Историй за Вампири

Тук ще слагаме истоий с Вампири

Вампирите в различните култури
Лилит - Джон Колиер

Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхкхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви - новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Историите за Ветала са събрани в книгата „Байтал Пахиси“. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадство, по-късно заради многото й убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

В Омирова Одисея, когато сянката на Одисей преминава през отвъдното е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.

Стригите, нощни птици които се хранят с човешка плът и кръв са споменавани в романските легенди. Румънската дума за вампир, стригой, произлиза от името на албанския Стригида, но легендите и за двете същества са създадени от славяните.

Като пример за по-късна вяра във вампирите може да се посоци 12-ти век в Англия, историкът и хроникьорът Валтер Мап и Уилям Нюбърг записват разказ за човек върнал се от отвъдното, с някои прилики с добре познатите източно-европейски вампири.

Митовете за вампири са най-силни в Източна Европа и в славянския фолклор, където вампирите са възкръснали мъртъвци, които причиняват смъртта на хора, често пият кръвта им, или ги душат. Съгласно тези митове, вампирът може да бъде унищожен чрез отрязване на главата, стрела напоена с пресна човешка кръв или чрез изгаряне. Пряката слънчева светлина ги забавя, но не може да ги убие.

Суеверия

Древните славяни изпитвали велик страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от труповете, за които вярвали, че са вампирясали:

* Режели главите им и ги слагали мужду краката, за да не могат да си ги открият;
* Режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях;
* Овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни
* Забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян, нажежен шиш, или гвоздей
* Слагали гарванов нокът — зад дясното ухо.

За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии — техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу...“ или: „Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века“.

Вампирология

Предмет на изследването

Легендите описват много видове вампирообразни същества, но предмет на това изследване се явява не всяко същество, пиещо кръв (от типа на ламиите, асуанга или чупакабра), и не всякакви неживи или безтелесни неспокойни духове, подобно на ревенантите, отмъщаващия за своята смърт на конкретен човек. Затова ще почна с определението за понятието вампир

Определение

Онлайн „Митическа енциклопедия“ трактува това като „неживи, които стават от гробовете през нощите за да пият кръвта на живите“. Съгласно мнението на оксфордския тълковен речник вампирът е „свръхестествено същество със злобна природа, изглеждащи обикновенно като трупове и хранещи се с кръвтта на спящите“. В друг речник, на Колинс, това е „същество от филмите на ужасите, които съгласно вярванията напускат могилите си и пият кръвта на живите“. При Дал това название се приписва на приказни „същества сменящи формата си, и бидейки мъртви летят като кръвопийци, ядейки хората“ и се явяват като разновидност на неспокоен покойник. Други определения го наричат „немъртъв кръвопиец, нападащ живите“ или „мъртво тяло, което продължава да живее в гроба“.

Упирите

Упир е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването едиствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.

Етимологични данни

Съвременната дума „вампир“ произлиза от старославянската форма онпыр, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: онпыр, вопир, въпир, upir, upierz)

Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече - в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус. , пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка - онзи образ който си представяме, като чуем думата "вампир".

Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго - определението трябва да е относително научно. Вампирът може да се разглежда като съвкупност от следните признаци. Съществуват множество „чудовища, пиещи кръв“ и множество „похитители на жизнена енергия“ - изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да „живее“, хранейки се със жизнената енергия на околните, предимствено под формата на кръв.

Естествено, дори това определение е относително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки - представата за вампирите като друга раса, или вариантът за вампир, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова се явяват не изключения, а допълнения към него.

Сега малко за произхода на термините и за това, какво ще разбираме под тях. Упър или Вупир е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен „Upir Lichy“, или „Зъл упир“. Вероятно тази дума означава фолклорен вариант на чудовище, което се явява пра-прототип на класическия вампир.

Думата "вампир" е унгарска, но със западнославянски или цигански произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени „политически вампири“, стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи - кръвопийци на буржоазията.

Румънското носферату, втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като „по-висш стил“ и се смята за произлязал от гръцкото nosophoros (носещ чумата). Представата за това, че то е свързано с латинската дума „немъртъв“ е неправилна, латинското фералис означава погребан или погубен и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.

