя винаги задаваше грешните въпроси. Или напълно правилните, може би. Във всеки случай, тези, на които не исках да отговарям.
„Мислиш ли, че аз мога да бъда страшен?” попитах я аз, опитвайки се леко да се усмихна.
Тя го премисли преди да отвърне, отговаряйки ми със сериозен тон. „Хмм ... Мисля, че можеш да си, ако поискаш.”
Аз също бях сериозен. „Уплашена ли си от мен в момента?”
Тя отговори веднага, без да го премисля. „Не.”
Усмихнах се по-лесно. Не мислех, че тя напълно казваше истината, но нито пък лъжеше изцяло. Най-малкото, тя не бе достатъчно изплашена, за да си тръгне. Чудех се как ли ще се почувства, ако й кажех, че води този разговор с един вампир. Свих се вътрешно при въображаемата й реакция.
„Значи, сега ти ще ми кажеш за семейството си? Трябва да е много по-интересна история от моята.”
Най-малкото, бе по-страшна.
„Какво искаш да знаеш?” попитах предпазливо.
„Калън са те осиновили?”
„Да.”
Тя се поколеба, после проговори с тих глас. „Какво се е случило с родителите ти?”
Това не бе толкова трудно; дори не трябваше да я лъжа. „Починали са преди много време.”
„Съжалявам,” промърмори тя, наистина притеснена дали не ме е наранила.
Тя бе притеснена за мен.
„Не ги помня наистина толкова добре,” уверих я аз. „Карлайл и Езме от доста време са мои родители.”
„И ти ги обичаш,” заключи тя.
Усмихнах се. „Да. Не мога да си представя по-прекрасни хора.”
„Късметлия си.”
„Знам, че съм.” В това обстоятелство, въпроса за родителите ми, късметът ми не можеше да се отрече.
„А брат ти и сестра ти?”
Ако я оставя да притисне за прекалено много детайли, ще трябва да лъжа. Хвърлих бърз поглед на часовника, обезсърчен, че времето ми с нея бе свършило.
„Брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали в тази връзка, ще са леко разочаровани, ако трябва да стоят на дъжда и да ме чакат.”
„Оу, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш.”
Тя не помръдна. Тя също не искаше времето ни заедно да свърши. Това много, много ми хареса.
„А ти вероятно искаш пикапа си преди началник Суон да се прибере, така че да не ти се налага да му казваш за инцидента по биология.” Усмихнах се при спомена за смущението й, докато бе в ръцете ми.
„Сигурна съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс.” Тя каза името на града с явно отвращение.
Засмях се на думите й. Никакви тайни, наистина. „Приятно изкарване на плажа.” Хвърлих поглед на изсипващия се дъжд, знаейки, че той няма да продължи, но искайки повече от обикновено, да можеше. „Хубаво време за слънчеви бани.” Е, можеше и да бъде, до събота. Тя би се зарадвала на това.
„Няма ли да те видя утре?”
Притеснението в гласа й ми хареса.
„Не. Емет и аз стартираме уикенда по-рано.” Сега бях бесен на себе си, че бях направил плановете. Можех да ги отменя ... но нямаше такова нещо като прекалено много ловуване при това положение, и семейството ми щеше да се безпокои достатъчно относно поведението ми, без да разкривам колко маниакален ставах.
„Какво ще правиш?” попита тя, без да звучи щастлива от откровението ми.
Добре.
„Ще ходим на екскурзия до Goat Rocks Wilderness, точно на юг от Раниер.” Емет беше жаден за сезона на мечките.
„Оу, добре, приятно изкарване,” каза тя нерешително. Липсата й на ентусиазъм отново ми хареса.
Докато се взирах в нея, започвах да се чувствам почти отчаян от мисълта да кажа дори и временно довиждане. Тя бе просто толкова нежна и уязвима. Изглеждаше безразсъдно да я пусна извън полезрението ми, където всичко би могло да й се случи. И все пак, най-лошото нещо, което можеше да й се случи, щеше да е последица от това да е с мен.
„Ще направиш ли нещо за мен този уикенд?” помолих сериозно аз.
Тя кимна, очите й широки и смутени от напрегнатостта ми.
Запази го весело.

„Не се обиждай, но изглежда си от тези хора, които просто привличат злополуки като магнит. Така че ... опитай се да не паднеш в океана или да не бъдеш прегазена, или каквото и да било, ясно?”
Усмихнах й се печално, надявайки се, че тя не може да види тъгата в очите ми. Колко много ми се искаше тя да не бе е толкова по-добре надалеч от мен, без значение какво можеше да й се случи там.
Бягай, Бела, бягай. Обичам те прекалено много, за твое добро или за мое.
Тя бе раздразнена от шегата ми. Погледна ме гневно. „Ще видя какво мога да направя,” каза остро тя, скачайки навън на дъжда и затръшвайки вратата зад нея толкова силно, колкото можеше.
Точно като ядосано коте, което вярва, че е тигър.
Завъртях ръката си върху ключа, който току що бях взел от джоба на якето й, и се усмихнах докато се отдалечавах.