Вампирология през Средните векове

Тъй като християнската митология и нейната система за строежа на душата и тялото не оставя масто за съществуването на жив мъртвец, систематично изследване на въпроса не се е водело, въпреки че различни хроники периодически включвали разкази за вампироподобни същества. Това са работите на Уолтър Меп „De Nagis Curialium“ - 1190, или „Хроники“ (1136 - 1198) на Уилям Нюрбургски. Тези работи включват раскази за няколко същества (включително покварен свещеник) действащи в рамките на поведението на класически упир, включвайки изтеглянето на силите от представители на своето семейство и разпространението на болести, обаче за тяхното обозначаване се използвала думата "revenant". След това живият мъртвец само рядко се мярка в текстовете от 12-ти - 13-ти век, а след това практически изчезва и се опявява отново вече под влиянието на разказите от времето а 18-ти век от Източна Европа.

Литература, трудове, книги
Корица от първо издание на романа Дракула от Брам Стокер 1897г.


Първият труд, пряко посветен на вампирите, De Graecorum hodie quirundam openationabus, бил завършен през 1645 г. Неговият автор Леоне Алаци е бил пазител на библиотеката на папа Александър VІ и грък по националност. В неговия труд се анализират основно гръцките вриколкас и вампироподобните същества от типа на калакинцари, които по своята същност са по-близко до гоблините. При него за пръв път се появява идеята за вампир, който е слаб, докато не се напие с кръв, тогава той става румен и сит, с очи изпълнени с кръв. Френският автор Франсуа Ришар в труда си „Разказ за това, което е станало в Архипелага, на остров Сан-Ерени“ - 1657 г. засяга темата за вампиризма, но я свързва с магията.

Първото произведение на немски език по тази тема е „Masticatione Mortuorum“ (За мъртвото живеене), е написано през 1679 г. от Филип Рор (Rohr). Тази работа отбелязва началото на немския принос към легендата, тъй като редица псевдонаучни трактати за вампиризма са били издадени от учените в Лайпциг, и се смята, че тъй като Рор не е бил свещеник, с тази публикация вампирите били прети в научния свят.

Книгата е наречена така, защото по мнението на автора грухтящите и мляскащите звуци, донасящи се от могилите показват че в нея се крие вампир. Според думите на Рор, вампирът изяжда собствената си плът и зловонната пръст, и се готви по този начин да сее чума:

„По времето на чумните епидемии дяволът се отдава на ужасните си игри на дъното на могилите тогава забелязват, че устните на мъртвите, особено на жените, издават грухтене подобно на това на прасетата когато преживят храната; от това грухтене заразата се разпространява по-надалеч щом се чуе този звук, чумата почва да се развихря с двойна сила обикновенно тя отнася жените една по една.“

Парацелз
Парацелз - немски лекар


Не особено много, но с вампири се е занимавал и Парацелз. Вампирите, по неговото мнение, са астралните тела на хора, живи или мъртви (обикновено мъртви). Те се опитват да продължат съществуването си във физическата плоскост, отнемайки от живите хора тяхната жизнена енергия и използвайки я за своите цели.

17 - 18ти век

Нов бум на интереса към вампирите се състоява в края на 17-ти век и в първата половина на 18-ти и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, а също така с това, че по време на войната с турците в Европейските покрайнини се влива ново парче от Балканите, с чиято митология се появява шанс да се запознае. Освен това 18-ти век е преломен в развитието на европейската култура: тя открива за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появили не само в сборниците с народни предания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност, повечето от документираните данни за упирите се отнасят именно към този период.



Оказва се, че легендата за вампирите може да бъде обяснена с болестта БЯС. По-рано слуховете за среднощни същества, пиещи човешка кръв, са били приписвани на хора болни от шизофрения, докато един испански невролог не стигнал до извода, че в крайна сметка вампирите са хора страдащи от бяс. Тази идея се зародила у него докато гледал филм за вампири, а по сериозни доказателства получил след задълбочено изучаване на антропологични данни и старинни медицински ръкописи.

По думите на професора описанията на вампирите и болните от бяс хора си приличат удивително много. Освен това, епидемия предизвикана от това заболяване се е разразила в Унгария приблизително през 1721-1728 год. - именно там и именно по това време се появяват и първите легенди за вампири. Приблизително 25% от страдащите от бяс хапят други хора. Мнозина от тях, също както вампирите, не носят в себе си огледала и силно миришещи вещества. Ако болният подуши силната миризма на чесън (едно от популярните оръжия срещу вампири)или види отражението си в огледало, може да получи силни спазми в гърлото и лицевите мускули. В резултат на това, отбелязва невролога, болният може да започне да издава хрипливи звуци, да оголва зъбите си, а по венците му избиват кървави петна.

Повечето вампири са мъже, а заболяването бяс се среща при тях 7 пъти по често отколкото при жените. Вампирите, както е известно, не издържат на дневна светлина, а страдащите от бяс често бродят нощем. Освен това вампирите имат ненормално привличане към представителите на противоположния пол, а при “бясните”, вследствие на заболяването, се получават увреждания на мозъчните центрове контролиращи емоциите и поведението, в резултат на което сексуалната им активност се повишава.

Легендарната способност на вампирите да се превръщат в животни (например, в прилепи) може да се обясни с това, че хора и животни със сходно яростно и странно поведение, могат да се приемат за едно и също същество, смята професора. В началото на ХVІІІ в., когато върколаците били основна тема по вечерните събирания, умрелите често били изваждани от гробовете си, за да се провери били ли са вампири или не. За такива били смятани мъртви, които излеждали като живи или от устата им капела кръв.

При хората починали от бяс, се наблюдава кръвотечение от устата дълго време след смъртта. Ако тялото бъде заровено във влажни и студени райони като например на Балканите, то може да се запази в добро състояние в продължение на месеци или дори на години...

Влад ІІІ(Дракула)





Влад ІІІ, наричан още Цепеш (на румънски Tepes – “набивача на кол”) е владетел на Влашко през годините 1448, 1456–1462 и 1476. Свързаните с него легенди и суеверия стоят в основата на романа на Брам Стокър Дракула.

Ранни години
Влад ІІІ е син от брака на Влад ІІ Дракул и принцеса Княжна от Трансилвания. Ражда се на 7 декември 1431 г. в къща в Шесбург (днес Сигишоара, Румъния, а тогава – унгарски град. В Сигишоара се предлага на туристите да посетят дома, където се предполага, че се е родил Влад ІІІ и който днес е музей на средновековните оръжия и различни вещи, свързани с Влад, но няма източници, които достоверно да посочват именно тази къща като негово родно място. Влад ІІІ е известен на широката публика като Дракула, което е свързано с факта, че баща му е бил член на ордена на Дракона (на румънски – Dracul/Дракул, с второ значение Дявол).

Сред румънците се носят предания, че Влад Цепеш бил кръвопиец и водач на вампирите вероятно вдъхновени от нечуваната му жестокост. Влад Дракула бил син на своето време и типичен тогавашен владетел, който като военен предводител се стараел да вдъхва респект и страх. Много от постъпките му от днешна гледна точка да изглеждат неразбираеми и ужасяващи, но дори и за онези времена съвсем не са били обичайната практика сред европейските народи. Набиването на кол за пръв път е документирано по тези земи като практика, характерна за хуните дошли през 4 век.

Множество градове, местности и др. са погрешно свързвани с името на Влад Дракула. Типичен пример за това е замъкът Бран (на немски Torzburg, на унгарски Torcsvar), намиращ се близо до гр. Брашов (Румъния). Няма нито един източник, който да сочи, че Дракула е роден там, че е живял там или, че е бил владетел на крепостта Бран. Само в един източник се споменава, че князът веднъж е пренощувал там.

Владетел на Влашко
През 1436/1437 г., Влад II Дракул става владетел на Влашко и установява столицата си в Търговище (Румъния). През 1442 г., по политически причини Влад и по-малкия му брат Раду Красивия са заложници на султан Мурад ІІ; Влад III остава в Турция до 1448 г., а брат му – до 1462 г. Турците освобождават Влад след като го уведомяват за убийството на баща му през 1447 г. по заповед на Владислав ІІ – основен съперник за трона на Влашко. По същото време научава и за смъртта на по-големия си брат Мирча ІІ, който бил измъчван и погребан жив от болярите в Търговище.

На 17 годишна възраст Влад Цепеш, подкрепян от турска кавалерия и войските на пашата Мустафа Хасан прави първите си стъпки към влашкия трон. Два месеца по-късно обаче е победен на бойното поле от убиеца на баща му Владислав ІІ. Едва на 20 август 1456 г. той успява да победи и убие смъртния си враг. Тогава започва и най-дългия период на царуването му – 6 години, през които той успява да извърши множество противоречиви дела, създали му страшната му репутация.

Първата важна стъпка, която предприема е да отмъсти на търговищките боляри за смъртта на баща си и брат си Мирча. На Велика неделя (Великденските празници) през 1459 г. той арестува всички нелоялни болярски семейства. Най-възрастните боляри са били набучени на кол, а останалите – принудени да прекосят пеш пътя от около 80 километра от столицата до гр. Поенари без почивка и спиране. Оцелелите от този поход са накарани да работят на строежа на крепост до р. Арджеш. Имуществото им е раздадено на народа, а избитите и прогонени боляри са заменени с други (имали до тогава среден или нисък ранг), като така Влад създава нова аристокрация и собствено лоби в столицата.

Влад Цепеш е бил прочут с бруталните наказания, които налага. Според свидетелства на сашите от Трансилвания, често се случвало той да нареди хора да бъдат драни живи, варени, пържени, обезглавявани, ослепявани, изгаряни, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани и т.н. Харесвало му да реже носовете, ушите, гениталиите или езиците на жертвите си. Любимото му наказание обаче било набиването на кол, от където идва и прякорът му – Влад "Набивачът на кол" (Цепеш). Това наказание той налага на трансилванските търговци през 1457, 1459 и 1460 г., защото били нарушили издадените от него търговски закони, с които искал да наложи протекционистични мерки за влашките търговци. Вероятно допълнителен мотив за действията на Влад срещу трансилванските търговци е фактът, че обичайната практика по това време е била претендентите за трона на Влашко да изчакват подходящия момент за действие именно в Трансилвания.

В началото на 1462 г. Влад започва кампания срещу турците на юг от Дунав, избивайки над 38 000 души.

Двама султански пратеници отказали да свалят в знак на уважение към него чалмите си. Влад решил, че няма против те да останат с чалми на главите, но заповядал чалмите да бъдат заковани с пирони към главите на пратениците. Освен това отказал да плаща данък на султан Мехмед, което било доста рискована стъпка, като се има предвид, че турската армия била много по-силна от тази на Влад.
Противници на Дракула набити на кол. Илюстрация, Нюрнберг 1499 г.
Противници на Дракула набити на кол. Илюстрация, Нюрнберг 1499 г.

Очевидно враждебният жест принудил султана да предприеме масирана атака срещу Влашко. Армията, с която турците навлезли на север от Дунав била трикратно превъзхождаща силите на Влад ІІІ, който за момента нямал съюзници. Влашкият владетел се оттеглил в Търговище, като предварително опожарил селата по пътя на турците и отровил кладенците за да ги остави без храна и вода. Когато турската армия доближила влашката столица, пред нея се открила ужасяваща гледка – над 20 000 турски пленници набити на кол – по-късно тази невероятна сцена получила прозвището “Гората на коловете”. Тактиката на терор и ужас дава резултат – турската армия се оттегля (може би е интересно да се отбележи, че Виктор Юго също описва този уникален инцидент в "Legende des Siecles").

След като се оттегля от Влахия, Мехмед І освобождава по-малкия брат на Влад Цепеш и го поставя начело на значителни турски военни сили за да завземе трона. Раду успява да прогони брат си чак до замъка Поенари, на река Арджеш.

Според легендата, именно тогава съпругата на Влад се самоубива, скачайки от висока скала, за да избегне турския плен (сцена, разработена от Франсис Форд Копола във филма "Дракула на Брам Стокър"). Влад успява да се измъкне от обсадата, използвайки таен проход и достига до Трансилвания, където се среща с краля на Унгария, Матей Корвин. Матей Корвин обаче не вярва на Влад Цепеш и вместо да му помогне, го хвърля в тъмница в столицата на Унгария Вишеград.

Влад е признат за трети път за владетел на Влашко през 1475 г., но се радва на властта за много кратко време. Убит е в края на декември 1476 г. Тялото му е обезглавено и главата изпратена на султана, който я набива на кол като доказателство за триумфа си над Влад - "Набивача на кол".


Гробът на Влад Цепеш
Счита се, че Влад Дракула е погребан в Снагов, но при отварянето на гроба през 1931 г. там не е открито тяло. Всъщност и до днес не е известно, къде е гробът на владетеля на Влашко. Само бележка на румънски монах в “Хрониките на Захария” дава някаква отправна точка – според него, тялото на Влад било изнесено от Снагов и през Истанбул достига до България в манастир, носещ името Свети Георги. Кой именно е този манастир обаче не е изяснено.

Последните изследвания на гробницата в манастира Снагов са доказали, че в гроба има само няколко конски кости, датирани към неолита, а не човешки останки.

Обгърната в мъглите на времето, точната дата, когато са се родили митовете за вампири е неизвестна, но съществуват данни и писания за вампири още от времето на Халдейците в Месопотамия, близо до река Ефрат, дори Асирийски писания върху глинени и каменни плочи близо до р. Тигър. Дори в библията Лилит може да се разглежда като вампир. Вярванията в немъртви създания, които се вдигат нощем от ковчезите си, жадуващи кръвта на неподозиращите жертви, са разпространени по целия свят и ни връщат хиляди години назад в миналото. Заради голямото разнообразие от разкази и истории за вампирите в толкова много различни страни, учените смятат, че историите са се развивали независимо, без да се предават от една култура на друга. Няма нужда да казвам, че това е наистина необичайно. В Древна Гърция съществувала история за вампирско създание - lamiae или Stringoe. Според митологията Ламя била любовница на Зевс, но когато жена му Хера разбрала, започнала да ревнува и накарала Ламя да полудее и да изяде децата си. Когато Ламя разбрала какво направила яростта и я превърнала в безсмъртно чудовище с глава и торс на жена и тяло на змия. В чудовищната си ярост тя всяка нощ преследвала и пиела кръвта на малките деца. (И малко допълнение - в римската митология съществува цяла раса Ламии, но пък при тях цялата митология е крадена) В гръцката митология съществувал дори вампирски демон - Empusas, за който се предполагало, че бил слуга на Hecate. В Древен Китай се срещат история за чудовища наречени kiang shi. Дори легенди в Индия и Непал разказват за вампирски създания. Картини върху стените в пещери изобразяват Непалският "Господар на Смъртта" да държи изпълнен с кръв бокал с форма на човешки череп, докато стои пред езеро от кръв. Някои от тези рисунки ни връщат назад до 3000 години Пр. Хр. В древните индийски свещени писания, Rakshasas са изобразявани като вампири. Среща се дори същество в индийските митове, което виси с главата надолу от дърветата, подобно на прилеп, и е лишено от собствена кръв. Това същество наречено Baital, е вампир в легендите. Друга легенда е тази за Brahmaparush - същество, което се хранело не само с кръвта на жертвите си, но и с техният мозък. След като кръвта и мозъка са погълнати, съществото взема червата на жертвата си, като ги увива около себе си танцувайки. Малайските народи вярвали във вид вампири наречени Penanggalen. Съществото представлявало човешка глава и вътрешности излизащи от останалата част на тялото му, търсейки кръвта на жертвите, и по специално на деца и бебета. Предшестващ Испанските Конквистадори, вампирът може би е живял и в Мексико. Съществуват също така истории за Арабски вампири, създания наречени Algul, присъстващи в "Истории за Арабските нощи". Това били таласъми или вампирски демони, които пирували над трупове на бебета, живеели в гробища, и се хранели с човешка плът. В Шотландия също имат истории за вампирски създания. Наречено Baobhan-sith, това е същество появяващо се във формата на красива жена облечена в зелено, известна с това че примамва мъжките си жертви към смъртта. В Германия имало вярване, че дете което се кърми отново след като е било отбито, се превръща в дете вампир или Doppelsauger. Тези създания обичали да ядат женски гърди, особено на жени с които имат роднинска връзка. Дори в Африка съществуват легенди за вампирски създания. Едно племе - Caffre, вярвали, че мъртвият може да се върне към живот, като оцелява чрез кръвта на живите. В Перу, легендите са за canchus, поклонници на дявола, които пиели кръвта на младите. Има хиляди легенди и истории от всяка част на света, и въпреки, че повечето от тях разказват за човешки образи, съществуват и други създания, които могат да приемат и други форми като светулки, вълци, котки, овце, коне, кучета, койоти, змии и прилепи. В някои култури дори неодушевени предмети могат да бъдат вампири като тикви и любеници. За тях се казвало, че ставали вампири, когато се оставят да изгният. Може би всички тези легенди се основават на страха от смъртта и вярванията в животворните качества на кръвта... А може би....

Китайски вампири

Имайки предвид, че през по-голямата част от историята си Китай и Европа едва са се познавали, странно е колко подобни са концепциите им за вампирите. Най-вероятно идеите са разменени по Коприненият Път или пък са донесени на запад от Монголските орди, но ранните изследвания могат да бъдат опростени ако само приемем, че и в двата региона вампиризма е бил истинско проклятие. Подобни истории са разказвани и в Тибет, макар самите тибетци никога да не са страдали много от вампири заради свой стар обичай за въздушно погребение, където разчленявали тялото на покойника и хранели лешоядите.

В Китай вампирът е известен като Ч'инг Ши (Ch'ing Shih) и главно е разглеждан като демон поел контрол над човешки труп, който поддържа като се храни с други трупове или живи хора. Другата възможност е, това да е самата по-малка душа на мъртвия, която възражда трупа. Тази идея произхожда от Китайското вярване, че всеки човек има две души - Хун, или висшата душа, която се стреми към небесата; и По, или долната душа, която е вродено зла, сенчестата част дори на светите личности. Там където По е достатъчно силна, дори най-малката част от тялото, като пръст на крак или ръка, е достатъчна за да възроди вампир, особено ако е изложен на лунна светлина.

Говори се, че китайските вампири имат червени взиращи се очи и остри нокти като на хищник. Те са неимоверно силни и могат да летят. Имат толкова лош дъх, който често е достатъчен за да убие жертвата им. Добър начин да разсееш вампир в Китай, за разлика откъдето и да било другаде, е да разпръснеш зърна ориз на пътя им. По някаква си тяхна причина вампирите се чувстват задължени да спрат и да преброят всяко зрънце (трябва да има някакво символично обяснени но за момента ми убягва). Интересното е че индианските Аземан (ще ги разгледам при върколаците), които по своему са shapeshifter-и и митовете за тях са разпространени само в Северна Америка имат същата слабост). Единственият сигурен начин да унищожиш Чинг Ши е кремация, макар че понякога и обезглавяването и пробождането с кол също вършат работа.

овечето описания на Китайски вампири са толкова подобни на Европейските, че все едно се говори за едни и същи създания. Една новост, е че Китайските вампири често са описвани като загърнати в дълга бяла или зелена коса, която вероятно е следствие от преобладаващият в земята хумус в някои части на Китай. Жертвите на Чинг Ши също се превръщат във вампири.

Индийски вампири

Индия изглежда е страната, чиято митология е най-разнообразна с вампирски видове и кръвопийци. Тук ще се опитам да ги обобщя, като включа и някои други демонични създания приближаващи се до вампирската природа.

Да започнем с Байтал (baital). Тази вампирска раса са дребни, само около метър и половина и са наполовина хора, наполовина прилепи. Една известна история - "Крал Викрам и вампирът", се върти изцяло около едно такова създание, което крал Викрам заловил, за да занесе на един магьосник. Общо взето историята се състои от десетина подразказа, разказани от самият вампир.

Бута (bhuta), също от индииската митология е душата на човек умрял от преждевременна смърт, обикновено насилствена. Това е злонамерен дух, бродещ посред нощ, възкресявайки мъртвите тела и нападайки живите като таласъм. Срещат се най-често сред гробища или други запуснати места, хранейки се с вътрешностите на умрелите. Нападението на такова същество обикновено завършва с тежка болест или смърт. Но Бута също така имат малък проблем - те нямат сянка и затова не могат да стъпят на земята.

Ракшаса (rakshasa) е могъщ индийски вампир и магьосник. Те обичат да стряскат хората като се появяват обикновено в човешка форма, но с животински черти (хищни нокти, кучешки зъби, отвесни зеници и т.н.), или като животни с човешки черти (крака, ръце, плосък нос и т.н.). Животинската им форма най-често е тигър. За тях се знае, че обичат да се хранят с човешка плът и да пият човешка кръв. Ракшаса са променящ формата си вид в индуската митология по начало създадени от Брама (Brahma) да защитават морето от тези, които се стремят да откраднат еликсира на безсмъртието. Те живеят в Ланка (Геилон) и са управлявани от Равана (Rawana). По късно са били отъждествявани като демонични създания, често приемащи формата на прелъстителни жени, които примамват мъжете към смъртта им. Според други източници тези създания живеят в дърветата и предизвикват гадене и стомашни разстройства на тези, които се приближат до владенията им. Говори се, че децата могат да се превърнат в такива създания, ако бъдат убедени да ядат човешки мозък. Ракшаса вече не са хора, но все още обитават физическото тяло на видът, който обичат да ловуват. Друго описание на този вампир е бродещи гробовете, хранещи се с трупове прилични на елфи кръвопийци с остри кучешки зъби и изцапани с кръв. Както се вижда има няколко различни версии на този вампир, но всички се приемат като реални от Индусите, писали за такива създания във Ведите. Възможно е да се унищожи такова създание като се изгори, изложи се на слънчева светлина или чрез екзорсизъм.

Друг зъл дух от индуската митология и фолклор бил Брамапаруша (Brahmaparusha). Тези вампироподобни същества имали глава обвита с вътрешности и черва и си носели череп, от който пиели кръв. Говорело се, че този зъл дух обожавал да яде хора и да пие кръвта им от черепа, който си носи, след което изяждал и мозъка. След което се загръщал в червата на жертвата и изигравал ритуален танц.

Една от най-известните индийски богини - Кали (Kali), която имала дълга спускаща се около тялото й коса, носела гирлянд от трупове или черепи и имала четири ръце, също се описва като кръвопиец в един от митовете. Храмовете й били разположени винаги в близост до местата за кремация. Тя и богинята Дурга се биели с кралят на демоните Руктабижа (Ruktabija), който се възпроизвеждал от всяка пролята капка кръв. За да успее да го победи Кали трябвало да изпие всичката му кръв без да пролее дори капка на земята. Разбирайки това тя успяла да спечели битката. Други имена за Кали са Сара или Черната Богиня. Последователите и били наречени "thugs" (убийци), и били отговорни за ритуалните убийства в нейно име.

Паку Пати (Pacu Pati) е друг могъщ индийски вампир. Смятан за господарят на всяко зло върху живите. Можел да се види посреднощ в гробищата или местата за екзекуция. Писаша (Pisacha), друго име за Паку Пати били раса на същества, хранещи се с човешка плът. Описвани са като зли таласъми създадени от покварата на човечеството. Макар същността им да не е приятелски настроена към хората, те ще излекуват всяка болест ако бъдат подлъгани както трябва. Любимото им занимание е да ядат човешка плът. Към този вид се включва също Mmbyu (Смърт), разглеждан като господар на всички зли създания. Те са вампири с демонична природа, които измъчват жертвите си чрез своите демонски качества.

Също от Индия идват Ветала (Vetala) или Пуниаяма (Punyaiama), означаващо чиста раса във Ведата. Това същество изглежда като стара жена, с дълги деформирани резки за очи, обезцветена кожа и отровни нокти. За тях се знаело че са канибали, и пиели кръвта на спящите, пияните или лудите жени. Те влизали в дома като спускали магически конец през комина. Ветала имали способността да овладяват труповете. Тези реинкарнирани трупове се познавали по това, че ръцете и зъбите им били обърнати назад.

Хурел (Churel) или Хураил (Churail) е злобен отмъстителен подобен на сянка вампир. Обикновено това е жена умряла по време на бременност през време на фестивала Девали, или по което и друго да е време ако е мръсна. Говори се, че имат подъл характер, увиснали гърди, дебели грозни устни, черни езици и неподдържана коса. Те ловуват млади мъже, държат ги затворени и бавно изсмукват жизнените им сили, докато не се превърнат в грохнали старци. Говори се че мразят живота и пазят най-голямата си злоба за своите роднини.

За Масан, също от Индия, обикновено се говори, че са призраци на деца, на които им доставя удоволствие да измъчват и убиват други деца. Масан е способен да прокълне дете, което ходи в неговата сянка. Също така ще последва жена до дома й, ако тя остави роклята си да се влачи по земята в неговата сянка.

Масани е женски вампир, за който се говори че обитава погребални земи. Те са изцяло черни и ловуват през нощта, изплувайки от погребалните клади. Всеки, който премине през погребалните места ще бъде нападнат.

акрая ще спомена Гайал. Класифициран като вампирски призрак, обикновено създаден от смъртта на човек, за който е нямало кой да извърши погребалните ритуали на погребението. Когато се завърне Гайал насочва отмъщението си към синовете на своите познати и към собствените си роднини. Заплахата от роднина завръщащ се от смъртта обикновено е достатъчна за да подсигури подходящо погребение

Котки вампири (Иилайс)




Всъщност Иилайс спадат повече към приказните феерични създания. Те са същества наподобяващи котки и прокълнати с неутолима жажда за кръв. Притежаващи огромна бързина и незабележими, те са способни да повалят жертва много по-голяма от самите тях. Обикновено пресушените останки на техните жертви са единственото доказателство, което може да откриеш от Иилайс. Независимо колко ловуват, иилайс винаги изглеждат измършавели и слаби. На силната им неутолима жажда може да се противопостави единствено жестокостта им. Известно е, че иилайс дебнат безмилостно по самотните пътеки за пътници, които да измъчват.

Родината, от която произхождат, е Румъния.

Иилайс изглеждат като големи двуноги котки. Те са много опасни и прекарват по-голямата част от времето си в търсене на човешки жертви през нощта.

Също като вампири, те пият кръвта на хората, които заловят. Все пак, това е домът на Дракула и сред Карпатските планини, вярванията в тези нощни създания все още са силни.

Често те пеят или танцуват за да примамят хората да кривнат встрани от главния път към тях. Според един от слуховете, както жестоки могат да бъдат и великодушни, давайки, за цената на едно кутре, дарът на истинската музика на всеки бард, менестрел или поет. Те не могат да излязат на кръстопътищата, които от дълго време се смятат за защитено място, понеже са направени като равностранен кръст. Обикновено дебнат покрай тях, съвсем малко встрани от главната пътека. Ако някога се натъкнете на такова създание, стойте в центъра на кръстопътя докато се махне...

Вампирите - легенди и реалност

Разказите за оживели покойници и зли духове, които пият човешка кръв съществуват практически във всички култури. Кръвта отдавна се счита за основа на жизнената сила, затова съществата, които са способни да изпиват кръвта на човека предизвикват суеверен ужас. В страните от Изтока кръв основно пиели зли богове и враждебно настроени духове, докато в европейската култура с голяма популярност се ползват вампирите-покойници.

СЛАВЯНСКАТА ПРАРОДИНА НА ВАМПИРИТЕ
Съвременните представи за вампирите в значителна степен се основават на разказите от славянската митология. Тези народи считат, че вампири стават най-често жертви на убийства, самоубийства или умрели магьосници. Селяните вярвали, че този, който е починал преди времето си, ще живее докато му дойде срокът след смъртта си. Считало се, че да се обезвреди вампир може по няколко начина: да се сложи в гроба му разпятие или чесън, да се заковат с пирони към ковчега дрехите на вампира или да се забие кол в сърцето на вампира.

Румънците правели тест за проверка на починалите преди срока по този начин: След погребението няколко дни не заравяли гроба и във всеки момент можели да видят как се разлага тялото. Ако разложението вървяло правилно, заравяли гроба, ако дълго време оставало неразложено, махали главата, слагали в устата чесън, а тялото пробивали с кол.

ИСТОРИЯ ЗА ВАМПИРИ
През XVIII век били предприети първите опити за научно изследване на случаи на вампиризъм. Най-известният документиран случай бил със сръбския селянин Петър Бла-гоевич през 1725 година. Именно в тази година порядъчният земеделец Петър починал на възраст 62 години и бил погребан според местните обичаи. Два месеца по-късно за осем дни по непонятни причини внезапно умрели девет съселяни на Петър и всеки от тях твърдял, че в нощта преди да умре му се явявал покойникът Петър/ Вдовицата на умрелия не вярвала на тези разкази, докато една нощ мъртвият й мъж не започнал да чука по вратите, и да иска тя да му даде обувките. Жена толкова се изплашила, че на сутринта напуснала завинаги родното си село.

НАУКАТА И ВАМПИРИЗМЪТ
През 1963 год. английският доктор Ли Илис публикувал изследване, в което твърдял, че в основата на историите за вампири лежат не суеверия, а реални истории, свързани с болестта порфирия, наследствено заболяване на черния дроб при което организмът не произвежда достатъчно хемоглобин. Порфирията е рядка форма на генетическо нарушение, от тази болест страдат един на 200000 човека. Болестта се характеризира с това, че под въздействие на ултравиолетовите лъчи започва разпад на хемоглобина. На болните хора слънчевата светлина донася мъчения и те са принудени да стоят на тъмно, а на улицата излизат нощем.

При по-тежките форми на болестта у пациентите се деформират сухожилията, кожата около устните и венците изсъхва и венците се откриват. Кожата става бледа, а зъбите придобиват червеникав цвят. Така се създава ефектът на вампира

Голям плодояден вампир

Големият плодояден вампир (Vampyrus spectrum) е вид безвреден тропически прилеп, разпространен в Южна Америка. Храни се с насекоми и плодове, но преди се е смятало погрешно, че смуче кръвта на хора и животни.

Дължината на тялото му е 16 см, а размахът на криле — от 60 до 70 см. Има големи уши. Козината на гърба му е тъмнокафява, а на корема е жълто-кафява.

Среща се в Бразилия, Гвиана и в областта между Мексико и Южна Америка. Обитава гори, понякога и жилища.

Нощно животно. Храни се с плодове и насекоми.